петък, ноември 11, 2022

ИСТОРИЯ НА ДОЛАРА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Пътят на основната световна валута е дълъг четири века.

Доларът за първи път станал национална валута след провъзгласяването на независимостта на Съединените щати през 1776 година. До това време в Северноамериканските колонии се използвала испанска валута, а по-специално испанският долар. Именно испанската сребърна монета може да се разглежда като първия сребърен долар на САЩ.

Между другото, една от версиите за възникването на символа на долара, двойно зачеркнатата вертикално буква S, е свързана с испанското песо. Според тази теория буквата S била символ на вълните, които мият колоните, издигнати според преданието от Херкулес. Тези колони са съответно вертикалните черти на символа. Версията е интересна, но не е достоверна.

Испански долар, 1768 година

През 1781 година за поддържането на финансова устойчивост и независимост в Северна Америка е основана първата национална банка. А след четири години е напечатан първият американски долар, който между другото до това време вече е получил официалното си название. Но въпреки това другите валути, използващи се в страната, не изчезнали. Икономиката на САЩ се готвила за пълноценно установяване на долара като национална валута още около едно столетие.

Що се отнася до първите сечени метални монети, този момент американците чакали до 1794 година. Именно тогава монетният двор изготвил първите сребърни монети. Цената на един долар била 1,67 грама сребро.

Нова спирала в развитието си доларът получил по време на Гражданската война. Тогава Министерството на финансите на Съединените щати емитирало безлихвени полици. Интересно е, че именно по време на Гражданската война печатането на пари достигнало високо равнище. Специални мастила, използвани за създаването на долара, не позволявали копирането на банкнотите.

В исторически план книжните пари изобразявали знакови места и политически дейци. Но не винаги дизайнът им съответствал на обичайните правила. Веднъж на една банкнота бил изобразен чернокож роб, трудещ се на плантация. Още един забележителен детайл на банкнота било изображението на жена – Марта Вашингтон. Този случай бил първият и единственият.

Банкнота от 100 долара, края на IXX век

Долар с Марта Вашингтон

Доларът бил не само сребърен, но и златен. А за „златен“ век на американската валута се смята XX век. Златни монети сечели от 1900 до 1969 година. Освен това Втората световна война направила долара световна валута, а САЩ най-едрият кредитор в света.

четвъртък, ноември 10, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / АЛИ САИБ ПАША ОТ СОФИЯ ДО ВЕЛИКИЯ ВЕЗИР В ЦАРИГРАД

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 493

Али Саиб паша от София до Великия везир в Цариград

Изпращат ви се по първа поща книжата по смъртната присъда на Дяковала Димитър, издадена днес на законно основание. Въпросното лице доброволно се е признало да е изпратено от Белградския бунтовнически комитет, който го е препоръчал на Браилския, а този последният пък го е определил да бъде в услуга на Ловчанския такъв - да обикаля българските села и да събира пари за Комитета, също така и да въоръжи комитетските членове против турската държава. Въпросният Димитър умишлено убил с пушка в Орхание дякона - заместник на Ловчанския владика, по заповед на Комитета от този град. Начело на голяма тълпа същият с пушка в ръка разграбил конвоираната от трима войници държавна хазна на път от Орхание за София. По тези причини моля да се издаде Височайшето Султанско Ираде за незабавно изпълнение на произнесената смъртна присъда.

София

13 Теввал 1288 г. от Егира

14 декември 1872 г.

Из Цариградския архив по обира на Орханийската поща

(Следва)

сряда, ноември 09, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА : ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ

Най-новата обстоятелствена монография по дадения въпрос е написана от консервативния британски учен Ричард Бокъм. Тя се казва „Исус с очите на очевидците“. В нея Бокъм се опитва да докаже, че разказите за Исус, които намираме в каноничните евангелия, са основани на свидетелства на очевидци, поради което са надеждни и точни. Своят тезис Рицард Бокъм представя още в началото на книгата:

[Евангелията] съдържат свидетелства на очевидци: разбира се, не без интерпретации и редакторска работа, но по същността си във форма, много близка до разказите на очевидците, защото авторите на евангелията са общували с тях пряко, по-малко или по-много: между тях не е имало дълъг процес на анонимно устно разказване на преданията.

