АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава IV

ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Да си представим един вивариум, където в лабиринт от клетки, терариуми и аквариуми са поместени всички видове животни на Земята. От кафявозъбките до сините китове.

Всичките са нещастни и всичките са обречени на смърт. Всичките хълцат, вият и пухтят жалостиво. Всичките молят „да ги приласкаете“.

А вие имате право да спасите само едно същество, като станете завинаги негов настойник.

Необходимо е да направите избор. И той не е лесен.

Разбира се, кобрата, крокодилът или тигърът няма да са най-удобните питомци. Това е безспорно.

Всички твари на Земята са в една или друга степен опасни.

Но все пак най-лошият избор ще бъде homo.

Така че преминете смело покрай клетката с човека. Без даже да обръщате главата си в тази посока. И да реагирате на жалните викове.

Да, кобрата и крокодилът могат да убият и да изядат своя благодетел.

Но същото може да направи и човекът.

Кобрата обаче няма да напише донос за своя благодетел. А крокодилът няма да добави името си в някое завещание.

Трябва да помним, че 99,8 % от реалната история на човека се пада на така наречения плеистоцен, започнал преди 2,5 милиона години и завършил съвсем неотдавна (преди 11,5 хиляди години – бел. П. Н.).

Именно плеистоценът е възпитател на homo. Той го надарил с основни качества: лъжливост, конфликтност, истеричност и крадливост.

За няколко милиона години този комплект от свойства бил доведен до пълно съвършенство.

На планетата няма животно, което да превъзхожда човека поне по едно от тези споменати качества.

Но нищо друго не можело да осигури оцеляването на човека.

В сравнение с другите твари през тази епоха той бил драматично слаб. А най-добрият компенсатор на слабостта е подлостта.

Еволюцията въздъхнала тъжно и го снабдила с нея. Като за всеки случай измерила пет пъти по-голямо количество от необходимото.

Ако homo се беше формирал в „розово“ пространство, където живите същества свирят на арфа и си пращат взаимно въздушни целувки, той, разбира се, щеше да бъде съвсем друг.

Но той бил създаден от озъбен и подъл свят. Непрекъснато изяждащ се и унижаващ се по всичките етажи на биоценезана.

Шумерските времена получили вече напълно готов продукт. Било късно да се променя каквото и да е в него.

Възможно ли е да бъде открит образът на истинския човек, който станал творец на цивилизацията?

Лесно е!

За тази цел обаче е необходимо да се премахне културологичния патос, да се пратят по дяволите всичките митове на антрополозите и да се разгледа спокойно нашият стаден трупояд единствено като обикновено животно.

Но!

Да пристъпим към въпроса по малко неочакван начин. Така всичко ще бъде много по-разбираемо.

За начало ще ни бъде необходимо парче от пустинята Калахари, стадо петнисти хиени и умеещ да свири с уста наблюдател.

(Нашият наблюдател е, разбира се, абсолютно абстрактна фигура).

В делтата на река Окаванго обикалят множество банди от хиени, наброяващи 20-50 животни. Там са разположени и техните леговища.

На това място ще се наложи да отбележим с две думи главните свойства на тези коткоподобни.

Ще започнем с главното.

Петнистите хиени са по правило петнисти.

Това е всъщност всичко, което трябва да знаем за тях.

Но има някои нюанси, които също могат да послужат за по-добро разбиране на природата не само на хиените, но и на хората.

Хиените общуват със звуци, които наподобяват смеха на шизофреник. А също така със зъбене и пози.

Впрочем, „смехът“ и мимиките транслират само най-груби значения.

Нюансите се предават с аромати. В района на ануса на хиената са съсредоточени жлези, които създават силно информативна воня.

Просто като си вдигне опашката и се напъне малко, тя декламира с комплект от миризми „поема“ за своите страсти и печали.

Вонята е впрочем добър комуникатор. В това може да се убедите по време на фестивал на френски сирена. Производителите на сирене си разменят миризмите на своите изделия също както хиените продуктите на своите анални жлези. И без думи се докарват до сълзи или до смях.

Всичките хиени са адски конфликтни.

Петнистите не са изключение. Те избухват и се ръфат по всеки един повод, но стадното чувство е вплетена в техните гени. Когато се лишат от обществото, те тъгуват и умират.

Кое свързва така тези твари?

Хиените не са оригинални.

„Лепилото“ на тяхната социалност е направено основно от похот, злоба и страх.

Но важен фактор е и взаимната омраза.

В това няма нищо удивително: колкото по-конфликтни са животните, толкова по-висока е потребността им да живеят заедно.

Защото скандалността се нуждае от постоянна реализация. В това отношение колективът е незаменим. Само той дава възможност пълноценно и редовно да мразиш себеподобните си.

Сближава и гладът.

В тежки времена наличието на „ближни“ е особено важно, защото „ближният“ е най-лесната плячка. А групата е жив запас от храна.

Разбира се, собствените малки са последна точка от менюто на хиените, но понякога нещата опират и до тях.

Ще поясним и свързващата роля на похотта. По ефективност тя би трябвало да бъде поставена на първо място.

Сочните вулви, намиращи се „в наличност“, са най-добрият социализатор. Именно тяхната пулсация създава групите, а поредността на „използването им“ твори обществените отношения.

Както и да е, но глупавата необходимост да се мотаеш по саваната в търсене на „половинка“ е изключена по принцип при наличието на фактора група.

Доволни са и дамите. Към тях винаги са насочени десетина здрави пениса и това да овдовееш се превръща в мимолетна формалност.

Разбира се, че възможността „да се възползваш“ е прекрасна „ценност“.

Но! Не по-зле от разврата свързва и страхът.

Самостоятелно хиените са страхливи, но като съберат двадесетте си страхливости, изяждат лесно и лъв.

Разбира се, мършата е нещо по-добро. Тя не удря с копита и не се опитва да хапе. Да ровиш с муцуна във вмирисани черва е по-приятно, отколкото да се носиш по пустошта след някоя глупава зебра.

Но хубава мърша не се намира лесно. Особено в Калахари. Групи грифове и марабу, а също така полкове термити често я усвояват преди хиените.

И на петнистите им се налага да атакуват антилопи, жирафи, лъвове, etc.

Като съборят плячката, хиените веднага започват да се хранят с нея, без да чакат нито смъртта на жертвата, нито нейната „последна дума“.

А и своите ранени ранени роднини не изоставят никога, а ги дояждат на място.

Нашият наблюдател свирва с уста и към него се обръщат (около) двадесет хиенски муцуни.

В жълтите пронизващи очи няма дори намек за най-обикновена „мисъл“.

Въпреки че хиените имат на какво да се научат, в тях не се забелязва никакъв „разсъдък“. Емоциите им са прости. Всичките мисли се управляват от глада и раздразнението.

Всичко е обяснимо.

Петнистите са затворени в „хранително-размножителния“ механизъм на саваната.

Приспособеността им към средата е абсолютна. Затова няма никаква необходимост да се добавя нещо ново в техния комплект от рефлекси. И е невъзможно да предположим, че техните хиенски внуци ще се вълнуват от гравитационото линзиране или от красотата на залезите над Окаванго.

А сега да върнем времето с няколко милиона години назад.

Намираме се на същото място. Но сега пред нас не са хиените, а ранните homo. Нашите предци.

В този момент – дъно на животинския свят.

Homo са също мършояди. Също са свирепи, лакоми и похотливи.

Всичко, което беше казано за хиените, до най-голяма степен важи и за тях.

Впрочем, за разлика от хиените, на тях им се паднала епоха на огромни трупове.

Знаем, че плеистоценът е бил весело и сито време.

Кървавият механизъм на отбора работел много по-интензивно, отколкото работи днес.

Стотици пещерни лъвове и хомотерии ежечасно разкъсвали нещо. Копитните се разпаряли взаимно с рогата си, а хоботните се газели помежду си. Умирали с въодушевление. Да се вкопчваш в живота не било на мода. „Еволюционният дълг“ още не бил празна дума, защото мутациите и разбъркването на гените изисквали енергична смяна на поколенията.

Конкуренция за мършата, разбира се, имало.

Но! Тревоядните персонажи през плеистоцена били в основни линии толкова големи, че били разделяни без излишни скандали между всички мършояди в саваната.

Да вземем например трупа на динотерия.

С този архаичен слон можели да се нагостят едновременно хиляди мъртвояди.

Разбира се, хоботът, езикът и гениталиите се падали на хищниците убийци. Но останалите десет тона слонско месо дояждали некрофагите.

Спазвала се естествено някаква поредност на достъп до тялото. Ще отбележим, че тя била взаимно полезна.

И ще поясним.

Кожата на динотерия не можела да бъде прогризана от homo. Още повече на динотерия, подут от трупните газове. Хилавите нокти на човека и неговите назъбени камъчета били в случая безсилни.

За да получи достъп до вкусните дълбини на мършата, homo пускал напред зъбатите и кълвящите си колеги. Те изгризвали или изкълвавали в кожата отвори, откривайки за хората път към вътрешностите.

Това не било умишлено разделение на ролите. Или взаимна галантност. Ни най-малко. Само проста субординация, основаваща се на силата на челюстите.

Прадедите ни умеели да дочакват прогризването на кожата и насищането на особено опасните прогризващи. Да изясняват отношенията си с мегаланиите и марабу те, разбира се, не се решавали.

Разбира се, първият етап на процеса не бил бърз. Да, всичко можело да се вмирише и даже да изгние.

Но такива дреболии като червеите в месото не разваляли апетита на хората.

Homo знаели добре своето място и благородно впивали зъби във всякаква мърша. Като изчаквали своя ред, те пускали в употреба камъни и зъби, задълбавали се постепенно в плътта, като се промъквали в коремната плоскост и подребрените пространства. (Които се образували за сметка на свилите се белите дробове след смъртта.)

(Следва)

ФРЕДЕГУНДА, КРАЛИЦАТА НА ФРАНКИТЕ: СЕКС, КРЪВ И ВЛАСТ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предания от дълбока древност са запазили образа на една жена, чийто живот приличал на страшна приказка, исторически приключенски филм и еротичен анекдот едновременно.

Младата Фредегунда нямала знатен произход. Тя била красива, честолюбива и предприемчива девойка. Родила се в средата на VI век в северната част на днешна Франция, където се намирала Неустрия, едно от франкските кралства. В Париж, нейната столица, на трона седял Хилперих от династията на Меровингите. Още на дванадесет години го оженили за деветгодишната Аудовера. След петнадесет години съпружески живот кралското семейство имало вече трима синове. Именно при Аудовера се наела за прислужничка младата красавица Фредегунда.

Като се установила в двореца, тя разбрала, че длъжността на слугиня едва ли ще позволи да се разгърне нейното честолюбие. Харесала много Хилперик, а и самият крал постоянно показвал признаци на внимание към миловидната прислужничка. На Аудовера тъкмо ѝ предстояло да ражда отново и Фредегунда замислила хитър начин да отстрани своята господарка.

