“QUIZAS, QUIZAS, QUIZAS”

Чух по радиото една стара песен, която не бях чувал отдавна, и се сетих, че някога доста често превеждах в блога различни песни, но после това увлечение се изгуби, та си казах сега: защо пък не.

Песента наистина е много стара, по стара и от мене, а аз - въпреки че все още съм мъж в разцвета на силите си (цитирам Карлсон) - не съм в първа младост.

Написана е през 1947 година от кубинския автор на текстове и композитор Освалдо Фарес за пуерториканския изпълнител Боби Капо.

Текстът на песента не е нещо особено, музиката също не ми изглежда много сложна, но може и да греша, защото по музикалните въпроси съм пълен гьон.

Въпреки това песента "Quizás, quizás, quizás" (“Може би, може би, може би”) печели бързо световна популярност и се радва днес на множество интерпретации, като започнем от първоначалната на Боби Капо, минем през тази на Нат Кинг Кол и стигнем до тази на Андреа Бочели и Дженифър Лопес (последна интерпретация - 2017 г., на Грегъри Портър).

Аз обаче избрах тук изпълнението на Габи Морено, защото е великолепна с китарата, пък и много ми допада това нейно латиноамериканско “джо”, вместо “йо” (“yo” - “аз”) - във втория ред на втория куплет и по-нататък.

Разбира се - следва и мой превод...

Siempre que te pregunto Que cuándo, cómo y dónde Tu siempre me respondes Quizás, quizás, quizás Y así pasan los días Y yo desesperando Y tu, tu contestando Quizás, quizás, quizás Estas perdiendo el tiempo Pensando, pensando Por lo que mas tu quieras Hasta cuándo, hasta cuándo Y así pasan los días Y yo desesperando Y tu, tu contestando Quizás, quizás, quizás Y así pasan los días Y yo desesperando Y tu, tu contestando Quizás, quizás, quizás Estas perdiendo el tiempo Pensando, pensando Por lo que mas tu quieras Hasta cuándo, hasta cuándo Estas perdiendo el tiempo Pensando, pensando Por lo que mas tu quieras Hasta cuándo, hasta cuándo Y así pasan los días Y yo desesperando Y tu, tu contestando Quizás, quizás, quizás Quizás, quizás, quizás...

Винаги, когато те попитам: кога, как и къде - винаги ми отговаряш: може би, може би, може би. И така минават дните, и аз съм отчаян, а ти, ти отговаряш: може би, може би, може би. Пропиляваш си времето като мислиш, като мислиш за това, което най-много желаеш: докога, докога? И така минават дните, и аз съм отчаян, а ти, ти отговаряш: може би, може би, може би. И така минават дните, и аз съм отчаян, а ти, ти отговаряш: може би, може би, може би. Пропиляваш си времето като мислиш, като мислиш за това, което най-много желаеш: докога, докога? Пропиляваш си времето като мислиш, като мислиш за това, което най-много желаеш: докога, докога? И така минават дните, и аз съм отчаян, а ти, ти отговаряш: може би, може би, може би. Може би, може би, може би...

ДЕЙВИД КРОНЪНБЪРГ ЦЕЛУВА МЪРТВИЯ ДЕЙВИД КРОНЪНБЪРГ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Режисьорът Дейвид Кронънбърг (“Мухата”, “Гол обяд”, “Видеодром”) засне късометражен филм със заглавие “Смъртта на Дейвид Кронънбърг”, където целува студения труп на Дейвид Кронънбърг. Филмът е създаден спонтанно и за се превръща за него в екзистенциално самопознание.

Идеята за късометражката подхвърлила (при това буквално, във вид на “труп”) групата за специални ефекти от компанията “Black Spot FX”. Заедно с Кронънбърг тя работила над четвъртия сезон на хорър сериала “Slasher”. Специалистите направили и реалистично копие на тялото му и го връчили на режисьора като подарък. А той толкова харесал това, че решил да си направи експеримент със собствения си страх от смъртта.

