ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ (2)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ (продължение)

УФА

Сега това е нашият дом, на всяко семейство за временно пребиваване са разпределени по четири квадратни метра. Това са точно четирите метра за нашите вързопи и куфари, а ние спим върху тях. Извадили сме одеяла, възглавници и шуби, лежим върху одеялата, покриваме се с шубите, а половин метър паркет наоколо е за пътека.

До нас са все така семействата на бащините ми колеги и коминтерновците. Вляво от нас е немският писател и комунист Юлиус Гай, а вдясно – председателят на Унгарската комунистическа партия Ракоши, другите не ги помня.

Сутринта наркомът на нефтената промишленост вика спешно баща ми в Москва и ние оставаме сами, аз и мама – в Уфа, моят по-голям брат Виктор – в Магнитогорск, в бронетанковото училище, а баща ми след седмица работа в Москва заминава на дълга командировка из страната. Целта на командировката е да се реши съдбата на нефтените находища.

И така, Уфа.

Излизам на улицата и веднага познато лице – на момичето Валя. Бях в една група с нея и Виталий Рубин през 1940 г., когато като екстерн полагах изпити за десети клас. Още сто крачки – и момче от моята група, от юридическия институт. Не заминал с института за Алма-Ата, а се евакуира по-рано със семейството си в Уфа. С възторг ми разказва за своите спекулативни операции.

От селата край Уфа изкупува евтино и разменя за вещи картофи и ги продава на евакуираните московчани и киевчани на десетократно по-висока цена. Покани ме да му сътруднича. Едва се отървах от него.

Вървя по улицата. Библиотеката работи. О, господи! Значи, животът не е спрял. Влизам в залата и виждам Льова Сиротенко, приведен над купчина списания и книги.

Той беше приятел на Юра Бессмертний, заедно ходехме на кръжок по антична история в Дома на пионерите. Седи и чете или Херодот, или Аристофан. Видя ме, скочи, и аз също, защото това беше една от най-хубавите страници от моя московски живот. Льова ме води у тях. Семейството му живее в една стая на близка улица. Приближаваме вратата – пред нея лежи огромен умрял сив плъх.

Вратата отваря Сикстинската мадона – това е Наташа, родната сестра на Льова. Боже, колко е красива, току-що се е омъжила за артиста Петрейков – рецитатор, като Яхонтов.

Опитват се да ме настанят на масата, но аз още не съм разгледал града. Сбогувам се, вървя по улицата и изведнъж – моята съученичка Галя Грибанова, милата, скъпата Галя!

Никога преди не бях влюбен в нея, но винаги я харесвах: широко лице, леко дръпнати усмихнати очи. Целуваме се и от този ден се срещаме почти всяка вечер. Отивам в претрупаното ѝ жилище – там живее нейното голямо семейство. Скитаме, притиснати един до друг по тъмните улици, спомняме си за Москва, понякога се целуваме и ми е невероятно хубаво.

Вечерта намираме с мама моята родна леля Вера от Киев, братовчед ми Миша и братовчедка ми Рая. Те са „стари жители“ – вече са в Уфа от месец. Миша е на моята възраст, завършил е десети клас.

Евакуирани са от Киев. Седим на масата. Говорим, говорим.

Връщаме се в оперния театър към дванадесет през нощта, а там вече половината клетки, като на шахматна дъска, са се освободили. Оказва се, че върви разселване по жилища в града и за мене и мама, заедно с непознато за нас семейство татков колега, е определена една стая – осемнадесет метра.

Слагаме шпертплатова преграда и имаме своя деветметрова стая.

Нашият адрес: улица „Ленин“, дом 7, вход 5, стая 183.

Това е някаква бивша административна сграда с коридорна система, стаи, кабинети, почти без мебели. На нас се падна едно бюро, спим на пода, а за всички жилища в края на коридора има една замърсена тоалетна. И все пак, когато се оглеждаме наоколо и назад, това е чудесно – настанени сме, животът продължава.

През деня се срещнах с Льова Сиротенко в библиотеката и взех книга на античния историк Светоний. Диктатурата на Сула.

Чета и постепенно у мен се заражда усещането за пълно сходство със събитията отпреди четири години. Арести, изтезания, проскрипции, доносникът получава част от имуществото на умиращия и никой не знае защо умират древноримските интелигенти по доноси на бивши приятели, а понякога и на децата си (едни такива римски Павлик Морозовци).

