НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ЛИТЕРАТУРА / ЕЛИАС КАНЕТИ

Елиас Канети (Elias Canetti)

25 юли 1905 г. - 14 август 1994 г.

Нобелова награда за литература

(За творбите му, белязани с широк кръгозор, богатство от идеи и художествена сила.)

Австрийският писател и драматург от български произход Елиас Канети и роден в сефарадско еврейско семейство в Русчук (днес: Русе), България – многонационален пристанищен град в долното течение на Дунав. Той е най-големият от тримата синове в семейството на процъфтяващи търговци, чийто роден език е ладински, диалект на испанския, на който говорят сефарадите. Дядото на Канети по бащина линия знае седемнадесет езика, а родителите на Елиас, Матилда Ардити и Жак Канети, който получава образование във Виена, говорят у дома само на немски език, на който започва да пише по-късно и синът им.

Когато Канети и на шест години, семейството му се мести в Манчестър, където момчето постъпва в училище, научава английски език и започва да чете класиците, за което настоява баща му, на когото някога се наложило да изостави литературата и да се заеме с традиционното за семейството памучно производство. Канети си спомня, че баща му казал: „Ще се занимаваш с това, което поискаш“. След по-малко от година бащата на Канети умира скоропостижно, а майка му се завръща с децата на континента, където започва да занимава Канети с немски език, за да може момчето да постъпи във виенско училище. Именно с влиянието на майка си писателят обяснява своята любов към този език. По-късно той пише, че без майка му и немския език, които се преплитат тясно в съзнанието на писателя, бъдещият му живот би станал „безсмислен и непостижим“.

След тригодишно обучение във виенско училище Канети, от 1916 до 1921 г., учи в Цюрих, който по-късно ще нарече „рая на моето юношество“. През тези години той създава първото си литературно произведение, пиесата в стихове „Младият Брут“ („Junius Brutus“). През 1921 г. майката на Канети, обезпокоена от това, че синът ѝ живее в Цюрих прекалено безгрижен живот, го завежда във Франкфурт с надеждата, че суровите условия на следвоенната Германия ще върнат на юношата чувството за реалност. Там Канети преминава за три години училищен курс, след което се връща във Виена, където – отстъпвайки на желанието на майка си, постъпва в химическия факултет на Виенския университет, който завършва през 1929 г. Въпреки това, заради старото си желание да стане писател, а също така и заради пълната липса на интерес към химията, младият човек се посвещава изцяло на литературата. По това време Канети посещава известния австрийски сатирик Карл Краус, чието влияние, по думите на писателя, се състои в появилия се у него стремеж да се научи да „съчетава език и личност“. По-късно Канети казва, че именно Краус го научил на изкуството да слуша: „Като го слушах, не можех след това да не слушам себе си“.

Като престоява през 1928 г. в Берлин, където се среща с Бертолт Брехт, Исак Бабел и Георг Грош, начинаещият писател замисля серия от романи за човешкото безумие, във всеки от който героят трябва да представи един или друг вид маниак.

Така през 1935 г. се появява романът „Заслепението“ („Die Blendung“) – първият и последният от замислената от писателя серия за безумци. Героят на романа Кин, учен отшелник, живее във виенско жилище, претъпкано от огромната му библиотека. Безумието на Кин започва с това, че се жени набързо за своята домакиня, която го извежда в света на потъналия в разврат град, от което героят се побърква окончателно и се самоубива.

Романът, в който, според мнението на критиците, Канети успява да изпревари своето време и да разобличи фашизма, получава високата оценка на Томас Ман и други известни писатели от довоенното време. Няколко години след излизането си, романът е забранен официално в нацистка Германия. По-късно английската писателка Айрис Мърдок нарича „Заслепението“ „една от малкото велики книги на нашето столетие“. Мърдок посвещава на Канети своя роман „Бягство от вълшебника“, а вероятно Елиас е послужил за прототип на „вълшебника“, всесилен философ, главен герой на книгата.

През 30-те години Канети пише две пиеси – „Сватба“ („Die Hochzeit“, 1932 г.) и „Комедия на суетата“ („Die Komodie der Eitelkeit“, 1934 г.), в които се осмиват злостно човешките слабости и които са предтечи на театъра на абсурда. По-късната драма на Канети, „Ограничените“ („Die Befristeten“, 1952 г.), поставена в Англия през 1956 г., е философска пиеса за общество, в което всеки знае точния момент на своята смърт; както в ранните си пиеси, така и в „Ограничените“ драматургът използва похватите на театъра на абсурда.