Кронънбърг откарал “трупа на Кронънбърг” вкъщи и го положил в леглото на дъщеря си Кейтлин. След това двамата заедно заснели ритуал на прощаване със самия себе си като мъртвец. С това семейството се опитало да приеме смъртта на съпругата на Дейвид, който починала през 2017 година. “Да можеш да целунеш своя труп, е без всякакво съмнение фантастика. Всички имат нужда от това. Всеки трябва да има труп, направен от “Black Spot FX” - признава режисьорът.
Дейвид, който починала през 2017 година. “Да можеш да целунеш своя труп, е без всякакво съмнение фантастика. Всички имат нужда от това. Всеки трябва да има труп, направен от “Black Spot FX” - признава режисьорът.

Филмът обаче не е просто едно видео. Той е и незаменим токен (NFT), който беше продаден на търга “SuperRare” със стартова цена 57 хиляди долара...

КЪМ КОПЧЕТО ПАЛТО

Да, симпатизант съм на “Демократична България” (ДБ), но не съм нито член на организацията, нито тресящ се от нерви неин фанатичен интернет привърженик, затова мога спокойно да кажа това, което мисля, без да се опасявам, че там или някъде другаде ще ме притиснат за неспазване на правилната партийна линия.

Как например ви прозвуча предложението на Христо Иванов за общи листи на ДБ с “Продължаваме промяната”?

На мене, както вече го написах и на едно друго място, ми прозвуча като във вица за онзи, който намерил едно копче, отишъл при шивача и му казал: “Майсторе, заший ми към това копче едно палто...”

Майсторът, разбира се, едва ли се е съгласил, защото иначе и до ден днешен щеше да му се носи световната свава на най-големия глупак.

Защо обаче някой си мисли, че подобна врътка в политиката е нормална, а не глупава, не мога да си обясня.

Същото се отнася, разбира се, и за “Изправи се...” - и те се опитаха да пришият своето партийно копче към палтото на “Продължаваме промяната”, но също не им се усмихна щастието.

Разликата им от ДБ е само тази, че копчето на “Изправи се...” е много по-малко.

И много по-фатално малко за влизане в следващия парламент...

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ИВ. ДРАСОВ ДО Д. ХР. ПОПОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 417

Ив. Драсов до Д. Хр. Попов

7 юни 1871 г.

Господине Азис Рушидооглу

в Никопол

Разбрахме коя е причината, поради която се е забавила стоката ни досега. Но вие пак се потрудете, дано по-скоро да се внесе, защото мущериите се притесняват. Ако не може цялата наведнъж, то гледайте по-скоро да изпратите макар и половината, защото неколцина си понакупиха от другаде [като се поусъмних да не бъде лъжа], та за разправянето на нашата ще бъде малко трудничко. Също и кръстът [1] изпратете, защото след 10-15 дни може да се завърне В. [Левски]. Та ще е нужен.

Ами ако е станало с Д. Ц[енович] и Л. К[аравелов], та последният заминал за Нови Сад? Ами листът престанал ли е [2]? Ако е престанал, потрудете се, дано друг започне. На това причината коя е, не знаем. Но както се научихме от Н. [3], те помежду си се скарали нещо. Ако е истина това, жалко! И жално? И никога горкият ни народец не ще отдъхне?!! Когато най-патриотите още и начело на работата не могат да се споразумеят?!... То вече на нас какво ни остава? Но какво ли ще каже и по-простият народ!?

Байчо! Всичките ни надежди сега на вас остават. Да ви съветваме ние оттук, е излишно. Остава ви сами да се съветвате и водите по здравия разум и от собственото ей народно чувство. Наистина, работата ви сега се удвоява и е извън силите ви, но вие бързайте! Докато се ние оттук поулесним, та тогава и вие ще се поосвободите, и ние...

Има 10-15 дни откакто сме научили, че неколцина, не знаем откъде, преминали отсам и близо до Елена [Тър. окръжие] нападнали някои пътници и им взели близо двеста хиляди гроша [4]. Подире им сега има потеря, но до днес никъде не са могли да ги нападнат и сега не се знае къде са. Ако сте известени за това, потрудете се та дано се развърнат, защото голяма пречка причиняват на работата ни. Ние ще пишем и в Тър [5] дано ги развърнат... [6]

Райков говорил сума приказки на нашия Н. Сърдил се, че В. Л[евски] му писал противното и с думите си пообезсърчил момчето. От Кършо[вски] има до В. Л. писмо. Какво му пише, не знаем... Когато си дойде В., ще видим тогава. Сега не смеем да го разпечатаме.

