ИЗТОЧНИК: СНОБ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Биха ли могли родителите на цар Едип да избегнат катастрофата, ако се бяха обърнали навреме за помощ към специалист, защо никой не можел да понася дълго Скарлет О`Хара, как да приемем това, че Пипи Дългото чорапче е в действителност възрастен и отговорен човек, и от какво се е страхувал Албус Дъмбълдор? На тези и много други въпроси отговарят практикуващата психотерапевтка Клаудия Хохбрун и литературната анализаторка Андреа Ботлингер в своята книга "Литературните герои на преглед при психотерапевта: разходка с лекаря по страниците на литературните произведения". Тук публикуваме част от книгата, в която става дума за героите на най-великата любовна история за всички времена.
РОМЕО - ОБРАЗЦОВ НАРЦИСТИЧЕН КАРЪК
Ще започнем с Ромео - и като начало ще попитаме: доколко този млад човек е бил способен да различи истинската любов от възторжеността и влюбеността?
Така например в начало на пиесата се говори за страданията му от любов към друга девойка. Но, едва срещнал Жулиета, той мигновено забравя "старата любов", защото вече има нов обект за страстта си. Тук ясно е казано, че става дума не толкова за любов към самата Жулиета, колкото за нарцистичен пренос. Ромео се чувства отхвърлен, при това възприема Розалина или Жулиета не като човек-партньор, с когото иска да прекара живота си, а изключително като средство за бързо удовлетворяване на потребност. Розалина е обидила Ромео и тази обида - до голяма степен поради младежката си възраст и липсата на опит - той не може да различи от истинските мъки на любовта. За да преодолее нарцистичната травма, той трябва да намери ново приключение. А какво по-добро от това да отиде на бал с маски, за да сравни Розалина с другите девойки и да провери: а наистина ли тя е така прекрасна? Обезценяването на този, който не е отговорил с взаимност, е класическа нарцистична защита. А това, че Ромео среща наистина симпатична девойка и тя го харесва, се превръща в идеално потвърждение за неговата значимост. Какво е била Розалина? Ами нищо особено. Той даже отрича, че е бил влюбен в нея. “Обичал съм? Твърдях, че е така, но, Господи, отде тогаз да зная, че е възможна хубост като тая?” - се казва в текста.
Но изгодата тук е двойна, дори ако Ромео не го осъзнава и действа под влияние на подсъзнанието. Девойката, която проявява интерес към него, принадлежи на враждебно семейство. Може ли да се измисли по-добър начин за самоутвърждаване на един млад човек, претърпял малко преди това нарцистична обида? Той се наслаждава на своето чувство и бърка нарцистичния пламък с любов, което е съвсем естествено: успешното самоутвърждаване носи на нарцистичния човек същото въодушевление и опиянение като голямата любов. Ромео иска да запази това чувство, а какво може да бъде по-добро от това да се ожени веднага за своята избраница, за да остане чувството завинаги и девойката да не го отхвърли, както е направила това Розалина?
Прибързаните действия на Ромео могат да бъдат разбрани само тогава, когато си спомним безответната му влюбеност в Розалина. При преместването на чувствата му върху новия обект Жулиета като личност не е важна: Ромео изобщо не я познава (макар че именно това е необходима основа за здрави отношения). Става въпрос само за желание отново и отново да се изпитва опиянение от доказателствата за собствената значимост и уникалност - точно това той бърка с любов. И именно това става причина за трагедията.
По подобен начин Ромео влиза в конфликт с човек, който познава Жулиета от по-дълго време и вероятно се отнася по-обективно към девойката. Парис е поклонник на Жулиета, който е обмислил старателно защо иска да се ожени за нея и е избрал верния път. Женихът би постигнал успех, но Ромео, със своята блиц сватба, за която, уви, никой не подозира, обърква картите. Освен това младоженецът се сблъсква с представител на семейство Капулети, Тибалт, когото убива след напразен първоначален опит за помирение. Сега, когато Ромео е женен за Жулиета, те са все пак от едно семейство, но - за съжаление - юношата не успява да разреши мирно въпроса: от детските му години са го учили повече на изкуството да се бие, отколкото на изкуството да убеждава. И той прави това, на кое са го учили - убива своя противник. Трябва да имаме предвид, че Ромео се намира в особено психично състояние: Тибалт е ранил преди това смъртоносно негов приятел. И въпреки това тук се проявява агресивната компонента на нарцисизма на Ромео, за когото съществува или победа, или унищожение. И макар че по-късно той се разкайва за извършеното, не е ясно дали съжалява за убития, или за самия себе си: защото, както е известно, престъплението предизвиква гнева на околните. Предсказуемото наказание не се забавя - Ромео е изпратен в изгнание.
