ПОУКА ОТ ЕВРОМАЙДАНА

ДЪРЖАВАТА САН МАРИНО – НАЙ-ДРЕВНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Републиканската форма на управление се пази в малката страна на Южна Европа над 1700 години. Санмаринци отстояли независимостта си без монарси и диктатори.

Малката държава на Апенинския полуостров до планината Титано се смята за най-древната от съществуващите републики. Според легендата първото селище по тези места основал някой си Мариний (Marinius – бел. П. Н.), каменар, който дошъл там да търси работа. По-късно той станал монах и си построил на върха на планината уединена обител. Местните жители, впечатлени от набожността и праведността на Мариний, се присъединили към него. След известно време в Титано израснал цял манастир. Монасите се осигурявало сами с всичко необходимо и практически не контактували с външния свят.

Благодарение на тази самоизолация на комуната монасите успели да избегнат гоненията на християните през късната Римска империя. Постепенно около манастира се образувала малка светска община, чиито жители също като монасите се стремили към уединеност. През VI век територията се наричала официално „Република Сан Марино“ в чест на основателя на манастира, който по това време вече бил обявен за светец.

Марка, издадена за 1700-та годишнина на Сан Марино

Официално земята, на която се намирала републиката, преминавала от ръка на ръка. Но жителите на Сан Марино се договаряли с владетелите да не закачат малката, но горда община. През Х век планината Титано и земята около нея били официално дадени на комуната и тя станала пълноценна независима държава. Тогава планинският град построил стени и стражеви кули – жителите се страхували от сарацините, които нападали Италия.

Републиката се управлявала от съвет на семейните старейшини, създаден по образец на древноримския сенат. През 1243 година системата била реформирана и се появил избираем съвет, начело на който стоял Капитан-регент. Тогава територията на Сан Марино се разширила малко за сметка на купени земи от съседните феодали. През цялата си история дребната държава оставала независима, преживявайки воините и бедите, които връхлитали Европа. Седемнадесет века нейните граждани пазели демократичните принципи, минавайки без крале, диктатори и авторитарни лидери.

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ЦЕНТРАЛНИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ В БУКУРЕЩ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 501

Данаил Хр. Попов до Централния революционен комитет в Букурещ

Господа!

