ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 11

Превод от : ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

Същността на неговите думи е в това, че обикновеният спомен, мисловното представяне на някаква част от миналото, не е методът, който е необходим: така миналото не може да бъде възстановено. В края на книгата е даден само един от многото начини за съзерцание на миналото, които, стъпка по стъпка, развиват възприемчивостта на Марсел и го подготвят за финалното преживяване, разкриващо реалността, която той търси през целия роман. Това се случва в голямата трета глава („Приемът при принцеса дьо Германт“) от последния том („Намереното време“), когато той разбира какво липсва на обикновената памет и какво всъщност се изисква от нея. Този процес започва, когато влиза в двора на имението на принц дьо Германт и се дръпва от влизащия автомобил: „...отдръпвайки се към навеса за карети, аз се спънах в неравните плочки. Но в мига, когато, запазвайки равновесие, стъпих на камък малко по-нисък от съседния, цялото ми огорчение изчезна от същото щастие, което (в различни периоди от живота) ми доставяше ту видът на дърветата, които опознавах, като се возех в автомобил около Балбек, ту видът на мартенвилските камбани, ту вкусът на накиснатата в чай мадлена и толкова много други усещания, за които вече съм разказвал и чиято същност, според мене, се въплъти в последните произведения на Вентьой. Както и в мига, когато опитах мадлената, всичките тревоги за бъдещето, всичките съмнения на разума се разсеяха. Току-що досаждащите ми и за реалността на моя литературен дар, и за реалността на самата литература изчезнаха като по магия. Без да съм попаднал на ново разсъждение или на решаващ аргумент, непреодолимите просто трудности загубиха всякаква важност. Но този път реших твърдо да не се примирявам с неизвестността на причините, както постъпих, отхапвайки от накиснатия в чая сладкиш. Преживяното сега щастие наистина беше същото, което бях почувствал заради вкуса на мадлената и чиито скрити причини бях отложил тогава да търся“.

Разказвачът успява да разпознае в усещането, изплуващо от миналото, това, което е изпитал някога, стоящ на двете неравни плочи на баптистерията на „Св. Марк“ във Венеция, „и заедно с това усещане дойдоха всички останали, съединили се с него в онзи ден, чакащи някъде у себе си, в редицата на забравените дни, докато внезапен случай не им заповяда да се появят оттам. Точно така вкусът на малката мадлена ми напомни Комбре“. Този път той решава да стигне до дъното на нещата и, докато чака покана да отиде в гостната, а възприятието му е рязко изострено, звънът на лъжичката по чинията, твърдостта на салфетката и дори бученето на отоплителните тръби връщат у него потоци спомени за подобни усещания в миналото. „Дори в тази минута, в имението на принц Германт, все още се чуват стъпките на родителите ми, изпращащи господин Суан, и подскачащото, с железен призвук, неуморно, рязко, пронизително дрънчене на камбанката, възвестяващо ми, че господин Суан вече си е отишъл и мама ще се качи при мене, и аз чувам именно тях, макар те да се намират толкова далеч в миналото.“

Но разказвачът знае, че това не е достатъчно. „Не на площада „Св. Марк“, не още веднъж отивайки в Балбек, не връщайки се в Тансонвил да видя Жильберт, щях да си възвърна изгубеното Време, и не пътешествието, което само се опитваше отново да ме убеди, че старите впечатления съществуват извън мене, на ъгъла на някой площад, щеше да бъде средството, което търсех. <...> Тези впечатления, които се опитвах да задържа, можеха само да изчезнат, докосвайки се до прякото притежание, безсилен да ги възродя. За да мога да ги изпитвам отново и отново, единственият начин беше да се опитам да ги познавам възможно най-пълно точно там, където се намираха, тоест вътре в мен, да ги изясня до най-дълбоките им основи“. Възниква задачата как да се запазят тези впечатления от гибел под натиска на настоящето. Отговорът се намира в новото разбиране за неразривността на миналото и настоящето: „Трябваше да се потопя в самия себе си. И така, този звън (на камбанката при заминаването на Суан) винаги е бил там, и там също, между нея и настоящия момент, оставаше цялото безкрайно размотаващо се минало, за което дори не знаех, че нося в себе си. Когато тя звънна, аз вече съществувах, и оттогава, за да мога отново да я чуя, не трябваше да се случи нито една прекъсване, не можех да направя дори мигновена спирка в битието си, в мисленето, в самосъзнанието, защото това минало мигновение все още се пазеше в мене, след като успях да се върна към него, само като се потопих в себе си по-дълбоко от обикновено. Тази представа за въплътеното в нас време, за съхраняващото се в нас минало, реших, в порив на смела лекота, да изразя в книгата си“. И все пак става въпрос за нещо повече от паметта, колкото и ярка и непрекъсната да е тя. Трябва да търсим скрития смисъл. „Защото истините, постигани чрез разума директно в ярко осветен свят, са нещо по-малко дълбоко, по-малко задължително, отколкото тези, които животът ни съобщава независимо от нашата воля чрез впечатления – материални, тъй като идват чрез сетивата, но от които ние сме в състояние да извлечем духовна част. С една дума, и в двата случая, независимо дали става въпрос за впечатления като оставените в мен от камбаните на Мартенвил, за спомени, предизвикани от неравността на две плочи или вкуса на мадлен, следваше да тълкувам тези усещания като препратки към някакви закони и идеи, опитвайки се да разсъждавам, да извеждам усещанията от мрака и да ги обменям за духовен еквивалент.“ Самото по себе си интелектуалното изследване на спомените и усещанията, осъзна той, няма да му разкрие тяхното значение. Много години продължават неговите опити: „още в Комбре спирах ума си на някакъв образ, който ме караше да съзерцавам, било то облак, трева, колона, цвете, камък, подозирайки, че под тези знаци не се крие ли нещо съвсем различно, което аз бях длъжен да открия, някаква мисъл, която те изразяваха като йероглифи, които можеха да бъдат приети за просто изображение на видими обекти“.