При това, като ви поздравяваме всички, оставаме ви крайно признателни. Поздравете Анг[ела] и прочие.

Ваш

Мурадоолу Ибрахим [7]

П. П. Забравих да ви наумя за праховете [8], които щяхте да ни изпращате, какво стана? Нужни са, пратете ги. Ами за малките [9], изпратете само една да ги видим и после ще ви кажем колко да изпратите.

Същия

(Прибавка). Свършил бях горното, когато се предизвестихме отвред, че потеря страшна завладяла всичките балкански тесни пътеки - може от 20 000 души да има повече потеря. Опасно е за горните, дваж по-опасно е за В. [Левски), че днес е пътешественик и не го знаем къде се намира сега. Бог да е на помощ на всички!!

Наистина ли Хаджи Димитър е в Галац и в Гюргево бил, защото наши хора ни казаха, че го виждали... [10]

Сега вече, ако има да ни пишете нещо, пишете ни през оня лист, който сте ни дали [11], и с твърде верни хора...

Н.Б.II.А., п. 62. № 8475

Арх. т. I, № 1, стр. 681

БЕЛЕЖКИ

1. Печатът.

2. В-к “Свобода”.

3. Н. Хитров - фотограф.

4. Липсват сведения за подобна чета.

5. Търново.

6. Да ги придумат четата да се върне зад Дунава, да не продължава нападенията си.

7. Ив. Т. Драсов от страна на Ловченския комитет.

8. Барут.

9. Картуши.

10. Известно е, че дълги години след като X. Димитър падна убит в 1868 г. на Бузлуджа, слухове се разнасяха, че бил още жив.

11. Шифър чрез изрязан лист.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1975 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ДЕЙВИД БАЛТИМОР

Дейвид Балтимор (David Baltimore)

7 март 1938 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Ренато Дулбеко и Хауърд Темин)

(За откриването на взаимодействието между туморните вируси и генетичния клетъчен материал.)

Американският специалист по молекулярна биология Дейвид Балтимор е роден в Ню Йорк в семейството на Гертруд Балтимор (Липшиц) и Ричард Балтимор. Началното и средното си образование Дейвид получава в държавно училище, където се проявяват склонностите му към биологията и математиката. По програма за надарени ученици от средните училища прекарва едно лято в лабораторията “Джексън” за изследване на генетиката на млекопитаещите в Бар Харбър (щат Мейн). Там се запознава с Хауърд М. Темин, студент по биология, едва-що завършил колежа “Суортмор” в Пенсилвания.

През 1956 г. Балтимор завършва средното училище и постъпва в колежа “Суортмор”, където специализира химия. През 1960 г. получава диплома на бакалавър с отличие и става аспирант в Масачузетския технологичен институт (МТИ) в Кеймбридж. След една година се мести в университета “Рокфелер” в Ню Йорк, където работи под ръководството на Ричард Франклин, признат за авторитет във вирусологията. Балтимор се интересува особено от механизмите за размножаване на вирусите в животинските клетки. На церемонията по присъждането му на докторска степен през 1964 г. в университета “Рокфелер” един от професорите казва: “Учителите и колегите на Балтимор са отбелязвали винаги умението му да усвоява бързо материала и способността му да прави обобщения”.

През учебната 1963/64 Балтимор продължава изследванията си във факултета по биология на МТИ. През следващата година става член на съвета по молекулярна биология към Нюйоркския медицински колеж “Алберт Айнщайн”. След това от 1965 до 1968 г. работи като научен сътрудник в института за биологични изследвания “Солк” в Ла Хоя (щат Калифорния). Там той се среща с Ренато Дулбеко, който разработва количествени методи за експериментално проучване на генетиката на вирусите и за класифициране на разликите между нормалните клетки и клетките, превърнали се в ракови в резултат от вирусно заразяване. В своите изследвания Дулбеко установява, че ако нарастването на нормалните клетки се ограничава от физиологични задържащи механизми, раковите клетки са способни да се размножават безгранично.