Всичко е свършено. Сестра ми, която беше отишла в Плевен още на 7-10/врия, вчера си дойде. Ето какво ни разказва: Нашите прокопсани народни дейци, до 60 души, проводени са вече в Цариград още миналия вторник и там ще им се решава кой защо е вреден. Бедният В. Левски наистина е уловен - не в Ловеч, както ви писах, но в село Къкрина, близо до Ловеч, който стоял там у свой човек, но пък друг българин проклет го узнал и продал, той убил от турците, но и него пак българин го ударил зад ухото с куршум и така го уловили, и когато го прекарали през Плевен, с множество турци заграден, той като се приближил до нашата порта там, повдигнал пердето на каруцата и поздравил нашите, които стояли на портата, с него имало още двама души - вижда ми се, че е бил газдата му - закарали го до София и пак го върнали в Русе, а оттам за Цариград с него дошли в Плевен всичките паши и комисарите цариградски. Д. Общи е обесен миналия вторник в София - нашите всички глупци имали добър случаи да се избавят, но те според глупостите си не приели и така сега желая им и аз същите вечни вериги. А става ето защо: турското правителство, както се виждаше още отначало, не искало да се разчува навън, че тези работи са комитетски, и така комисарите, проводени до София, като стигнали там, тайно проводили до изловените хабер да държат крайно отказване, да не изказват нищо, каквото и да знаят, защото ако се държат така, ще бъдат освободени. Но като хора с празни глави, които не знаят как да принесат полза на отечеството си, ами вместо полза - стократна вреда, отказали са да приемат това тяхно окуражаване, ами са решили да издават всичко кое как е последвало, от игла до конец. А че откакто тия сами за себе си не им родили главите да се възползват от този добър случаи и да се избавят, та после пак да могат да действат за Народното добро, но още глупостта им дотам ги тласнала, че издали, че всичко им е внасяно от Букурещ през мен и така са следвали да работят. Помислете си до каква степен е тази тяхна глупост, че не са били в състояние да увардят себе си, ами повреждат и на останалите, които мъчно ще могат вече да работят. Това сам брат ми е доказал, защото когато гражданите от Плевен проводили арзухола с доволно [много] подписи, за да молят за него, то правителството така казало: всичко вече е напразно, когато те сами всичко издават и нищо не искат да крият - тези глупаци са се споразумели помежду си да не крият, ами доказват, че наистина са работили за въстание и пр. Покрай тези техни простотии, за които явно казвам вече, че не ги съжалявам за нищо, ами отиде и най-добрият ни българин В. Левски, комуто желая от цяло сърце дано той може някак да се отърве. Ето какво е казал сам плевенският каймакамин у дома, като ходил, за да преговаря старата ми майка и съпругата ми братова: никой не е крив, той сам е крив, защото както му се е казало да държи, да не казва нищо, ако иска да го пуснат, но той освен че не искал да запази себе си, но още турил в по-голямо подозрение и малкия си брат, т.е. мене, като казал, че всичко през мене му е изпращано. Ето докъде била безмерна тази глупост, затова стократно повече съжалявам Левски, не него. За х. Иванча в този случай вече доказва се, че е показал добросклонност към нашенците, повече се знае, че от негова страна е било това окуражаване, което им е предложено, за да държат да не се издават, но когато те сами не заслужавали такава подпорка, то нямало вече какво да им прави човекът. И така пак ще кажа, че каквото зло и да им се наложи занапред от правителството, хак им е, да го теглят. Засега толкова имам, а това вече завърши всичко. Да видим какво подейства пак за нас турското правителство, дали не ще ни поиска оттук? Вчера беше тук един от Никопол, който е турско мекере, цинцарин, който казал пред един мой приятел, че от Влашко ще се искат до 36 души, които са доказани, че и те са съучастници в срещните работи. А ще видим - Бог да ни закриля. Здравейте.

Драгомиреску

26 януари 1873 г.

Какво стана с Карамустафа - моля, явете ми.

Н.Б.II.А., п. 102. № 64

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС / ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС:

ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО

Учените изучават паметта повече от 130 години. Те искат да разберат какво представлява паметта. Какви разновидности памет има? Как помним миналото? В наши дни с това се занимават различни отрасли на науката: невробиологията изследва дейността на мозъка, социологията – паметта на групите за общото си минало, културната антропология – запазването на традициите в устните култури, литературознанието – паметта в литературните произведения (дори да вземем само Пруст!). А историята в известен смисъл е посветена на паметта за миналото и на взаимните връзки с него. Но най-интересни изследвания се провеждат в психологията.

Първи да изучава сериозно паметта се заел Херман Ебингхаус (1850–1909). Той провел редица експерименти, свързани с ученето наизуст. За да изследва паметта в нейната чиста форма, Ебингхаус специално постъпил така, че експериментите да не са свързани с всекидневния живот. Затова той създал 2300 безсмислени трибуквени съчетания (например DAX, GUF, NOX), а след това се опитал да ги запомни.

Като усвоил редица буквени съчетания, Ебингхаус се подложил на проверка. След това почакал малко и отново направил проверка. Най-много го интересувало колко дълго информацията може да се запазва в паметта. Иначе казано: колко бързо забравяме.

От своите експерименти Ебингхаус направил важния извод, издържал, колкото и да е странно, изпитанията на времето. В основни линии забравянето настъпва много бързо. Във всеки случай забравянето на безсмислени буквени съчетания. Един час по-късно се забравят повече от половината съчетания. През следващия час останалата половина не се губи. Нещо повече, след едно денонощие се забравят още 10%. А след месец – още 14%. Така процесът на забравяне може да се изобрази като крива, която постепенно става почти хоризонтална. В резултат от това ние помним част от това, което сме запомнили дори половин година по-рано.