Истината, която вече му е ясна, е в това, че той не можеше със силата на разума да върне, да избере от миналото спомени, за да ги разглежда, „те идваха при мене както си искаха. И аз разбирах, че това трябваше да служи като печат на тяхната автентичност. Аз не търсех две неравни плочки във двора, когато се спънах. Но именно непроизволността и неизбежността на моята среща с усещането удостоверяваха истинността на предизвиканите от него образи от миналото, освободени от него, защото ние ясно усещаме усилието, с което то се стреми към светлина, радостта от намерената реалност. То също така потвърждава автентичността на цялата картина, съставена от едновременни впечатления, които води след себе си с онази безпогрешна пропорция на светлина и сянка, ударения и пропуски, запазено и забравено, които никога не могат да бъдат познати на съзнателната памет и наблюдение“. Съзнателната памет само възпроизвежда „верига от приблизителни впечатления, които не са запазили нищо наистина преживяно от нас, които и съставляват за нас нашата мисъл, нашия живот, реалността, и само тази ето лъжа и възпроизвежда така нареченото „изкуство на живота“ – просто и лишено от красота, така безплодно, така скучно повтарящо се, каквото са виждали очите и е забелязал разумът... Величието на истинското изкуство, напротив... е в това, да открие отново, да улови и да ни покаже онази реалност, далеч от която ние живеем и от която все по-далече се отдалечаваме, доколкото по-плътно и непроницаемо става това обичайно съзнание, с което ние заместваме реалността – онази, така и не позната, в която рискуваме да умрем и която просто-напросто е нашата живот. Истинският живот, най-накрая разкрит и прояснен...“

И тогава Марсел намира мост, който съединява настоящето с миналото: „Това, което наричаме реалност, е определено съотношение на усещания и спомените, едновременно намиращи се около нас“. Накратко, за да бъде възпроизведено миналото, трябва да се случи нещо различно от работата на паметта: трябва да се съберат сегашното усещане (особено вкус, мирис, звук) със спомена, с мисленото връщане към усещанията от миналото. Да цитираме Леон: „И така, ако в момент на подобно възкресение (да речем, на Венеция по неравните камъни в двора на Герматови) вместо да зачеркнем настоящето, ние успеем да не го забравим; ако успеем да запазим усещането за собствената си личност и едновременно с това напълно да живеем в онзи миг, който отдавна вече сме смятали за изчезнал, тогава, и само тогава, ние най-накрая ще овладеем загубеното време“. С други думи, букет от чувства в настоящето и едновременно с това съзерцание на минало събитие или усещане – ето кога се събират чувствата и паметта и се връща загубеното време.“

Озарението завършва, когато разказвачът разбира, че произведението на изкуството е единственото средство овладяване на миналото, защото „да възстановиш паметта на впечатленията, за да измериш след това цялата им дълбочина, да ги осветлиш и да ги обмениш за духовен еквивалент – не е ли това една от предпоставките, почти същността на произведението на изкуството – такова, каквото аз замислих?..“ И накрая става ясно, че „всички тези материали за литературния труд бяха моят минал живот и аз разбрах, че те идваха при мене в лекомислени развлечения, в празнота, в нежност, в скръб, които аз запазвах, досещайки се, за какво те са предназначени и дори ще оцелеят ли, не повече, отколкото зърно, натрупващо храна, с която ще се храни растението“.

„Не ми се струваше, - пише той в заключение, - че имам още сили да задържа до себе си това минало, което е слязло толкова далеч и което толкова болезнено износих. Поне ако ми бъде дадено достатъчно време, за да завърша книгата, не бих пропуснал да отпечатам върху нея печата на онова Време, разбирането за което така властно се отпечата в мен, и бих изобразил в нея хора (дори ако това ги прави подобни на чудовища), които във Времето заемат място много по-голямо от тясното, отпуснато им в пространството, място, напротив, безмерно протяжно – защото те, сякаш потопени в години, като гиганти едновременно докосват сроковете, между които са се вместили толкова много дни и които са толкова далече един от друг във Времето.“

(Следва)