„Спомени за войната“ – СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ - Новела IV

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1, 2, 3)

СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ

Новела IV

Войната е винаги с мене

Това се случи много години след войната. Разхождах се по пустинния Царскоселски парк и само на едно място видях една девойка, която седеше на една пейка. "Хубавичка е" - отбелязах за себе си. Като изминах петдесет метра, изведнъж почувствах необяснима тревога и се върнах обратно. Девойката все още стоеше на мястото си, но от ръката ѝ с пулсираща коралова струя течеше кръв. "Ама че глупачка! Прерязала си е вените!" - разбрах аз. По-нататък действах механично, несъзнателно, уверено и бързо. Така свири пианистът, без да гледа клавиатурата, така опитната машинописка печата, мислейки за странични неща, или балерината прави машинално заучените па. Всичко за мене беше обичайно. Колко десетки пъти бях правил същото на фронта! "Да - помислих си аз, - войната е винаги с мене". От носната си кърпа завих умело турникет, превързах с него ръката над лакътя, счупих клонче от едно дърво, пъхнах го под турникета и го стегнах здраво, кръвотечението спря. Поведох бавно девойката към изхода на парка, като разчитах да срещна хора. Наистина, там се разхождаха някакви жени. "Веднага викайте бърза помощ!" - закрещях. Чакахме петдесет минути и аз уговарях девойката: "Никаква мъка, никакво нещастие, никаква обида не си струват да посегнеш заради тях на живота си...", но това бяха безполезни думи. Девойката не ме чуваше. Наистина, тембърът на гласа ми като че ли я успокояваше.

Най-сетне "бързата" дойде. Казах на лекаря: "Направих импровизиран турникет, трябва да се сложи истински! Внимателно! Не го махайте!" Но младият самонадеян лекар смъкна превръзката. Сякаш улових мисълта му: "Остана сега всеки да ми дава съвети!" Кръвта отново шурна като фонтан. Сложиха бързо нов турникет и колата замина. Измих си окървавените ръце в езерото и продължих по пътя си.

„Спомени за войната“ – СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ - Новела III

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1, 2)

СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ

Новела III

Четиридесет години

В Института празнувахме четиридесет години от края на Ленинградската блокада. Вкараха в актовата зала студентите, които се бяха зазяпали и не бяха успели да се скрият или да офейкат. Дойдоха преподаватели, сътрудници. На сцената се появи заслужил деец на изкуствата, проректор на Института за наука, професор, известен обаче не толкова с научните си трудове, колкото с умението си да върти интриги вътре и извън института и със своите победи над прекрасния пол. Като разтърси мощни рамене, той показа на публиката великолепния си профил на римлянин от епохата на упадъка, блесна с импозантна плешивина, леко прикрита със сресани върху нея сиви къдрици, и започна реч на тема "Какво защитавахме".

А до мене стоеше един жлъчен, очукан дребен старец, бивш някога партиен секретар на Института, но отстранен от тази длъжност в сталинските времена за излишен либерализъм. Като се беше изкривил и потрепваше, той ми шепнеше в ухото за отдавна минали събития: "Беше през 1942-ра, в най-тежкия период на войната. Студена и гладна зима! Институтът се оказа някъде далече на Изток, в евакуация. На фронта се водеха кръвопролитни боеве, които вземаха живота на милиони и милиони хора. Искаха се все нови милиони, за да запушат безкрайните дупки в нашата отбрана. Мъже в тила почти не останаха. Започнаха с железен гребен да пречесват населението, за да намерят притаилите се. В града заседаваше извънредна мобилизационна тройка: главният военен командир, секретарят на районния комитет на партията и началникът на местното НКВД. Дойде ред на Института да мине пред комисията. Повикваните се изправяха пред комисията голи, за да се изясни веднага всичко и да не се губи време. Първи влезе хилавият преподавател по калиграфия и перспектива Петерсон, който приличаше на малка сгърбена жаба. Той представи мълчаливо на комисията своето стъклено око, като го сложи на дланта си, покрита с не много чиста носна кърпа. Комисията помълча, посумтя и резюмира:

- Е, при вас всичко е ясно. Вървете си у дома.