Своите съображения Ебингхаус публикувал в новаторската монография „За паметта“ (1885 г.). Много от тях били потвърдени от по-късни експерименти. Но в един момент изследователите си задали въпроса какво значение има наизустяването на безсмислици към реалния живот. Нима така запомняме фактическата информация („къде се намира мостът Голдън гейт?), личния опит („какво правих вечерта, когато завърших училище?“) и даже физическите навици („как да плувам брус?“)? С една дума, въпросът може да се изследва по-нашироко. Може би различните видове знания съответстват на различни видове памет?

Здравият смисъл подсказва, че правилният отговор на последния въпрос е „да“. Вече споменахме в глава 1 и ще споменем отново същото, ако сте забравили. Да се помнят факти и да се помнят навици са две различни неща. Двете се различават от паметта за личното минало. Всеки вид памет е интересен и извънредно важен за нашия живот. Но мене тук ме интересува този вид памет, който включва запомнянето на информация и минал опит както от непосредствените участници в дадени събития, така и от тези, на които тези събития са били разказани.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1982 г. / МИР / АЛВА МЮРДАЛ

Алва Мюрдал (Alva Myrdal)

31 януари 1902 г. – 1 февруари 1986 г.

Нобелова награда за мир (заедно с Алфонсо Гарсия Роблес)

(За дейността ѝ по въпросите на разоръжаването и създаването на зони, свободни от ядрено оръжие.)

Шведската социоложка и обществена деятелка Алва Мюрдал е родена в семейството на строителния предприемач Алберт Реймер и Лова Ларсон. Израснала в социално активно дребнобуржоазно семейство, Алва се интересува винаги от делата на баща си, член на шведската социалдемократическа партия, който по това време се занимава с организиране на работнически кооперативи.

Като слуша курс по социология, философия, психология и училищна педагогика в Стокхолмския университет, Мюрдал го завършва през 1924 г. със степента бакалавър. През същата година се омъжва за икономиста Гунар Мюрдал, който има юридическа практика в Стокхолм. В семейството се раждат две дъщери и един син: Сисела Бок, която става световноизвестна философка и писателка (живее в САЩ), социоложката Кай Фьолстер и писателя и политик Ян Мюрдал.

Три години Мюрдал учи в Лондон, Лайпциг и Стокхолм. Със стипендия от фонда „Рокфелер“ тя и съпругът ѝ пътуват по САЩ през 1929-1930 г., след това тя учи в Женева през 1930-1931 г., а през 1934 г. получава степента магистър от Упсалския университет. Тогава Мюрдал публикува заедно със своя съпруг изследването „Криза в проблема с населението“ („Kris i befolkningsfragan“), което ѝ донася международна известност в областта на демографията.

През 30-те години на миналия век шведските социалдемократи достигат такова влияние, че успяват да осъществят основни социални реформи. Книгата на съпрузите Мюрдал подсказва на правителството решение за осигуряване на благополучие за всички деца, независимо от финансовото положение на родителите им. Като съавтор на книгата и признат учен Мюрдал е назначена в Правителствения комитет за осигуряване на жилища. През 1935 г. тя става съветник към Кралската комисия по въпросите на населението, а една година по-късно основава Педагогическия институт за предучилищно обучение и е негов директор до 1948 г. През 1946 г. нейната репутация на привърженичка на прогресивни педагогически методи обуславя назначението ѝ в Комисията по реформиране на образованието. Мюрдал става също така председател на временната комисия към Световния съвет за предучилищно образование.

През тези години Мюрдал играе водеща роля в движението за политическо и икономическо равенство на шведските жени. Като отговорен секретар на държавната комисия за женския труд тя редактира през 1935-1938 г. месечно списание за жени, които членуват в социалдемократическата партия. Като вицепредседател на Стокхолмската организация на деловите и работещите жени се стреми през 1935-1936 г. да реши задачите на феминизма преди всичко в икономическата сфера, а не в политическата или психологическата. Постепенно дейността на Мюрдал израства до международно равнище. През 1938-1947 г. тя е вицепрезидент на Международната федерация на деловите и на работещите жени. В рамките на Международната организация на университетските сътруднички Мюрдал подготвя доклад за заетостта на омъжените жени.

