понеделник, октомври 24, 2022

КРИСТИНА ГАРСИЯ РОДЕРО - СНИМКИ

За днес съм събрал една малка колекция от снимки на испанската фотографка Кристина Гарсия Родеро (Cristina García Rodero, род. 1948 г.).

Кристина Гарсия снима обикновено ритуали и обичаи, но не само; снимките ѝ са задължително чернобели, което – съчетано с умението да се намери момента и ракурса – ги прави изключително ефектни.

Ето, вижте:


неделя, октомври 23, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ИКОНОМИКА / ДЖЕЙМС ТОБИН

Джеймс Тобин (James Tobin)

5 март 1918 г. – 11 март 2002 г.

Нобелова награда за икономика

(За анализа му на финансовите пазари и техните връзки с решенията за разходите, заетостта, производството и цените.)

Американският икономист Джеймс Тобин е роден в град Шампейн (щат Илинойс). Той е по-голямото от двете деца на Луи Майкъл Тобин и Маргарет (Еджертън) Тобин. Баща му, страстен любител на книгите и човек с широки интелектуални интереси, работи като отговорник по рекламата на спортната секция на Илинойския университет. Майка му, след като отглежда двете си деца, се връща на работа в социалната сфера и става директор на местната агенция за домашни услуги, където работи двадесет и пет години. Тобин е благодарен на своя баща, че събужда в него интелектуална любознателност, и в по-късни години говори за него като за „мъдър и добър учител“. След като учи в средните училища на родния си град, Тобин постъпва в училището към университета в съседния град Урбан, където, освен с учене, се занимава с баскетбол, участва в спектакли на драматични трупи и редактира училищния алманах.

По настояване на баща му Тобин участва в общонационален конкурс, проведен през 1935 г. в Харвардския университет, и печели пълна стипендия за следване в университета. В Харвард той избира за своя специалност икономиката. Също така участва в студентското самоуправление, играе баскетбол и сътрудничи на университетския алманах. През 1939 г. Тобин получава степента бакалавър по икономическите науки. През следващите две години той продължава обучението си в Харвардския университет като аспирант под ръководството на професори като Йозеф Шумпетер, Алвин Хансен, Сиймур Харис, Едуард Мейсън и Василий Леонтиев. Той също така се запознава с по-млади преподаватели и свои съкурсници, сред които Пол Самуелсън, Пол Суини, Джон Кенет Гелбрайт, Ейбрам Бергсън, Ричард Гудуин и Лойд Рейнълдс.

След получаването на степента магистър по икономически науки в Харвард през 1941 г. Тобин започва да работи в Управлението за регулиране на цените, а след това в Съвета за гражданско снабдяване и военно производство във Вашингтон (окръг Колумбия). Когато Съединените щати влизат във Втората световна война Тобин постъпва на служба във военноморския флот. След като преминава офицерска подготовка към Колумбийския университет, той служи четири годи като офицер артилерист, щурман и офицер за особени поръчения на миноносеца „Кирни“.

През 1946 г. Тобин се връща в Харвардския университет като преподавател. През следващата година, защитавайки дисертация на тема „Теоретично и статистично изследване на функциите за потребление“ („Theoretical and Statistical Study of Consumption Function“), той получава степента доктор по икономика.

От студентските години, когато за първи път се увлича от революционните икономически теории на Джон Мейнард Кейнс, Тобин възприема напълно неговата теория. „Новата икономика“ на Кейнс отхвърля установената през тези времена ортодоксална концепция laissez-faire (теорията за свободна конкуренция) и се застъпва за държавна намеса в икономиката с използване на методите на фиксалната и монетарната политика за постигане на икономически растеж и пълна заетост. По-късно Тобин внася важен принос за развитието на кейнсианската теория, за нейното подобряване по няколко стратегически направления като въвеждането в нея на модели за общото равновесие в пазарите на парите и капиталите, като разработката на нова теория за инвестициите, основаваща се на кейнсианската концепция за предлаганата цена на капитала, и като използването на кейнсианския подход към проблемите на стабилизационната политика.