През 1968 г. Балтимор става адюнкт-професор по микробиология в МТИ, а през 1969 г. - редактор на списанието “Journal of Virology”. Като се опитва да си изясни по какъв начин става репликацията на генетичната система в живите клетки, той продължава първоначалните си изследвания върху вируса на полиомиелита. Балтимор смята, че това ще му позволи да формулира обща хипотеза за репликацията на която и да е вирусна система. Но към края на 60-те години става ясно, че съществуват няколко репликационни системи. Темин, който работи по това време в Уисконсинския институт, предполага, че някои вируси (например саркомата на Раус, наречена така по името на Пейтън Раус) имат в белтъчната си обвивка фермент, облекчаващ удвояването на вирусните гени в дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) на животинските клетки. Темин нарича този хипотетичен ген провирусен ген. Тъй като нуклеиновата киселина на вируса на саркомата на Раус е рибонуклеинова киселина (РНК), от теорията на Темин следва, че в клетката стопанин генетичната информация се предава от РНК на ДНК. Представата за това, че съдържащите РНК вируси могат да предизвикат образуване на свои ДНК копия, е посрещаната критично от много учени, придържащи се към традиционната гледа точка, че генетичната информация може да се предава само в последователност ДНК-РНК и никога в обратно направление.

Потвърждаването на провирусната хипотеза на Темин зависи от това дали ще бъде намерен фермент, предизвикващ включване на вирусни гени в клетъчната ДНК. През 1970 г. Балтимор и Темин, независимо един от друг, изолират такъв фермент и го наричат РНК зависима ДНК полимераза. През май същото година Темин съобщава за своето откритие на Х Международен конгрес на Международния съюз за борба с рака, а след това Балтимор представя своите резултати на симпозиум в лабораторията “Коулд спринг харбър” в Лонг Айлънд. Двамата изследователи публикуват данните си в английското списание “Nature” през юни 1970 г. Скоро те са потвърдени от Соломон Шпигелман, директор на Научно-изследователския раков институт към Колумбийския университет, който преди това е един от най-ярките критици на Темин. През следващите десет години процесът на обратната транскрипция се превръща в една от централните теми в областта на микробиологичните изследвания.

Две години след като публикува разработките си за обратната транскрипция, Балтимор е назначен за професор по биология в МТИ. Тогава със своите колеги тай синтезира частично гена, отговарящ за биологичното синтезиране у млекопитаещите на хемоглобина, съдържащ се в еритроцитите и отговарящ за пренасянето на кислорода към тъканите. Това достижение се превръща във важна стъпка по пътя за изкуственото манипулиране и рекомбиниране на гените.

Като много други биолози Балтимор се страхува от възможни опасни последици от неправилното използване на методиките на генното инженерство и затова се присъединява към групата специалисти по молекулярна биология, която предлага да се обяви мораториум върху някои видове експерименти с ДНК. През 1973 г. Балтимор е назначен на длъжността професор по микробиология, учредена от Американското онкологично дружество, в МТИ. Тази длъжност е пожизнена и дава достатъчна финансова подкрепа за научна работа. Като продължава изследванията си по проучване на фермента на обратната транскрипция при други онкогенни вируси, Балтимор открива осем вируса, притежаващи дадения фермент. (Тези вируси сега се наричат ретровируси.) Става ясно, че те предизвикват заболявания като хепатит, някои форми на рак у човека и синдрома на придобитата имунна недостатъчност (СПИН).

Една година след получаването на Нобеловата награда Балтимор става един от най-активните създатели на Консултативния комитет по рекомбинация на ДНК към Националния институт по здравеопазването. Групата, подкрепяна от федерални фондове, формулира основните направления за ограничаване на изследванията в областта на генното инженерство. През 1981 г. Балтимор преразглежда своята гледна точка, за да могат тези направления да се избират доброволно, но комитетът не се съгласява с него.

Като работи в МТИ, Балтимор е и консултант по медицина и педиатрична онкология (изследване на раковите заболявания при децата) в Детския болничен медицински център и в Раковия институт “Сидни Фарбър” в Бостън (щат Масачузетс). През 1986 г. той е председател на комитета на Националната академия на науките на САЩ, който проучва задълбочено СПИН-а и стига до извода, че мерките, предприемани от правителството за борба с тази епидемия, са недостатъчни.

