петък, ноември 25, 2022

ЕДУАРД ИЗПОВЕДНИК, ЧИЯТО ДЕВСТВЕНОСТ ПРОМЕНИЛА ХОДА НА ИСТОРИЯТА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 1013 година, когато Едуард, синът на английския крал (Етелред Бавния – бел. П. Н.), станал на десет години, родният му остров бил завзет от викингите. Кралицата веднага отвела двамата си синове в Нормандия, където прекарали 28 години. Възмъжалият Едуард успял да се върне в родината си едва през 1041 година.

По това време в Англия се сменили няколко крале викинги, последният от които умрял бездетен. Зажаднели за старата англосаксонска династия, англичаните провъзгласили за крал Едуард.

Марка с лика на Едуард Изповедник, издадена от република Того през 2000 година

Новият монарх поразил поданиците си със своята набожност. За основно свое дело той смятал построяването на Уестминстърското абатство. Държавната политика се определяла от англосаксонските магнати, преди всичко от ърл (английски вариант на титлата граф – бел. П. Н.) Годуин, който водел войни от името на Едуард. Длъжността на починалия Годуин наследил неговия син Харолд, имащ в страната неограничено влияние. Едуард бил едва ли не насилствено оженен за сестрата на Харолд. Кралят се съгласил да се венчае, но не живеел с жена си. Англичаните смятали, че богобоязливият монарх ще запази до смъртта си своята невинност. В края на краищата това се обърнало в династична криза. Когато на 5 януари 1066 година Едуард починал, нямало негови наследници. За престола претендирали мнозина, но късметът се усмихнал на Вилхелм (англ. Уилям, фр. Гийом – бел. П. Н.), херцог на Нормандия, братовчед на Едуард. Далечната роднинска връзка не попречила на нормандеца да заяви правата си за английския престол. На 14 октомври 1066 година в битката при Хейстингс той разбил войските на Харлод и, известен като Вилхелм Завоевателя, станал английски крал, основател на нова династия.

четвъртък, ноември 24, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ПЪРВИЯТ СЕКРЕТАР НА СУЛТАНА ДО ВЕЛИКОТО ВЕЗИРСТВО

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 495

Първият секретар на Султана до Великото везирство

Чест ни е да ви доложим смирено следното.

Вашето тескере заедно с приложената към него телеграма са поднесени на Н. В. Султана, който благоволи да заповяда да се издаде утвърдително ираде по съдържанието на вашия доклад. (За смъртната присъда на Димитър Общи – бел. П. Н.)

30 Теввал 1289 от Егира

19 декември 1872 г. Р Хр.

Из Цариградския архив

(Следва)

сряда, ноември 23, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА

Ще започнем с най-ранните препратки към тези книги. Те се съдържат в текстовете на „апостолските мъже“ (по-голямата част – веднага след новозаветния период). „Апостолски мъже“ не са апостолите: преди няколко столетия учените смятали, че тези автори са били спътници на апостолите. (Но вече не смятат.) Писанията на апостолските мъже принадлежат към най-старите неканонични текстове.

У апостолските мъже има много цитати от новозаветните евангелия, особено от Матей и Лука. Но се набива в очи това, че никой от тях не посочва имена на евангелисти. Защо така? Защо да не се посочи на кого е цитатът, за да се подчертае неговата авторитетност?

Вероятно най-ранният от тези групи текстове е ”Първото послание на Климент“, писмо от Римската църква до Коринтската църква. То било написано приблизително през 95 година (още преди някои текстове от Новия завет). Според преданието негов автор бил третият епископ на Рим. Повечето учени не приемат тази атрибуция, но сега за нас това не е принципен въпрос. Като пример за това как евангелията се цитират от апостолските мъже, ще посочим откъс от „Първото послание на Климент“.

Особено ще помним думите на Господ Исус, които той изрече, учейки на кротост и великодушие. Той каза така: „Смилете се, за да се смилят над вас, прощавайте, за да бъдете простени; каквото правите, такова ще ви направят; както давате, така ще ви се даде; както съдите, така ще бъдете съдени; бъдете снизходителни, за да бъдат снизходителни към вас; с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (1 Климент, 13:1-2)

Откъсът е интересен и доста типичен в това, че свързва изречения от различни евангелски места (Матей, 5:7; 6:14–15; 7:1–2 и 12; Лука, 6:31 и 36–38). Но авторът не назовава тези евангелия и не ги приписва на очевидци. Той просто съобщава, че това са думи на Исус.