Когато кралицата родила дъщеря, съпругът ѝ бил на военен поход. Време било да кръстят малката принцеса и решили да не чакат връщането на бащата. Фредегунда пошушнала на господарката си, че в целия Париж няма достатъчно знатни дами, за да станат кръстници на новородената, и предложила на кралицата сама да кръсти дъщеря си. Така и направили. И когато се върнал, Хилперик се сблъскал с проблем: според тогавашните закони кръстниците се смятали за роднини, стоящи не по-долу от кръвните, и кралят не можел да продължи живота си с кръстницата на своята дъщеря (макар че била негова законна съпруга). Правният казус бил решен просто: кралят се обявил за ерген и изпратил несъобразителната Аудовера заедно с малката ѝ дъщеря в далечен манастир.

”Изгонването на Аудовера”, Албер Менян

Скуката на ергенския живот монахът убивал в обятията на Фредегунда, която дори му родила син. Но за разочарование на своята любовница кралят не помислил да се жени за нея. Вместо това през 567 година се оженил за вестготската принцеса Галсвинта. Най-напред новата кралица поискала да изгонят Фредегунда от двореца. Тя донесла със себе си такава голяма зестра, че Хилперик въздъхнал тежко, но изпълнил нейния каприз. Любовницата му се настанила наблизо и започнала да чака. Новият кралски брак не се отличавал със стабилност – между съпрузите постоянно избухвали скандали. След около година Галсвинта заявила, че ѝ дотегнало от парижкия живот, че мъжът ѝ може, ако иска, да се задави с нейната зестра и че заминава при своите родители в Пиренеите. Напразно кралят се опитвал да успокои разбеснялата се жена, а когато легнала да спи, накарал един от слугите си да удуши отвратителната съпруга. На сутринта „открил“ кралицата бездиханна, обявил траур и пратил да извикат Фредегунда.

Убийството на Галсвинта

След девет дена вдигнали сватба. Меденият месец бил вгорчен обаче от Брунхилда, сестра на покойната Галсвинта. Тя била жена на Сигиберт, крал на Австразия, франкска държава, разполагаща се на териториите на днешна Белгия, Холандия, Западна Германия и Северна Франция. Сигиберт бил роден брат на Хилперик, но не слушал гласа на кръвта, а на любимата си жена. Под нейно влияние Австразия обявила война на Неустрия. Отначало успехът съпътствал войските на Сигиберт – те успели да превземат Париж. Кралската двойка едва сварила да избяга от столицата в Руан. Докато Хилперик събирал отряди по своята Неустрия, Фредегунда решила да действа по-просто. Тя изпратила двама свои верни хора в лагера на враговете. Пред стражите пратениците заявили, че са австразийски шпиони, които се връщат от Руан с важни сведения. Завели ги при Сигиберт и те моментално проболи краля с кинжалите си. Охраната се опомнила и съсякла убийците, без дори да разбере кой ги е изпратил. В лагера на австразийците настъпила паника и точно тогава пристигнал Хилперик със свежи попълнения. Агресорите побегнали, през 575 година Париж бил освободен, а наскоро овдовялата Брунхилда била пленена.

САНТА БАРБАРА НА СТАРОФРЕНСКИ С КРЪВ

Фредегунда празнувала победа. Тя родила на мъжа си няколко деца и се наслаждавала на всички привилегии, съпътстващи кралската власт. Настроението ѝ помрачавало само съществуването на децата на Хилперик от първия му брак: именно те, а не нейните потомци трябвало да наследят престола. Плюс това доведените деца сами давали повод за безпокойство. Принц Меровей внезапно се влюбил в лежащата в руанския затвор Брунхилда. Двадесет и осемгодишната затворничка му отвърнала с взаимност и руанският епископ Претекстат венчал принца с неговата леля. Хилперик побързал да замине за Руан, изпратил Брунхилда по-далече от греха в нейната Австразия, заповядал да обръснат на сина му тонзура и го затворил в манастир. Меровей, който изобщо не мечтаел за монашески аскетизъм, избягал от манастира, криел се, докато не му пораснали косите, а след това вдигнал метеж срещу родния си баща. Когато кралската войска обградила отряда на Меровей, принцът, за да не попадне в плен, помолил един свой приятел да забие меч в гърдите му. Наследниците на Хилперик станали с един по-малко.

Скоро се разразила епидемия от едра шарка, която отнесла двама от синовете на Фредегунда. Безутешната майка се възползвала от загубата на децата си, за да се разправи с още един от доведените си синове – Хлодвиг. Обвинили го, че урочасал доведените си братя. Наложницата на Хлодвиг и майка ѝ били изгорени като вещици, а принцът бил изпратен на заточение, където скоро го убили по заповед на мащехата му.

За всеки случай кралицата се разправила даже с младата дъщеря на покойната по това време Аудовера, същата, която била кръстена „неправилно“. Слугите на Фредегунда изнасилили девойката и я заточили в манастир. Сега наследник на престола останал Теодорих, двугодишният син на Фредегунда, но той починал внезапно от дизентерия. Заради смъртта му пострадали няколко придворни, също екзекутирани за магьосничество.

“Фредегунда“, Л. Алма-Тадема, 1878 г.

Кралицата имала спешна нужда от нов син. Като не разчитала само на мъжа си, тя си намерила няколко любовника. През 584 година се появил на бял свят принц Хлотар. Наистина, съвременниците смятали, че негов баща не е кралят, а дворцовият управител Ландерих.

Четири месеца след раждането на момчето Хилперик отишъл на лов. Преди още да стигне гората, той решил да се върне, защото, според думите на хрониста, „го овладяла внезапна страст към кралицата“. Нахлулият в покоите на съпругата си монарха видял, че жена му си мие главата, наведена ниско над леген с вода. Хилперик не се сдържал и потупал с една пръчица забележителната задница на Фредегунда, при което тя ласкаво помолила Ландерих да не се закача. Внезапно прозрелият истината крал „се опечалил много“ и отишъл отново на лов. Явно е казал на тръгване нещо не много ласкаво на жена си, защото кралицата, осъзнала своята трагична грешка, извикала любовника си, за да реши как да се оправи положението. Отначало Ландерих проклинал часа, в който срещнал за първи път тази развратна жена, но след това се съгласил да отдели от щата на двореца двама здравеняци, необременени с висок морал и умеещи да си служат с нож. Двамата заклали същата вечер Хилперик, веднага щом се върнал от лова.

КЪРВАВАТА КРАЛИЦА НА РАБОТА И ВКЪЩИ

Овдовялата Фредегунда започнала да управлява от името на младенеца Хлотар, провъзгласен за крал. Като начало наказала руанския епископ Претекстат, който преди десет години се осмелил да венчая нейния доведен син с Брунхилда. Кралицата изпратила при него двама убийци с кинжали, вероятни същите момчета, които ѝ помогнали да овдовее. Този път те обаче не се справили добре: надупчили епископа направо в олтара, но не смъртоносно. Поръчителката на убийството дори успяла да навести с престорени съболезнования своята жертва и Претекстат проклел преди смъртта си кралицата. Тя, наистина, не била много огорчена от това.

“Фредегунда при Претекстат “, Л. Алма-Тадема, 1878 г.

След това Фредегунда се заела с външната политика. Трябвало да си разчисти сметките с омразната Австразия, управлявана от Хилдеберт, син на Брунхилда. Няколко пъти изпращали при него убийци, но безуспешно – научени от горчивия опит, австразийците пазели добре своя крал. Тогава започнала нова война. Изходът ѝ бил решен с военна хитрост, измислена лично от Фредегунда. На шиите на рицарските коне окачили кравешки хлопки, а на конниците било заповядано да вземат в ръцете си по наръч клони с листа. В безлунната нощ подрънкващият по кравешки отряд успял да се добере плътно до лагера на австразийците. Часовоите успели само да се удивят, когато в равнината изведнъж израснала сенчеста горичка. Като захвърлили клоните, неустрийците нахлули в лагера на Хилдеберт и го подложила на клане. Австразийският крал успял да се спаси с големи усилия.

Като очистила хоризонта от вътрешни и външни врагове, Фредегунда се заела със семейни дела. Растяла дъщеря ѝ Ригунта, чийто личен живот бил нещастен. Още докато баща ѝ бил жив, я сватосали за един вестготски принц. Като се уморил от дългия път към Испания кортежът на принцесата спрял да почине в Тулуза, където го застигнало известието за смъртта на Хилперик. Местните феодали, като научили, че принцесата е останала без височайшото покровителство, нападнали кортежа и заграбили зестрата, без която не било възможно да се отиде при жениха. Ригунта се върнала позорно в Париж.

Вестготският принц извадил късмет, че останал ерген, защото характерът на Ригунта съвсем не бил сладък. Тя тормозела постоянно майка си, като все ѝ натяквала, че е от прост произход: „Ти си бивша прислужничка, а аз съм кралска дъщеря! Ако поискам, ще те върна обратно в кухнята!“ Нещата в кралското семейство стигали даже до побои. Изгубилата търпение Фредегунда решила да даде урок на дъщеря си. Тя я извикала в съкровищницата и ѝ предложила да вземе от един огромен сандък всичко, което си поиска, само и само да престане да я навиква. Алчната принцеса се навряла в сандъка, чийто капак кралицата захлопнала веднага. Главата на принцесата се оказала притисната от сандъка и тя щяла да се задуши, ако при воплите на прислужничките не изтичала стражата, която спасила Ригунта от побеснялата ѝ майка. След тази възпитателна процедура принцесата станала много по-сговорчива.

Фредегунда, Ригунта и сандъкът

Кралица Фредегунда починала в леглото си през 597 година. Безутешните поданици я погребали до съпруга ѝ, убит от нея, в парижката църква „Сен Жермен дьо Пре“. Делото на майка си продължил Хлотар. Като станал пълнолетен, той обявил нова война на Австразия, разбил я и я присъединил към своите земи. Разделил се и с Брунхилда. Като обвинил съперницата на майка си в убийството на десетима крале, Хлотар заповядал да я вържат за опашките на четири коня, които разкъсали тялото на нещастната жена.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1990 г. / ИКОНОМИКА / УИЛЯМ ФОРСАЙТ ШАРП

Уилям Форсайт Шарп (William Forsyth Sharpe)

16 юни 1934 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Хари Марковиц и Мъртън Милър)

(За пионерската работа в теорията за финансовата икономика.)

Уилям Шарп е роден в Бостън, щат Масачузетс. Тъй като баща му служи в Националната гвардия, семейството се мести няколко пъти по време на Втората световна война, докато не се установява окончателно в Ривърсайд, Калифорния. Шарп прекарва остатъка от своето детство и юношеството си в Ривърсайд, като завършва Ривърсайдското политехническо средно училище през 1951 г. След това постъпва в Калифорнийския университет в Бъркли и планира да следва медицина. Въпреки това през първата година на обучението си решава да се прехвърли в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, за да учи бизнес администрация. Като разбира, че ученето на счетоводство не е много интересно, Шарп най-сетне се спира на специалността икономика.