По-нататък той посочва, че очевидците „са били активни и авторитетни гаранти за достоверността на тези предания“. Бокъм смята, че евангелските повествования за Исус – даже „Евангелието от Йоан“ (написано според него от спътник на Исус) – са надеждни отчети за думите и делата на Исус.

Освен консервативните християни едва ли някой намира доводите на Бокъм за убедителни. Тези доводи имат множество недостатъци, по-специално – отказът на автора да се съобрази сериозно с това как са се изследвали свидетелствата на очевидците столетия наред. В резултат от това се получава, че най-забележимата особеност на книгата на Бокъм – изцяло посветена на темата за очевидците – е оптимистичният възглед за очевидците: навсякъде има дълбоко и здраво предположение, че ако нещо е разказано от очевидец, на разказа може да се разчита изцяло.

Не е убедителна и другата теза в книгата: че евангелията са написани или от очевидци (например „Евангелието от Йоан“), или по думите на очевидци. Ние вече отбелязахме някои проблеми на тази гледна точка, за някои ще кажем по-нататък. Да не забравяме: непосредствените ученици на Исус са били евреи от палестинските села, говорещи арамейски език, хора от нисшите класи, бедни, неграмотни и необразовани. Те не са имали нито време, нито пари, нито ресурси, нито желание да обхождат света. А и Исус не е напускал никога Палестина. Той прекарал почти целия си живот в Галилея до отиването в Ерусалим една седмица преди смъртта му. Така почти със сигурност стояли нещата на практика и с всичките му ученици. И с хората, които са виждали и слушали неговата проповед.

Евангелистите живеели в други части на света: най-вероятно в големите градове на Римската империя. Техният език бил гръцки, а не арамейски. Те никъде не споменават, че са разпитвали очевидци (по-подробно за това вижте по-долу). Малко вероятно е да са ходели в Палестина, за да разпитват – с преводач ли? - хора, които познавали лично Исус. Те използвали разказите, които са чули на гръцки език. А до времето, когато ги чули, тези истории се разпространявали с години и десетилетия. Защото, както вече разбрахме, още докато Исус бил жив, се разказвали спомени за неговите действия и думи, а по-късно – и за неговата смърт. Те били разказвани на арамейски език и в Палестина. Някои от тях били преведени на гръцки език и звучали в християнските общини вече на гръцки. Други разкази почти със сигурност са били създадени първоначално на гръцки език (вижте следващата глава). Напълно възможно е неизвестните евангелисти да са знаели малко тези истории. А може би са се обърнали към възрастните хора и са чули преданията, след като били новопокръстени. Когато са писали своите евангелия, личността им е поставяла печата си върху историите. Но по-голямата част от разказите са се предавали устно четиридесет, петдесет или повече години, преди евангелистите да направят от тях разгърнато повествование.

Тези спомени звучали – може би всеки ден – на такива места като Рим, Коринт, Солун, Филипи, Ефес, Галатея и Александрия. Както вече видяхме в Глава 2, в нито едно от тези места нямало нито един очевидец на живота на Исус, който да следи за достоверността на разказите. (Макар че „да гарантира“ точността им очевидецът не би могъл.) Най-близко до думите на очевидци се доближаваме в посланията на апостол Павел: до началото на мисионерската си дейност той се запознал с двама апостоли (Галатяни, 1:18–20), а по-късно общувал и с апостол Йоан (Галатяни, 2:9).

За съжаление не знаем за какво са разговаряли. Ако се съди по контекста, в който Павел пише за срещата, за него въпрос номер едно е било желанието да възвестява на езичниците за смъртта и възкресението на Исус. Вероятно е искал ръководството на Ерусалимската църква да подкрепи неговата мисия. Тъй като приел вярата преди срещата, той имал някакви общи сведения за Исус, поне за разпятието и християнската вяра във Възкресението. Между другото, това винаги е било сърцевината и душата на Благовестието на Павел: смъртта и възкресението на Месията Исус (1 Коринтяни, 15:3–5). Но съвсем немислимо е Павел, общувайки с основния ученик на Исус и с член на неговото семейство, да не е обсъждал изобщо живота на Исус: какъв е бил, какво е правил, на какво е учел, какво се е случило в съдбоносната последна седмица, през последните дни и часове.