След избирането му през 1947 г. в престижното Дружество на сътрудниците на Харвардския университет, Тобин посвещава следващите три години на изследователска работа. По това време той пише раздел към книгата „Американското бизнес кредо“ ("The American Business Creed", 1956 г.) и публикува редица статии по макроикономика, статистически анализ на търсенето и теорията на рационирането.

През 1950 г. Тобин е назначен за адюнкт-професор в Йейлския университет, който става негова постоянна месторабота. Освен заниманията му с преподавателска дейност, той прави научни изследвания за финансовите пазари, разработва теоретични въпроси, засягащи промените в размерите на паричните фондове (активите) и състоянието на паричните пазари под влияние на политиката на приетите решения в областта на потреблението, производството и капиталовложенията.

По това време Тобин разработва своя „теория за избор на портфейлни инвестиции“, според която инвеститорите само в редки случаи се стремят към получаване на най-големи печалби, като не вземат под внимание всичките останали фактори. Той стига до извода, че инвеститорите се стремят да съчетаят инвестициите с повишената степен на риска и с по-малко рисковани, за да постигнат стабилност в инвестиционните си портфейли. Опирайки се на моделите за равновесие на активите в комбинация с анализа на движението на запасите от ценни книжа, той предлага нова концепция „фактора q“ – коефициент, който изразява отношението на пазарната стойност на физическите активи към разходите за тяхното компенсиране. Неговите емпирични изследвания на коефициента „q“ сочат важността на влиянието на състоянието на фондовата борса върху частните инвестиции. Тобин разпростира също така краткосрочния макроикономически анализ на Кейнс върху модела на дълговременния растеж, което създава основа за неговите изследвания върху проблема на икономическата политика.

Много от известните разработки на Тобин са свързани с използването на макроикономическата теория към икономическата политика. Отнасяйки се критично към прекалено опростените монетаристични подходи, той се изказва рязко срещу препоръките на Милтън Фридман и тази негова дейност е особено широко известна. Моделът на портфейлните инвестиции, сдържащи много видове ценни книжа, разработен от Тобин, предоставя в разположение на икономическата политика много по-богат арсенал от средства, отколкото предходните модели. Неговият модел е също така добър за проучване на фиксалната политика в икономиката.

Когато през 1955 г. комисията за икономически изследвания, разглеждаща връзката между икономическата теория и математическите и статистическите изследвания, се премества от Чикагския университет в Йейлския, Тобин става неин директор. След две години той получава длъжността професор по икономика в Йейлския университет, която заема дълги години. През 1961 г., като взема участие в публичната дискусия по икономическа политика на правителството, той публикува в януарския брой на списание „Challenge“ статия, критикуваща твърдите мерки на Федералната резервна система в сферата на паричното обръщение. Тези мерки, обяснява той, ще противодействат на опитите на администрацията на президента Джон Кенеди да се повиши равнището на заетостта и производството.

Тази тема става важен предмет на много разработки на Тобин, публикувани през следващите десетилетия. Убеден привърженик на факта, че безработицата предизвиква големи загуби, той не може да приеме гледната точка, според която продължителната и дълбока рецесия (спад на производството) се разглежда като средство за борба с инфлацията. Той се изказва често за по-активна политика, насочена към разширяване на икономическата дейност и към предприемане на мерки за намаляване на безработицата даже под нейното „естествено“ равнище. Далече от това да не дооценява проблема за инфлацията, той често се обръща към пресмятане на това колко изгодите, получавани от разширяването на заетостта, компенсират загубите, предизвикани от инфлацията. Като един от начините за решаване на проблемите Тобин препоръчва да се пристъпи като временна практика към регулирана политика на доходите.