По време на Втората световна война, когато неутралитетът на Швеция предизвиква приток на бежанци към страната, Мюрдал става вицепредседател на Обединения комитет на шведските граждански организации за културна помощ на Европа. След войната редактира седмичника „Шведски път“ („Via Suecia“), който, излизайки на много езици, трябва да съдейства за по-скорошна асимилация на бежанците.

През 1946 г. Мюрдал представлява Швеция на Парижката конференция на Организацията на обединените нации по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО). Една година по-късно става консултант на проекта „Международно разбирателство с посредничеството на училището“, финансиран от департамента за обществени науки на ЮНЕСКО. След три години Мюрдал е назначена за директор на департамента по социалните въпроси на ООН. На този пост тя координира проекти, отнасящи се до правата на човека, свободата на информацията, положението на жените, злоупотребата с наркотици и стремителното нарастване на населението. „За мъжете и жените, които могат да мислят с международни категории – казва Мюрдал на един журналист, - социалните недъзи са толкова реални и неотложни, колкото политическите и икономическите проблеми“.

Като остава член на социалдемократическата партия, Мюрдал играе в същото време незабележима роля в нейните дела, макар че работи в комитета, създал следвоенната политика на партията, а освен това представя пяртеята на Парижката конференция на Международната трудова организация през 1945 г. А през 1955 г. Мюрдал е назначена за шведски посланик в Индия, макар че това решение предизвиква критика в деловите кръгове в Швеция, където към социалистическите възгледи на Мюрдал се отнасят предпазливо. Организаторските способности на Мюрдал печелят дълбокото уважение към нея на министър-председателя Джавахарлал Неру и на целия индийски народ.

Като се връща в Швеция през 1961 г., Мюрдал става специален помощник на министъра на външните работи по въпросите на разоръжаването, поради което трябва да проучи задълбочено този проблем. Избрана през 1962 г. за депутта в шведския парламент, тя оглавява шведската делегация на Женевската конференция на ООН по разоръжаването. Като министър без портфейл Мюрдал остава в правителството от 1966 до 1973 г.

Запазвайки вярност към антивоенните си възгледи, през 1977 г. Мюрдал публикува съчинението си „Игра на разоръжаване: как Съединените щати и Русия ускоряват въоръжаването“ („The Game of Disarmament: How the United States and Russia run the arms races“), където критикува остро двете свръхдържави за изразходването на средства, които могат да бъдат дадени за здравеопазване, жилищно строителство и образование. Награден с наградата за мир „Алберт Айнщайн“ през 1980 г., Мюрдал изразява загриженост за климата на отчаяние, който „влияе разрушително върху младите хора с всекидневната заплаха за война“. Но Мюрдал отбелязва, че никога не е отстъпвала пред желанието си да напусне своите задължения.

Привърженичка на реформите в духа на традициите на европейския демократичен социализъм, Мюрдал започва своя път към движението за мир на вътрешно национално равнище. След влизането на Швеция в ООН грижата на Мюрдал за равенство и социална справедливост се издига на ново равнище. Най-много я тревожи надпреварата във въоръжаването. Макар че се гордее много с отказа на Швеция от ядрено оръжие през 1968 г., тя не веднъж изразява разочарованието си от това, че въпреки многогодишните преговори, надпреварата във въоръжаването се ускорява и „милитаризацията на икономиката и на националния живот на почти всички страни се засилва“.

Сърдечно заболяване затваря Мюрдал за две години в стокхолмска болница, където настъпва и краят на живота ѝ.

Превод от руски: Павел Б. Николов

СНИМКИ ОТ СЕЛО – 9 / ОКОЛО ГОРАТА

Тази гора някога, когато живеех на село, я нямаше.

Там имаше гол баир.

И точно под гробищния парк, където сега е обрасло с дървета, се пързаляхме като деца с шейни и ски (самоделно направени, тогава нямаше „купешки“).

