ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г.

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО /

„ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г.

Повечето от нас смятат, че да запомняш е все едно да снимаш с айфон: съзнанието фиксира един факт и информацията се пази на определено място, докато не бъде потърсена. Но през последните осемдесет години учените са разбрали, че паметта действа по друг начин. Основен пробив прави знаменитата книга „Запомняне“ на британския психолог Чарлз Бартлет.

Бартлет се заел с паметта не в „чиста“ форма, абстрактна от житейските реалии (как запомняме безсмислени съчетания от букви), а именно от гледна точка на това каквж се случва в живота. И въз основа на редица изследвания доказал: спомените не са снимки, които се пазят в складово помещение на мозъка, докато не бъдат потърсени. Мозъкът е устроен по различен начин. Когато с нас се случва нещо, късчета от спомените се складират в различни части на мозъка. По-късно, когато се опитваме да си спомняме, късчетата се събират заедно. Но ето ти беда: при събирането се изяснява, че някои (често много) късчета са се изгубили. За да бъде картината пълна, ние запълваме несъзнателно липсите (например основавайки се на аналогични случаи).

Да допуснем, че се опитвате да си спомните как изглежда приемната на клиниката, където сте били за последен път. Там сте видели, чули, усетили с обонянието си и преживели много неща. Опитвайки се да си спомните, вие събирате късчетата заедно, но някои от тях ви липсват. И тогава мозъкът запълва липсващите късчета за сметка на спомените за това, което обичайно може да се види (и което сте виждали) на подобни места: рецепция, столчета, ъгъл за детски игри, списания, телевизор със здравни филми. Вероятно последния път, когато сте били в клиниката, телевизорът е бил изключен, но паметта ще ви посочи грешно, че е работел. Защо? Паметта се опитва да запълни празнините за сметка на това, което сте свикнали да виждате. И, уви, няма начин да се разбере за какво става дума: за реална памет или за реконструкция по аналогия.

Объркване може да стане на всеки етап. Като начало може да възприемете неточно информацията: да речем, просто не сте забелязали нещо. След това информацията може да бъде съхранена неправилно, ако мозъкът запази само част от нея. И накрая може да има грешки при извличането на информацията: когато мозъкът започне да пресъздава картината по късчета и открие липсващи части, той запълва липсите за сметка на паметта за други събития.

Експериментите на Бартлет доказват: когато си спомняме нещо, не извличаме спомен за него от определена част на мозъка. Ние конструираме паметта от разпръснати късчета. В процеса на конструирането, който е непрекъснат, възникват грешки. Те могат да бъдат масивни пропуски и изменения. Не рядко спомените се измислят. Бартлет казва:

Споменът не е буквално възпроизвеждане на миналото... Ако гледаме непосредствено, спомнянето прилича повече на конструиране отколкото на възпроизвеждане. Споменът не е повторно възбуждане на неизменни, фиксирани, безжизнени и фрагментарни следи. Той е творческа реконструкция или конструиране, основано на отношението към цялостната активна маса от организирани реакции или преживявания от миналото и към някакъв ярък детайл, който обикновено се появява като образ или езикова форма. Затова практически е винаги неточен даже при повечето елементарни случаи на наизустяване.

В светлината на нашата тема особено интересни са някои експерименти на Бартлет. А именно експериментите за „повторно възпроизвеждане“. На човека дават рисунка или напечатан част от текст (състоящ се, да речем, от няколко абзаца), в който се обосновава някаква мисъл. Карат го да да го проучи, а след това (например след 15 минути) да го възпроизведе колкото се може по-точно. След известно време го карат да го възпроизведе отново. А по-късно – още един път.

Барлет отново и отново открива: ако човекът е накаран да възпроизведе обекта скоро след като го е видял и с чести интервали, той обикновено го възпроизвежда така, както го е запомнил и възприел първия път (дори ако първият спомен е грешен). Но ако човекът възпроизвежда обекта не веднага, а след много време и не през чести интервали, спомените постоянно се променят, при това значително: „почти безкрайно“ се появяват пропуски, опростявания и видоизменения. Но и в двата случая – дали се спомня обектът веднага и често или по-късно и не много често – „точността на възпроизвеждането в буквален смисъл е рядко изключение, а не правило“.

Това откритие помага да се разбере как историческите личности са били запомнени от хората, които са ги познавали. Споменът на очевидеца не е пълен (не е възможно да се види всичко), а и грешен (нещо се възприема невярно). В паметта се помни частична информация и понякога недостоверна. Опитът да се извлече и да се възстанови картината по късчета довежда до нови грешки. Ако човек разказва за някакво събитие скоро след него, а след това преразказва историята отново и отново, повторните разкази обикновено се определят от първия разказ. А ако човек разказва за първи път за събитието много по-късно и не го разказва често, разказите могат да варират.

За да разберем разказа на преданията в първото християнство – от уста на уста, когато евангелията не са съществували, - са още по-важни други експерименти на Бартлет. Те са посветени на „серийното възпроизвеждане“. В експеримента, описан по-горе, един и същ човек наблюдава обект и се опитва нееднократно да го възпроизведе. А какво става, когато един човек разказва на друг, той – на трети, третият на четвърт и т. н. Отново обектът може да бъде и разказ, и откъс от проза, и изображение. Бартлет изгражда експеримента така: участващият в експеримента А, например, чете два пъти много кратък откъс. След това му дават за 15-30 минути да прави нещо друго, после го карат да възпроизведе разказа писмено. Тогава на участващия в експеримента В показват текста, написан от А, и го карат да го прочете два пъти. След 15-30 минути други занимания той записва запомненото. И така нататък по верига, да речем, от десет души.

В дадения случай промените в хода на предаването на информация били много сериозни. С всеки нов човек тя се изкривявала още повече. И когато сравнили оригинала на разказа/описанието с версията на десетия човек, се създало впечатлението, че става въпрос за съвсем различни истории! При това промените обикновено вървели в едно направление. Материалната част се пропускала и сюжетите ставали все по-гладки (защото се появявали свързващи звена между мислите). Постоянно се променяли детайлите.

Бартлет резюмира:

Съвсем ясно е, че при серийно възпроизвеждане материалът се подлага на поразителна и кардинална промяна. Епитетите се заменят с противоположни; променят се местата на събитията, епизодите; числата рядко остават предишните след няколко възпроизвеждания; кардинално се бъркат мненията и изводите – изобщо изглежда, че след няколко звена от веригата може да се появи едва ли не всякаква възможна вариация.

След това Бартлет отбелязва, че тези конролирани експерименти са проведени с умни и образовани студенти от Кеймбриджкия университет, едно от най-доброто висше учебно заведение в англоезичния свят; резултатите сигурно биха се оказали много по-лоши, ако в опита не участвали елитни студенти, а най-обикновени хора. Можем да си представим какво е ставало със „серийното възпроизвеждане“ на проповедите на Исус и на разказите за неговия живот. Не трябва да си мислим, че ако е имало очевидци, достоверността е гарантирана (виж глава 3). И не трябва да си мислим, че устната преимуществено култура – като тази в ранната Римска империя – би предпазила преданията от изкривяване. Причините за това ще посочим в глава 5, а засега ще подчертаем само мисълта, която е изказал още Барллет преди над осемдесет години:

От този по-“реалистичен“ опит с паметта (иначе казано, който не отделен от житейските условия като заучаването на безсмислени буквени съчетания – бел. Б. Е.) се създава пълното впечатление, че човешката памет е подложена по правило на грешки.

(Следва)