През 1970 г. Тобин е избран за президент на Американската икономическа асоциация. В речта си при встъпването на този пост той подчертава необходимостта от постоянен контрол на работната заплата и цените, което според него слага край на рецесиите. Като има предвид необходимостта от провеждане на такава политика, той се включва изцяло в кампанията за избиране за президент на страната на сенатора Джордж Макгавърн, като разработва с други икономисти програма за преразпределяне на доходите за повишаването им по отношение на бедните слоеве на населението. Когато Макгавърн губи изборите, Тобин се връща към своята изследователска и преподавателска дейност.

Той продължава да публикува свои изследвания, като издава през 1971 г. книгата „Макроикономика“ („Macroeconomics“) и първото от замислено тритомно произведение - „Очерци по икономика“ („Essays in Economics“). Вторият том „Потребление и иконометрика“ („Consumption and Econometrics“) излиза през 1975 г., а третият – „Теория и политика“ („Theory and Policy“) – се появява през 1982 г. Тъй като Тобин подкрепя винаги икономическата теория на Кейнс, няма нищо удивително в това, че е един от най-активните критици на икономическата политика на президента Роналд Рейгън и провежданата от Федералната резервна система твърда финансова политика.

В продължение на редица години Тобин работи като съветник както на правителствени, така и на частни организации като Федералната резерва система, министерството на финансите на САЩ, Бюджетния комитет на конгреса и фонда „Форд“. От 1967 до 1970 г. е председател на градската планова комисия на Ню Хейвън (щат Кънектикът), а през 1969-1970 г. е член на Нюйоркската градска комисия за регулиране на инфлацията и икономическото благосъстояние.

През 1946 г. Тобин се жени за учителката Елизабет Фей Ринго. Семейството има една дъщеря и трима синове. По време на отдих ученият се занимава с велосипеден спорт, тенис, каране на ски, риболов и игран а шах. Обича да ходи на бейзболни състезания.

Тобин е член на американската Национална академия на науките, на Американското философско дружество, на Американската академия на науките и изкуствата и на Американската статистическа асоциация. Има присъдени научни степени от университети и колежи.

Превод от руски: Павел Б. Николов


събота, октомври 22, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ЦЕНТРАЛНИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ В БУКУРЕЩ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 490

Данаил Хр. Попов до Централния революционен комитет в Букурещ

7 декември 1872 г.

Господа!

С миналата поща ви писах, вярвам да сте го приели. Днес тук дойде г-н Ованез Аладжаджиян, арменецът, за когото ви писах, че той се е турил да посредничи за брат ми. Ето какво ми каза: През деня като са дошли от Цариград в Русе, тримата души, които се изпращат от София, за да разгледат как стои работата навярно с изловените, от тези трима души двама са турци - единият е Шакир бей, когото и аз познавам като твърде добър човек, вторият е един друг паша, третият е краставото куче х. Иванчо. Те, като стигнали в Русе, г-н Ованез, защото има добро познанство с Шакир бея, незабавно отишъл при него и покрай другото му разказал за брат ми, като напълно го уверил, че не е виновен, че цялата му вина е, че у него имало два револвера. По този начин той му обещал навярно, че като отидат там, ще го освободи. За х. Иванчо казва така - той, за да се покаже на българите, даже и на турците тамошни, че заслужава много при правителството, хората тамошни, които искали да отидат да го посетят, не ги приемал и с презрение казвал, че няма време сега, и така ги връщал. В Пашинския конак, в мезлича самият ваалия, като разговарял с другите аги помежду си за него, на което присъствал и господин Ованез, че като говорели за х. Ефенди, пашата се обърнал и рекъл: този човек, ако беше свестен човек, той нямаше да гледа за една заплата, която му дават в Цариград, да прави толкова си киутулуци [лошавини] на народността си; такъв човек не трябва да се счита за нищо. Освен това един българин габровец, добре изучен, който е на железницата, казал пред повече хора, че него, х. Ефендията, като отиде сега нагоре за София, без друго подир някой ден ще се чуе, че са го убили. Той казал, че за това има нарочно отреден човек, но доколко това е вярно, не зная. Сега засега в тази бъркотия не би било добре да го убиват - ако е това тъй приготвено. Същият ми каза още, че един даскал много го търсят навсякъде, ясно е, че е за бай Пеев. Така също още повече търсят и един друг, който е бил другар на Димитър, т.е. В. Левски.

