ВИКТОР СУВОРОВ / ИДОЛЪТ НА ХЪЛМА / ГЛАВА NN / ОСОБЕНО ОТНОШЕНИЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„Няма нищо по-измамно от очевидния факт“ (Артър Конан Дойл)

1.

По време на Втората световна война в продължение на шест години, от 1 септември 1939 година до 2 септември 1945 година, милиони хора загивали на земята, под земята, в небесата, по моретата и по океаните, на полетата на грандиозните сражения и в дълбоките тилове.

Хората загивали в планините и в равнините, в изпепелените от слънцето пясъчни пустини и в безкрайната тундра, в блатата на Беларус и в джунглите на Индокитай, на островите на Япония и на Британия, по улиците на Варшава, Лондон, Берлин, Будапеща, Киев, по време на кървавите преминавания през Днепър и Волга, Висла, Рейн и Одер.

Народите от всички страни помнят тази война. И никога няма да я забравят.

Но във всяко правило непременно присъства изключение.

2.

У народите на Русия има съвсем особено отношение към паметта за тази страшна война. Никъде по света, нито у един народ няма такова отношение. По този въпрос никой не може да се сравни с гражданите на Русия.

В просторите на най-голямата по площ страна в света отношението към паметта за войната се състои в тъпо и пълно равнодушие.

Народите на Русия не знаят нищо за войната, не помнят нищо за нея.

Нещо повече: не желаят да знаят и да помнят.

Спрете някой минувач по улиците на Москва или Самара, Смоленск или Хабаровст, задайте му, въпрос. И ще получите отговор: извинете, не се интересувам.

От отдавна не ми дава покой следното питане: с какво да се обясни едно такова безнравствено, глупаво, безчувствено, безразлично, безучастно отношение на народа на Русия към паметта за войната?

И тук ще ме прекъснат с възмутен вой, с пронизителен писък и свирепо ръмжене: отвори си очите!!! Погледни монументите!

Никъде по света няма такова великолепие и размах!

Във всеки наш град гори вечен огън! Има паметници във всеки град! Никакви паметници по света не могат да се сравнят с монументите на Русия. Нашите монументи са най-високи, най-скъпи!

Ние ли не помним войната?

Полюбувай се на военните паради! Гърмят оркестри, в небето реват стратегически бомбардировачи, тътнат танкове, маршируват батальони от девойки с военна униформа, с високи токчета.

Никъде по света девойки с високи токчета не маршируват в строй! Само у нас!

У нас патриотите лепят по колите си лозунги „Можем да повторим!“ С една думи – дедите ни стигнаха до Берлин, ако трябва, отново ще стигнем! И не само до Берлин, но и до Атлантическия бряг!

И още лозунги: „В Берлин за немкини!“ В смисъл: дедите ни някога са изнасилвали немкините така, както никой не ги е изнасилвал. И ние сме готови също за такива подвизи!

А още у нас обличат децата с военни униформи, слагат ги в картонени танкове, возят ги по улиците.

Мосфилм е снел безконечно множество филми за войната. И колко книги са написани! А колко песни има за войната, чет нямат!

Нима това не свидетелства, че помним войната?

Нима това е малко?

3.

Всичко това, граждани, не е просто малко.

Всичко това, което се опитват да ни втълпят като народна памет, всичките тези помпозни паради, на които циркови клоуни, облечени във военна униформа ходят с някакви комедийни стъпки, вдигайки краката си по-високо от главата, всичките тези бездарни монументи и всичките също така бездарни спомени и размисли за уж велики пълководци, нямат никакво отношение към войната.

Ако народите на Русия проявявали поне малък интерес към въпросите за запазването на паметта за войната, би трябвало да се направят редица стъпки.

Първата: веднага след края на боевете би следвало да се изведат войските на Червената армия от всички завзети територии.

Втората: да се погребат убитите.

Третата: да се въведе ред по въпросите за загиналите във войната.

Четвъртата: да се осигурят на всички ветерани сносни условия за живот, най-напред – да им се дадат жилища.

Петата: да се дадат ордени на бойците и командирите, които са били наградени, но по някакви причини не са получили наградите си.

Шестата: да се отворят архивите.

Седмата: да се напише история за войната.

Нищо от това не било направено. Вместо това – уродливи идоли по хълмовете, повърхностни филми за войната и женски парадни батальони с високи токчета.

4.

В горите и блатата, скоро ще станат сто години, лежат черепите и костите на бойците и командирите от Червената армия. За монументи в страната има пари, а да се закопаят скелетите – не стигат.

Броят на загиналите така и до ден днешен не е установен. Даже приблизително.

Седем милиона, обявил другарят Сталин. И никакви уточнения: колко от тях са военни, колко цивилни. Колко от първия ред, колко от последния. Просто цифрата седем. И шест нули.

Двадесет милиона, обявил Никита Хрушчов.

Цифрата явно е глупава. И я измислил не Хрушчов, а Президентът на САЩ Джон Кенеди. По време на среща с Никита Хрушчов Кенеди подхвърлил между другото: колко милиона ваши граждани загинаха през войната, двадесет милиона ли?

Хрушчов кимнал: аха, двадесет.

И тази цифра влязла във всички официални документи: двадесет милиона.

Но това не е възможно.

18,7 милиоан биха могли да са.

21,9 милиона също биха могли да са.

Но точно 20 000 000 не биха могли да са. Прекалено е закръглено.

Тази цифра свидетелства за това, че истинската статистика е засекретена.

Или изобщо я няма.

5.

Брежнев, който сменил Хрушчов, уточнил предпазливо: ПОВЕЧЕ от 20 милиона.

Това признание би могло да означава всичко.

20 милиона и още един човек е повече от просто 20 милиона.

И 21 милиона е повече от 20 милиона. И 30 милиона е повече от 20 милиона.

Накратко казано, било обявено: повече от двадесет милиона и нека всеки да съобразява колко повече.

А изводът е прост: никой по време на войната не е броил тези милиони.

Нарекли войната „велика“ и до определена степен даже „отечествена“, само че, пращайки защитниците на смърт, никой не се заел да води отчет.

***

Ако войната е била в някакъв смисъл велика, ако дори до някаква степен е била отечествена, след завършването ѝ би трябвало да се изведат войските от така наречените „освободени“ територии.

Но не станало така. Полша, Унгария, Румъния, България и Източна Германия попаднали във вечна обвързаност със Съветския съюз

Добре е, че този Съюз прогни и се разпадна. Кремълските „освободители“ изобщо не се канели да си заминат от „освободените“ земи.

Никога.