През 1968 г. Балтимор се жени за Алис Хуанг, микробиоложка. Семейството има една дъщеря. Балтимор е член на много професионални дружества, сред които Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, на Американската академия на науките и изкуствата и на Националната академия на науките на САЩ. Освен с Нобелова награда ученият е удостоен с наградата “Ели Лили и компания” за изследване в областта на микробиологията и имунологията на Американското микробиологично дружество (1971 г.), с международната награда на фонда “Гарднър” (1974 г.) и с наградата на Националната академия на науките за идвания в областта на молекулярната биология (1974 г.).

Превод от руски: Павел Б. Николов

“ПЕПЕЛ”

След като отбелязах накратко във Фейсбука “Уроци по фарси” (“Persian Lessons”, 2020 г.) и “Целият живот пред очите ѝ” (“The Life Before Her Eyes”, 2007 г.) и исках да напиша няколко думи също за “Дом от пясък и мъгла” (“House of Sand and Fog”, 2003 г.) на режисьора Вадим Перелман, но нещо ми мина котка път, използвам сега възможността да кажа няколко думи за нещо друго.

Другото е сериалът на Вадим Перелман “Пепел” (“Пепел”, 2013 г.).

Аз не съм голям привърженик на сериалите, а и “Пепел” не е чак на равнището на горепосочените три филма, които си заслужава да бъдат гледани, но не е и за изхвърляне, а допълнителна атестация за него е безспорно и това, че руските патриоти изобщо не го харесаха.

Действието на серийния филм “Пепел” започва през 1938 г. в СССР, страшната година на сталинските чистки, които явно няма да отминат капитана от Червената армия Игор Петров, а вероятно ще променят съдбоносно и живота на неговата съпруга Рита.

В същото време част от престъпна банда отваря с помощта на виртуозния “медвежатник” (жарг. “касоразбивач”, от “медведь” - “мечка”) Сенка Пепел сейф, откъдето изпразва цяла чанта уникални бижута, които Сенка трябва да отнесе по предназначение за общо ползване от бандата (така нареченият, също на жаргон, “абшчак” - рус. “общак”).

Случаят обаче събира в едно купе на влака капитан Петров, който пътува към своята войскова част и очевидно към своя разстрел, и Сенка Пепел, който носи чантата с бижутата.

И тук се завързва възелът.

По стечение на обстоятелствата - да не разказвам сега подробности - двамата герои сменят своите самоличности: капитан Петров става Сенка Пепел, а Сенка Пепел става капитан Петров (който все пак ще избегне след това разстрела).

Миналото и лъжата обаче - въпреки че ги променят коренно - тегнат и над двамата, така че в края на краищата - след редица превратности на съдбите - те ще платят скъпа цена, в която влиза и животът на Рита, някогашната съпруга на истинския капитан Петров...

На мене сериалът, въпреки някои дребни нагласености, ми беше интересен, така че, ако някой се реши да го гледа, може и да остане доволен от него...

БЛОГЪТ МИ ЩЕ ЗАМЛЪКНЕ

Е, не се радвайте: това ще е само за 5-6 дена.

Утре рано сутринта тръгвам на морски велосипеден самостоятелен поход от Бургас до Резово.

Походът ми всъщност ще започне от село, защото оттам до гара Бяла нямам превоз и пак ще въртя педали.

От гара Бяла на влака до Тулово, хващам бургаския от София и малко след обяд съм в Бургас.

От Бургас до Резово са 94 километра, по малко от пет часа с велосипеда, за един ден бих ги взел, но няма да бързам.

Ще спирам, ще разглеждам, ще снимам, ще се радвам на това, което виждам за първи път.

И на разни плажове ще се появя, въпреки че не обичам да се пържа върху пясъка на слънцето, така че няма да го направя; ще постоя в морето, не много обаче - мога да плувам, но мускулите на ръцете ми са изключително слаби, та я направя сто метра, я не, а като не плуваш, само да си плакнеш камбаните във водата - не си струва: ще намеря по-интересни неща, сигурен съм.

А като се върна, голяма хвалба ще има във снимки и текст...