Казва, че на ден по 20—30 депеши идват в Русе и оттам пък повече бият [депеши] за навън вредом, все за него. Имат му и портрет. Случи се, че видя у мене един негов портрет, на който е с униформа, в голям формат. Като го прегледа добре, каза, че този, когото търсят, комуто и портрет имат, прилича на този, т.е. прилича на същия него. Тогава аз му казах, че този е един мой приятел влах, офицер, и така се замаза работата. Той днес замина за Плевен и като отиде там, ще накара каймакамина, който е негов човек почти, да пише пак в София за брат ми. Вярвам, че с това негово посредничество - наистина приятелско и патриотично, ще може да се отърве брат ми. След някой ден той ще дойде пак тука и ще видим какво е станало. Ще ви пиша пак.

С вестника не знаем как отивате. Преди една седмица не дойде в сряда, както трябва да идва, и сега пак така. Не зная защо не отдавате на това внимание - вестникът излиза в събота и тук можеше да го приемаме в понеделник, а той идва едва в сряда, сега пък чак след една седмица - това не е от малка значимост. Пишете на Васил да има предвид това, което ви явих. То е от най-верен извор - каза ми още, че преди 1-2 седмици, а и сега може, вредом по всички тукашни градове са изпратили много гърци шпиони, и българи няколко, за да разглеждат дано могат да узнаят дали наистина оттук са изпратени изловените комитетски хора. В Букурещ имало няколко души гърци, добре облечени като търговци, едни играли роля картофорска, други - друга, но от тях повечето се върнали и казали, че нищо такова не съществува във Влашко. За тука, в Турну [Мъгуреле], самият валия питал г-н Ованеза, защото той му казал, че е идвал тук, как стоят тук работите, има ли някоя такава миризма. А той го убедил така: аз, колкото за Турну, мога с главата си да ви уверя, че съвсем нищо не съществува, защото аз имам такъв приятел близък там, т.е. мене, който не би ми скрил нищо и който наистина е познат като добър патриот българин, но уверявам ви, че не съществува нищо такова - [ох-ох - не знаеш, побратиме Ованезе, с кого имаш да правиш и не знаеш в коя къща спиш - мислех си аз, когато той ми разказваше това]. Но както и да е. Аз познавам този човек от много време за твърде добър и с патриотични чувства човек, който ако и да е от чужда народност, но аз съм уверен, че той на нас, българите, не ни мисли злото. Той е избавил, скрил в къщата си един път покойния Раковски - това [станало] в Шумен, където за малко щели да го уловят - и после го преоблякъл и го и пратил във Влашко. Той ми каза още, че турското правителство, защото вижда, че не може да узнае досега откъде е тази работа, съставило си идея, че без друго е от Русия, защото Димитър Общи никак не е казал откъде са натъкмени, само казал, че нашето наумяване е от Бога, за да си отървем нашето право от турците, с които вече не можем да живеем. В Силистра, казва, са уловени двама руски шпиони с някакви хартии - за това нищо повече.

Драгомиров

Н.Б.II.А., п. 63. № 8628

Арх. т. I, № 11, стр. 165

(Следва)

петък, октомври 21, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА : ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА?/ КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ

Едно от ключовите събития в историята на проучването на паметта се случило през 1902 година. В Берлин по време на лекция на известния криминалист Франц фон Лист се разгорял спор. Един студен скочил и започнал да вика, че ще покаже как обсъжданата тема съответства на християнската етика. След него скочил друг: нямало, значи, да търпи това. Първият отвърнал, че са го оскърбили. Започнал бой. Някой извадил пистолет. Професор фон Лист се опитал да разтърве побойниците, но пистолетът гръмнал.