Втори влезе един, известен със своите болести.

- Ето, туберкулоза... - каза той, като трепереше и кашляше.

- Нищо, ще послужите на родината! На фронта!!! - каза комисията.

- Следващият!!!

Следващият беше един цветущ млад мъж с атлетично телосложение и профил на древен римлянин от периода на упадъка на Империята. В ръцете му имаше дебела пачка документи с многобройни печати и подписи, която той не се забави да представи на комисията.

- Да-а-а-а! - четеше комисията справките. - Бъбреците са увредени, белите дробове почти ги няма, сърцето отказва... Даа-а-а-а!

Даже главният от НКВД, който беше видял през живота си такива неща, че нито в приказка могат да се разкажат, нито с перо да се опишат, гледаше съчувствено притежателя на справките.

- Е, какво, вървете, доживявайте... - проточи замислено той..."

- Ето така победихме във войната... - шепнеше в ухото ми моят съсед.

„Спомени за войната“ – СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ - Новела II

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1)

СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ

Новела II

Игор Дяконов или Кой победи немците в Отечествената война?

С Игор Михайлович Дяконов се запознах в началото на петдесетте години. Като млад аспирант на Ермитажа трябваше да държа изпит по чужд език. Но преподавателката се разболя и, за да не губят време, сътрудниците не Ермитажа решиха да проведат изпита сами. По това време старшото поколение ермитажисти, следвайки дореволюционната традиция, владееше свободно европейски езици, а понякога и източни, в съответствие със своите специалности. Сред изпитващите беше И. М. Дяконов. Той ме порази със своята външност: красиво, умно лице, строг черен, отлично ушит костюм, ослепително бяла риза и добре завързана вратовръзка. С една дума, беше това, което в Европа наричат "Gentleman". По това време в нашата социалистическа родина подобно нещо се срещаше рядко. Умният, жив, с нюанси на хумор разговор с него ме покори окончателно.

По-късно, от разказите на различни хора, разбрах, че Игор Дяконов произхожда от семейство на интелигенти, живял е и е учил няколко години в Норвегия, където бил командирован баща му. По-късно завършил Ленинградския университет, станал известен в нашата страна и в чужбина изтоковед. Неговият брат, Михаил Михайлович Дяконов, също изтоковед, ни четеше като студенти в университета блестящи лекции по изкуство на Изтока, като ги съпровождаше със свои преводи на стари персийски стихове. Михаил Михайлович ни казваше, че заедно с брат си знаят двадесет и седем езика.

Когато започнала войната, Михаил Михайлович се озовал на фронта и изпил до край страдалческата чаша на съветския войник: попаднал на знаменития Невский пятачок [1], където в безсмислени атаки загинаха около 200 хиляди съветски войници, бил ранен и по чудо останал жив.

Друга била съдбата на Игор Михайлович. Като разбрало, че знае норвежки език, командването го изпратило на Карелския фронт в отдела за разузнаване и за разположението на противниковите войски. Там проучвал трофейни документи, пишел листовки за врага и разпитвал пленници. Обстановката, която го заобикаляла, била типично съветска: малограмотни пияници комисари, сътрудници, пишещи листовки, които предизвикват у немците смях и недоумение. Игор Михайлович се стараел да оправи положението според силите си. Постепенно около него се събрали единомишленици. Така от Сибир дошъл Фима Едкинд, по-късно дисидент, емигрант и професор в Сорбоната. В спомените си Игор Михайлович разказва за това събитие така: Фима се явил с опърпана овча полушубка и стара ушанка. Началството веднага му провело изпит: трябвало да напише шеговита новогодишна листовка за немците. Фима седнал и написал "Поема за Михел", в която имало примерно следните редове:

Michel der Gefreite

Stent vor dem Stab

Seine linke Seite

Frohr ihm gänzlich ab...

(Ефрейтор Михел / стои пред щаба, / лявата му страна / е измръзнала цяла...) и така нататък за злополучните приключения на замръзващия ефрейтор. Това не било обикновена листовка, преведена от руски на немски. За да бъде написана така, било необходимо не само да се знае езика, но и да се познава немския фолклор, немския шванк [2] и хумористичната литература от Ханс Сакс до стиховете за Макс и Мори. Подобно нещо немците несъмнено възприемаха като свое.