По същия начин стоят нещата с другите апостолски мъже. В първа глава на любопитния текст, наречен ”Дидахе“ - компендиум от етични и практически наставления за християнската църква, - анонимният автор цитира Марк 12, Матей 5 и 7, а също така Лука 8. Но този автор не назовава никъде тези евангелия. По-нататък той цитира Господнята молитва практически във вида, в който се съдържа у Матей 6, но не посочва източника.

А ето и трети пример. Игнатий Антиохийски явно знае разказа на Матей за витлеемската звезда (Послание до ефесяните, 19) и разказа за кръщаването на Исус според версията на Матей (то е нужно, „за да се изпълни всякаква правда“; (Послание до смирняните, 1). Но и той не споменава, че всичко това е взето от „Евангелието от Матей“.

По аналогичен начин Поликарп от Смирна цитира евангелието от Матей (Матей, 5, 7 и 26) и от Лука (Лука, 6),, но не назовава нито едно от тях.

И така стоят нещата с всички препратки към евангелията до края на II век. Тези евангелия са известни. Те се четат и се цитират като авторитетни текстове. Но никой не ги нарича по име. И никой не ги свързва с очевидци на живота на Исус. Има само едно възможно изключение: фрагментарните препратки съм евангелията от Матей и Марк у раннохристиянския автор Папий.

(Следва)

вторник, ноември 22, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1982 г. / ФИЗИКА / КЕНЕТ УИЛСЪН

Кенет Уилсън (Kenneth Wilson)

8 юни 1936 г. - 15 юни 2013 г.

Нобелова награда за физика

(За теорията му за критичните явления във връзка с фазовите преходи.)

Американският физик Кенет Уилсън е роден в Уолтем (щат Масачузетс) и е най-голямото от четирите деца на Емили (Бъкингам) Уилсън и Едгар Брайт Уилсън младши. Баща му, специалист по микровълнова спектроскопия, преподава химия в Харвардския университет. Първоначалното си образование Уилсън получава в частни училища в Масачузетс. Той е особено надарен в областта на математиката и по-късно си спомня, че докато чака училищния автобус, се развлича с извличане на ум на кубични корени. Една година прекарва в училището на колежа „Могдлен“ в Оксфорд (Англия), а след това завършва през 1952 г. квакерското училище „Джордж“ в щата Пенсилвания. Като постъпва в Харвардския университет на 16 години, той учи математика и физика и получава през 1956 г. степента бакалавър. След това следва аспирантура по квантова теория на полето под ръководството на Мъри Гел-Ман в Калифорнийския технологичен институт (Калтех), където през 1961 г. получава докторска степен. Докторската му дисертация се казва „Изследване на уравнението на Лоу и уравненията на Чу и Манделщам“ („An Investigation of the Low Equation and the Chew Mandelshtam Equations“). Уилсън е награден със следисертационна стипендия от Харвард, а след това получава стипендия на фонда „Форд“ (1962-1963 г.) за работа в ЦЕРН (Европейския център за ядрени изследвания). През 1963 г. ученият започва да работи във физическия факултет на университета „Корнел“, където през 1970 г. става професор.

В ранните си изследвания, посветени на елементарните частици и на взаимодействията между тях, Уилсън използва математическата техника, наречена пренормировка, предложена от Гел-Ман, Лоу (колега на Гел-Ман от Калтех) и други, за да се преодолеят някои трудности в квантовата електродинамика. При непосредственото прилагане на квантовата теория към поведението на елементарните частици на тях им се налага да се сблъскат с неудобни величини като безкрайния заряд например. Гел-Ман и Лоу използвали групи пренормировки, за да видоизменят математическото представяне, на точкови частици като електрона да речем, и така да отстранят препятствията пред по-нататъшното прилагане на теорията. Уилсън допринася за тази теория, решавайки в докторската си дисертация задача, свързана с К-мезоните (каоните). В университета „Корнел“, частично благодарение на работата там на Майкъл Фишър и Бенджамин Уайдъм, той започва да се интересува от критичните явления, имайки предвид по-нататъшното прилагане на групите пренормировки.

