За „фашистите“ и „безбожниците“ (размисли около резултатите от изборите за Европарламент)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

По-предния петък в центъра на Лион прогърмя взрив. Терористът, заснет от множество камери за външно наблюдение, беше арестуван в понеделник. Той е от Алжир и е нелегален имигрант, Мохамед Хикем М., на двадесет и четири години. Работи като охранител в лицей.

Това, че между терористичния акт и ареста минаха три дена, едва ли беше случайно. Същността на въпроса е в това, че по време на тези три дена се проведоха изборите за европейски парламент. Французите гласуваха на изборите в неделя и ако в навечерието на гласуването беше станало ясно, че в страната е осъществен поредния ислямистки терористичен акт, партията на Макрон щеше да покаже още по-лош резултат от сегашния.

Още един път: има сериозни основания да се предполага, че френската полиция отложи ареста на терориста поради електорални съображения.

Във всеки случай, тя съвсем точно разполагаше с десетки снимки от двеста камери, установени в центъра на Лион. Тези снимки позволиха да бъде проследен пътя на терориста и по тях можеше да се направи извода, че той е преселник от Северна Африка. Въпреки това, преди изборите полицията публикува само най-несполучливата снимка, от която не можеше да се разбере каква е националната идентичност на терориста.

Това позволи на френските средства за масова информация, които отразяват поголовно позицията на левия френски естаблишмънт, да избегнат разговора за ислямския терор в навечерието на изборите. Нещо повече, вече след ареста кметът на Лион нарече неизвестно защо нелегалния имигрант, работещ като охранител, „студент, който учи за IT специалист“, а властите припряно заявиха, че не са намерили никакви „елементи, отнасящи се до радикалния ислям“. Впрочем, в понеделник терористичният акт в Лион беше вече стара история и това позволи да се свие обсъждането на личността на Мохамед М. до минимум.

Тази фантастична картина – когато властта мълчи за терористичен акт, защото противоречи на нейната картина на света – показва, че левият естаблишмънт, който управлява Европа, се приближава все повече до червената черта, отвъд която започва тоталитаризмът.

Всъщност тя обяснява и защо партията на Макрон загуби европейските избори от десните – тоест от същите тези партии, които според левия европейски новговор са „фашисти“ и „ислямофоби“, плашещи избирателя с несъществуваща ислямска угроза.

Историята с терористичния акт не беше единственият мръсен пиар трик, който беше използван по време на изборите за Европарламент.

В навечерието на изборите Австралия беше разтърсена от политически скандал. Два немски вестника едновременно – Süddeutsche Zeitung и Der Spiegel – публикуваха видео, на което Хайнц-Кристиан Щрахе, лидер на дясната Партия на свободата и вице-канцлер на Австрия, се среща в петзвездна вила в Ибиса с прекрасна непозната, която му се представя като Альона Макарова, племенничка на собственика на „Итера“, газовия милиардер Игор Макаров.

Дамата обещава на Щрахе планини от злато и многомилионни дотации за неговата партия, а здраво подпийналият Щрахе одобрява всичко по време на седемчасовия разговор и се държи като пълен идиот. Тази публикация излезе точно в разгара на кампанията за изборите, която Щрахе водеше под лозунга „Не искаме да станем малцинство в собствената си страна“.

Избухна сериозен скандал: управляващата австрийска коалиция се разпадна. Щрахе напусна поста си на партиен лидер, а Австрийската партия на свободата получи на изборите само 17,2%, като изгуби един депутат. Но гласовете, които изгуби, преминаха към коалиционния съюзник – умерената дясна Австрийска народна партия, която получи 34,6%. По този начин австрийските десни все пак спечелиха изборите.

Австрийският избирател може да бъде разбран. Щрахе, разбира се, е пълен идиот. Но кои бяха тези прекрасни хора, които му заложиха продължителния капан – наеха вилата, намериха „племенничката“, доведоха я при Щрахе и натъпкаха вилата с апаратура?

Като си сложим ръка на сърцето, нека кажем много ли политици ще се намерят, които по времето на многочасов пиянски разговор с представителка на потенциален спонсор-милиардер няма да наговорят глупости? И защо записът, направен през 2017 година, беше показан едва сега?

„Скандалното видео“ доведе до оставката на австрийския канцлер, но се оказа провокация

Би Би Си обаче роди нещо в по-чист вид – вече след изборите. Във Великобритания изборите за Европарламент завършиха с тотален разгром на партията на Тереза Мей, която три години саботираше Брекзит.

На изборите победи партията Brexit, която беше регистрирана само три месеца преди това. Тя получи двадесет места. Добър резултат показаха също така либералните демократи и „зелените“ – седем места. Що се отнася до традиционните политически партии, двата кита, върху които се държи цялата съществуваща политическа структура на Британия – консерватори и лейбъристи, - те рухнаха в праха. Другарят изгуби Корбин от някогашните си двадесет гласа десет, а консерваторите от деветнадесет изгубиха петнадесет.

За да стане ясно: ако това не бяха европейски, а британски парламентарни избори, (при цялата условност на подобна сметка) Фараж щеше да има сега абсолютно мнозинство в парламента – над 440 депутати от 650.