По-късно баирът беше залесен и не напразно, защото с течение на времето не останаха деца да се пързалят по баира.

То и сняг сега изобщо няма.

А за всичко, разбира се, е виновен Иван Костов...

ЧЕРНИЯТ ИСУС

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ако се държиш лошо и се глезиш, ще те отвлече Черният Исус. Той ще долети с черен вертолет и ще те вземе в планинската си крепост Матепи, ще те изнасили, ще ти пререже гърлото с нож и ще те изяде за слава на Госпо-да. И даже осемдесет души с мачете и пушки няма да могат да те спасят. Амин.

Реалният живот често създава такива образи, каквито изобщо не могат да бъдат измислени. Исто-рията на Черния Исус от Нова Гвинея е ярък пример за това. Животът му е готов сюжет за нова част на „Far Cry“: жесток безу-мец, създал своя малка империя там, където няма цивилизация, крепост на култисти в планината и лична гвардия от убийци с промити мозъци.

Черният Исус бил луд човек, който се провъзгласил за пророк и събрал армия последователи от 6 000 души. И знаете ли кое е най-безумното нещо? Това, че става въпрос не за някакъв злодей от миналото: случило се е през XXI век, в Папуа – Нова Гвинея и завършило съвсем неотдавна, през 2013 година.

ОТКЪДЕ СЕ ПОЯВИЛ ЧЕРНИЯТ ИСУС

Истинското му име е Стивън Тари. Роден е през 1971 година на остров Манус, малко парче земя на североизток от Папуа. Мястото не е забележимо почти с нищо, освен с това, че там и до днес се случват ексцеси с канибали. Например през 2013 година в една от местните столови сервирали ориз с месен сос, в който открили човешки зъби. Манус е пункт за прехвърляне, където често се оказват бежанци на път за Австралия, но живи до континента оттам достигат съвсем не всички. На това място му трябва повече духовност, нещо повече от Исус – така решил младият Тари и заминал за материка да усвоява Божието слово.

Стивън постъпил в духовната академия в Маданг. Той искал да учи за лютерански свещеник и дори имал някакви успехи. Но духовното му обучение тръгнало по друг път.

Веднъж му дошло просветление, че не е просто бъдещ свещеник, но че е самият Исус в плът. Накрая облякъл бели одежди и заминал да проповядва в мрачните планини на Маданг.

Както и да е, но сигурно е срещал откъса от „Второзаконието“: „Тогава, при обсадата и скръбта, с които врагът ти ще те притесни, ти ще ядеш плода на утробата си, плътта на синовете си и на дъщерите си, които Яхве, твоят Бог, ти е дал“. Сигурно е знаел и за Исаак, принасящ в жертва на Господ своя син. Всичко това се запечатало по не добър начин в съзнанието на егоманиака и психопата, израснал в среда, в която старците още помнели за ритуалния канибализъм.

Регионът на Маданг в североизточна Папуа, където отишъл да проповядва Черният Исус, не е добро място. Там и до ден днешен могат да се срещнат канибали, а хората изповядват безумна смес от християнство и стари вярва-ния. През 2012 година в Маданг задържали двадесет и девет култисти людоеди, които се хранели с човешки мозъци и праве-ли ритуална супа от отрязани пениси. Те вярвали, че употребата на човешко месо им осигурява мъдростта на предците. По данни на полицията в култа би могло да са участвали до хиляда местни жители.

Но Стивън Тари, който станал проповядващ отшелник, не бил изяден. Хората се вслушали в него и започнали да го наричат „Черния Исус“. Към неговата обител се отправили стотици поклонници. Това било в началото на XXI век.

ИМПЕРИЯТА НА ЧЕРНИЯ ИСУС

Скоро Стивън Тари си спечелил много почитатели и последователи. Появили се даже нещо като апостоли – войници, въоръжени с копия, мачете и пушки: те били неговата гвардия, основа на малката му империя. На върха на популярността му култът към Черния Исус имал 6000 вярващи. Оформила се миниатюрна теократична империя – в плани-ните, в които няма мобилна връзка, където никой няма да търси стотици изчезнали, където местните жители са готови да по-вярват в каквото и да било, ако то звучи приказно, вълшебно и е изречено от харизматичния човек с бели одежди.