И все пак е странно колко рядко Павел споменава в своите послания за живота на Исус до разпятието. В „Новия завет“ му се приписват тринадесет послания. Според мнението на повечето учени минимум седем от тях са автентични. За авторството на останалите шест се водят спорове. Но да допуснем, че вземем всичките тринадесет и видим какво ни казват те за думите и делата на Исус и за събитията от живота му до разпятието. Много ли сведения ще открием?

Понякога задавам този въпрос като задача на моите студенти. А те често се учудват, откривайки, че за подробен списък не им е необходима дебела тетрадка. Ето какво ни казва Павел.

♦ Исус е роден от жена (Галатяни, 4:4). (Много удивително: какви варианти има още? Но Павел смята Христос за въплъщение на божествена същност (Флпяни 2:6–8) и е разбираемо неговото уточнение, че Христос не се е родил като всички хора.)

♦ Роден е като евреин (Галатяни, 4:4).

♦ Потомък е на цар Давид (Римляни, 1:3).

♦ Имал е братя (1 Коринтяни, 9:5), един от които се казвал Яков (Галатяни, 1:19).

♦ Имал е дванадесет ученици (1 Коринтяни, 15:5).

♦ Проповядвал е сред евреи (Римляни, 15:8).

♦ Бил е на последна трапеза с учениците си в нощта, когато е предаден на властите (1 Коринтяни, 11:23).

♦ Павел знае за две изказвания на Исус по време на последната трапеза (1 Коринтяни, 11:23–25).

♦ Павел знае още две наставления на Исус: християните не трябва да се развеждат (1 Коринтяни, 7:10) и трябва да плащат на своя проповедник (1 Коринтяни, 9:14).

♦ Исус се явил пред Понтий Пилат (1 Тимотей, 6:13). (Но тази информация се съдържа само в послание, което едва ли е написано от Павел.)

♦ Исус е умрял на кръста (1 Коринтяни, 2:2).

Съгласете се, че не е много. Но тава е единственият автор, за когото знаем, че е общувал с очевидци. Разбира се, благодарим и за това. Но помислете си колко неща Павел не споменава: че Исус се е родил във Витлеем от девственица; че е приел кръщенето от Йоан Кръстител; че е бил изкушаван в пустинята; че е възвестявал бъдещото Божие царство; че е говорил с притчи; че е гонил бесове; че е вършил някакви чудеса; че е учил на нещо друго освен гореспоменатото; че е спорил с други еврейски учители; че се е преобразил на хълма; че е отишъл в Ерусалим по време на Страстната седмица и е влязъл тържествено в града; че е изгонил търговците от Храма... Списъкът може още да се продължи и продължи. В него ще влезе всъщност почти всеки евангелски епизод. Всичко това Павел не ни го казва.

Интересно е защо Павел не дава повече информация за Исус. Може би е смятал, че земният живот на Исус не е важен? (Но как така?) Или е предполагал, че читателите вече имат нужните сведения? (Но защо да не се споменават отново? Нали Павел редовно напомнял за много неща, които лично проповядвал?) Или Павел не е имал случай да спомене за събитията в живота на Исус? (Но такива случаи имало много: към проблемите, които Павел обсъждал в посланията, много слова и деяния на Исус имали съвсем пряко отношение. Биха могли да се споменат и чудесата на Исус, и неговото разрешение да се плащат данъци, и етичното му учение, и предсказанието за смъртта и възкресението.) Защо тогава Павел не се обръща към авторитета на Исус по подобни въпроси? Или е знаел малко неща? (Но защо е имал оскъдна информация?) Учените имат над какво да си поблъскат главата.

А едно е ясно: Павел - единствената ни пряка връзка със съобщения на очевидци - дава малко сведения за Исус. Наличието на тази връзка не ни помага с нищо.

А евангелията? Написани ли са от очевидци или по думите на очевидци?

(Следва)

вторник, ноември 08, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ЛИТЕРАТУРА / ЕЛИАС КАНЕТИ

Елиас Канети (Elias Canetti)

25 юли 1905 г. - 14 август 1994 г.

Нобелова награда за литература

(За творбите му, белязани с широк кръгозор, богатство от идеи и художествена сила.)

Австрийският писател и драматург от български произход Елиас Канети и роден в сефарадско еврейско семейство в Русчук (днес: Русе), България – многонационален пристанищен град в долното течение на Дунав. Той е най-големият от тримата синове в семейството на процъфтяващи търговци, чийто роден език е ладински, диалект на испанския, на който говорят сефарадите. Дядото на Канети по бащина линия знае седемнадесет езика, а родителите на Елиас, Матилда Ардити и Жак Канети, който получава образование във Виена, говорят у дома само на немски език, на който започва да пише по-късно и синът им.