По време на следването в университета най-силно влияние му оказват двама професори: Армен Алчиан, професор по икономика, който става негов наставник, и Фред Уестън, професор по финанси, който го запознава за първи път с трудовете на Хари Марковиц, отнасящи се за портфейлната теория.

През 1961 г. Шарп започва да преподава във Вашингтонския университет. Той поставя началото на изследвания за обобщаване на резултатите от своята дисертация за теорията на равновесието на цените и активите, работа, която слага началото на създаването на модела за ценообразуването на активите. Шарп изпраща през 1962 г. в „Списание по финанси“ („The Journal of Finance“) статия, в който описва САРМ (Capital Asset Pricing Model, Модел за оценка на финансовите активи – бел. П. Н). Но по ирония на съдбата статията, която се превръща в една от основите на финансовата икономика, отначало е сметната за неуместна и публикацията е отказана. Шарп трябва да почака, докато се смени редакционния състав, и през 1964 г. статията му е публикувана.

През 1968 г. Шарп отива в Калифорнийския университет в Ървайн, но се задържа там само две години, а през 1970 г. се мести в Станфордския университет. Преподавайки в Станфорд, той продължава изследванията си в областта на инвестициите, по-специално за разпределението на портфейла и за пенсионните фондове. Също така участва непосредствено в инвестиционния процес, предлагайки консултации за „Merrill Lynch“ и „Wells Fargo“, имайки възможност по този начин да прилага на практика предписанията на финансовата теория. През 1986 г. в сътрудничество с компанията „Frank Russell“ основава компанията „Sharpe-Russell Research“, специализираща в предоставянето на изследователски и консултантски услуги по въпросите за разпределението на активите.

Шарп е също така президент на Американската финансова асоциация. През 1989 г. той напуска преподавателската длъжност, като запазва званието си почетен професор по финанси в Станфорд, и решава да се съсредоточи върху дейността на своята консултантска фирма, която вече се нарича „William F. Sharpe Associates“. През 1996 г. той основава фирмата „Financial Engines“ (FNGN), която използва технологии за реализиране на много финансови теории в управлението на портфейла.

От 2009 година Шарп е привърженик на стратегията за „адаптивно разпределение на активите“, която се стреми да използва последните пазарни тенденции за оптимизация на разпределението на активите и по този начин да максимизира доходността и да намали волатилността.

ИЗТОЧНИК: Уикипедия

Превод от руски: Павел Николов

НОРМАН КОН / БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД (Митът за световния еврейски заговор и "Протоклите на цийонските мъдреци") - 2

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ГЛАВА I. "Протоколите на цийонските мъдреци" и "Диалог в ада"

НОРМАН КОН / "БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД" В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА II. Тайната полиция и окултистите

1

Когато Хитлер идва на власт, "Протоколите" в Германия придобиват особено значение и с разпространението им по целия свят се заели както германските нацисти, така и съучастващите им организации в други страни. Срещу това активно се противопоставили еврейските общини в Швейцария, които завели дело срещу ръководството на швейцарската нацистка организация и някои отделни нацисти. Те били обвинени в печатане и разпространение на осъдителна литература, но съдебното дело, което се гледало в Берн през октомври 1934 година и май 1935 гадина, в действителност се превърнало в разследване, поставило си за цел да изясни дали "Протоколите" са истински, или са фалшиви. Малко правдоподобно може да изглежда днес, че тогава разследването привлякло широкото внимание на целия свят и на него присъствали много на брой журналисти от всички краища на земята.

Големият интерес към делото в Базел бил предизвикан от това, че той можел да хвърли светлина върху дейността на царската тайна полиция и нейната възможна връзка с "Протоколите" [1.]. Като свидетели ищците призовали в съда няколко руски емигранти с либерални възгледи. Един от тях бил професор Сергей Сватиков, бивш социалдемократ от меншевиките. При Временното правителство Сватиков бил изпратен в Париж, за да разпусне задграничния отдел на руската тайна полиция, чиято щаб-квартира се намирала във френската столица. Един от агентите, с които той разговарял, бил Анри Винт, французин от Елзас на руска служба от 1880 година. Според показанията на Винт "Протоколите" били изфабрикувани по указание на ръководителя на задграничния отдел на тайната полиция в Париж Пьотр Иванович Рачковски. Друг свидетел, известният журналист Владимир Бурцев, дал сходни показания. Той заявил, че знае от двама бивши директори на полицейския департамент, че Рачковски е замесен в изфабрикуваното на "Протоколите" [2.].

За Рачковски, тъмна личност и умен началник на тайната полиция извън пределите на Русия, се знае много. "Ако го срещнете в обществото - пише един французин, който го познава лично, - съмнявам се дали бихте почувствали и най-малка уплаха, защото в облика му нямаше нищо, което да говори за тъмните му дела. Пълен, суетлив, с постоянна усмивка на устните... той напомняше по-скоро добродушен, весел човек на пикник... Имаше една забележима слабост - старателно преследваше нашите малки парижанки; но е един от най-талантливите агенти във всичките десет европейски столици" [3.].

Руски съотечественик на Рачковски дава следното описание: "Неговите леко угоднически маниери и мекота в разговора напомняха голям звяр, старателно криещ своите нокти, но те само за миг затъмниха моята представа за това, което оставаше главно в този човек - тънкият му ум, твърдата воля и дълбоката преданост на интересите на императорска Русия" [4.].

Рачковски започнал своята кариера като дребен служител и дори поддържал отношения със студенти с повече или по-малко революционни възгледи... Повратна точка в кариерата му станала 1879 година, когато бил арестуван от тайната полиция за дейност, заплашваща държавната сигурност. Извършено било покушение срещу живота на генерал-адютант Дрентелн, и макар че Рачковски бил само приятел на човека, обвинен в укриване на престъпника, това било достатъчно, за да попадне в ръцете на Третия отдел на Императорската канцелария, бъдещата тайна полиция. И както често ставало в подобни случаи, Рачковски бил изправен пред избор: или заточение в Сибир, или доходна служба в самата полиция. Той избрал второто, като достигнал положението на човек, притежаващ огромна власт.

Към 1881 година Рочковски развил широка дейност в дясната организация "Свещена дружина" ("Священная дружина"), която след това започнала да се нарича "Съюз на руския народ" ("Союз русского народа"), през 1883 година бил адютант на началника на тайната полиция в Петербург, а през следващата година вече оглавявал в Париж задграничния отдел на тайната полиция. Рачковски заемал този пост в продължение на 19 години и постигнал големи успехи (1884-1903). Той създал агентурна мрежа във Франция, Швейцария, Англия и Германия, осъществявайки таен надзор върху дейността на руските революционери не само в Русия, но и в чужбина.

Скоро Рачковски разкрил подозрителната си способност да плете интриги. През 1886 година негови агенти, сред които бил и Анри Винт, взривили печатницата на руските революционери "Народна воля" ("Народная воля") в Женева и представили случилото се така, че все едно печатницата е взривена от предатели на същите революционери. През 1890 година той "разкрил" организация, която уж изготвяла в Париж бомби за осъществяване на терористични актове в Русия. В самата Русия заради това изобличение тайната полиция арестувала не по-малко от 63 терористи. Едва 19 години по-късно журналистът Бурцев - същият Бурцев, който дал показания пред съда в Берн, - обнародвал истината за случая: бомбите били поставени от хора на Рачковски по негово лично указание.

През 90-те години изготвяли бомби и ги залагали както в Европа, така и в Русия; това е златното време на анархистите и нихилистите. През 1893 година Ваян хвърлил заредена с гвоздеи бомба в камарата на депутатите на френския парламент; през 1894 година следват цяла серия къде по-опасни взривове в Лиеже. Няма съмнение, че Рачковски е предизвикал умишлено тези актове на насилие, но е напълно вероятно да е стоял и зад първия взрив. Рачковски не бил удовлетворен от това да бъде началник на задграничната агентура на тайната полиция и се опитвал да влияе върху хода на международната политика. В организирането на безредици във Франция и Белгия той виждал възможност за сближаване между френската и руската полиция като първа стъпка, предшестваща сключването на руско-френски военен договор, който бил така мил за сърцето на Рачковски и заради чието постигане направил толкова много.

Той установил лични отношения с водещи френски политици, сред които президента Лубе, и с руски сановници, особено близки с царя. Но бил крайно честолюбив и това отбелязват мнозина, особено тези, на които се е наложило да се сблъскат с неговото честолюбие - от генерал Селиверстов, който е изпратен в Париж през 1890 година да разследва дейността на Рачковски, до министъра на вътрешните работи Плеве, който го отзовава през 1903 година от Париж, защото извежда от подчинението на министъра тайната си агентура. Рачковски търси щастието си, спекулирайки на борсата, и парите му позволявали да живее в разкош.

Интригант по рождение, той обича да се занимава с подправяне на документи. Като началник на тайната полиция в чужбина основно се занимава със следене на руски революционери, намерили убежище извън страната си. Един от любимите му методи е фабрикуване на писма или памфлети, в които един или друг революционер напада своето ръководство. През 1887 година в парижката преса се появява писмо на някой си П. Иванов, който се обявява за разочаровал се революционер и уж твърди, че повечето от терористите са евреи. През 1890 година е публикуван памфлет, озаглавен "Признанията на стария революционер" ("Признания старого революционера"), в който криещите се в Лондон революционери са обвинени, че са британски агенти. През 1892 година се появява писмо, подписано уж от Плеханов, в което той обвинява ръководителите на "Народна воля" за публикуването на признанията. След време следва още едно писмо, в което Плеханов отправя остри нападки към други мними революционери. В действителност документите са подправени от един човек - Рачковски.

Той има голяма заслуга и за разработването на тактиката, която се използва след много години в широк мащаб от нацистите. Тя се състои в това да се представят всички прогресивни движения - от най-умерените либерали до най-заклетите революционери - просто като оръдие в ръцете на евреите. Целта му била да дискредитира прогресивното движение едновременно в очите и на руската буржоазия, и на пролетариата, а също така да насочи срещу евреите широкото недоволство на масите, породено от царския режим. Сред материалите, представени от ищците на съда в Берн, се намира писмо, което Рачковски изпраща през 1891 година от Париж в Русия до директора на полицейския департамент и в което се говори за намерението му да започне кампания срещу евреите.

Тогава се появява книгата "Анархия и нихилизъм", публикувана в Париж през 1892 година под псевдонима Жан-Превал. "Анархия и нихилизъм", няма никакво съмнение, е написана под влияние на Рачковски, в нея е поместен един от неговите печално известни фалшификати - някои страници много напомнят на откъси от "Протоколите". В книгата се разказва как в резултат от Френската революция евреите са станали "абсолютни стопани на положението в Европа... внимателно управлявайки и монархиите, и републиките". Единствено препятствие по пътя на световното господство на евреите остава "Московската крепост" и за да я преодолее, международният синдикат на богатите и могъщи евреи в Париж, Виена, Берлин и Лондон уж се готви да създаде коалиция срещу Русия. И тук ние с изумление се натъкваме на изречение, което след това се среща в безкрайните аналози на "Протоколите": "Откровената истина трябва да търсим точно в тази формула, която дава ключ към много на пръв поглед неразрешими загадки", с други думи - от тях, казва се по-нататък, трябва да се вземе практически урок, трябва да бъде създадена френско-руска лига за борба с "тайната, тъмна и безотговорна" власт на евреите [5.].