Колкото по идвал краят на войната, толкова по-разумно работели Дяконов и неговите колеги. Когато съветската армия изтласкала немците от Северна Норвегия, Игор Михайлович бил назначен за комендант на град Хиркенес. Местните жители ценели много младия красив капитан, който говорел прекрасно родния им език. Той направил много добрини, помогнал да се разплетат много недоразумения, да се спасят много хора. Много години след войната го канели постоянно в Хиркенес на юбилейни празници и му засвидетелствали своята благодарност... [3] Но за всичко това читателят може да научи подробно от "Книга спомени" на И. М. Дяконов, която беше издадена неотдавна. Аз искам да припомня една история, която не е влязла в книгата, а е станала устна легенда.

Веднъж, през зимните дни в края на 1943 година, когато студът сковал тундрата и скалите на Колския полуостров, а австрийските планински стрелци на генерал Дитл, които воювали там, замръзвали в своите каменни убежища, руските разузнавачи довлекли от вражеския тил един як риж дългуч - майор. Фамилията му започвала с приставка "фон". На разпитите мълчал, като гледал презрително своите противници от височината на двуметровия си ръст. Може да предположим какво си е мислил: "Нищо няма да кажа на тези варвари от Изтока! Какви нагли мутри! И да говорят немски както трябва не могат. И миришат на алкохол! Троглодити!!! Нищо няма да им кажа!"

Разпитвали го много пъти, пердашели го, но напразно. Накрая някой от преводачите, като се уморил, решил да поиска помощ от Дяконов, когото не обичали много: нека този "цивилен интелигент" опита, но сигурно немецът няма да му каже нищо, щом на нас не каза...

Игор Михайлович предложил на немеца да запали и като помълчал, го попитал: "Какъв бяхте преди войната?" Немецът се удивил: немският език на този руснак бил безупречен... Той процедил през зъби, без изобщо да вярва, че този варварин ще разбере: "Филолог" - "Така ли? А с какво конкретно се занимавахте?" - "С езика на готите". Дяконов бил развълнуван. Отдавна, в детските му години, той и брат му намерили ръкопис на готско стихотворение в библиотеката на баща им. Стихотворението не било публикувано, за него знаели само тесни специалисти, осем-десет души в целия свят. Спомняйки си трудно, Дяконов започнал да декламира готските стихове. Ето вече ще свърши това, което помнел, ето идва краят на последния куплет... И изведнъж дългият немец все едно се пречупил, прегънал се, отпуснал глава и едри сълзи рукнали от очите му.

- Как! Тук, в тази ледена страна, сред тези скали, сред дивите варвари Вие знаете това? Не е възможно! Изобщо не е възможно!

Той прегърнал Дяконов, няколко минути идвал на себе си, преживявайки крушението на своите представи за руснаците, за света, а след това започнал да говори, да говори, да говори...

Оказало се, че е специален пратеник на Върховното командване на немската армия, командирован в щаба на генерал Дигл с важни нареждания. Веднага, със самолет, бил изпратен в Москва. Преводачите досаждали на Дяконов с въпроси как е успял да постигне подобен успех. Но не им било дадено да разберат, също така, както мнозина не разбират защо руснаците победиха немците в тази страшна война.

Колкото и странно да е, най-добре го разбра това Сталин. Още през 1942 година, като се убеди, че армията се е разпаднала, а от войските, намиращи се на границата, са останали само осем процента и страната е заплашена от катастрофа, той се обърна към тези, които беше мачкал, които тормозеше дълго време - към народа: "Братя и сестри..." По-късно отслаби натиска, притискащ църквата, въведе в армията пагоните, като по този начин възроди дореволюционните традиции, премахна института на комисарите, разпусна Коминтерна, реабилитира много арестувани по-рано военачалници. Великите пълководци от миналото - Суворов, Кутузов, до съвсем скоро заливани с кал от самия Сталин, се върнаха отново върху руските знамена. С имената им бяха наречени нови ордени... И народът се сплоти, плюс това, че немците със своите безобразия, убийства и насилия над мирното население унищожиха всякакви илюзии, свързани с тях в началото на войната: много селяни, вкарани насила в колхозите, жителите на ГУЛАГ, а и просто населението на градове и села, ги чакаха като освободители. Сега тези илюзии рухнаха. Немците видяха пред себе си единен, изправил се срещу тях народ.