Когато Канети и на шест години, семейството му се мести в Манчестър, където момчето постъпва в училище, научава английски език и започва да чете класиците, за което настоява баща му, на когото някога се наложило да изостави литературата и да се заеме с традиционното за семейството памучно производство. Канети си спомня, че баща му казал: „Ще се занимаваш с това, което поискаш“. След по-малко от година бащата на Канети умира скоропостижно, а майка му се завръща с децата на континента, където започва да занимава Канети с немски език, за да може момчето да постъпи във виенско училище. Именно с влиянието на майка си писателят обяснява своята любов към този език. По-късно той пише, че без майка му и немския език, които се преплитат тясно в съзнанието на писателя, бъдещият му живот би станал „безсмислен и непостижим“.

След тригодишно обучение във виенско училище Канети, от 1916 до 1921 г., учи в Цюрих, който по-късно ще нарече „рая на моето юношество“. През тези години той създава първото си литературно произведение, пиесата в стихове „Младият Брут“ („Junius Brutus“). През 1921 г. майката на Канети, обезпокоена от това, че синът ѝ живее в Цюрих прекалено безгрижен живот, го завежда във Франкфурт с надеждата, че суровите условия на следвоенната Германия ще върнат на юношата чувството за реалност. Там Канети преминава за три години училищен курс, след което се връща във Виена, където – отстъпвайки на желанието на майка си, постъпва в химическия факултет на Виенския университет, който завършва през 1929 г. Въпреки това, заради старото си желание да стане писател, а също така и заради пълната липса на интерес към химията, младият човек се посвещава изцяло на литературата. По това време Канети посещава известния австрийски сатирик Карл Краус, чието влияние, по думите на писателя, се състои в появилия се у него стремеж да се научи да „съчетава език и личност“. По-късно Канети казва, че именно Краус го научил на изкуството да слуша: „Като го слушах, не можех след това да не слушам себе си“.

Като престоява през 1928 г. в Берлин, където се среща с Бертолт Брехт, Исак Бабел и Георг Грош, начинаещият писател замисля серия от романи за човешкото безумие, във всеки от който героят трябва да представи един или друг вид маниак.

Така през 1935 г. се появява романът „Заслепението“ („Die Blendung“) – първият и последният от замислената от писателя серия за безумци. Героят на романа Кин, учен отшелник, живее във виенско жилище, претъпкано от огромната му библиотека. Безумието на Кин започва с това, че се жени набързо за своята домакиня, която го извежда в света на потъналия в разврат град, от което героят се побърква окончателно и се самоубива.

Романът, в който, според мнението на критиците, Канети успява да изпревари своето време и да разобличи фашизма, получава високата оценка на Томас Ман и други известни писатели от довоенното време. Няколко години след излизането си, романът е забранен официално в нацистка Германия. По-късно английската писателка Айрис Мърдок нарича „Заслепението“ „една от малкото велики книги на нашето столетие“. Мърдок посвещава на Канети своя роман „Бягство от вълшебника“, а вероятно Елиас е послужил за прототип на „вълшебника“, всесилен философ, главен герой на книгата.

През 30-те години Канети пише две пиеси – „Сватба“ („Die Hochzeit“, 1932 г.) и „Комедия на суетата“ („Die Komodie der Eitelkeit“, 1934 г.), в които се осмиват злостно човешките слабости и които са предтечи на театъра на абсурда. По-късната драма на Канети, „Ограничените“ („Die Befristeten“, 1952 г.), поставена в Англия през 1956 г., е философска пиеса за общество, в което всеки знае точния момент на своята смърт; както в ранните си пиеси, така и в „Ограничените“ драматургът използва похватите на театъра на абсурда.

Разпространението на нацизма и систематичното преследване на евреите в Германия принуждават Канети да напусне Виена и да замине за Париж. Когато нацистката примка над Европа започва да се затяга още по-силно, писателят заминава за Лондон. Там Канети започва многогодишно научно произведение, в резултат от което създава своя шедьовър „Маси и власт“ („Mass und Macht“, 1960 г.), многостранно изследване за масовите движения с позоваване на фолклора, митологията, литературата и историята. Мисълта за произведението възниква у Канети под влияние на събитията през деня, който нарича най-решаващ в живота си: на 15 юли 1927 г. бъдещият писател става свидетел на пожара във виенския Дворец на правосъдието, подпален от група разбунтували се работници. Дълбоко потресен от видяното, Канети решава да се заеме с психологията на тълпата.