След това, като се среща с Парис, той отново предизвиква конфликт, за който неговият съперник е длъжен да плати с живота си. Това потвърждава ясно, че Ромео не е съжалявал за смъртта на човека, а само за нейните последици по отношение на самия него. Ако се беше разкайвал искрено за смъртта на Тибалт, той би направил всичко, за да предотврати новото убийство. От друга страна, това показва, че да убива противници за Ромео е още един начин за нарцистично самоутвърждаване. Необходимо му е да запази властта, защото дълбоко в душата си е малко безпомощно момче, което има огромни проблеми със самооценката си. Да се бори с тях му помага само играта на “мъжки добродетели” - в ролята на велик любовник или на съдбоносен дуелист.
В края на краищата всичко това не помага. След като получава лъжливото съобщение за смъртта на Жулиета, у Ромео отново се проявява злокачественият нарцисизъм. Чувството “всичко или нищо” този път се обръща срещу самия него: той избира пътя на самоунищожението, защото е прекалено слаб в резултат от кризата да стане по-зрял психически и смята, че не може да живее без Жулиета. При това става въпрос за нейния измислен образ, а да опознае истинската Жулиета тай все още не е имал възможност. Затова умира не заради истинската Жулиета, а заради идеалния образ, за който се е хванал като за котва в опита си да стабилизира своята крехка самооценка.
ЖУЛИЕТА - ЕМОЦИОНАЛНО НЕСТАБИЛНА ЛИЧНОСТ
За да разберем характера на Жулиета, отначало трябва да отбележим, че тя е подрастващо момиче, което все още не се е оформило напълно като личност. Не случайно в медицината се забранява да се диагностицират личностни разстройства до края на пубертетния период. Много черти на юношеското поведение са характерни даже за големи хора с емоционално неустойчиви разстройства.
Въпреки всичко именно заради тази емоционална нестабилност животът на Жулиета завършва трагично. Девойката няма пълноценни отношения със своята майка, която я дава рано на грижите на дойката. И тя наистина се е превърнала в значимия възрастен за детето и е направила да има поне някакво подобие на устойчиви взаимоотношения. Дойката е също така единственият човек, на когото девойката се доверява. Но все пак тя не е майка. Ако Жулиета се беше разкрила пред майка си, имаща право да взема решения, майка ѝ би могла да постъпи не като дойката, която е на служба при бащата на Жулиета и която не би посмяла да противоречи на своя господар. Нещо повече: Жулиета е почти на четиринадесет години и няма нужда от дойка, която от своя страна е вероятно прекалено стара, за да роди още едно дете и да намери работа в друго семейство. Затова съветът да слуша баща си, който дойката дава на Жулиета, подхожда повече за самата нея, а не за девойката.
Хората с емоционално нестабилни черти на личността не са много рационални. Освен това те често усещат удивително тънко, когато някой работи не за тяхното благо, а опирайки се на собствените си интереси. Ето защо основният проблем не е в това, че дойката съветва Жулиета да се омъжи за Парис, а в това, че кара девойката да лъже. Жулиета трябва да мълчи за своя брак с Ромео, защото при всички случаи биха го пратили в изгнание. Подобно отношение към истината вероятно не е ново за нея. Затова можем да предположим, че Жулиета не е научена да говори за конфликтите открито, а да се измъква от неприятните ситуации с помощта на необходимите лъжи и интриги. Именно така тя се опитва да постъпи и в този случай. За своите непълни четиринадесет години Жулиета е много съобразителна и тя приема хитрия план, който монахът, венчал ги с Ромео, ѝ предлага като изход. След като не може да каже открито своето мнение и да защитава това, което върши, тя симулира своята смърт.