Студентите ахнали. И тогава професор фон Лист им съобщил, че инцидентът е инсцениран.

Той поръчал на няколко студенти да напишат точен отчет за видяното. На следващия ден помолил за това едни студенти, а след една седмица – още няколко. Резултатите от опита се оказали удивителни и даже шокиращи. Това било едно от първите изследвания на свидетелствата на очевидци.

Защото цялата сцена била старателно разработена предварително. Разделяйки я на части, професор фон Лист пресметнал колко точно студентите представят последователността на събитията стъпка по стъпка. При най-точните пресмятания били сгрешени 26% от детайлите, при останалите – до 80% от детайлите.

Както разбирате, от времето на този първи и доста задълбочен опит да се установи доколко може да се вярва на очевидците, учените са научили много нови неща. А последните десетилетия са белязани от особено активни изследвания. Но в едно много важно отношение изводите остават като предишните: ако историята е разказана от очевидец, това не гарантира нейната достоверност. Нещо повече, очевидците често грешат.

Има маса книги за това написани ли са евангелията от очевидци, или се основават на очевидци. Някои от тях принадлежат на перото на много ерудирани специалисти. Още повече удивително е, че много от тези книги не предизвикват особен интерес към мнението на науката за свидетелството на очевидците.

В тази глава ще отделим особено внимание на два проблема.

♦ Основани ли са евангелията на разкази за Исус, които са се предавали, променяли, а може би и са се измисляли от християнските разказвачи? Или са написани от очевидци?

♦ Ако са написани от очевидци, означава ли това, че са напълно достоверни?

Ще започнем от последния въпрос.

(Следва)

четвъртък, октомври 20, 2022

ДЕЛОТО ДРАЙФУС

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В продължение на няколко години делото на капитана от френската армия Драйфус приковавало вниманието на Европа. Съдебна грешка се оказала лакмус за обществото.

През 1894 година в ръцете на френското разузнаване попаднала анонимна записка, чийто автор съобщавал на германския военен аташе в Париж полковник Шварцкопен за своята готовност да продаде пет секретни документа, принадлежащи на военното министерство. Както следва в подобни случаи, на първо място установили лицата, имащи достъп до документите. В кръга на заподозрените попаднали шестима офицери: петима потомствени военни с дълги родословия и капитан Алфред Драйфус, елзаски евреин.

Бордеро от 13 октомври 1894 година, свързано с делото Драйфус

На 15 октомври 1894 г. Драйфус, образцов офицер, който наистина не се ползвал с разположението на своите другари заради сложния си характер, бил арестуван и предаден на военен съд с обвинение в държавна измяна. През декември се провел съдебен процес при закрити врати. За главно доказателство била представена експертизата на почерка на капитана, която - както се изяснява по-късно, била фалшифицирана. Сътрудниците на специалните служби подхвърляли редовно на съдиите някакви „секретни документи“, без да запознават с тях обвиняемия или неговите защитници. Още преди процеса националистическият вестник „La Libre Parole“ съобщил за „измяната“ на капитана като за установен факт, поставяйки при това ударение върху еврейския му произход. На 5 януари 1895 година Драйфус, лишен от чиновете и званията си, бил осъден на доживотен затвор на Дяволския остров във Френска Гвиана.

Делото Драйфус

През март 1896 година бившата любима на един от първоначално попадналите под подозрение офицери, майор Естерхази, донесла в контраразузнаването, че в разговори с нея той постоянно възхвалявал Германия и ругаел Франция. Началникът на контраразузнаването полковник Жорж Пикар разпоредил да бъде направена проверка. Станало ясно, че Естерхази явно живее не според средствата си. Експертизата на почерка установила, че записката до германския военен аташе е написана именно от него. Когато обаче Пикар доложил за всичко това на военния министър, бил понижен и преместен в Тунис. Преди това обаче той успял да предаде откритите от него факти на свои приятели. Тези сведения станали известни на вицепредседателя на сената Шерер-Кестнир, който заявил, че Драйфус е невинен. А през ноември 1897 година братът на осъдения капитан, Матийо, открито, в пресата, обвинил Естерхази в предателство.