Като издава основното си произведение, Канети продължава да пише книги за психологията на литературното творчество. Такава книга е „Още един процес: писма на Кафка до Фелис“ („Der andere Prozess: Kafkas Briefe an Felice“, 1 969 г.), където се прави опит да се намери връзка между живота и творчеството на Кафка. Писателят издава и две книги с автобиографичен характер: „Спасеният език“ („Die gerettete Zunge“, 198о г.) и „Факел в ухото“ („Die Fackel im Ohr“, 1982 г.).

По времето, когато получава Нобеловата награда, Канети е най-добре известен на западноевропейските читатели, които владеят немски език и могат да оценят достойно ясния икономичен език в традициите на Гьоте. Един от неговите преводачи, Йоахим Нойграшел, смята, че стилът на Канети е различен през различните времена: „В ранните му произведения има много сложен синтаксис, затова пък спомените му са прозрачни и непосредствени. Макар че пише на немски език, този език е научен от него впоследствие, поради което стилът на неговите произведения се отличава с голяма точност, разнообразие и богатство“.

Подобно на много писатели от своето поколение Канети е принуден да живее в изгнание, на което не един път са били подлагани неговите предци. „Тъй като съм евреин, езикът на моя интелект си остава немският – казва Канети, - но аз нося в себе си наследството на всички народи“. „Изгнаникът Канети – както се отбелязва в доклада на Шведската академия, - има само една родина и тази родина е немският език“.

Благодарение на „Заслепението“ Канети заема видно място в традицията на европейската литература, представена от Кафка, а след като романът е преведен на други езици, авторът получава признание както у широкия западен читател, така и в академичните кръгове, където неговата слава продължава да расте постоянно. За своите произведения, притежаващи общочовешки достойнства, той е наречен „писател от XVIII в., живеещ в ХХ век“. Според думите на критика Джордж Стайнър „фактът, че съществува такъв писател като Канети, е достойнство за литературата“.

Айрис Мърдок отбелязва, че „Канети прави това, което трябва да правят философите и което са правели преди... Той също така посочва взаимодействието на „митичното“ с повседневното в човешкия живот“. Американската критичка Сюзан Зонтаг се изказва за Канети като за човек, „който усеща остро отговорността за думите; в своите произведения той се старае да сподели това, което е научил благодарение на своето внимателно отношение към света. И това не е някаква догма, а смес от болка, разгорещеност, скръб и еуфория. Страстното съзнание поражда страст“.

През 1934 г. Канети се жени за Веза (Венециана) Таубнер-Калдерон, с която се среща за първи път на лекция на Карл Краус през 1924 г. След нейната смърт (1963 г.) писателят се жени за втори път за Хера Бушор и живее заедно с жена си и сина си в Цюрих и Лондон. През 1952 г. писателят получава британско гражданство.

Освен с Нобелова награда Канети е удостоен с много други литературни награди, сред които Международната парижка награда (1949 г.), Писателската награда на град Виена (1966 г.), Мюнхенската награда Георг Бюхнер (1972 г.), Дортмунската награда Нели Закс (1976 г.) и наградата Кафка (1981 г.), една от най-престижните литературни награди на Австрия.

Превод от руски: Павел Б. Николов


понеделник, ноември 07, 2022

СНИМКИ ОТ СЕЛО - № 1

Фиксирах си всяка неделя да се разхождам от село и около село, а едновременно с това и да правя най-различни снимки.

От първата ми неделна разходка долу представям предимно есенни снимки, няколко къщи, които са отдавна вече във вечна зима, моя милост и един симпатичен кон.

неделя, ноември 06, 2022

ГАЛИЛЕЙ СРЕЩУ ИНКВИЗИЦИЯТА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

”И все пак тя се върти“... Тази фраза е един от митовете в историята на науката. Галилей не я произнесъл, но живял така, че съмнения в правдивостта на този мит не съществуват.