А вечерта братовчед ми Миша ме запознава с момчетата и момичетата от бившия му клас в Киев.

Под краката ни се топи сняг, кал. Три преки улици. В антрето е тъмно, събличаме се и влизаме. Три момичета и едно момче. Гори свещ. Момичетата: Еда, Стела, Алла. Момчето е с година по-малко от мене – Володя Палийчук.

Той рецитира стихове и сякаш имитира Маяковский, но използва термини и числа. Решил е да пресъздаде първия том на „Капиталът“ на Маркс под формата на поема.

Владее професионално формата, рецитира наизуст, с увлечение, очите му горят, артикулацията е ясна. Завършва рецитирането. Алла – това е неговата съпруга, те са съученици, оженили се на седемнадесет години (предизвикателство, реакция на родителите, на учителите в училището). Алла започва да импровизира – нещо като психологически роман или детектив, и то не отначало, а продължение. Тя спира, продължава Еда. Стела зацикля, всички заедно намират изход: остър сюжет с безкрайни варианти за продължение. Миша се включва в играта-произведение, след него и Володя.

Така, вечер след вечер, със смях и сълзи – една свещ изгаря, поставят следващата. Всички се разотиват.

Володя ме моли да остана. Миша му говорил за моите стихове. Чета му мои глупави, миналогодишни стихотворения, още от времето на кръжока на Осип Максимович Брик, стихотворения, които дори на мене самия не са съвсем ясни. Това е звуково и словесно творчество.

Неочаквано ставаме приятели.

Той вече има биография.

В град Станислав учил във втори курс на филологическия факултет, написал на шестнадесет години дисертация, представена за кандидатска степен.

Бил избран за секретар на комсомолската организация в института. Оглавил студентски отряд доброволци. Дали им оръжие и те, водейки боеве и пробивайки се през обкръжението, стигнали до своите, но той бил контузен и от болницата в Киев се евакуирал заедно със съпругата си Алла в Уфа.

Предлага ми да напишем заедно книга за поетиката. В библиотеката заемаме теоретичните трудове на Андрей Белий. Нещо започва да се получава: две-три собствени мисли. Но аз съм записан вече във военкомата и съм подал заявление, че желая да отида на война. Той е направил това преди мене. Бързаме, разполагаме само с двадесет дни.

Първо вземат Володя. Изпращат го в специално парашутно-десантно училище, което подготвя разузнавачи.

Той, като че ли завещавайки, ми възлага на раздяла да завърша заедно с Алла нашия литературоведски труд. С Алла седим ту в библиотеката, ту у тях. Всеки ден отделям по час и половина, за да отида при Галя Грибанова.

Неочаквано за два дена при нас идва студентският приятел на баща ми Александр Абрамович Закошанский. По време на Гражданската война е командвал дивизия. Призован е в армията и му е присъдено доста високо офицерско звание, но се разболял и му правят операция в болницата в Уфа.

Един ден дойде приятелят на брат ми Сергей Захаров. Той, както и Виктор, е с шест години по-възрастен от мене, но сега животът сякаш ни приравнява. Кани ме на някаква среща, където имало много жени, но не достигали мъже. Вървяхме пеша, по калните преки улици, докато стигнем до покрайнините на града.

В къщата има танци, момичета. Той има позната, с която изчезва. Аз оставам с едно момиче, танцувам с него, прегръщам го, а то започва да плаче. И двамата не ставаме за нищо, не знаем какво да правим по-нататък. Излизаме навън, притискаме се един до друг, сякаш имаме цяла вечност пред нас, не усещаме как минава времето.

Тогава се появява Сергей. Той вече е постигнал всичко желано, дванадесет часа е, прощаваме се и се прибираме вкъщи. Той ме подпитва доста цинично и ми се присмива, забавно му е, че не съм проявил инициатива. А мене ме е срам и за себе си, и за момичето, и пред Галя Грибанова, която ме е чакала.

На следващия ден получавам повиквателна от военкомата.