Стивън Тари, както се полага на побъркан злодей, даже имал своя крепост в планината. После-дователите на Черния Исус завзели планинското село Матепи и го превърнали в своя цитадела“..

В Матепи Черният Исус си създал харем от няколко десетки момичета – всичките девственици, ос-новно на 14-15 години, макар че някои нямали и десет. Наложниците на пророка се наричали „девици цветя“ и според думите на очевидци робините трябвало да ходят в откровено облекло, радващо погледа на Тари. Поне в такъв вид ги спасили силите на полицията. Но тези сили дошли много по-късно.

Момичета за Черния Исус му доставяли култистите: те дарявали дъщерите си и смятали за чест, ако той решавал да ги вземе в харема си.

Дарявали ги даже тогава, когато станало известно, че светецът убива някои от тях и ги изяжда. Мно-зина не били отблъснати от това, а съвсем напротив: случващото се било още по-голям източник на гордост и святост за се-мейството.

Харемът се ръководел от Бармархал Херман – „Кралицата на девиците цветя“, втория човек в култа след Стивън Тари. Тази жена не просто наглеждала наложниците: веднъж тя дала на пророка своята дъщеря и даже му помог-нала да я принесе в жертва. На първи октомври 2006 година довела 14-годишната Рита в шатрата на Черния Исус – той я изна-силил, убил я с ножа си, като ѝ нанесъл една дузина удари, а след това изпил кръвта ѝ и изял месото ѝ, угощавайки с него и Бармархал.

Запазили са се свидетелства за типичното поведение на Черния Исус. Те са оставени от пастор Ки-тър Уорети, бивш учител на Стивън Тари от духовната академия, който се опитвал неуспешно да получи аудиенция при проро-ка.

Стивън е направил платформа на върха на най-високата планина и говореше на огромна тълпа, където имаше най-малко 6 000 души. Косите му бяха дълги, а лицето му беше изрисувано с цветни шарки. Беше облечен в дълъг бял саван, като този, който Исус носи на всички картини, а краката му бяха боси. На земята пред него лежаха две кръсто-сани копия и две мачете, а встрани от него стояха двадесет и пет негови „девици цветя“, всичките голи, ако не се смятат мал-ките им набедрени превръзки…

Стоейки на вятъра, който развяваше мантията му, той викаше, че хората трябва да изгорят своите Библии, защото се пълни с неправди. Той нареди на събралите се да го следват, защото само така ще получат щедри дарове от Бога.

Докато пророкът се развличал със своите наложници, хранел се с човешко месо и проповядвал пред ридаещите от щастие поклонници, неговите гвардейци вършели набези срещу съседните села.

Те убивали, похищавали нови наложници и храна. Цялата околност стенела под гнета на внезапно появилия се деспот. Селата, които се съпротивлявали, се подлагали на терор. Черният Исус наредил да се унищожат всички лютерански църкви наоколо. Той се смятал за единствен господар по тези места.

КАК ЗАВЪРШИЛ ЖИВОТЪТ НА ЧЕРНИЯ ИСУС

През 2005 година Стивън Тари бил задържан от полицията. Поводът бил незначителен – незаконни проповеди, но полицията знаела каква личност е и била радостна да използват поне някакъв предлог.

Но Черният Исус успял да избяга: историята на бягството му била фантастична, за да не кажем - демонична.

Помогнал му да избяга някой си Логан Сапус – лютерански свещеник, който бил прикрепен към не-го от местните църковни йерарси. Логан трябвало да води душеспасителни разговори с лъжепророка и да го вкара в пътя на истината, убеждавайки го да се върне в лоното на църквата и да разпусне своя култ. Станало обратното: Логан Сапус се зара-зил с идеите на канибала, повярвал, че той е въплъщение на Исус и скоро станал негов ревностен последовател. И помогнал на Тари да избяга. Можем да си представим каква потресаваща харизма е имал този злодей.