Един от бившите подчинени на Пикар и едновременно с това главен свидетел от страна на обвинението срещу Драйфус, майор Анри, след като решил да не допусне преразглеждане на делото Драйфус, извършил, както след това казвали, „патриотична фалшификация“. Отначало му попаднало писмо на италианския военен аташе до немския, а след това той го преправил по съответен начин. В резултат от неговата манипулация посланието станало уж още едно свидетелство за измяната на Драйфус. Изправеният пред съда през януари 1898 година майор Естерхази, подкрепян от военното ведомство, бил оправдан и обявен за жертва на еврейски машинации.

Имало многобройни дуели. По-специално Пикар се бил на дуел с Анри, а след това със своя шеф, бившият помощник на началника на генералния щаб генерал Гонс. По страната преминала вълна от антиеврейски безпорядъци. В същото време пристрастността на съдиите, които оправдали Естерхази, предизвикала възмущението на не малко брой граждани на Франция. Сега вече мнозина били уверени – станала е грешка, Драйфус е невинен.

Буквално няколко дена след оправдателната присъда на Естерхази във вестник „L’Aurore“, чийто главен редактор бил Жорж Клемансо (който преди няколко години настоявал Драйфус да бъде обесен), било публикувано отворено писмо на знаменития тогава писател Емил Зола до Феликс Фор, президента на Франция. Клемансо измислил набиващо се в очите заглавие – „Аз обвинявам“. В писмото, преразказващо подробно перипетиите на делото Драйфус, се изказвала твърдата увереност в невинността на капитана: „Нека изчезнат всичките ми книги, ако Драйфус е виновен“.

Карикатурата на Каран д’Аша „Семейна вечеря“

Писмото на Зола предизвикало буря. За първите няколко часа били продадени двеста от триста хилядите екземпляра на специалното издание на „L’Aurore“ с памфлета на писателя. На следващия ден във вестниците излязла петиция в подкрепа на обвинителното писмо на Зола. Подписали я няколко видни учени, писатели, поети и художници, които нарекли своето заявление „Протест“.

Клод Моне, Сара Бернар и Ромен Ролан се обявили в защита на Драйфус.

Няколко години във Франция имало две партии: срещу Драйфус и за Драйфус. Първата обединявала националистите, клерикалите и привържениците на силната власт, втората – демократите, правозащитниците и интелигенцията. Едните използвали делото Драйфус за демонстрация на сила, другите – за нанасяне върху опонентите на пропагандни удари.

Заради делото Драйфус подавали оставка правителства и се разпадали многогодишни приятелства. Знаменита карикатура във вестник „Le Figaro“ изобразява веднъж спокойно седнали да вечерят на маса дами и господа, а след това преобърнатата маса и гостите, хванали се един до друг за косите. Думите под първата рисунка казват: „Главно е да не говорим за делото Драйфус!“, а под втората: „Поговорихме за него“.

Отвореното писмо на Емил Зола "Аз обвинявам"

Отзвуците от бурята достига и до Русия. Антон Чехов, който се изказал в защита на Драйфус, се скарал със своя издател Алексей Суворин, който защитавал противоположните възгледи.

Изходът от делото не решили законът и доказателствата, а политическата воля. През февруари 1899 година президент станал либералният политик Емил Лубе. Военните отговорили на избирането му с неуспешен пуч. След няколко месеца съдът започва повторно разглеждане на делото Драйвус. Обществената възбуда и напрежението на страстите достигнали крайни предели: по време на процеса дори било извършено покушение върху живота на Лабори, защитник на Драйфус, който се отървава с лека рана. Като свидетели на обвинението се изказали петима бивши военни министри.