През 1902 година Рачковски наистина се опитал да създаде такава лига, но действал с обичайните методи. Той разпространил в Париж призив към французите да подкрепят Руската патриотична лига, чиято щаб-квартира се намирала уж в Харков. Призивът бил лъжлив, защото е съставен от името на организация, която в действителност не съществува. Но това все още не е всичко: в призива се цитират многобройни оплаквания от Рачковски, който се обвинява, че представя неправилно целите на лигата и нейната дейност, и в лъжливи твърдения, че такава лига не съществува. "Но какво - звучи по-нататък в призива - може да се очаква от началник на тайна полиция, който вербува в редовете на агентите си бивш революционер, книжен авантюрист и шантажист.. на чиито бузи още горят следите от шамарите, които е получил при опит за изнудване през 1889 година". Призивът завършва с изразена надежда, че Рачковски все още може да признае грешката си и да оцени лигата по достойнство. Цялата тази заплетена драсканица е дело на Рачковски, който съчинил всичко така изкусно, че успял да подведе не само видни френски дейци, но и руския министър на външните работи! [6.]

Този път обаче Рачковски се престарал и след като поредната "уловка" била разобличена, следва отзоваването му от Париж. Неуспехът му е временен. Когато през 1905 година избухнала революцията и генерал Д.Ф.Трепов получил почти диктаторски пълномощия, назначил Рачковски за заместник директор на полицейския департамент. На тази длъжност той можел спокойно да фабрикува документи в по-широк мащаб. Отпечатани били многобройни брошури от името на несъществуващи организации, които призовават населението и дори войниците да убиват евреите. Сега най-сетне Рачковски можел да помогне за създаването на антисемитската организация "Съюз на руския народ", чиито членове от Бутми през 1906 година до Винберг и Шабелски-Борка през 20-те години изиграват много важна роля за разпространяването на "Протоколите". Въоръжени банди, финансирани от "Съюз на руския народ", организират масови еврейски погроми и въвеждат в практиката на политическия тероризъм форми, които, както ще видим по-нататък, се използват от нацистите. Във всеки случай няма защо да се чудим, че Готфрид цур Бек, издателят на първия чуждестранен превод на "Протоколите", заявява, че Рачковски, който умира през 1911 година, е в действителност убит по заповед на "цийонските мъдреци" [7.].

Така че имаме доста сериозни основания да обвиним Рачковски във фабрикуването на тези фалшификати, които по-късно са създали "Протоколите". Свидетелствата на Сватиков и Бурцев, книгата "Анархия и нихилизъм", дейността на самия Рачковски като войнстващ антисемит и организатор на погроми, страстта му към съставяне на невероятно заплетени фалшификати - всичко това го сочи като инициатор. Струва си също така да се обърне внимание на това, че именно Рачковски през 1902 година, опитвайки се да организира Руска патриотична лига, е замесен в придворна интрига в Петербург заедно с бъдещия издател на "Протоколите" Сергей Нилус. Интригата е заплетена срещу един французин на име Филип, който, подобно на Разпутин, наследил мястото на Филип, се установява в императорския двор като целител-чудотворец и става кумир на царя и царицата. В интригата, насочена срещу Филип, вземат участие Рачковски и Нилус.

Пълното име на въпросната личност е Филип-Низие-Антелм Вашо, макар че обикновено наричал себе си Филип. Роден е през 1850 година в семейството на беден селянин от Савой. Когато Филип навършил шест години, местният свещеник го сметнал за обзет от духове; на тринадесет започнал да се занимава със знахарство; по-късно се заселил в Лион като "месмерист" [8.]. Тъй като нямал медицинско образование, лекарската практика му била забранена, но той продължавал да се занимава с нея, за което бил съден три пъти. Въпреки всичко Филип успял да продължи лекуването. Той несъмнено притежавал някакви изключителни способности и можел с помощта на внушение да постига удивителни резултати.

Когато царят и царицата посетили през 1901 година Франция, двете "черногорски принцеси" Милиция и Анастасия, дъщери на княз Николай Черногорски и съпруги на руски велики князе, желаейки с цялото си сърце да очароват императорската двойка, й представили Филип. Царят, човек слаб и боязлив, изнемогващ под бремето на императорската власт, мечтаел за някакъв свят човек, който би могъл да стане посредник между него и Бога, чийто несъмнен, но малко достоен помазаник се чувствал. Царицата се отличавала с неуравновесен характер, страхувала се от заговори, които заплашват нея и съпруга й, от терористи-бомбаджии; тя от своя страна също била готова да се довери на всеки шарлатанин, който би могъл да разсее страховете й и в крайна сметка поне малко да й вдъхне увереност. Освен това царят и царицата, макар че имали четири дъщери, мечтаели за син - наследник на трона. Всеки човек с поглед в областта на медицината и заявяващ, че може да реши този проблем, имал върху тях огромно влияние, както станало по-късно с Разпутин, който се издигнал, експлоатирайки желанието им да спасят сина си, страдащ от хемофилия.

Не трябва да се учудваме, че Филип получил покана да посети Царско село и бил обсипан с милости. Още докато бил във Франция, царят се обърнал с лична молба към френското правителство да връчи на този невежа медицинска диплома. Във Франция това се оказало немислимо, но в Русия, където бил пълновластен стопанин, царят заповядал на Петербургската военна академия да назначи Филип за военен лекар. Той го назначил също за държавен съветник с чин генерал. Но макар че императорската двойка обичала, боготворяла и едва ли не се покланяла пред Филип заедно с "черногорските принцеси" и техните съпрузи, той имал и могъщи врагове и в действителност попаднал в същото двусмислено и опасно положение, както по-късно и Разпутин. Обкръжението на двете влиятелни жени - императрицата Мария Фьодоровна и великата княгиня Елизавета Фьодоровна - не го обичало и го презирало. За да обезвредят Филип, тези хора се обърнали към Рачковски.

Той бил помолен да направи справки за миналото на Филип. Благодарение на доверителните си отношения с френската полиция Рачковски съставил подробен и несъмнено лъжлив доклад, който донесъл със себе си при посещението си в Петербург през 1902 година. Първият човек, на когото показал документа, министъра на вътрешните работи Сипягин, го посъветвал да го хвърли в огъня. Но Рачковски се заинатил. Той отнесъл доклада на коменданта на императорския дворец и изглежда дори е написал лично писмо на императрицата Мария Фьодоровна, разобличавайки Филип - агент на масоните. Но лошите предчувствия на Сипягин се оправдали. Макар че в края на краищата царят, отстъпвайки под натиска, забранил на Филип да се засели завинаги в Русия, той бил извън себе си от гняв. През октомври 1902 година Рачковски е отзован от Франция, на следващата година е свален от поста си и изпратен в оставка без пенсия и със забрана да се връща във Франция. Няма съмнение, че ако това е станало частично заради манипулацията му с въображаемата Руска патриотична лига, не по-малка роля е изиграла в случая и кампанията му срещу Филип. Дори по-късно, когато Филип вече се върнал завинаги във Франция, а Рачковски живеел в Русия като частно лице, той използвал връзките си с френската полиция за преследване на несполучилия целител. Отмъстителен и безпощаден, Рачковски преследвал виновника за падението си, докато в края на краищата не го вкарал в гроба. Филип бил следен денонощно от шпиони, пощата му се проверявала, пресата постоянно го осмивала. Като не издържал, Филип умрял през август 1905 година, седмица преди Рачковски, отново покровителстван, да достигне върха в кариерата си, получавайки назначение на поста заместник директор на полицейския департамент.

В интригата срещу Филип бил въвлечен и Серей Нилус. За това разказва французинът Александър дю Шайла, живял дълги години в Русия и общувал близко с Нилус през 1909 година по време на съвместният им престой в Оптин манастир (Оптиная пустынь). Известно е, че дю Шайла постъпил през 1910 година в Петербургската духовна академия, в която слушал четиригодишен курс. Написал е няколко изследвания на френски език по история на руската култура, по славянски и църковни въпроси. От 1914 година дю Шайла е началник на предния транспортен отряд към 101 пехотна дивизия. За непосредствено участие в боевете бил награден с Георгиевски медали от всичките четири степени. От края на 1916 до август 1917 година служил в 8-ми брониран автомобилен дивизион. След това преминал на служба в щаба на 8-ма армия. През 1918 година постъпил на служба в щаба на Донската армия. От 1919 година заемал последователно длъжността  щабен офицер за поръчения по дипломатически дела и началник на политическата част. След евакуацията от Крим през април 1921 година дошъл в Париж от Константинопол.

Във вестник "Последни новини" ("Последние новости", под редакцията на П.М.Милюков) от 12 и 13 май 1921 година дю Шайла помества за първи път публикацията си "С.А.Нилус и "Цийонските протоколи".

Той разказва как Нилус, богат помешчик, загубил състоянието си, докато живеел във Франция. През 1900 г., върнал се в Русия, Нилус започнал да води живот на вечен странник, местейки се от един манастир в друг. В същото време написал книга за своето преображение от интелигент-атеист в дълбоко вярващ православен мистик. Тази книга - "Великото в малкото", но още без "Протоколите" - получила благожелателни отзиви в консервативната и църковната преса и привлякла вниманието на великата княгиня Елизавета Фьодоровна. Великата княгиня, искрено вярваща жена (която по-късно станала монахиня), се отнасяла крайно подозрително към мистиците-шмекери, с които царят се ограждал [9.]. Тя обвинявала за това протопрезвитера Янишев, който бил духовник на царя и царицата, и си поставила за цел да го замени със Сергей Нилус, когото възприемала като истински православен мистик.

Нилус бил доведен в Царско село, когато главната задача на великата княгиня била да отстрани Филип. Противниците на французина разработили следния план: предполагало се, че Нилус ще се ожени за една от придворните дами на царицата Елена Александровна Озерова, а след това ще бъде ръкоположен. После щяло да се предприеме опит да бъде направен духовник на царя и царицата. В случай на успех Филип, както и другите "свети" хора, щял да изгуби своето влияние. Планът бил добър, но съюзниците на Филип го разгадали. Те привлекли вниманието на духовното началство към някои факти от живота на Нилус, които изключвали ръкополагането. (Основно фактите засягали продължителната му любовна връзка с Наталия Афанасиева К., с която заминал за Франция и не скъсал по-късно в Русия.) Нилус изпаднал в немилост и бил принуден да напусне двора. Няколко години по-късно той наистина се оженил за Озерова, но надеждата да стане духовник на царя не се сбъднала.

