БЕЛИЯТ ТЕРОР: ЕКСЦЕСИ ИЛИ СИСТЕМА? (18+)

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Историците спорят вече почти сто години кой по цвят терор е бил по-страшен и кой е започнал първи. Публикации от последните години слагат край на много въпроси.

Още по времето на Гражданската война червените и белите внесли объркване в определението за същността и мащабите на терора. Всяка от двете страни се оправдавала с това, че само отговаря на терора на противника. Тези позиции заела и разделената от братоубийствената война историография. Историкът емигрант С. П. Мелгунов сравнява през 1923 г. червения и белия терор и отбелязва, че същността им е различна, защото белият терор се състоял „преди всичко от ексцеси въз основа на необуздаността на властите и отмъщението“ – убийства на фронта и разправите в освободените градове и села. Симпатизиращите на белите историци и досега използват този аргумент за потвърждение на крайния извод: червеният терор е „по-ужасен“ от белия; защото за разлика от белите репресии болшевиките са организирали системен държавен терор, провеждащ се на основата на съветското законодателство. Освен това, жертвите се избирали по класов принцип и „буржоазията“ подлежала на разправа по определение. Всичко това се допълва с описания на мащабите на червения терор, който – безспорно – унищожил повече хора от белия.

Болшевишки митинг. (На транспаранта пише: „Смърт на буржоазията и на нейните привърженици. Да живее червеният терор!!“ - бел. П. Н.)

Болшевиките отговаряли с взаимност, обявявайки червения терор за отговор на белия и преди всичко за убийството на Урицкий (председател на Петроградската ЧК, убит на 30 август 1918 година от Леонид Канисегер, член на партията на народните социалисти – бел. П. Н.) и покушението срещу Ленин (на 30 август 1918 година Фани Каплан, членуваща в партията на социалистите революционери, съкратено – есери, стреля три пъти от упор срещу Ленин и го ранява тежко – бел. П. Н.). Наистина, те отмъщавали съвсем не само на обвинените за покушението есери, но и на царските офицери и представители на други политически партии. Въпреки това съветската и съвременната проболшевишка историография стоварва отговорността за разгърнатия терор през Гражданската война на антиболшевишкия лагер.

Болшевишки митинг. (На знамето пише: „Смърт на буржоата“ - бел. П. Н.)

КОЙ Е ВИНОВЕН?

Атмосферата през 1990-2000-те години създаде нов обрат – към идеализация на бялото движение от много изследователи. Но някои историци все пак избраха уравновесен подход. Те отбелязват, че общото ожесточение на противостоящите социални и политически групи в Русия се е изразило в кървави разправи още преди болшевишкия преврат – червеният и белият терор били продължение на набиращите обороти практики на политическо насилие. Човешкият живот, който и преди това нямал в Русия висока цена, я загубил съвсем и отделната личност се разглеждала само като ресурс. Терорът станал форма на управление в тила и средство за сплашване на врага. И червеният, и белият терор започнали фактически в края на 1917 г., а масови станали през лятото и есента на 1918 г., като и двата лагера носят за това еднаква отговорност.

Съветски плакат

Антиболшевишки плакат

Антиболшевишка карикатура (Ленин и Троцкия – лекари на болната Русия – бел. П. Н.)

Съмнителна е и тезата за несистемния характер на белите репресии. С времето и белите, и червените узаконили терора. Червените имали постановления на Съвета на народните комисари („За червения терор“ от 1918 г. и прочее), на Всеруския централен изпълнителен комитет („За провеждане на терор срещу буржоазията“) и на други органи на властта; белите имали в основни линии извънредни заповеди (например на А. В. Колчак) и документи, регламентиращи работата на контраразузнаването. Заповед на Колчак от март 1919 г. въвежда разстрел на всеки десети, заложничеството и унищожаването на червените партизански села. Още една заповед позволява на командващия армията да произнася присъди за смъртно наказание. Водачите на белите признават, че техните подчинени са вършели не малко престъпления. Колчак смятал, че „гражданската война трябва да бъде безпощадна“. Когато му казали, че в едно село наказателният отряд отрязал на нелоялните селяни носовете и ушите, той отвърнал: „...това е обичайно по време на война, така се прави по време на борба“. Деникин не отричал „черните страници“ на Доброволческата армия: „...всеки офицер смяташе, че има право да задържа когото и да е и да се разправя с него по свое усмотрение“.

Жертви на колчаковците

Разкопки на жертви на белите в Томск

Разкопки на жертви на белите в Томск

Санкционираният от властите терор се допълвал от произволи по места. За делата на чекистите сме чували всички, но същото било и при белите. Белият емигрант Р. Вилиам пише за контраразузнаването в Новоросийск, че да се попадне в това „страшно място“ било много лесно, а след това и в гроба. Агентите използвали активно своето положение, за да изнудват просто за пари, заплашвайки тези, които ги имат, с преследване. На територията на Деникин през 1919 г. полицията и контраразузнаването имали състав от 78 хиляди души, докато същевременно в армията имало 110 хиляди щика.