Критичните явления са особено поведение на материалите при отделни външни условия (например температура и налягане), когато свойствата на материалите се променят рязко. Тези особени условия се наричат критична точка. Ако вземем например водата, температурата, при която течността се втвърдява или става на пара, е зависима от налягането. При кипенето течността и парите са в наличност и ако се намират в затворен обем, може да се каже, че са в равновесие; обикновено могат да се различат лесно, защото имат огромна разлика в плътността. Но когато точката на кипене се увеличава заедно с налягането, плътността на течността намалява с повишаването на температурата, тъй като течността се разширява (налягането уплътнява само малко водата), докато парите се свиват силно и стават по-плътни. Ако се увеличи нагряването, за да се поддържа точката на кипене, когато налягането нараства, в края на краищата се достига до точка (налягане 219 атмосфери, температура 374°С), при която двете плътности стават еднакви и кипенето изчезва. При такъв случай не може да се отдели течността от парата, а и самият въпрос губи обикновения си смисъл. Тези значения на налягането и температурата определят критичната точка на водата. Друг пример за критична точка дава температурата (наречена точка на Кюри по името на Пиер Кюри), при която феромагнитният материал започва да се намагнетизира спонтанно и над която остава ненамагнитен. Ако магнитът се нагрява над точката на Кюри, той губи магнитните си свойства и „не си спомня“ първоначалното си състояние, когато бива охладен наново. Критичните явления се проучват за първи път систематично през 60-те години на 19 век върху въглеродния двуокис.

Системите с критични точки имат особена връзка между взаимодействието на много малки разстояния (микроравнище) и макрохарактеристиките на телата. В случая с водата макромащабните явления се свеждат до движението на молекулите и междумолекулното придвижване. В случая с магнитите определяща е способността на елементарните магнити, свързани със спиновете на електроните, да влияят на своите съседи, подтиквайки ги към определено подреждане. Близо до критичната точка тези редови въздействия нарастват много пъти по величина, което води до съгласувано макроповедение. Количественото разбиране на критичните явления се сблъсква със сложността на големия брой независими микровзаимодействия (степени на свобода) и на действащите на по-значителни разстояния корелации между различните области, които в края на краищата обхващат цялото материално тяло. Величините флуктуират от точка до точка и от област до област, образувайки множество различни равнища на взаимодействия, или величини на мащаба.

Учените се заемат енергично с този проблем, опитвайки се да намерят пътища, които биха позволили да се намали сложността до приемливи предели, без да нарушава при това истинността на теорията. През 1937 г. руският физик Лев Ландау предлага метод, наречен теория за усредненото поле, при случая с магнитите, при което усреднява флуктуацията на намагнитването, предполагайки, че имат значение само флуктуациите на атомно равнище. През 1944 г. норвежко-американският химик Ларс Онсагер намира количествено решение за двумерен модел, което му позволява да изчислява магнитните свойства, а също така да посочи погрешността на теорията на Ландау. В резултат от това възниква необходимостта да се създаде нова, по-обща теория. През 1965 г. Уайдъм предполага, че промяната на мащаба на взаимодействие близо да критичната точка не трябва да нарушава истинността на математическото описание. През 1966 г. американският физик Лео Каданоф предлага да се раздели феромагнитната система близо до критичната точка на гнезда, във всяко от които да се съдържа малка бройка магнити на атомно равнище, при което размерът на гнездото да определя величината на мащаба. Други учени също внасят своя принос за възможното решаване на проблема. Но именно използваната от Уилсън теория за групите пренормировки дава успешен метод за описание на поведението близо до критичната точка и позволява да се намират количествени оценки на свойствата на системата с помощта на компютър.

В действителност Уилсън разделя системата на блокове, разположени по подобие на мрежа, както прави и Каданоф. Започвайки с малък мащаб и голям брой малки блокове, той използва процедурата на усредняване. След това, увеличавайки постепенно мащаба и размерите на блоковете, повтаря тази процедура отново и отново, докато не бъде сведена до окончателно представяне, което дава числени резултати, съгласуващи се с експерименталните данни. На всяка стъпка флуктуациите на малкия мащаб се усредняват, а флуктуациите на големия мащаб се приближават към това да включат цялата система. Уилсън открива също така, че системите близо до критичната точка могат да бъдат характеризирани с малко на брой параметри, притежаващи качеството универсалност. С други думи, аналогични параметри могат да се използват за изчисляване на поведението на удивително много други системи. По-късно Уилсън и Фишер развиват още някои аспекти на метода, увеличавайки неговата ценност.