През 2007 година Тари бил заловен отново. Полицията бездействала и местните жители реши-ли да действат самостоятелно.

Те се въоръжили с копия и ножове и превзели крепостта Матепи с щурм, когато Тари и неговите хора били потънали в следобеден сън. По време на сражението Тари се съпротивлявал сериозно и даже ранил няколко души със своето мачете. Докато продължавала битката, един от щурмуващите с риск за живота си се качил на върха на едно високо дърво, уловил безжичната връзка и успял да извика полицията. Пристигналият отряд откарал със себе си пророка, петдесет негови гвардейци и около тридесет наложници. Но с това историята на Черния Исус не завършила.

На Стивън Тари повдигнали обвинение по тридесет параграфа, сред които обвинения в канибали-зъм и убийства. Но успели да докажат вината му само за четири изнасилвания. Явно само четири от бившите му робини се съгласили да дадат показания срещу него. Дори това обаче стигало, за да бъде поставен психопатът зад решетките за дваде-сет години.

През 2019 година Тари избягал отново и прекарал на свобода няколко месеца.

Успели да го открият (вероятно Черният Исус имал и свой Черен Юда) и отново да го затворят. Но през март 2013 година той избягал пак и пак благодарение на невероятната си харизма. Стивън Тари организирал бунт в зат-вора и се измъкнал заедно с четиридесет и осем други затворници.

На 31 август същата година Черният Исус намерил своята смърт. Местните жители, като разбрали, че техният някогашен деспот се е върнал, събрали отряд от осемдесет души – този път с никакви обаждания до полицията или опити да бъде заловен жив. Това било чисто линчуване. Последната капка, препълнила чашата, била тази, че Тари се заловил отново за старото – изнасилил и убил ритуално петнадесетгодишната Роуз Вагум. Макар че, както и при повечето му жертви, при него я довели нейните роднини.

Още един повод за нападението станало заявлението на Черния Исус, че възнамерява скоро да се върне на небесата. По-точно, той твърдял, че има вертолет, който ще го отнесе в Обетованата земя, направо в Израел. Местни-те жители решили да му отмъстят, преди да замине за рая, избягвайки възмездието.

Какво е това безумие с вертолета и полета до Израел от Нова Гвинея? Откъде изобщо е имал вер-толет, а и как е планирал да прелети тринадесет хиляди километра? Тук трябва да сме наясно, че култът към Черния Исус в много отношения не бил просто чудновата смесица от християнство и папуаски вярвания. В него имало голяма смесица от култовете карго, примитивни идеи, свързани с обожествяване на техниката на белите, особено самолетите и корабите. Вяр-ващите в карго са убедени, че летящите и плаващите съоръжения на белите са в действителност вълшебни посланици от све-та на духовете, а белите просто са ги превзели за своите егоистични нужди.

Така че вертолетът на Черния Исус би могъл да е метафизически. Той би могъл да е колиба в гората, на която са придали формата на вертолет (което се среща често при култовете карго), или просто алегория за преминаване в страната на предците. Най-вероятно Стивън Тари е искал да избяга, но е представил нещата така за своето паство, все едно е отлетял при самия Господ. Да отиде в отвъдния свят той наистина успял, но не така, както бил планирал.

ТАРИ БИЛ ПРЕСЛЕДВАН КАТО ДИВО ЖИВОТНО

Като изчакали, когато Тари и неговите приближени започнали ритуала на сутрешното измиване, на-падателите го подгонили в джунглата. Там го чакали в засада два отряда. Повалили Черния Исус на земята, вързали го и го завлекли на скрито място, където го накълцали с ножовете си, кастрирали го и го изкормили. След това го заровили в един овраг, не надълбоко – засипали го само с пръст. Намерилите тялото му съдебни медицински експерти видели обезобразен труп, в който да опознаят Стивън Тари им помогнала само генетичната експертиза.