Жертви на деникинския погром в Черкаси

”НИКАКВО ПОМИЛВАНЕ...“

Системният характер на белия терор доказва историкът И. С. Ратковский. Неговата книга „Хроника на белия терор“ включва описани на 400 страници актове на терор през 1917-1920 г. „Фронтовият“ бял терор започнал още на 28 октомври 1917 г. по време на боевете в Москва - в Кремъл юнкерите разстреляли червени пленници. Повече от четири години кървавата вакханалия практически не преставала. По степен на жестокост белите съвсем не отстъпвали на червените – в редица случаи избождали очите на своите жертви, режели им езиците, дерели ивици кожа от гърбовете им, погребвали ранените още докато са живи, изгаряли ги, привързвали хора към конете... Не случайно монархистът В. В. Шулгин казва, че бялото дело било започнато от „почти светци“, а било завършено от „разбойници“.

Бял терор

На европейската територия на Русия последните кървави акции на белите станали през ноември 1920 г. и се отличавали с особено извратена, криминална жестокост. На 12 ноември Народната доброволческа армия на С. Н. Булак-Балахович завзела град Мозир в Беларус. Започнали екзекуции и терор срещу евреите и съветските служители. Местният жител А. Найдич описва това така: „...започна погром с масови изнасилвания, побои, издевателства и убийства. Офицерите участваха (…) наравно с войниците. (…) През цялата нощ в града се чуваха сърцераздирателни викове...“ Само в Мозирския уезд били ограбени повече от 20 хиляди души, над 300 били убити, 500 жени били изнасилени. Над мъжете евреи се вършели сексуални издевателства, буквално били заставяни (цитат от показания на потърпевши): „...да си лижат един на друг задниците“, „да си пикаят взаимно в устата и да правят други мерзости... (…) Караха ни да вършим полов акт с юница...“.

Практиката на белия терор приличала на червения – имало и ексцеси, имало и държавна воля. Да се възстанови държавния монопол на насилието може само с насилие и силите, претендиращи за държавнически, се борели помежду си на живот и смърт. Терорът се възприемал като бреме на властта и нейно право. „Да се убие не да се помилва“ – в годините на Гражданската война всички знаели точно къде трябва да се постави запетаята. Донският генерал С. В. Денисов казва: „Трудно беше на властта... Не се налагаше помилване... (…) уличените в сътрудничество с болшевиките трябваше да се унищожават без всякакво милосърдие. Временно трябваше да се изпълнява правилото: По-добре е да бъдат наказани десет невинни, отколкото да се оправдае един виновен“.

“Червен терор“, худ. И. Владимиров

Разкопки на жертви на червените, Харков, 1919 г.

Политизираните опити да се оправдае терора и да се заяви, че терорът на другата страна е „по-лош“, са остарели. Както казва историкът Г. М. Иполитов, те намирисват на „цинизъм с елементи на некрофилия“. Никакъв терор не може да бъде оправдан и наречен по-малко жесток.

ЖЕРТВИТЕ НА ТЕРОРА

Количеството на жертвите не се поддава на точна оценка – документите са прекалено малко и самата практика на терора не съдейства за точно преброяване на загиналите. Всички цифри са предполагаеми. Историкът С. В. Волков смята, че по време на Гражданската война от политиката на червения терор са пострадали около 1,7 – 1,8 милиона души. Белият терор е убил, според оценката на С. Ратковский, 500 хиляди души. По-малкият брой на жертвите се обяснява по-скоро с това, че под властта на белите се оказали по-малко хора и за по-кратко време, а не защото белите са били по-хуманни.

Жертви на херсонските чекисти

Жертви на харковските чекисти

Проблемът с установяването на броя на жертвите се състои и в нееднозначното определение на терора. Някои отнасят към терора жертвите на потушените въстания, а някои военните действия; някои включват към терора само жертвите без съд и присъда, а някои и тези, които са загинали при спазване на формалните правови процедури на военнополевите съдилища или военните революционни комитети; не винаги е ясно също така отнасят ли се към някакъв терор действията от криминален характер, извършени от военнослужещите. Няма единен подход, но по правило към терора се причисляват убитите заложници и военнопленници, екзекутираните участници в заговори и нелегални групи, дезертьорите, въстаниците, разстреляни след потушаването на въстанията; там влизат загиналите от изтезания и глад, преднамерено лишените от медицинска помощ; а също така жертвите на еврейските погроми (и бели, и червени). Да се търси точния брой на жертвите е безполезно, масовият характер на терора от всички цветове е очевиден. В крайна сметка, ако се признае престъпния характер на терора изобщо (червен, бял или зелен), трябва да се заклеймяват не белите или червените поотделно, а всички политици, отговорни за започването на Гражданската война.