Така че кой победи немците? Сталин и неговата партия? Или Дяконов и милионите други, подобни на него?

------------------------------------------

1. Плацдарм на източния бряг на Нева, откъдето съветските войски се опитват нееднократно и напразно да направят пробив към Мга и Синявино, за да се съединят с войските, атакуващи от изток, и така да прекъснат Ленинградската блокада. (Бел. прев.)

2. Жанр от немската средновековна градска поезия, малък сатиричен разказ в стихове. (Бел. прев.)

3. Освен всичко друго, Игор Дяконов (1915-1999) е удостоен със званието почетен гражданин на Хиркенес. (Бел. прев.)

„Спомени за войната“ – СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ - Новела I

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА - СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ - Новела I

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА

СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ

Новела I

За ролята на личността в историята

"Ругая своята родина, защото я обичам..."

П.Я.Чаадаев

Беше първото следвоенно лято. Прекрасният град Шверин бе изпаднал в нега под лъчите на топлото юлско слънце. Благоухаеха цветята, зеленееха дърветата. По езерото плаваха останалите живи лебеди. Гъвкавите им бели шии се очертаваха на фона на водната повърхност и на готическите кули на замъка. Войниците се наслаждаваха на мира, като свикваха бавно с мисълта, че повече няма да ги убият и няма да ги ранят и че вероятно скоро ще си отидат у дома. А на първо време хапваха вкусно, пиеха много и въртяха любов с фравите. Тихо и безгрижно течеше животът.

Щабът на армията се разположи в многоетажна къща, която преди това принадлежала на един немски генерал. Още не бяхме успели да замърсим околния парк, в стаите се бяха запазили някакви здрави вещи и мебели, но генералските колекции от картини и старинно оръжие се бяха изпарили отдавна.

Около три часа след обяд. В помещението на щаба се намира само един дежурен офицер. От нямане какво да прави той гледа с бинокъл къпещите се в езерото немкини. По коридора сънно се влачат безцелно някакви случайни войници, отъпели от горещината и пиенето. Изведнъж към къщата се приближава кавалкада автомобили, съпроводена от бронирана кола. От един открит джип изскача пъргаво маршал Жуков - осемдесет килограма тренирани мускули и нерви. Топка от енергия. Идеален, блестящо регулиран механизъм на военната мисъл! Хиляди безгрешни стратегически решения циркулираха мълниеносно в неговия мозък. Обхват - завземане! Обкръжение - разгром! Клещи - марш на скок! 1,5 хиляди танка надясно! 2 хиляди самолета наляво! За да се завземе града, трябва да се "задействат" 200 хиляди войници! Той можеше веднага да назове цифрите на нашите загуби и на загубите на противника за всяка предполагаема операция. Можеше без съмнение и размисъл да изпрати един-два милиона на смърт. Той беше военачалник от нов тип: предизвикваше гибелта на безброй хора, но почти винаги постигаше победни резултати. Нашите велики пълководци от стар тип можели още по-добре да предизвикват гибелта на милиони, но не мислели особено какво ще излезе от това, защото просто не можели много да мислят. Жуков е пълен с енергия, той е зареден с нея като лайденска стъкленица, все едно електрически искри се сипят от него. Дежурният още не успява да се опомни и да стане, а маршалът вече е при него:

- Кой си ти?! Къде е командарррмът [1]? Бъррррзо!

Настава суматоха, викат командарма, сънното царство започва да пъпли безсмислено в разни посоки, все едно разбудено от неочакван изстрел.

- Да се събере военният съвет!!! Да се доложи за боеспособността на армията! Бъррррррзо! Вашшшта мама!!! - дава маршалът тези и други необходими разпореждания.