П И С М А

14 декември 1941 година

„Скъпи Витя! Току-що изпратих в армията моя приятел Володя Палийчук. Замина като доброволец в десантните войски. Той е изключително умен човек, забележителен учен и много красив. Напоследък се занимавам много усилено. Заедно с Володя разработвахме нова теория за поезията. Искам непременно да завърша тази работа преди да замина в армията, тоест да напиша статия. Докато тази работа не е завършена, не се занимавам с писане на стихотворения и затова не мога да ти изпратя нито едно свое произведение.

В Уфа имам много познати. Срещнах две момичета от моя клас, едно момиче екстернат, трима студенти от моя курс. Моят институт се намира в Алма-Ата и мисли да възобнови занятията си в Москва през май.

Аз бях записан в летателно училище, защото всички призовани ги приемат в авиацията. Но не мисля, че ще премина медицинската комисия... Възможно е да попадна в авиационно-техническо училище. Мама купува картофи за зимата. Щом започнат да приемат, ще ти изпратя колет: махорка, игли, конци, витамин С – сладка, гъста и полезна маса, която се разпространява в Уфа. Поздрави, Льоня“.

15 декември 1941 година, понеделник (от татко)

„Драги Витенка! От 28 ноември съм в командировка. Сега пътувам към Ташкент, а след това към Красноводск, Баку. Ще се върна до 1 февруари.“

Моята почивка свърши.

Мама събира вещите, аз тичам при Галя, тя се облича бързо и тръгва с мен и мама към военкомата.

На прощаване се целуваме, обещаваме си нещо, мама се отдръпва настрани, Галя вади от чантата си и ми дава четири дебели наши тетрадки на линии и квадрати от много хубава хромирана хартия, плаче. Мама също плаче. Изобщо прекалено много сълзи.

Нас, около четиридесет наборници, ни водят в казармата под строй и ни вземат паспортите. В двора на казармата има няколко каруци и талиги с коне и кочияши. Това не са войници, а мобилизирани селяни. Слагаме раниците си на талигите и по команда излизаме през вратите. Минаваме няколко улици, градът свършва и започва покрита със сняг селска пътека.

Лек студ. Запознавам се с момчетата. Виктор Волпин – московчанин, завършил десети класа. Сиротински, Гудзински и Запол – студенти. Плахият Саша Захаров, нахалният одесит Ховайло, татарчето Яхин, московчанинът Гурянов, бъдещият ми приятел Олег Корнев.

Забравих, забравих имена и фамилии, но нищо, може би докато пиша, ще си спомня.

Пред нас е град Бирск, до който трябва да изминем пеша 115 километра. Спираме в някои села, пием гореща вода, хапваме каквото сме взели от вкъщи. Родителите на всеки бяха дали много вкусна храна.

Момчетата се черпят помежду си, но пътят е безкраен. Нощуваме в някое село, после пак вървим. Вятър, смесен с прах. Пак село. На следващата сутрин силен порив на вятър. В окото ми попадна прашинка. Опитвам се да я извадя, момчетата ми помагат, но нищо не се получава, окото сълзи и боли. На третия ден вечерта стигаме град Бирск. Червени казарми, река Бяла. Изпращат ни на карантина.

Ще пофилософствам.

За двадесет дни преживях като че ли няколко живота, намерих приятел до края на дните си – Льова Сиротенко, и за целия им живот – Володя и Алла Палийчук. Когато Володя отиде на фронта като разузнавач, Алла преодоля милион препятствия, за да получи направление в неговата част като медицинска сестра, и беше убита в първото си сражение, а Володя завърши войната, беше награден с няколко ордена и загина нелепо на шосето, блъснат от насрещна кола, докато се опитваше да спре нещо на автостоп. Володя и Алла загинаха. А защо Галя Грибанова премина като сянка през целия ми живот? Каква беше усърдната работа в библиотеката? Написах все пак някаква малка част от това, което беше планирано. Пет години си пишехме с Еда. А какво ставаше през това време с моите близки?

Татко.

Групата, в която участваше, можеше да решава съдбата на севернокавказките нефтени полета. Да ги взривят или да не ги взривят? Къде да сондират нови кладенци? После командировка на Урал. От ноември 1942 година работеше в Москва, беше награден с ордена „Почетен знак“ и медал „За трудова доблест“.

Майка.

През 1942 година работеше в Уфа като директор на парка за впрегатен транспорт.

Виктор.

Четвърти месец курсант в бронетанковото училище в Магнитогорск.

Защо? Как попадна там?