Използвани ли са "Протоколите" в интригата срещу Филип и ако да, използвани ли са по инициатива на генерал Рачковски? Ако се вярва на дю Шайла, на двата въпроса трябва да се отговори утвърдително. "Нилус - разказва той - беше убеден, че general-ът наистина е успял да го измъкне (ръкописа) от масонския архив". Според него Рачковски е "добър, деятелен човек, направил много на времето си, за да бъде изтръгнато жилото на Христовите врагове", борещ се самоотвержено "с масонството и дяволските секти" [10.].

На какво е разчитал Рачковски, изпращайки "Протоколите" на Нилус? В "Протоколите" се разобличава дяволски заговор на масоните, отъждествявани с евреите. Филип е мартинист, с други думи - член на кръжок, който следва учението на окултиста от ХVIII век Клод дьо Сен Мартен. Мартинистите всъщност не са масони, но царят едва ли е можел да знае тези тънкости. Ако царят повярва, че Филип е агент на заговора, за който се говори в "Протоколите", той, разбира се, би го отпратил веднага. Предположението е съвършено точно, а подобни предположения са напълно в духа на Рачковски.

Доколко може да се вярва на дю Шайла? Понякога той допуска неточности, например когато твърди, че Нилус е публикувал първото издание на "Протоколите" през 1902 година, но като цяло проявява добра осведоменост. В своя статия, публикувана през 1921 година, той между другото твърди, че през 1905 година Нилус е публикувал още едно издание на "Протоколите" в Царско село, на което са означени библиографски данни от отделението на Червения кръст. Наистина, книгата, за която става дума, е второто издание на "Великото в малкото", в което са включени "Протоколите". Нещо повече, дю Шайла отбелязва, че изданието е станало възможно благодарение усилията, положени от Елена Озерова. Много години след това, когато съветските власти предоставят на съда в Берн фотокопия от документи, това се потвърждава напълно. Сред документите се намират както няколко писма до Московския цензурен комитет, така и отговорите оттам, от които става ясно как Озерова е използвала положението си на придворна дама, за да постигне публикуването на книгата, написана от бъдещия й съпруг.

Тези документи хвърлят светлина върху още едно обстоятелство, което, разбира се, не би могло да бъде известно на дю Шайла. Сред фотокопията има един документ, толкова труден за разбиране, че и до сега не е коментиран, но който подсказва, че Рачковски или се е срещал с Нилус, или е бил добре запознат с ръкописните копия на "Протоколите", намиращи се у Нилус. На заседанието си от 28 септември 1905 година Московския цензурен комитет изслушва съобщение на държавния съветник и цензор Соколов, в което се цитира изречение, собственоръчно прибавено от Нилус към ръкописите на "Протоколите":

"Естествено, началникът на руската агенция в Париж евреинът Ефрон и неговите агенти, също евреи, не са съобщили нищо по този повод на руското правителство" [11.]. Давайки разрешение за публикация, комитетът постановил да се отстранят от ръкописа всички собствени имена, включително и това на Ефрон. Името било премахнато от ръкописа, но може лесно да се определи откъса, където би трябвало да фигурира - в епилога на "Протоколите". Този епилог се появил във всички други по-ранни руски издания на "Протоколите", както в "Знаме", така и в изданията на Бутми. Нито едно от тях не е свързано с постановлението на Московския цензурен комитет за премахване на собствените имена. Например вариантът, публикуван в "Знаме", се появил две години преди постановлението на комитета, но на страниците му името на Ефрон не се споменава. Ние можем само да предположим, че то е поставено специално в ръкописа на Нилус. И това е можел да направи или да го подскаже някой враг на Ефрон.

Но кой е Ефрон и кой е бил неговият враг? Аким Ефрон, или Ефронт, е таен агент на руското Министерство на финансите в Париж. След смъртта му през 1909 година френската преса пише за него като за началник на политическия отдел към руското посолство. Няма съмнение, че Ефрон не е принадлежал към организацията на Рачковски, а е използвал услугите на собствени агенти, отправяйки самостоятелно донесения в Петербург. Естествено е да предположим, че само това би могло да предизвика омразата на Рачковски, и макар че си остава предположение, все пак разполагаме с някакви доказателства. За Ефрон е известно, че по време на международното изложение в Париж през 1889 година е получил публично плесница в руската палата при опит за шантаж. Иначе казано, Ефрон е същият човек, когото Рачковски описва в изфабрикувания призив на Руската патриотична лига, човекът, "на чиито бузи още горят следите от шамарите, които е получил при опит за изнудване през 1889 година". Що се отнася до твърдението, че Ефрон е един от хората на Рачковски, това е несъмнена лъжа, от хитроумните коварни лъжи, към които Рачковски обичал да прибягва. Така споменаването на Ефрон в ръкописа на Нилус наистина навежда на мисълта за възможни преки или косвени срещи между преследвачите и съперниците на Филип.

2

Като си изяснихме що за човек е Рачковски, ще се опитаме да хвърлим поглед и върху живота на Нилус. Все същият Александър дю Шайла ни е оставил подробно описание. Движен от религиозно мотиви, той отишъл през януари 1909 година в знаменития Оптин манастир, разположена близо до град Козелск. Оптин манастир играе значителна роля в духовния живот на Русия; един от неговите старци е прототип на стареца Зосима от "Братя Карамазови"; Л.Н.Толстой често посещавал манастира и известно време дори живял в него. Около манастира се намирали няколко вили, в които живеели миряните, пожелали в една или друга степен да се приобщят към манастирския живот. Дю Шайла наел жилище в една от тези къщи. На следващия ден след идването му настоятелят архимандрит Ксенофонтий го запознал с един от неговите съседи; той се оказал Сергей Александрович Нилус.

Нилус, който по това време бил на четиридесет и пет години, е според описанието на дю Шайла "типичен руснак, висок, набит, със сива брадичка и дълбоки сини очи, леко помътнели; беше обут с ботуши, облечен с руска косоворотка [12.] и препасан с ширит с бродирана на него молитва". С домашните си заемал четири стаи в голяма 8-10-стайна къща; останалите помещения били пристан за сакати, малоумни и душевно болни, които живеели там с надеждата за чудесно изцеление. Цялото семейство се издържало с пенсията, която императорският двор изплащал на Озерова като бивша придворна дама. Озерова, или мадам Нилус, поразила дю Шайла с безпрекословното подчинение на съпруга си. Тя поддържала най-дружески отношения с някогашната любовница на Нилус, Наталия Афанасиевна К., която, след като загубила състоянието си, живеела от същата пенсия на мадам Нилус.

По време на деветмесечния си престой в Оптин манастир дю Шайла научил за Нилус много неща. Бивш помешчик от Орловска губерния, той бил образован човек и на времето си завършил юридическия факултет на Московския университет; владеел съвършено френски, немски и английски език и познавал прилично съвременната чужда литература. Но характерът му бил заядлив, буен, суров и капризен, което го принудило да подаде оставка от длъжността следовател в Закавказието. Опитал се да се заеме със стопанството в имението си, но безуспешно. В края на краищата заминал с любовницата си в чужбина и живял в Биарице до времето, когато веднъж неговият управител му съобщил, че е разорен.

Известието разтърсило силно душевното състояние на Нилус и той променил коренно възгледите си за живота. Дотогава се увличал от ницшеанството и теоретичния анархизъм. След духовното си пречупване Нилус станал ярък привърженик на православната църква, страстен защитник на царското самодържавие и Светата Рус.

От предишното си анархистично мислене той запазил отрицанието на съвременната култура; въставал срещу духовните академии, влечала го "мужишката вяра", изказвал големи симпатии към старообрядчеството, отъждествявайки го с вяра без примес на наука и култура. Според дю Шайла Нилус отхвърлял съвременната култура "като мерзост на запустението в свято място" и като оръдие на идващия Антихрист. Подобно отношение към живота в една или друга степен ще срещаме сред поклонниците на "Протоколите".

Дю Шайла е описал доста ярко какво въздействие оказвало четенето на "Протоколите" върху знаменития издател: Нилус "взе своята книга и започна да ми превежда на френски език най-ярките места от "Протоколите" и тълкуванията към тях. Следейки израза на лицето ми, той предполагаше, че ще бъда зашеметен от откровението, и беше не малко смутен, когато му заявих, че тук няма нищо ново и че явно даденият документ е родствен с памфлетите на Едуард Друмон...

С.А. се развълнува и възрази, че мисля така, защото запознанството ми с "Протоколите" има повърхностен и откъслечен характер, а освен това устният превод понижава впечатлението. Необходимо е цялостно впечатление, а между другото за мене ще бъде лесно да се запозная с "протоколите", защото оригиналът е написан на френски език.

С.А.Нилус не пазеше при себе си ръкописа на "Протоколите", страхувайки се от възможността "чифутите" да го откраднат. Помня как ме развесели и какъв смут настана, когато един евреин-аптекар, който беше дошъл от Козелск с домашните си на разходка из манастирската гора, попадна случайно в двора на Нилус, търсейки по-пряк път от манастира до сала. Бедният С.А. дълго беше убеден, че аптекарят е дошъл на разузнаване. По-късно разбрах, че тетрадката, съдържаща "Протоколите", се е пазела до януари 1909 година от йеромонах Даниил Болотов (доста известен на времето си в Петербург художник-портретист), а след смъртта му в оптинския Предтеченски скит [13.] на половин верста от манастира при монаха о. Алексий (бивш инженер).

Известно време след първия ни разговор за "Цийонските протоколи" в четири часа след обяд при мен дойде една от сакатите, живееща в приюта за инвалиди във вилата на Нилус и ми донесе бележка: С.А. молеше да го посетя срочно.

Намерих С.А. в работния му кабинет; беше сам: съпругата му и г-жа К. бяха отишли на вечерня. Беше настъпила вечер, но още светлееше, защото на двора имаше сняг. Забелязах на бюрото му голям черен плик, направен от плат; на него беше нарисуван бял кръст с осем краища и надпис: "Сим Победиши". Помня, че още беше залепена и малка книжна икона на Архангел Михаил, явно всичко това имаше заклинателен характер.

С.А. се прекръсти три пъти пред голямата икона на Смоленската Божа майка... отвори плика и извади солидно подвързана кожена тетрадка.
        Както разбрах по-късно, пликът и подвързията са били изработени в манастирската книговезница под непосредственото наблюдение на С.А., който сам носел и отнасял тетрадката, страхувайки се да не изчезне. Кръстът и надписът на плика са били направени с боя по указание на С.А. от Елена Александровна.

- Ето я - каза С.А. - Хартата на Антихристовото царство.

Той разтвори тетрадката... Текстът беше написан на френски с различни почерци и като че ли и с различни мастила.

- Ето - каза Нилус, - когато е заседавал този Кагал, вероятно в различно време са били секретари различни лица, затова и почерците са различни.

Явно С.А. виждаше в тази особеност доказателство за това, че ръкописът е оригинален. Впрочем, той нямаше по този въпрос твърдо виждане, защото друг път чух от него, че ръкописът е само копие.

Като ми показа ръкописа, С.А. го сложи на бюрото, разтвори го на първата страница, придърпа ми едно кресло и каза: "А сега четете".