- Ррррразпуснали сте се, безделници!!! Ррразхайтили сте се! Ррррасстрел за вас!!! Никой не иска да ррработи! Арррмията трррябва да е в бойна готовност! Кой ви каза, че войната е свършила?! Наш дълг е да освободим Европа!!! Напрррред, към Паррррриж!!!

От маршала на импулси потича всепосочно мощна енергия. Започват да звънят телефони, тичат куриери, работят радиостанции. Началството, като придобива стегнат и енергичен вид, започва да се псува едно друго по инстанциите: висшите нисшите, а те - своите подчинени. Импулсите са мощни, разклащат със страшна сила всичко наоколо, но поразително бързо заглъхват, все едно са попаднали във вакуум. Армията просто не можеше да бъде галванизирана. Един спи пиян. Друг е отишъл при немски момичета - да хваща трипер. Трети е в санитарната част, където лекува това, което е хванал. Четвърти приготвя колет за вкъщи, затънал е в спекулации или просто краде. Някой, побъркал се от войната, тъгува за изгубени идеали и се гърчи в тъга. Друг от радост, че е останал жив, вече няколко месеца само пее и танцува. Опитай се да ги събереш всичките! Опитай се да им внушиш за два-три часа, че войната може би не е свършила!

Напрррред, към Паррррриж!!! Това никой не го разбира и да се говори на подобна тема с войниците е все едно да обясняваш на козел историята на изкуството на китайски език. Армията беше като торба с тесто и каквото и да прави маршалът, няма никакъв резултат. Неговите решителни и образни изрази, като удари на ковашки чук, се стоварват върху тренираните глави на генералите, генералите пришпорват полковниците, но отново всичко, като тесто, се разпълзява в ръцете им. Маршалът бушува дълго, но даже неговата желязна воля, изпитана по бойните полета, не може да изкове нищо от аморфната маса на разпусналите се войски. На свечеряване той най-сетне се предава:

- Вашта мама!!! Да се вдигне аррррмията по трррревога! Марш в Муррррманск!!! На Колския полуострррров!!! В тундрррррата! Ррррразхайтили сте се, мръсници, безделници!!! Вашта мама!!!

Така силната личност се оказва безсилна , ако се опита да върви срещу хода на историята.

Този правдив епизод ми разказа бившият старшина В., бивш също така прислужник на командира на 2-ра ударна армия генерал И. И. Федюнински.

По-късно разбрах, че маршалът е изпълнявал важна и нужна задача. Войната беше свършила и се налагаше да бъдат изпратени в Русия част от войските, намиращи се в Германия. Но трябва да останат най-добрите. Как да се познае кои полкове са най-боеспособни? Нали почти всички са станали по време на войната орденоносни, гвардейски, заслужили. Кои да бъдат избрани? И маршалът се заел със задачата сам, без да я възлага на подчинените си.

---------------------------------------

1. Командарм - командир на армия. (Бел. прев.)

Империята на лъжата

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

На 8 март 1983 година 40-тият президент на САЩ Роналд Рейгън, изказвайки се пред Националната асоциация на евангелистите във Флорида, нарече Съветския съюз „Империя на злото“. Това беше ярка реч на политика, който даде не само оценка на нечовешката идеология на комунизма, но беше освен това и убеден привърженик на бързия край на кремълския режим. В речта се говореше много за „морала“ на комунизма, но в края на краищата Роналд Рейгън каза това, което определяше политиката не само към рухналия вече СССР, но и към съвременна Русия: „“Ако историята ни учи на нещо, това е, че да се приглася на агресора, като се представя желаното за действително, е глупаво. Това е предателство към нашето минало и пренебрежение към нашата свобода“.

Роналд Рейгън говореше за християнския морал, за лицемерието и за замяната на религията с идеологията на комунизма. Много западни политици едва сега започнаха да разбират, че в основата на тогавашната съветска, а днес руска политика лежи лъжата, елементарната измама. Лъжата е съпровождала цялата съветска политика от момента на създаването на съветска Русия, след това на СССР, а сега – на путинова Русия. Лъжата се е превърнала в държавен инструмент, както във вътрешната, така и във външната политика. За да се изгради свой тоталитаризъм, трябва да се излъже за царизма, за да се изгради съветски империализъм, трябва да се излъже за американския империализъм. „Ние сме най-добрите“ и „От нас се страхуват“ са двата лъжливи лозунга, които съпровождаха съветските хора в продължение на десетилетия.