През 1633 година в Рим протекъл процес, след който Галилео Галилей прекарал остатъка от живота си под най-строг надзор. Публичното му оправдание прозвуча почти 360 години по-късно: Йоан Павел II призна, че католическата църква се е заблуждавала. Един век по-рано е свалена окончателно забраната на съчиненията му. А целият живот на великия учен днес ни изглежда като история на борбата за правото да се постави Слънцето в центъра на мирозданието.

ХЕЛИОЦЕНТРИЧНАТА СИСТЕМА: ВСЕ ПОВЕЧЕ АРГУМЕНТИ „ЗА“

Активните занимания с астрономия, чиито резултати накарали църквата да застане нащрек, Галилей започнал през 10-те години на VII век, след като конструирал свой телескоп. По това време той получил във Флоренция придворна длъжност и се освободил от необходимостта да чете лекции в университета – не обичал да преподава. Много време Галилей посветил на проучването на звездното небе и по-специално наблюдавал фазите на Венера. В резултат от това стигнал до извода, че това явление отговаря на хелиоцентричен, а на на общоприетия геоцентричен модел на Вселената.

Телескопът на Галилей

Тези астрономични наблюдения, а по-скоро умозаключения, до които ученият достигнал, предизвикали недоволството на теолозите. Инквизицията и преди това се вглеждала в Галилей: през 1604 година срещу него написали донос, че се занимава с астрология и чете забранени книги, но не дело не било образувано. Сега вече съветвали Галилей да се ограничи с описание на Луната и спътниците на Юпитер, а не да прави изводи за строежа на света. Разтревоженият учен решил да отиде в Рим за по-сериозна подкрепа.

В столицата Галилей се запознал с кардинал Матео Барберини, който ценял много високо откритията и заслугите на учения. По-късно Барберини ще се окаже ключова фигура в процеса срещу „еретика“. В писмо до свой приятел Галилей пише: „Тук се ползвам от благоразположението на много тукашни просветени господа кардинали, прелати и различни велможи, които поискаха да се запознаят с моите наблюдения и останаха напълно удовлетворени“.

Галилей се върнал във Флоренция, смятайки, че пътуването е минало успешно. Но още тогава инквизицията започнала да проучва астрономическите му трудове, засега само уточнявайки доколко са верни направените изводи.

СИСТЕМАТА НА КОПЕРНИК ПОД ЗАБРАНА

През 1613 година Галилей написал на математика Кастели, с който поддържал дружески отношения, писмо, в което формулирал своя подход към изследването и тълкуване на резултатите от своите наблюдения: „В Писанието има много изречения, които - взети в буквалния смисъл на думата, изглеждат неверни, но те са представени по такъв начин, за да бъдат приспособени към невъзприемчивостта на простолюдието. Затова <…> учените тълкуватели трябва да разяснят истинския смисъл на тези думи <…>. И след като Писанието, както изяснихме, на много места не само допуска, но и е необходимо да бъде тълкувано, <…> то аз мисля, че при научните спорове трябва да се използва на последно място“.

Този текст получил широка известност: писмото се разпространило в множество копия. През 1615 година то стигнало и до римската инквизиция. В съпровождащата записка вече се говорело не просто за Галилей, но за „галиелисти“ и макар че Галилей избягвал да свежда научния спор до теологична плоскост, му се наложило да направи това. Събитията започнали да се развиват по неблагоприятен за учения сценарий.

В началото на 1616 години той е извикан при инквизитора – кардинал Белармино – за обсъждане на системата на Коперник и нейната лъжливост. Тогава инквизицията се ограничила с предписание: на Галилей било забранено да описва или да обсъжда учението на полския астроном. Трудът на Коперник „За въртенето на небесните сфери“ бил включен в Индекса на забранените книги „до поправянето му“. Наистина, книгата не била обявена за ерес.

“За въртенето на небесните сфери“ на Коперник

През 1623 година пореден Римски папа станал споменатият вече кардинал Барберини, който приел името Урбан VIII. Изключително образован и просветен човек, той давал надежда, че инквизицията вече ще престане да бъде толкова строга. Но за Галилей това се оказало само надежда.

РИМСКИЯТ ПАПА УРБАН VII: НЕДОВОЛСТВОТО НАРАСТВА

Повод за началото на поредния процес на инквизицията срещу Галилей станала публикацията на учения „Диалог за двете основни световни системи – птоломеевата и коперниковата“. Тя била напечатана де факто със заобикаляне на цензурата – позовавайки се на различни обстоятелства, Галилей не представил за проверка пълния текст. А цензорите, без особено да се задълбочават, допуснали произведението на учения да бъде напечатано във фрагменти.