Другите физици признават бързо важността на достиженията на Уилсън. Ландау нарича критичните явления най-важният нерешен проблем в теоретичната физика, а самият Уилсън по-късно казва, че задачите, към които се прилага неговият метод, принадлежат към най-трудните във физиката. „Ако не беше така – пояснява той, - щяхме да ги решим по-рано с помощта с по-прости методи“.

Практическото приложение на пренормировката може да се очаква в такива области като просмукването на течности през твърдо тяло, замразяването, разпространението на пукнатини в метали и движението на нефта в подземни резервоари, при които сложни микроскопични физични процеси се проявяват в макроскопични ефекти. През последните години от живота си Уилсън се опитва да приложи своите методи към теорията за кварките – частици, които – както предполага Гел-Ман, служат за строителни блокове на протоните, неутроните и други вътрешноатомни частици, които преди това се смятат за елементарни.

От 1976 г. Уилсън отделя основно внимание на компютърното моделиране. Като открива, че теоретичната му работа е ограничена от скоростта и паметта на съвременните компютри, той започва да се застъпва за създаването на суперкомпютърни центрове, обслужващи учените.

През 1982 г. Уилсън се жени за Елисън Браун, компютърна специалистка от компютърната служба на „Корнел“. Бивш музикант любител, който свири на обой, той обича народните танци и пътешествията пеш. Ученият характеризира себе си като „работохолик, който в масата от възможности вижда преди всичко масата“.

Уилсън е член на американската Национална академия на науките и Американската академия на науките и изкуствата. Сред получените от него награди са наградата Дани Хайдеман на Американското физично дружество (1973 г.), наградата Волф на фонда „Волф“ (1980 г.), която разделя с Фишер и Каданоф, и Почетната награда на завършилите Калифорнийския технологичен институт (1981 г.). Той има почетната научна степен доктор на Харвардския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов


понеделник, ноември 21, 2022

СНИМКИ ОТ СЕЛО - 3

Вчера се поразходих нагоре из село с фотоапарата и - между другото, минах покрай нашия гробищен парк, защото - както казва един мой приятел: "Човек понякога трябва да минава и през гробищата, за да осъзнае, че какъвто и да е, в крайна сметка ще завърши там".

Не е ли варно, а?

А ето снимките:

неделя, ноември 20, 2022

ЗА ДУМАТА „БЕЗСКРУПУЛЕН“

ИЗТОЧНИК: ИСТОРИЧЕСКИ ДНЕВНИК, ФЕЙСБУК

През I век пр. н. е. Рим създава професионална армия, която се превръща в еталон за качество. Войниците в нея служат по двадесет и пет години, а онези, които доживеят пенсия, получават големи поземлени владения и солиден доход.

Една от основните задачи на римските войски била да маршируват на големи разстояния. За целта всеки един пехотинец в легионите бил снабден със здрав чифт обувки - калиги (caligae - от там и прякора на император Гай Юлий Цезар Август Германик - Калигула - понеже израснал като дете сред войските на баща си и имал чифт малки бойни обувки – Caligula). (В някои български източници ще срещнете прозвището Калигула, преведено като „Ботушчето“, но това не е правилно; калигата – както виждаме и на изображението - е сандал, а не ботуш - бел. П. Н.)

Проблемът на калигите бил, че в тях лесно влизали дребни камъчета по време на марш и войниците трябвало да ги търпят, за да не нарушават походната колона. Младите войници имали доста проблеми с тези камъчета, наричани scrupulum. Колкото повече време един войник марширувал в строя, толкова по-твърди ставали ходилата и толкова по-малко той усещал scrupulum-ите, а в края на службата си, римският легионер можел да марширува, без да чувства каквото и да е неудобство - т.е. ставал безскрупулен.

БЕЛЕЖКА: В източника, който използвах, се твърди, че горната история е разказана от Марк Тулий Цицерон, но колкото и да търсих, не можах да намеря потвърждение на тази теза, така че просто я приемаме на юнашко доверие. (Бел. П. Н.)