Роналд Рейгън говореше за съветската страна, за вярата си в близкия крах на комунизма. Той не само вярваше, но и приближаваше края на съветската империя, за пореден път завзела чужда страна – Афганистан, и унищожила там половин милион души. Той вероятно не се е досещал, че „империята на злото“ ще се превърне в „империя на лъжата“. От онази страшна територия с ядрено оръжие, десетки хиляди танкове и самолети и многомилионна армия днешната путинова империя се е превърнала в бледо подобие на съветската, но е все така агресивна и лъжлива.

Цял свят наблюдава поредната руска лъжа. В разни варианти тя трябва да убеди хората, че към гибелта на пътниците от малайзийския боинг нито руската армия, нито проруските терористи имат някакво отношение. Чухме най-безумни версии – от „стари трупове“ до израелска ракета, неизвестно как попаднала над воюващия Донбас. Руските пропагандисти пишеха и се давеха в лъжата си, измисляйки все нови несъстоятелни версии. Докато събитието беше едно и съвсем точно установено – самолетът е свален с „Бук“, а не от украински самолет и не от израелска ракета, изстреляна от подводница в Средиземно море.

Най-интересното, при всичките тези извъртания, е, че шанс да бъде убедена световната общност няма. Руснаците ще вярват на официалната кремълска версия до край. На тях така им е удобно. Да не вярваш, означава да станеш революционер, а думата „революция“ в Русия е лоша дума, освен ако не е в съчетание с „велика октомврийска“. Руснаците са свикнали да са прави във всичко, така ги е учила няколко десетки години пропагандата. Да се признае, че за гибелта на боинга е виновна Русия, е равносилно на идеологическо самоубийство, все едно в историята на СССР и на съвременна Русия не е имало по-сериозни трагедии. По време на спектакъла в „Норд-Ост“ загинаха 174 души, в атомната подводница „Курск“ – 115, в Беслан – повече отколкото в боинга, 333 души, мнозинството от тях деца. В Донбас за година и нещо – 6500 души. А имаме още Чечня, Грузия, Дагестан, жертвите на многобройните „антитерористични операции“, на катастрофите.

Империята на лъжата е живяла винаги в състояние на активна дейност – налагало се е да се лъже много и често. Лъгали са за „царския режим“, а после, с времето, плачели за историческите достижения през 1913 година. Лъгали са за фашистка Германия, докато в същото време съветските и хитлеровите чиновници са се прегръщали, споделяли са опит. Лъгали са за американския империализъм и постоянно са получавали американска помощ – през 1891-1892 година, през 20-те години, през 40-те, в началото на 90-те. Лъгали са за „ислямския фундаментализъм“ и няколко десетки години са помагали на екстремистите. Както някога в зората на съветската власт са лъгали за кулаците – разорили ги и те започнали да измират от глад. По измислени обвинения в шпионаж, често в полза на няколко разузнавания са разстреляни стотици хиляди души, милиони са седели в лагери по скалъпени обвинения в „антисъветска дейност“.

Разбира се, в основата на „империята на лъжата“ лежала странната идеология, наречена „марксизъм“, с добавки на интерпретатора Ленин. От такава гърмяща смес и самият Карл Маркс би се побъркал. Той и Фридрих Енгелс, неговият съратник, не един път се изказват отрицателно за историята и перспективите на Русия, но лъжата е била винаги необходима на съветската власт, тя заменяла очакваните успехи. Комунистите казвали, че „животът ще стане по-добър, по-весел“, но понеже очакването се проточвало, налагало се да се лъже, че някой е виновен за бавното приближаване на „светлото бъдеще“. Най-често виновни били по традиция Европа и американците, и – разбира се – вътрешните врагове – троцкистите, кулаците, белогвардейците, лекарите, чуждите шпиони и антисъветските елементи. Когато разкривали тези врагове, най-удобно за съветската власт било или да бъдат разстреляни, или да бъдат изпратени за дълго време в Сибир, където ще умрат сами – от глад и студ.