Този план би успял, ако не беше се свързала с Ромео - нарцис, предпочитащ да действа, а не да мисли. Интересно е с какво е очаровал толкова Жулиета и защо тя е решила, че изпитва голяма любов? Разбира се, Жулиета също получава потвърждение за своята ценност: млад привлекателен момък я ухажва, без да се замисли доколко е изгоден за него този брак. Жулиета е девойка от влиятелно семейство, в което бракът не е въпрос на любов, а на делови отношения. Поради това тя никога не би могла да бъде сигурна дали ценят нея, или репутацията на нейното семейство и очакваната зестра. Фактът, че Ромео влиза в отношения, при които непременно го чакат само неприятности и страдания, убеждава Жулиета, че той я обичам искрено. Готов е на жертви заради нея. Тя съвсем не подозира, че той изобщо не прави жертвите заради нея, а заради възстановяването на своята дестабилизирана самооценка. В наши дни това остава основен проблем на емоционално нестабилните хора, които влизат в отношения с нарциси: в резултат от това те стават жертви на нарцисите, унищожавайки понякога и самите тях.
Жулиета не е имала възможност да стане зряла личност. Тя иска да бъде обичана безкористно и придава прекалено голямо значение на отношенията си с Ромео. Блицсватбата е също свързана с това, тя се превръща за нея в доказателство, че Ромео е готов да се бори за тези отношения. Но ако Жулиета е наистина готова да отстоява своята любов - безусловно истинска, - Ромео избира самоунищожението, вместо да стане по-зрял, преодолявайки външните трудности.
За съжаление Жулиета просто не съумява да разбере това. Тя е потресена от факта, че единственият мъж, който като че ли някога я обичал, е предпочел смъртта пред раздялата с нея. За нея това се превръща в още едно доказателство за голямата му любов и същевременно е тежка травма, която я потапя в емоционално състояние, при което единствено решение ѝ се струва собствената смърт. Класически пример за това, че хората са особено склонни да се самоубиват след сериозни емоционални сътресения и преди всичко тогава, когато личността не е постигнала зрялост и устойчивост, не е преживяла няколко удара на съдбата и не се е закалила благодарение на тях.
КАКВО БИ СТАНАЛО, АКО РОМЕО И ЖУЛИЕТА ЖИВЕЕХА В ДРУГО ОБКРЪЖЕНИЕ?
Нека си представим, че в детството си Жулиета е научена да защитава открито своите интереси и казва на баща си, че е вече омъжена за Ромео. Какво би станало след това? Да се разведеш тогава не било толкова просто като в наши дни, нещо повече: младите вече започнали брачните си отношения.
Семействата би трябвало да приемат този факт и вероятно веднага биха стигнали до съглашение и биха се помирили. Поне до време: можело да се очаква, че така наречената любов на Ромео и Жулиета не би понесла сблъсъците с всекидневните трудности, защото тази любов съществувала, докато партньорът изглеждал идеален.
Срещата с реалността би разочаровала и двамата. Жулиета бързо би разбрала, че Ромео не се е оженил за нея по любов, а заради нарцистичното потвърждение на собствената си значимост, която се е разклатила заради Розалина. И като престане да се възхищава безгранично от Ромео, Жулиета би му нанесла поредната нарцистична травма. Може да предположим, че той, при своя характер, без да мисли дълго, би се заплел в някаква военна авантюра и би търсил самоутвърждаване далече от родината. Може би тази раздяла би дала на младите хора възможност да се влюбят отново в идеала за партньор, при което ще чакат с нетърпение срещите, когато Ромео си идва като отпускар в родината.
Много по-лошо би било, ако Ромео се превърне в неверен съпруг, който след няколко месеща ще започне да изменя безсъвестно на Жулиета. Това вероятно би разпалило отново враждата между семействата и всичко би се върнало на старото положение.
Както и да погледнем, Ромео и Жулиета никога не биха били щастливи заедно. Смъртта им помогнала да запазят илюзията за една любов, която в действителност никога не е съществувала. И именно затова тяхната любов се възпява така и до ден днешен: хората често предпочитат илюзиите пред реалността. В действителност любовта на Ромео и Жулиета не била нещастна заради това, че завършила със смърт, тя била нещастна, защото те не се обичали, както човек обича човека, а търсели непостижимия идеал. И да ви пази бог, знаейки това, да сравнявате вашата любов с отношенията между Ромео и Жулиета: те не са дълбоко, благородно чувство до самата смърт, а само влюбеност в илюзията за любов. Смъртта помогнала на двамата псевдовлюбени да запазят илюзията завинаги.