В продължение на последните три години целият ляв естаблишмънт ни обясняваше, че британският избирател се е разочаровал от „Брекзит“, че повече не го иска, че трябва да се проведе втори референдум, че хората не са очаквали, че „Брекзит“ ще бъде толкова пагубен за икономиката – това звучеше от всяка ютия, като „Пионерская зорька“ (идеологическо радиопредаване – бел. П. Н.) в Съветския съюз.

И ето че този „разочарован“ избирател даде абсолютна победа на партия, която се нарича „Брекзит“ и която беше регистрирана три месеца преди изборите.

Как реагира на това управляващият британски естоблишмънт и левите средства за масова информация, които отразяват неговата позиция? Много просто – те заявиха, че привържениците на „Брекзит“ са изгубили изборите, защото всички други партии (не Brexit) са получили заедно повече гласове.

По време на цялото си следизборно предаване Би Би Си вкарваше в студио си един след друг различни „аналитици“, които обясняваха, че Фараж е изгубил. Това беше просто класическа илюстрация към съветския виц за Наполеон, който гледа военен парад на Червения площад и казва: „Ако имах вашата преса, никой нямаше да разбере, че съм изгубил битката при Ватерлоо“.

Найджъл Фараж, лидер на партията Brexit, призоваваща за твърд изход от Европейския съюз, победи на изборите за Европарламент

Ще си позволя да дам един далечен от Европа пример. Руската църква сега губи стремително своя авторитет. За това допринасят бурното строителство на църкви на фона на рушащи се училища, светските жилищни апетити на патриарх Кирил, който по броя на резиденции отдавна е изпреварил цар Нерон, и очевидно загубилите всякаква връзка с реалността хора, които, перчещи се с разкошни облекла и коли на фона на обедняващото население, обясняват на това население какво е духовност.

Въпрос: може ли Руската църква да се спре и вместо резиденции на Кирил да започне да строи болници?

Очевидно – не, защото без това битието на нейните ръководители ще загуби всякакъв смисъл. Това е класически пример за социална закономерност: управляващата върхушка е готова по-скоро да загине, отколкото да се промени.

Европейският политически естаблишмънт има същия проблем като руската православна църква, но в друга опаковка.

Европа е континент на победилия социализъм, защото при наличието на всеобщо избирателно право победата на социализма е практически неизбежна. В Европа след края на СССР при отсъствието на външни врагове победи окончателно националната и наднационалната бюрокрация, оглавявана от същите хора, които през 1968 година се бунтуваха за всичко най-добро срещу всичко най-лошо.

Лявата идеология, насаждана от тази победила бюрокрация, имаше в ума си и безкрайната вина на кървавите европейски колонизатори пред мирните източни народи. Тази забележителна идея се култивираше някога грижливо сред левите интелектуалци от съветски пропагандисти като Вили Мюценберг. Но, разбира се, в началото на XXI века тя вече съществуваше, защото беше изгодна за левите политици, които неизменно получаваха по време на избори гласовете на имигрантите и на бюрократичните организации, чиято дейност се състоеше в грижа за бежанците.

Ще отбележим, че имигрант, научил езика и вградил се в културата на приелата го страна, не носеше никаква полза на левичарите.

Напротив, за тях беше от полза имигрантът да получава вечно помощи и да гласува за левите.

В резултат от това европейските леви извършиха подвиг. Те превърнаха най-динамичната част от населението на страната – а именно имигрантите – в чуждо тяло вътре в Европа. Левият кмет на Брюксел превърна предградието Моленбек във филиал на ИДИЛ и неговите последователи бяха готови да разпространят Моленбек по цяла Европа.

Моленбек – бедният район на Брюксел, населен предимно с изповядващи исляма жители

Но се оказа, че не всички европейци са готови за това. Даже тази избиратели, които обикновено чакат от държавата помощи, гласуват срещу един от най-дразнещите ги фактори: срещу увеличаващото се присъствие на исляма в Европа.

Реакцията на управляващия европейски елит срещу това гласуване е същата като реакцията на Руската православна църква срещу неотдавнашните протести срещу строителството на поредния храм в Екатеринбург. В психоанализата тази реакция е известна под името „отричане“ – denial.

Лявата европейска бюрокрация отрича съществуването на проблема изобщо. Тя отрича нарастването на ислямистките настроения, затваря си очите за взривното нарастване на антисемитизма. Вместо това се бори с ислямофобията и глобалното затопляне.

Всички, които са по-вдясно от Че Гевара, тя обявява за фашисти.

В резултат от това избирателят неизбежно се поляризира. Някои вярват в учението на Новата лява църква, очакват Края на света в резултат от глобалното затопляне след дванадесет години и гласуват за „зелените“, които също показаха внушителни резултати на изборите. А някои не вярват на лявата пропаганда, а на очите си. Те не харесват леките коли, които пламват всяка Нова година в покрайнините на Париж. И не харесват, когато политиците, които говорят за това, биват наричани „популисти“, „фашисти“ и „ислямофоби“.

Това е същото като да наричаш протестиращите в Екатеринбург „безбожници“.