Витя е на двадесет и три години. В института се провали три пъти на изпитите по политикономия и диамат, в първ курс в „Станкин“ не можа да вземе изпитите по немски език, не запомняше датите на партийните конгреси. Но по висша математика имаше шестица, по чертане – шестица, по физика и съпромат – шестица, а по всички специални предмети, свързани с техническо мислене, постигаше блестящи резултати.

Три практически стажа в завода, три изобретения, три патента – моментално откриваше недостатъци и пътища за усъвършенстване на измервателни прибори, преработваше битови уреди, поправяше часовници, измисляше нови схеми на радиоприемници, усъвършенстваше велосипеда си и беше най-добрият велосипедист в Биково.

На площада пред киното в Биково той правеше циркови номера с велосипеда си.

Забравих да спомена, че само той имаше велосипед в Биково. Беше на четиринадесет години, когато татко му купи един от първите образци на първата серия съветски велосипеди. Тогава милицията изискваше велосипедите, както сега автомобилите, да имат номера отпред и отзад и той имаше московски № 0003.

Всички момичета бяха влюбени в него. Той пееше всички арии от всички опери, целия репертоар на Лешченко, Козин, Вертинский, и беше страстен почитател на джаза на Цфасман. Имахме един от първите съветски патефони. Той усъвършенства мембраната му и харчеше почти всичките си спечелени пари за плочи на Карузо и наши оперни певци: Лемешев, Рейзен, Козловский, Обухова. С една дума, беше много музикален. В института го избраха за председател на студентския клуб за свободните дни и организираше едни от най-интересните концерти в Москва.

Вадим Козин и неговият акомпаниращ музикант Ашкенази няколко пъти идваха при нас на булевард „Покровский“. Той ме водеше почти на всички концерти в своя „Станкин“.

В началото на юли 1941 година трябваше да защитава дипломата си. В института имаше военно обучение.

След месец, както всички момчета от курса му, трябваше да стане военен инженер. При евакуацията на заводите на изток всички те щяха да бъдат търсени.

Но в края на юли 1941 година, на тридесетия ден от войната, се проведе комсомолско събрание на студентите от института. И какво да се прави – тогава всички гласувахме само единодушно...

Външен инструктор от районния комитет на комсомола изразил по време на общото събрание мнение, че всички истински патриоти – комсомолци от института – трябва да откликнат на призива на районния комитет на ВЛКСМ и, доброволно напускайки стените на учебното заведение, да отидат на фронта. При явното гласуване всички дипломанти вдигнали ръце и единодушно станали „доброволци“.

Изпратиха ги в Магнитогорското бронетанково училище. Малко след това в училището пристигнало обяснение, че дипломантите машиностроители са били мобилизирани по грешка.

В Магнитогорск с правителствено обяснение замина група родители.

В Москва се върнаха всички дипломанти, с изключение на Виктор и един негов приятел. Не им харесало нещо в конструкцията на машините.

Виктор започнал вече да предлага усъвършенствания на някои възли. Беше му много трудно да свикне с армейската дисциплина, но бързото усвояване на целия комплекс – от управлението на машините до сглобяването, ремонта и т. н. – го отличаваше и облекчаваше трудното му съществуване на курсант в бронетанковото училище.

Невъзможно е да определя колко много му дължа. Всичко за нас беше общо.

Парите, които ни даваха родителите, и спечелените от него стипендии.

Канеше ме на всички свои вечеринки.

Всички момичета, влюбени в него, танцуваха с мене. Седях с тях на масата като равен, но и Витя канех на всички мои студентски вечери, когато на шестнадесет години станах студент в юридическия институт и когато ние, членовете на литературния кръжок, ръководен от Осип Брик, ходехме да четем свои стихове в студентските общежития, а после пиехме и се забавлявахме цяла нощ.

Аз също майсторях и режех и благодарение на него се увлякох по авиомоделизма. На неговия велосипед се научихме да караме и аз, и всички мои връстници. Той не жалеше времето и велосипеда си и, когато нещо се чупеше, всички стояхме около него, а той ни показваше.

Но най-много ми помогна, когато се сблъсках с непоносимите трудности във военното училище.

Той ми пишеше писма всеки ден и животът ми ставаше по-лек.

Двадесет и три годишен младши лейтенант, той изчезна безследно в Сталинград през август 1942 година.

(Следва)