Защитата настоявала да бъде извикан германският резидент Шварцкопен, за когото уж било предназначено донесението на Драйхус, и италианския аташе Паницарди, но получила отказ. Шварцкопен обаче направил изявление пред печата, че е получил документите от Естерхази, а германското правителство дори напечатало в „Reichsanzeiger“ официално заявление, че никога не е имало нещо общо с Драйфус.

На 22 юли 1906 година Алфред Драйфус бил напълно реабилитиран.

Процесът продължил от 7 август до 9 септември 1899 година. Повечето от съдиите (петима срещу двама) признали отново Драйфус за виновен, но при необяснени смекчаващите вината обстоятелства. В резултат от това той бил осъден вече на десет години затвор вместо на доживотен.

На 19 септември президентът помилвал Драйфус със свой указ. Част от привържениците му решили, че техният кумир, като се съгласил да бъде помилван, е проявил безпринципно малодушие. Опитът да бъдат изправени пред съда виновниците за фалшифицирането на успял, защото парламентът приел „в името на националното съгласие“ специално постановление за амнистия.

През 1903 година Драйфус подал касационна жалба, чието разглеждане продължило още три години. През 1906 година нов съд признал Драйфус за напълно невинен. И веднага Националното събрание на Франция с 442 гласа срещу 32 приел закон, който върнал Драйфус на военна служба с повишаване в звание майор и награждаване с Ордена на Почетния легион.

Процесът на реабилитация и връщането на войнските регалии трябвало да стане в зданието на военното училище, където Драйфус бил лишен от правата си. Но самият той не поискал такива почести и мероприятието преминало рутинно. От почетните гости присъствали възстановеният в армията и произведен в генерал Жорж Пикар и писателят Анатол Франс. Скоро поради здравословни причини Драйфус излязъл в оставка.

сряда, октомври 19, 2022

АВА ГАРДНЪР ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА „УБИЙЦИТЕ“, 1946 г.

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

Можех да подредя тази колекция на „VINTAGE EVERYDAY“ едно към едно, но се задълбочих в търсене и имам малко повече информация, отколкото дават самите снимки.

Тъй като филмът „Убийците“ („The Killers“) се сочи за сниман по разказ на Хемингуей, най-напред прочетох разказа.

Той е много кратък и е съставен изключително от диалози.

В една закусвалня влизат двама мъже и в разговор със съдържателя на заведението Джордж дават да се разбере, че са дошли да убият шведа Оле Андершон, бивш боксьор и настоящ собственик на бензиностанция, който идва да се храни редовно в закусвалнята.

Шведът обаче не се появява и двамата мъже излизат да го търсят.

Ник, единственият посетител на закусвалнята, когото убийците заварват там, когато идват, отива в квартирата на Оле и го предупреждава, като му казва да бяга, но Оле, който лежи в леглото си, няма намерение да прави това и остава да лежи, безразличен към това, че го търся да го убият.

Ник се връща в закусвалнята и разказът свършва:

„- Не мога да забравя как той лежи там в стаята и знае, че му е спукана работата. Даже е страшно да си го помисля.

- А ти не мисли – каза Джордж“.

Това е, а после гледах и филма.

До единадесетата минута той се движи строго по разказа на Хемингуей, след което го изоставя, защото разказът е свършил, но Пит Лънд/Оле Андершон (първата роля на Бърт Ланкастър в киното – бел. П. Н.) е убит, започва разследване и серия от ретроспекции, които трябва да обяснят как се е стигнало до убийството.

Типичен „филм ноар“, в който Ава Гарднър не е всъщност централна героиня, но – за разлика от Бърт Ланкастър – е направила вече някакво име в киното и затова на представените долу снимки тя е в центъра, а Бърт в епизодите.