Разпространението на нацизма и систематичното преследване на евреите в Германия принуждават Канети да напусне Виена и да замине за Париж. Когато нацистката примка над Европа започва да се затяга още по-силно, писателят заминава за Лондон. Там Канети започва многогодишно научно произведение, в резултат от което създава своя шедьовър „Маси и власт“ („Mass und Macht“, 1960 г.), многостранно изследване за масовите движения с позоваване на фолклора, митологията, литературата и историята. Мисълта за произведението възниква у Канети под влияние на събитията през деня, който нарича най-решаващ в живота си: на 15 юли 1927 г. бъдещият писател става свидетел на пожара във виенския Дворец на правосъдието, подпален от група разбунтували се работници. Дълбоко потресен от видяното, Канети решава да се заеме с психологията на тълпата.

Като издава основното си произведение, Канети продължава да пише книги за психологията на литературното творчество. Такава книга е „Още един процес: писма на Кафка до Фелис“ („Der andere Prozess: Kafkas Briefe an Felice“, 1 969 г.), където се прави опит да се намери връзка между живота и творчеството на Кафка. Писателят издава и две книги с автобиографичен характер: „Спасеният език“ („Die gerettete Zunge“, 198о г.) и „Факел в ухото“ („Die Fackel im Ohr“, 1982 г.).

По времето, когато получава Нобеловата награда, Канети е най-добре известен на западноевропейските читатели, които владеят немски език и могат да оценят достойно ясния икономичен език в традициите на Гьоте. Един от неговите преводачи, Йоахим Нойграшел, смята, че стилът на Канети е различен през различните времена: „В ранните му произведения има много сложен синтаксис, затова пък спомените му са прозрачни и непосредствени. Макар че пише на немски език, този език е научен от него впоследствие, поради което стилът на неговите произведения се отличава с голяма точност, разнообразие и богатство“.

Подобно на много писатели от своето поколение Канети е принуден да живее в изгнание, на което не един път са били подлагани неговите предци. „Тъй като съм евреин, езикът на моя интелект си остава немският – казва Канети, - но аз нося в себе си наследството на всички народи“. „Изгнаникът Канети – както се отбелязва в доклада на Шведската академия, - има само една родина и тази родина е немският език“.

Благодарение на „Заслепението“ Канети заема видно място в традицията на европейската литература, представена от Кафка, а след като романът е преведен на други езици, авторът получава признание както у широкия западен читател, така и в академичните кръгове, където неговата слава продължава да расте постоянно. За своите произведения, притежаващи общочовешки достойнства, той е наречен „писател от XVIII в., живеещ в ХХ век“. Според думите на критика Джордж Стайнър „фактът, че съществува такъв писател като Канети, е достойнство за литературата“.

Айрис Мърдок отбелязва, че „Канети прави това, което трябва да правят философите и което са правели преди... Той също така посочва взаимодействието на „митичното“ с повседневното в човешкия живот“. Американската критичка Сюзан Зонтаг се изказва за Канети като за човек, „който усеща остро отговорността за думите; в своите произведения той се старае да сподели това, което е научил благодарение на своето внимателно отношение към света. И това не е някаква догма, а смес от болка, разгорещеност, скръб и еуфория. Страстното съзнание поражда страст“.

През 1934 г. Канети се жени за Веза (Венециана) Таубнер-Калдерон, с която се среща за първи път на лекция на Карл Краус през 1924 г. След нейната смърт (1963 г.) писателят се жени за втори път за Хера Бушор и живее заедно с жена си и сина си в Цюрих и Лондон. През 1952 г. писателят получава британско гражданство.

Освен с Нобелова награда Канети е удостоен с много други литературни награди, сред които Международната парижка награда (1949 г.), Писателската награда на град Виена (1966 г.), Мюнхенската награда Георг Бюхнер (1972 г.), Дортмунската награда Нели Закс (1976 г.) и наградата Кафка (1981 г.), една от най-престижните литературни награди на Австрия.

Превод от руски: Павел Б. Николов