„Диалогът“ бил написан като беседа на трима учени – Салвиати, привърженик на теорията на Коперник, Сагредо, който бил неутрален, и Симпличио – привърженик на теорията на Аристотел и Птоломей. Първо, Галилей нямал право да обсъжда хелиоцентричната световна система. Второ, според мнението на съвременниците, Урбан VIII видял себе си в образа на Симпличио и сметнал подобно отношение за лично оскърбление. Трето, на фона на изострилите се политически проблеми Римският папа трябвало да укрепи своята репутация на „пазител на католическата вяра“ и „Диалогът“ дал повод за започване на показателен процес.

Папа Урбан VIII

През 1632 година за разглеждането на книгата на Галилей била образувана специална комисия, която се ръководела от Франческо Барберини, кардинал, племенник на Урбана VIII. Той бил благосклонен към Галилей и разбирал, че обвинението на учения в ерес ще привлече сериозно наказание. Използвайки своите възможности, Барберини се опитвал да насочи делото към осъждане на книгата, а не на автора. Най-страшното, което би могло да се случи в такъв случай, било да я включат в списъка на забранената литература.

В края на краищата комисията все пак стигнала до извода, че Галилей е виновен. Първо, нарушил предписанието от 1616 година. Галилей се опитвал да се оправдае с това, че целта на „Диалозите“ е да се критикува Коперник, но критиката не се получила успешна. Второ, и това обвинение било много по-сериозно, Галилей разглеждал в „Диалозите“ хелиоцентричната система не като хипотеза, а като истина. Това църквата не можела да допусне. През октомври 1632 година Галилей получил предписание да отиде в Рим, където инквизицията готвела съд.

И ВСЕ ПАК ТЯ СЕ ВЪРТИ?

Има мнение, че инквизицията се е отнесла с Галилей доста жестоко. Но в действителност по време на разпитите и очакване на присъдата той живеел в посолството на Тоскана, можел да се разхожда, да пише и получава писма, даже храна му готвели готвачите на посолството. Изтезания към него по-скоро не са били прилагани: инквизицията не изтезавала стари и болни затворници. През 1633 година Галилей бил вече на 69 години и не се отличавал с добро здраве. Така че заплахи за изтезания може и да е имало, но едва ли са били реализирани. А разпити били проведени няколко.

“Галилей пред инквизицията“, худ. Кристиано Банти

Сред съдиите, които се занимавали с делото на Галилей, имало и такива, които явно му симпатизирали. Освен Франческо Барберини, сред тях бил кардинал Бентивольо, който като студент посещавал лекции на Галилей, и кардинал Скаля, който имал голямо влияние. Но въпреки всичките опити да се смекчи присъдата, ученият бил признат за силно подозиран в ерес, за което той се покаял публично.

На 22 юни 1633 година се състояло неговото покаяние, което звучало така: „Аз, Галилео Галилей, син на Винченцо Галилей, флорентинец, застанал в седемдесетата година от живота си лично пред съда, <…> се кълна, че винаги съм вярвал, сега вярвам и с божията помощ занапред ще вярвам във всичко, което съдържа, проповядва и на което учи светата католическа апостолска църква. <…> Признат съм за намиращ се под силно подозрение в ерес, иначе казано – мисля и вярвам, че Слънцето е център на Вселената и е неподвижно, а Земята не е център и се движи. <…> С чисто сърце и с непритворна вяра се отричам, проклинам и мразя горепосочената ерес, заблуждение или секта, която не е съгласна със светата църква“.

Останалите свои години (Галилей умира през 1642 година) ученият се намира под домашен арест. Той не може да посещава големите градове, да приема посетители, а инквизицията го контролира строго. След това, наистина, посещенията били разрешени, но не за повече от един гост. И даже по време на кончината на учения присъствали инквизитори.

А крилатата фраза „И все пак тя се върти“ най-вероятно не принадлежи на Галилей. За първи път тя се споменава в христоматията на Джузепе Барети, публикувана през 1757 година. Но въпреки това такава постъпка би съответствала много на характера на Галилей – страстния, упорития, непреклонния, - че си струвало да бъде измислена.