Когато четях ръкописа, ме порази езикът му. Имаше правописни грешки, нещо повече, изразите далече не бяха чисто френски. Прекалено много време мина оттогава, за да мога да кажа, че в него имаше "русизми"; едно обаче беше несъмнено - ръкописът беше писан от чужденец.

Четох два часа и половина. Когато свърших, С.А. взе тетрадката, сложи я в плика и я заключи в чекмеджето на бюрото...

Между другото Нилус искаше много да научи мнението ми и виждайки, че се стеснявам, разгада правилно причината за мълчанието ми... Казах му открито, че оставам на предишното си мнение: не вярвам в никакви цийонски мъдреци и всичко това е взето от фантастичната област на "Satan demasqué", "Le Diable au XIX Siecle" и други подобни мистификации.

Лицето на С.А. помръкна. "Вие се намирате буквално под дяволско внушение - каза той. - Нали най-голямата хитрост на сатаната се състои в това да застави хората не само да отричат неговото влияние върху делата на този свят, но и съществуването му. Какво ще кажете, ако ви покажа как навсякъде се появява тайнственият знак на идващия Антихрист, как навсякъде се чувства близкото пришествие на неговото царство".

С.А. стана и ние се преместихме в кабинета му.

Нилус взе своята книга и една папка с книжа; донесе от спалнята малък сандък, който по-късно нарекох "Музей на Антихриста", и започна да чете ту от своята книга, ту от материалите, приготвени за бъдещото издание. Четеше всичко, което можеше да изрази есхатологичните надежди на съвременното християнство; там бяха съновиденията на митрополит Филарет, предсказанията на пр. Серафим Саровски и някакви католически светци, цитати от енциклика на Пий Х и откъси от съчинения на Ибсен, В.С.Соловьов, Д.С.Мережковски и пр. Той чете много дълго, след това, като отвори сандъка, премина към веществените доказателства. В неописуем безпорядък вътре се бяха смесили якички, галоши, домашни потреби, значки на различни технически училища, дори вензелът на императрица Александра Фьодоровна и ордена на Почетния легион. На всички тези предмети му се привиждаше "печата на Антихриста" във вид или на един триъгълник, или на два кръстосани. Да не говорим за галошите на фирма "Триъгълник", но съединените стилизирани начални букви "А" и "О", образуващи вензела на царстващата Императрица, както и Кръстът с пет краища на Почетния легион се отразяваха в разпаленото му въображение като два кръстосани триъгълника, които според него бяха знак на Антихриста и печат на Цийонските мъдреци.

Достатъчно беше някаква вещ да носи фабрично клеймо, предизвикващо дори далечна представа за триъгълник, за да попадне в музея му [14.].

С нарастващо вълнение и безпокойство, под влиянието на мистичен страх, С.А.Нилус обясни, че знакът на "идващия Син на беззаконието" вече е осквернил всичко, сияейки в изображенията на църковните одежди и дори в орнаментиката на задпрестолния образ в новата Църква на малкия манастир.

Стана ми страшно. Беше около полунощ. Погледът, гласът, сходните с рефлекси движение на С.А. - всичко това предизвикваше усещането, че вървим по края на някаква бездна, че още малко и разумът му ще се разтвори в безумие (подч. - дю Шайла)" [15.].

По-нататък дю Шайла разказва как през 1911 година, след излизането на книгата, Нилус се обърнал към източните патриарси, към Светия синод и Римския папа с послания, искайки свикването на Вселенски събор, който да приеме съгласувани мерки за защита на християнството от идващия Антихрист. Той започнал да проповядва на монасите от Оптин манастир, че Антихристът ще се яви през 1920 година. В манастира настъпил смут, поради което му е наредено да го напусне завинаги.

Няма никакво съмнение, че по това време Нилус наистина е вярвал в световния заговор. И все пак той понякога и сам е бил готов да признае, че "Протоколите" са фалшификат. Веднъж през 1909 година дю Шайла го попитал не смята ли, че Рачковски би могъл да е подведен и че разполага с фалшив документ.

"На всички е известно - отвърнал С.А. – моето любимо изречение от апостол Павел: "Божата сила се осъществява в немощта човешка ". Да предположим, че "Протоколите" са фалшиви. Не може ли Бог и чрез тях да разкрие готвещото се беззаконие? Нали е правила предсказания и Валаамовата магарица! Заради нашата вяра Бог може да превърне кучешките кости в чудотворни мощи; той може да застави и лъжеца да възвестява истината..." [16.] .

Разказите на дю Шайла и на М.Д.Кашкина [17.] могат да се съпоставят с биографията на Нилус, публикувана в Югославия през 1936 година. Авторът на книгата, княз Н.Д. Жевахов, е страстен почитател на Нилус; в неговите очи "Протоколите" са безспорно "произведение на евреин, писал под диктовката на дявола, който му е разкрил начините за разрушаване на християнските държави и тайната как да бъде завзет светът" [18.].

Забележително е, че биографските данни, дадени от автора, съвпадат почти изцяло със сведенията на дю Шайла. Нещо повече, от спомените на Жевахов разбираме за едно намерение на Нилус, когато работи в манастирските архиви. Едно от изданията на Нилус е дневникът на отшелник, в който, според Жевахов, се описвал извънредно реалистично задгробния живот. В него се разказвало за юноша, който, проклет от майка си, бил възнесен от неизвестни сили в безвъздушното пространство над земята, където четиридесет дена живял като духовете, смесвайки се с тях и постъпвайки според техните закони... Накратко казано, дневникът представлявал извънредна ценност, истинско ръководство за постигане на святост [19.] .

Жевахов разказва и за последните години от живота на Нилус, когато изчезнал напълно от погледа на дю Шайла и М.Д.Кашкина и когато "Протоколите", издадени от него, са наводнили света, за което издателят нямал никаква представа. Ако съдим по всичко, след като бил принуден да напусне Оптин манастир, Нилус живеел в именията на свои приятели. Шест години след болшевишкия преврат, когато Русия се разтърсвала от революционни катаклизми, гражданска война, терор, контратерор и глад, Нилус и Озерова живеели в Южна Русия, в един дом с бившия отшелник Серафим, който служел в храма, постоянно препълнен от бежанци... След няколко години скитане, като се озовал на два пъти за кратко време в затвора през 1924 и 1927 година, Нилус починал на 14 януари 1929 година в село Крутец от сърдечен удар, на 68 години.

От Фрайенвалдските документи в библиотеката Уайнър, Лондон, ние знаем за съдбата на някои хора, близки до Нилус. В ръкописно писмо на един от дейците на руското дясно крило, известния Марков 2-ри [20.], се казва, че Озерова е била арестувана по време на масовите репресии през 1937 година и е била заточена в Колима, където умряла от глад и студ на следващата година. [21.] Запазена е също доста обширна кореспонденция на сина на Нилус, вероятно от първата му жена. Сергей Сергеевич Нилус, полски гражданин, предлага услугите си на нацистите, когато през 1935 година те готвят апелация срещу постановлението на съда в Берн. Писмото, което пише до Алфред Розенберг през март 1940 година, заслужава да бъде цитирано:

"Аз съм единственият син на човека, открил "Протоколите на цийонските мъдреци", Сергей Александрович Нилус... Аз не мога, не трябва да стоя встрани във време, когато съдбата на целия арийски свят виси на косъм. Аз вярвам, че победата на фюрера, този гениален човек, ще освободи бедната ми страна и смятам, че бих могъл да съдействам за това под каквато и да е форма. След блестящата победа на великата германска армия аз... ще направя всичко, за да заслужа правото да взема активно участие в ликвидирането на еврейската отрова..." [22.] 

Това като че ли е напълно подходящ щрих, завършващ изследването ни за Сергей Александрович Нилус.

3

И Рачковски, и Нилус несъмнено са били въвлечени в интригата срещу Филип; напълно вероятно е да са плели заговор за използване на "Протоколите" в общ интерес. Както предполагат мнозина техни изследователи, фалшификатът е изготвен, за да повлияе върху царя и да го настрои срещу Филип. Но това предположение е малко вероятно. Филип е мартинист и знахар и ако "Протоколите" са изфабрикувани да помогнат на Нилус в борбата му с него, в тях трябва да има поне някакво указание, че мартинизмът и знахарството са поне част от еврейския заговор. Но "Протоколите" съдържат всичко, освен това - от банките и пресата до войните и метрото. Едно е да използваш вече съществуващ фалшификат, а Рачковски, безспорно, не се стеснява при избора на оръжие, а съвсем друго е да изфабрикуваш цяла книга, която няма абсолютно никакво отношение към настояща задача. Можел ли е цинизмът на Рачковски да отиде толкова далече?

Така че трябва да обърнем внимание на всяко свидетелство, говорещо нещо за съществуването на "Протоколите" преди 1902 година. Наистина, има не малко свидетелства, някои от които принадлежат на руски бели емигранти, но не на всичките може да се вярва. Ето писменото показание, дадено под клетва от Филип Петрович Степанов, бивш прокурор от Московската синодална кантора, камерхер и действителен статски съветник, живеещ в Стари Фугот, Югославия, от 17 април 1927 година. В него се казва:

"През 1895 година моят съсед по имение в Тулска губ., майорът в оставка Алексей Николаевич Сухотин, ми предаде ръкописен вариант на "Протоколите на цийонските мъдреци". Той ми каза, че една негова позната дама (не спомена името й), живееща в Париж, ги намерила у свой приятел (изглежда евреин) и преди да напусне Париж, ги превела тайно от него, донесла превода в един екземпляр в Русия и предала екземпляра на него - Сухотин.

Отначало ги отпечатах в сто екземпляра на хектограф, но изданието се оказа трудно за четене и реших да го отпечатам в някаква печатница, без да споменавам времето, града и печатницата; да направя това ми помогна Аркадий Иполитович Келеповски, по-това време чиновник за специални поръчения при В.К. Сергей Александрович; той ги даде за печат в Губернската печатница; това стана през 1897 година. С.А.Нилус препечата изцяло тези протоколи в съчинението си със свои коментари" [23.].

Освен с кратките позовавания на "приятеля (изглежда евреин)" посоченият документ всъщност не разширява знанията ни по въпроса; вероятно Степанов се опитва да изложи фактите, както ги е запомнил след 30 години. Но съществува и дори може би се е запазило и до днес едно доста сериозно свидетелство, потвърждаващо неговата достоверност. Макар че не разполагаме с нито един екземпляр от  книга, която Степанов издава, по време на Бернския съд през 1934 година там е имало хектографско копие от нея. По това време книгата се намира в колекцията на Пашуканис в Московската библиотеката Ленин и съветските власти изпращат на Бернския съд фотокопия на четири страници. На титулния лист датата не е посочена, но покойният Борис Николаевски [24.], като се запознава внимателно с тях, е убеден, че това наистина е хектографско копие на Степанов [25.]. То е направено от ръкописен руски текст, озаглавен "Древни и съвременни протоколи от срещите на цийонските мъдреци". За съжаление, по-нататък се оказа невъзможно да се проучи целият текст - две години старателни търсения, предприети по-късно в Ленинската библиотека, не доведоха до никакъв резултат, не можа да се намери дори и следа от ръкописа . Но в библиотеката Уайнър има немски превод на откъсите, които са изпратени в Берн. Проучването им показа, че те практически са идентични с текста, издаден по-късно от Нилус и станал основа за всичките следващи издания по целия свят.

