НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1982 г. / ЛИТЕРАТУРА / ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС

Габриел Гарсия Маркес (Gabriel García Márquez)

6 март 1928 г. – 17 април 2014 г.

Нобелова награда за литература

(За неговите романи и разкази, в които фантастичното и реалистичното са съчетани в богато съставен свят на въображението, отразяващ живота и конфликтите на един континент.)

Колумбийският прозаик и журналист Габриел Хосе Гарсия Маркес, най-голямото от шестнадесетте деца в семейството си, е роден в град Аракатака – бананово пристанище на брега на Карибско море. Когато Маркес е още дете, баща му, нископлатен телеграфист, се мести с жена си в друг град, като оставя Габриел на възпитанието баба му и дядо му по майчина линия. Особено близък Маркес е с баба си, която му разказва много легенди и митове, легнали по-късно в основата на много произведения на бъдещия писател. Дядото на Маркес, полковник в оставка, разказва на внука си „безкрайни истории от гражданската война и от своята младост“. „Той ме водеше на цирк и на кино и беше нещо като пъпна връв, която ме свързваше с историята и реалността“ – спомня си писателят.

След смъртта на дядо си (1936 г.) Маркес учи известно време в Баранкиля, докато придобива достатъчно знания, за да постъпи в училище в град Сипакира, близо до Богота, където получава степента bachillerato, която приблизително съответства на диплом за завършен колеж в Съединените щати. В юридическия факултет на Колумбийския университет Маркес постъпва през 1974 г., когато в боготския вестник „Наблюдател“ („Espectador“) е публикувана и първата му повест „Третият отказ“ („La tercera resignación“). През следващите шест години в същия вестник се появяват около дузина разкази на Маркес. Като се мести през 1948 г. в Картахена, писателят продължава юридическото си образование и две години по-късно става репортер на „Вестител“ („Heraldo“), където води постоянната рубрика „Жираф“. През 1954 г. той се връща отново в Богота и става репортер на „Наблюдател“.

Като сериозен прозаик Маркес се проявява за първи път през 1955 г., когато публикува повестта „Паднали листа“ („La hojarasca“). По това време авторът печата в „Наблюдател“ четиринадесет статии за морския живот, където разкрива факти, свързани с контрабандата, която осъществяват колумбийски военни кораби. Тези статии предизвикват такъв скандал, че вестникът е закрит, а Маркес, изпратен в Европа като кореспондент на „Наблюдател“, остава без средства за съществуване.

През 1958 г. Маркес се жени за Мерседес Барча; семейството има двама синове – Родриго и Гонсалес.

След две години работа в Европа като нещатен журналист Маркес получава място в „Пренса Латина“ – кубинската правителствена агенция за новини, а през 1961 г. заминава за Мексико, където си изкарва прехраната със сценарии и статии за списания, а през свободното си време пише книги. Една година след повестта „Няма кой да пише на полковника“ („El coronel no tiene quien le escriba“, 1971 г.) се появява сборникът му с разкази „Погребението на Мама Гранде“ („Los funerales de la Mamá Grande“).

Но търговски успех на Маркес донася появилият се през 1967 г. роман „Сто години самота“ („Cien años de soledad“). Първото издание на романа, за което Пабло Неруда пише с възторг, че е „може би най-великото откровение на испански език от времето на Дон Кихот”, се изчерпва за една седмица и предизвиква, според думите на перуанския писател Марио Варгас Льоса, „литературно земетресение“. В този роман измисленото село Макондо (копирано от градчето Аракатака, където преминава детството на Маркес) символизира Латинска Америка, а неговият основател Буендиа със своите потомци – историята на света. „Сто години самота е истинска литературна джунгла – пише американският критик Уилям Макферсън. - Това е фантастично творение от магии, метафори и митове“.

В центъра на следващия роман на писателя „Есента на патриарха“ („El otoño del patriarca“, 1975 г.) е хиперболизираният образ на измислен американски диктатор, разгледан от различни гледни точки. Романът „Хроника на една предизвестена смърт“ („Crónica de una muerte anunciada“) се появява през 1981 г.; новаторски по форма, той разказва за убийство, възприето по различен начин от различни и ненадеждни очевидци.

Продължавайки да живее в Мексико, Маркес прекарва част от времето си в Картахена, в родината си. Казват, че е личен приятел на Фидел Кастро, въпреки че политиката на Куба, където писателят често ходи, далече не му харесва.

Детските впечатления, свързани с живота на Карибско море, оставят неизгладима следа в литературното творчество на Маркес. „Като че ли най-силно е повлияла на въображението на Маркес баба му – пише английският романист Салман Рушди в „Лондонски книжовен преглед“ („London Review of Books“). - И все пак може да се намери началото на литературните му предшественици. Той сам си признава влиянието на Фокнър и наистина приказният свят на Макондо е до голяма степен окръг Йокнапатофа, пренесен в колумбийските джунгли“. Други критици пишат за влиянието върху Маркес на различни писатели като Джон Дос Пасос, Верджиния Уулф, Албер Камю и Ърнест Хемингуей.

Между другото, някои критици изказват съмнения може ли Маркес да се нарича велик писател, а неговата главна книга „Сто години самота“ – безсмъртен шедьовър. Американският критик Джоузеф Ъпстайн превъзнася в „Коментар“ („Commentary“) композиционното майсторства на романиста, но намира, че „необузданата му виртуозност е скучна“. „Извън политиката – отбелязва Ъпстайн – разказите и романите на Маркес нямат нравствено ядро; те не съществуват в нравствената вселена“.

Рецензирайки романа „Хроника на една предизвестена смърт“, Бил Бафорд пише, че авторът на „Хрониката...“ е „безусловно един от най-блестящите и най-магическите съвременни политически романисти“. „Неговите книги са озарени от искряща ирония и вяра в това, че човешките ценности са нетленни“ – отбелязва Джордж Р. Макмъри в монографията си „Габриел Гарсия Маркес“ (1977 г.) - В своето творчество Маркес прониква не само в същността на латиноамериканеца, но и на всеки друг човек“.

Превод от руски: Павел Б. Николов