Между другото, в Съветския съюз лъжата имаше две лица. Съветските хора казваха, че „друга такава страна не познават“, но с удоволствие ползваха вносни стоки, купуваха „чуждестранни марки“ и гледаха филми за Джеймс Бонд. А когато след разпадането на СССР се отвориха границите, без да се замислях, хукнаха навън от същата тази страна, „където така волно диша човекът“. На някои им провървя, на мнозина – не. Затова, когато се появи Путин, проблем с възстановяването на традицията да се лъже нямаше – хората отново започнаха да участват с удоволствие в този увлекателен процес.

В Съветския съюз лъжата беше част от идеологическото оръжие, част от комунистическия морал, за който по-късно говореше президентът Рейгън. Съветската власт постоянно се е сблъсквала с реални врагове, със съпротива, която не е преставала през цялото време. В Централна Азия – до средата на 30-те години, в Кавказ – до края на 40-те, в Украйна и балтийските страни – до края на 50-те. Най-мощната част от държавния апарат – ЧК, НКВД, МГБ и КГБ, не се бореше с правонарушителите и нарушителите на обществения ред, а с борците срещу съветската власт, с „антисъветчиците“. Борбата беше мощна, достатъчно е да си спомним цифрите на арестуваните и убитите. И за да не знаят хората това, ги лъжеха – разказваха им за достижения и успехи, за петилетки и верни ленинци, умиращи на своите постове.

След този кратък преглед на историята на съветската лъжа, представете си майора от КГБ Владимир Путин, който започна дейността си в Кремъл също с измама. Той лъжеше за „чеченския тероризъм“ и започна втората война. Лъжеше за „Норд-Ост“, за Беслан, за атомната подводница „Курск“, за наводнението в Кримск, за земетресението в Сахалин, за войната в Грузия. Смятате ли, че не е способен да излъже за малайзийския боинг? И нещата не се състоят даже в способността, а в агресивното лъжене, което продължава вече цяла година.

Роналд Рейгън постави точка в историята на съветската империя, като я нарече в края на краищата „империя на злото“. Въведените през 80-те години санкции срещу СССР помогнаха да се прекрати не само кръвопролитната съветска агресия в Афганистан, тогава се появи надеждата, че идеологията на комунизма ще изчезне. Корабът, наречен „КПСС“ изплува с дъното нагоре, но от пробитото дъно отново изпълзяха разни видове създатели на всякакви чудовищни идеологии. Малайзийският боинг е само една от многобройните трагедии през 15-те години от управлението на Путин и като че ли световното общество е вече готово да затвори този списък, да доведе нещата до съда.

Кученцето Борко от село Пиперково и епитафията на Байрон за нюфаундленското куче

Когато се прости със тоя свят

човек безславен, но от род богат,

изкуството на скулптора тогава

легенди за покойника създава

и го извайва не какъвто бе,

ала какъвто трябваше да е.

А кучето, съюзникът ни беден,

наш пръв приятел и другар последен,

което зарад господаря свой

живее, диша и се хвърля в бой,

умира непрославено и клето –

духът му не отлита на небето.

А ти, човек, живееш с мисълта

да те приемат в рая след смъртта.

О, твойто съществуване невзрачно

тече в борба за власт и в робство мрачно.

От тебе всеки ще се отврати,

защото шепа прах с душа си ти.

Любовник похотлив, другар неверен,

с уста лукава, с поглед лицемерен,

подлец, ти с пищна титла се красиш,

а сам от подлеци не се гнусиш.

Щом спреш пред урната усамотена,

знай: тя не е за теб предназначена.

Под паметника спи приятел мой –

единствен на света ми беше той.

Дървото, което не дава плод (разказче в картинки с три цитата)

“Той видя едно смокиново дърво край пътя и отиде до него, но там нямаше нищо друго освен листа…“ (Матей, 21:19)

„Поп Илия прочете в евангелието, че всяко дърво, което не принася кестени, трябва да се отсече и да се изгори...“ (Любен Каравелов, „Маминото детенце“)

„Выходили из избы здоровенные жлобы,

Порубили те дубы на гробы…“ (Вл. Высоцкий, „Лукоморья больше нет“)