Сред белите емигранти съществува твърдо убеждение за дамата, донесла руския ръкописен вариант на "Протоколите", който предава на Сухотин. Това е Юлиана (или на френски Юстина) Глинка [26.]. За нея също се знае много и всички свидетелства съвпадат. Юлиана Дмитриевна Глинка (1844-1918) е дъщеря на руски дипломат, който завършва кариерата си като посланик в Лисабон. Тя е придворна дама на императрица Мария Фьодоровна, принадлежи към висшето общество, прекарва по-голямата част от живота си в Петербург, движейки се в кръга на спиритите, групирани около мадам Блаватска [27.], и пръсва състоянието си, оказвайки им материална подкрепа. Но съществува и друга, тайна страна от живота й. Намирайки се в Париж през 1881-1882 година, тя взема участие в играта, която по-късно води така блестящо Рачковски - следене на руските терористи в изгнание и предаването им на местните власти. Генерал Оржеевски, който е забележителна фигура в тайната полиция и след това става заместник-министър на вътрешните работи, познава Юлиана от детските й години. В действителност обаче тя е малко подходяща за подобна работа, постоянно е на нож с руския посланик и накрая е разобличена от левия вестник "Le Radical".

Съдейки по една статия, публикувана във вестник "Ново време" ("Новое время") на 7 април 1902 година, същата дама е направила по това време неуспешен опит да привлече върху "Протоколите" вниманието на сътрудник на вестника. Има сериозни основания да се предполага, че Юлиана Глинка и Филип Степанов наистина са взели участие в първата публикация на "Протоколите".

Накрая трябва да решим и въпроса с името на фалшификата. Напълно логично е да се очаква загадъчните владетели-заговорници да бъдат наричани в "Протоколите" "еврейски мъдреци" или "мъдреци на Израел". Но трябва да съществува някаква причина за едно толкова абсурдно название като "цийонски мъдреци" и такава причина, разбира се, има. Както знаем, Първият цийонистки конгрес в Базел е преценен от антисемитите като гигантска крачка към световно господство. Безбройните издания на "Протоколите" свързват документа с конгреса; и е напълно вероятно, ако конгресът не е станал причина за изфабрикуването на фалшификата, поне да е дал неговото име. Конгресът се провежда през 1897 година [28.].

Не подлежи на съмнение, че "Протоколите" са изфабрикувани между 1894 и 1899-та, а по-точно между 1897 и 1899 година. Страната, където става това, е безспорно Франция, за което свидетелстват многобройните позовавания на френски събития. Мястото на фалшифицирането, както може да се предположи, е Париж, но в това уточнение е възможно да се отиде и по-далече: едно от копията на книгата на Жоли в Националната библиотека е изпъстрено с бележки, които съвпадат удивително със заемките в "Протоколите". Така че фалшифицирането е станало по времето, когато в съда се разглежда делото Драйфус, между неговия арест през 1894 година и оправдаването му през 1899-та, а може би и точно по време на споровете, които буквално разделят Франция [29.]. И все пак създаването на фалшификата е дело на човек от Русия или на човек, принадлежащ към руското дясно политическо крило. Можем ли в такъв случай да сме сигурни, че това е било направено по заповед на ръководителя на тайната полиция в Париж, зловещия Рачковски?

 Както вече казахме, има доста сериозни основания да смятаме, че е така, и въпреки това въпросът не е толкова прост, колкото изглежда. Политически покровител и началник на Рачковски е Сергей Вите, всемогъщия финансов министър на Русия, и враговете на Вите, естествено, стават врагове на Рачковски. Несъмнено е обаче, че именно враговете на Вите имат пръст в "Протоколите". Когато през 1892 година Вите заема поста министър на финансите, той си поставя за задача да продължи мисията, започната от Пьотр Велики, а след това забравена от неговите наследници: решава да превърне изостаналата Русия в съвременна държава, неотстъпваща на страните от Западна Европа. В продължение на десетилетие производството на стомана, въглища и чугун нараства повече от два пъти; строителството на железопътни линии, което по това време е най-точният показател за индустриална мощ, върви с толкова бързи темпове, каквито са били постигнати само в Съединените щати. Но бързият икономически растеж нанася сериозен удар върху класите, чиито доходи са свързани със селското стопанство; в тези кръгове Вите е ненавиждан. Освен това през 1898 година настъпва сериозен икономически спад, който донася не малки загуби дори на тези, които вече са получили значителни изгоди от икономическите достижения. Върху Вите се упражнява силен натиск, правят се опити да го откажат от политиката на сдържане на инфлацията, дори ако това означава отказ от току-що въведения златен стандарт. Той се съпротивлява, което предизвиква по-нататъшния упадък на популярността му.

Възможно е "Протоколите" да са използвани в кампанията срещу Вите. В тях например се настоява, че всеки спад и и всяка криза се използват от "мъдреците" като средство за постигане на контрол върху паричното обръщение, за предизвикване на недоволство в средите на пролетариата и, както вече отбелязахме, те твърдят, че златният стандарт довежда до банкрут всяка страна, която го въвежда. Нещо повече, ако се сравни "Диалог в ада" с "Протоколите", се вижда, че единствените икономически и финансови разсъждения, заимствани от книгата на Жоли, са именно тези, които съответстват на особеностите в развитието на Русия през периода, когато управлява Вите. Намеренията не предизвикват съмнение: да се представи Вите като инструмент в ръцете на "цийонските мъдреци".

"Протоколите на цийонските мъдреци" не са единственият образец на документ, насочен едновременно срещу евреите и Вите. Съществува един още по-странен документ, който се нарича "Тайната на евреите" ("Тайна еврейства") [30.]. Той носи датата февруари 1895 година и прилича на първи неуспешен опит за изфабрикуване на "Протоколите". "Тайната на евреите" се появява на бял свят, когато по указание на министъра на вътрешните работи Столипин, в първата година на нашето столетие (ХХ в. - П.Н.), са отворени архивите на полицията, за да се засвидетелства истинността на "Протоколите". Това е неумело описание на някаква въображаема тайна религия, която отначало са проповядвали есеите по времето на Исус, а сега се споделя от незнайни ръководители на евреите. Но тук, както и в един от "Протоколите", се предупреждава, че тайно еврейско правителство се опитва в момента да превърне Русия от аграрна полуфеодална страна в съвременна държава с капиталистическа икономика и либерална буржоазия.

"Като изпитано бойно оръжие на масоните от Запада вече послужи най-новият икономически фактор - капитализма, изкусно попаднал в ръцете на евреите.

Естествено, появило се е решение то да бъде използвано и в Русия, където самодържавието се опира изцяло на дворяните-помешчици, докато детето на капитала - буржоазията, обратно, се стреми към революционен либерализъм" [31.].

 Както в "Протоколите", така и в "Тайната на евреите" има нападки срещу нововъведението на Вите - златния стандарт.

От един белоемигрантски източник е известно, че този невероятен буламач е предаден от все същата Юлиана Глинка на близкия й генерал Оржеевски, който го предава на началника на личната императорска охрана генерал Черевин, а той на свой ред трябва да го предаде на царя, но не прави това. Несъмнено "Протоколите" също са предназначени да бъдат прочетени от царя и за това си има особена причина. В сравнение със суровия си баща, Александър III, Николай II е мек, добродушен човек, който в първите години на царуването си се изказва срещу всякакви преследвания - дори на евреите - и освен това се стреми към модернизация на Русия, а вероятно дори и към незначителна либерализация. Ултрареакционерите са силно загрижени от това, желаят на всяка цена да избавят царя от тези заблуждения, убеждават го, че евреите са организирали гибелен заговор, стремейки се да подкопаят основите на руското общество и православието и че избрано оръдие за постигането на тази цел е великият реформатор Вите.

Как в края на краищата са изфабрикувани "Протоколите"? Борис Николаевски и Анри Ролан твърдят, че голяма част от текста на "Протоколите" би могла да е написана от изтъкнатия физиолог и журналист-международник, известен като Иля Цион в Русия и като Ели дьо Сион във Франция [32.]. Дьо Сион е непримирим противник на Вите и много откъси от политическите му статии наистина напомнят тези части от "Протоколите", които са насочени пряко срещу Вите и неговата политика. Веднъж дори той напада Вите с помощта на метод, използван в "Протоколите" - като си служи със забравена френска сатира срещу отдавна починал държавен деец, заменяйки в нея имената. Освен това като руски изгнаник той живее в Париж, участвайки в кръжока, групиран около Жулиет Адам, близка приятелка на Юлиана Глинка. Но все пак е необходимо да направим една важна уговорка: ако дьо Сион наистина е изфабрикувал фалшификата, това съвсем не са "Протоколите", които познаваме днес.

Немислимо е сериозен човек с интелектуално равнище като на Цион да се снизи до писането на груб антисемитски фалшификат. Освен това, евреин по произход, той приема християнството и никога не е нападал евреите. В книгата си "Съвременна Русия" ("Современная Россия", 1892 г.) [33.] Иля Цион демонстрира дълбока симпатия към руските евреи, преследвани от властите, иска да им бъдат дадени равни права и възможности, напада яростно антисемитските пропагандисти и подстрекателите на еврейските погроми. Ако дьо Сион наистина има нещо общо с изфабрикуването на документите, известни под името "Протоколите на цийонските мъдреци", това означава, че някой е използвал съчинението му, като го е преработил и е заменил руския министър на финансите с "мъдреците от Цийон".

Тук явно не е минало без Рачковски, защото през 1897 година той и неговите хора разбиват по заповед на Вите вилата на дьо Сион в Теритете, Швейцария, и изнасят много документи. Те търсят материали, насочени срещу Вите, и вероятно там откриват във вариант книгата на Жоли. Остава загадка как Рачковски, предан слуга на Вите, може да разпространява документ, който дори в преработен вид все още крие сериозна опасност за неговия покровител. Не е ли имал намерение да припише цялата книга на дьо Сион? Подобна стъпка би обслужила едновременно две цели: антисемитите могат да заявят, че световният еврейски заговор е разобличен от евреин по произход, а дьо Сион ще бъде морално унищожен и известно време няма да може да се защити от обвиненията. А ако си спомним, че в Русия дьо Сион се нарича просто Цион, заглавието "Протоколите на цийонските мъдреци" започва да звучи като зловеща шега-подигравка. Всичко това е напълно в стила на Рачковски.

Във всеки случай напълно е вероятна хипотезата, че сатирата на Жоли срещу Наполеон III е преработена от дьо Сион в сатира срещу Вите, която след това, под ръководството на Рачковски, е преправена, превръщайки се накрая в "Протоколите на цийонските мъдреци".

Но все пак завесата на тайнствеността остава и няма изгледи, че скоро ще бъде повдигната. В архивите на тайната полиция, пазещи се днес в Гуверовския институт и в Станфордския университет, няма нищо; личният архив на Рачковски в Париж (днес изчезнал) също не е запазил нищо: Борис Николаевски го преглежда през 1930 година. Архивите на дьо Сион, които вдовицата му в Париж пази до Втората световна война, са загубени. Загадъчна е и "Тайната на евреите", внимателното проучване на която едва ли позволява да се припише авторството й на дьо Сион или Рачковски. И всичко това може да се обясни само с едно - преследван в продължение на няколко дена от агентите през 90-те години, Цион е унищожил всичко.

А ако става въпрос за ранните издания на "Протоколите", сравнението с хектографските фрагменти, намиращи се в библиотеката Уайнър, показва, че вариантът на Нилус е най-близък до първоизточника, макар че не е първата публикация. Сергей Нилус в действителност е ключовата фигура, дала живот на фалшификата. По какъв начин той е попаднал при него, остава неизвестно, както и много други неща. Самият Нилус в предговора към изданието от 1917 година казва, че копието на "Протоколите" му е предал Сухотин през 1901 година, докато в писмо от сина на Филип Степанов, което се пази в колекцията на Фрайенвалд в библиотеката Уайнър, се казва, че там името на Степанов е сгрешено. Във всеки случай достоверно се знае, че през 1901 година Нилус е живял в непосредствена близост до именията на Сухотин, Степанов и Глинка. Както вече казахме, съществуват сериозни основания да се смята, че Рачковски или се е срещал лично с Нилус, или е имал непосредствено отношение към копието на "Протоколите", принадлежащо на Нилус.

 Опитвайки се да разгадае тайната, свързана с първоизточника на "Протоколите", изследователят постоянно се натъква на двусмислици, варианти и загадки. Към тях не трябва да се отнасяме прекалено сериозно. За нас беше важно да се вгледаме по-внимателно в странния изчезнал свят, който дава живот на фалшивите "Протоколи" - свят на агенти от царската полиция и на лъжемистици, процъфтяващ в самата сърцевина на разлагащия се царски режим.

Уникалното значение на "Протоколите" се състои в огромното влияние, което оказват по-късно - макар че това е невероятно, не може да бъде оспорено -  върху цялата история на ХХ век.

БЕЛЕЖКИ

1. Тайната полиция (така наречената охранка) е основана с императорски декрет след убийството на Александър II през 1881 година за "защита на обществения ред и сигурността". Преди това за ядро на тайната полиция се смята Третият отдел на Императорската канцелария, учреден през 1826 година след въстанието на декабристите. Полицейският департамент има свои отдели на тайната полиция във всички главни градове на Русия и чуждестранен отдел в Париж. Той, както и другите подразделения, се подчинявал на министъра на вътрешните работи.

2. Протоколният запис на това свидетелство, дадено на Бернския процес, се намира в библиотеката Уайнър (Лондон).

3. Papus. "Echo de Paris", 27 oct. 1901 г. (Папюс е окултист, близък до руския императорски двор. - Бел. рус. ред.).

4. М.А. Taube, La Politique russe d'avant-guerre et la fin de l'Empire des tsars (1904-1917). Paris, 1928, p. 26.

5. Вж.: Gehan-Preval. Anarchie et nihilisme. Paris, 1892, p. 202-207.

6. Фотокопие на този документ - на френски език - е изпратено от съветските власти в Берн по време на процеса и се пази в библиотеката Уайнър в Лондон.

7. Подобни измислици се разпространяват и за Сергей Нилус, който също умира от собствена смърт.

8. Последователи на Антон Месмер, който лекува с хипноза и "животински магнетизъм". - Бел. рус. ред.

9. По-късно тя става противник на Разпутин. - Бел. рус. ред.

10. А.М. дю Шайла. С.А. Нилус и "Сионские протоколы". - "Последние новости", 12 и 13 мая 1921 (Париж).

11. Фотокопие от текста на Московския цензурен комитет е изпратено от съветските власти в Берн. Немският превод на документа се намира в библиотека Уайнър.

12. Руска национална риза (рубашка). - Бел. прев.

13. Малък манастир. - Бел. прев.

14. Почти всички тези негови наблюдения влизат в изданието на "Протоколите" от 1911 година.

15. А.М. дю Шайла. С.А. Нилус и "Сионские протоколы". - "Последние новости" (Париж), 12 и 13 мая 1921.

16. А.М. дю Шайла. С.А. Нилус и "Сионские протоколы". - "Последние новости" (Париж), 12 и 13 мая 1921.

17. Норман Кон цитира и спомените на Мария Дмитриевна Кашкина, също съседка на Нилус в Оптин манастир. Тъй като те не прибавят нищо съществено и ново към разказа на дю Шайла, редакцията счете за възможно да ги пропусне. - Бел. рус ред.

18. Н.Д. Жевахов. Сергей Александрович Нилус. Нови Сад, 1936.

19. Н.Д. Жевахов. Сергей Александрович Нилус. Нови Сад, 1936, с. 20.

20. Николай Евгениевич Марков (1866 - годината на смъртта неизвестна) - руски политически деец, едър помешчик, реакционер, монархист. От 1905 година е активен член на "Черна сотня", организатор на "Партията за народен ред" в Курск, която през 1907 година се слива със "Съюза на руския народ", в който Марков е член на Централния комитет. По-късно излиза от организацията и се присъединява към Съюз "Архангел Михаил" ("Союз Михаила Архангела"). В III и IV Държавна дума, като депутат от Курска губерния, Марков 2-ри оглавява крайно десните сили. Придобива печална известност, след като започва да се изказва в Думата с провокационни програмно-шовинистични речи. След революцията на разпит в Извънредната следствена комисия към Временното правителство признава, че за издаването на един от официалните органи на Съюза на руския народ - "Земшчина" ("Земщина") - е получавал тайно от правителството 144 000 рубли годишно. - Бел. рус. ред.

21. Според ръкописните спомени на М.В.Орлова-Смирнова, дъщеря на селски свещеник от Владимирска губерния, в чийто дом е живял през последните си години Нилус, Е.А.Озерова е починала в град Кола, Мурманска област, в дома на бившата си икономка. В спомените на Марков 2-ри град Кола е представен като Колима, а домът на бившата икономка - като концлагер. - Бел. рус. прев.

22. Писмо от архива на библиотека Уайнър.

23. Факсимиле на текста в кн.: J. Fry. Waters Flowing Eastwards. Paris, 1933, p. 100.

24. Б.И. Николаевский - меншевик, историк, колекционер на книги и материали по история на руската революция. След революцията живее в чужбина, окончателно се установява в САЩ. - Бел. рус. прев.

25. Собствена колекция на автора.

26. J. Fry. Ор. cit., р. 87-89.

27. Елена Петровна Блаватска (1831-1891) - руска теософка и спиритистка, автор на книгата "Тайната доктрина". - Бел. рус. ред.

28. В края на ХIХ век се появява и развива така нареченият политически цийонизъм - движение, което си поставя за цел създаването на еврейско "национално огнище" (след това и държава) в Палестина. За създател на политическия цийонизъм е прието да се смята виенският журналист Теодор Херцел. В програмната си брошура "Еврейската държава" (1896 г.) той провъзгласява идеята за необходимостта от създаване на еврейска държава като единствено средство за разрешаване на еврейския въпрос. Херцел става инициатор за създаването на Световна цийонистка организация (СЦО). Първият конгрес на СЦО се провежда през 1897 година в Базел, където е приета програмата на политическия цийонизъм (Базелска програма). Тя определя задачата да бъдат създадени за евреите правозащитни убежища в Палестина, да се развие там еврейска община, да се укрепи еврейското национално чувство и самосъзнание, като се има предвид, разбира се, че основната цел е създаването на бъдеща еврейска държава. - Бел. рус. ред.

29. Обвинението срещу офицера от френската армия евреина Драйфус в държавна измяна се превръща през тези години в повод за широка антисемитска кампания. - Бел. рус. ред.

30. Текстът е приведен в кн.: Ю. Делевский. Протоколы сионских мудрецов. (История одного подлога.) Берлин, 1923, с. 137-158.

31. Текстът е приведен в кн.: Ю. Делевский. Протоколы сионских мудрецов. (История одного подлога.) Берлин, 1923, с. 155.

32. Вж.: Николаевски в частен разговор с автора Анри Ролан. - In: L'Apocalypse de notre temps. Paris, 1939. (Иля Цион, противник на провежданите от Вите реформи, между другото служи като чиновник в Министерството на финансите при него. - Бел. рус. прев.)

33. E. de Сyon. La Russie contemporaine. Paris, 1892.

(Следва)

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 12

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части..

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.

Ако една част от редицата сражения между революционните чети и сръбските жандармерийски или войскови отделения бяха неизбежно наложени на първите поради изтъкнатия факт, че т се намножиха по брой и увеличиха по състав: друга част пък такива бяха дело на собствена инициатива, предприети с цел да накаже някой отличил се по злодеянията си престъпник и да се успокои възмутената народна съвест. Но в тази неравна борба между жадуващото за свобода българско население от Македония и завоевателите настъпи и такъв момент, когато революционната организация мина от отбранително в нападателно положение. Това стана, когато водителите на освободителната борба преценвайки несносното положение вътре в решиха да се предприемат в страната редица динамитни атентати. Посредством тях избегнаха се от една страна тежките последствия за населението от сраженията, които даваха четите, като при това протестът срещу сръбския режим ставаше по-силен, по-ефектен, а от друга страна македонският въпрос изпъкваше пред света като въпрос съвсем неразрешен, нито чрез анексията на Македония към Сръбското кралство, нито чрез Букурещкия договор.

Първа проява на революционната борба в тази ѝ нова фаза бе разрушението с динамит на железопътния мост на р. Водосир, между Удово и Демир Капия, извършено от Радовишкия войвода Христо Симеонов преди още да избухне конфликтът между Австро-Унгария и Сърбия.

След започването на войната между Австро-Унгария и Сърбия, а именно на 16-и август 1914 година, Велешката чета под войводството на Владимир Сланков бомбардира железопътната линия при с. Скачинци, Велешка околия.

По-късно, а именно през м. ноември с. г. четата на Кольо Левтеров с минната команда на Димитър Недков устрои атентата върху Карадачкия и Водосирския мост на Демир Капия, недалеко от с. Градец. С умелата подготовка на предварителните работи, смелостта на четниците и ценното съдействие, което оказаха селяните в тая акция, четата изпълни задачата си, без да даде нито една жертва, като издебна сръбските застави и постове при двата моста в състав от 40 души войници с един офицер и един инженер кондуктор и ги изби до един. След това и двата моста бидоха бомбардирани. Дълго време след това снабдяването на сръбската войска с припаси и муниции, доставяни през Сърбия, се затрудни значително и трябваше да се извършва с трансбордиране. С това мостът на р. Водосир беше за втори път повреден. За трети път той бе разрушен след това от Кукушкия войвода Гоце Междуречки

(Следва)