НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1975 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / РЕНАТО ДУЛБЕКО

Ренато Дулбеко (Renato Dulbecco)

22 февраля 1914 г. - 19 февруари 2012 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Дейвид Балтимор и Хауърд Темин)

(За откриването на взаимодействието между туморните вируси и генетичния клетъчен материал..)

Италиано-американският вирусолог Ренато Дулбеко е роден в Катанзаро, Южна Италия. Скоро след раждането му започна Първата световна война и баща му, Леонардо Дулбеко, е призован в италианската армия. Момчето, майка му Мария (Вирдия) Дулбеко, братята и сестрите му прекарват военните години в Северна Италия, в Торино и Кунео. След войната семейството се мести в провинция Лигурия, където Дулбеко получава начално образование. В юношеските си години проявява интерес към физиката и сглобява електронен сеизмограф, един от първите прибори от подобен вид.

След като завършва средно училище, на шестнадесет години, Дулбеко постъпва в университета в Торино, за да учи медицина и биология. Скоро разбира, че биологията го привлича повече от медицината и започва да работи в лабораторията на Джузепе Леви, професор по анатомия и хистология. Там Дулбеко овладява методите за клетъчно култивиране. Запознава се и със Салваторе Лурия и Рита Леви-Монталчини, аспиранти по медицина, чието влияние върху себе си по-късно оценява много високо.

След като получава лекарска диплома през 1936 г., Дулбеко е призован като офицер от медицинските служби в италианската армия. Като се демобилизира след две години, се връща в Торино, за да продължи работата си в областта на патологията, но през 1939 г. изследванията му са прекъснати отново от военна служба. През първите години на Втората световна война служи известно време във Франция, а след това воюва в състава на италианските части на германско-съветския фронт, където е ранен през 1942 г. и прекарва няколко месеца в болница. След падането на правителството на Мусолини - както и по време на последвалата немска окупация - участва в италианската Съпротива, оказвайки медицинска помощ на партизаните.

След войната Дулбеко става асистент на професора по експериментална ембриология в Торино. Лурия, който заминава за САЩ и става професор в Индианския университет, прекарва лятото на 1946 г. в Торино. По негова препоръка Дулбеко напуска Италия през следващата година и постъпва на изследователска работа в бактериологичния отдел на Индианския университет в Блумингтън. В този университет през 40-те години Лурия разработва количествени експериментални методи за изследване на генетиката на бактериите и бактериофагите (вируси, атакуващи бактериите). Използвайки експерименталните подходи на Лурия, Дулбеко започва да изследва фагите.

Работата на Дулбеко в Блумингтън привлича скоро вниманието на Макс Делбрюк, който през 1949 г. му предлага място на старши научен сътрудник в Калифорнийския технологичен институт в Пасадена. Като се премества от Индиана в Орегон и след това на Тихоокеанското крайбрежие, Дулбеко е “очароват от красотата и необятността” на САЩ и от “доброжелателността на хората”. В института той продължава да проучва бактериофагите до средата на 50-те години, когато Делбрюк му предлага да изследва животински вируси, които приличат на бактериофагите, но инфектират животинските клетки. В експериментите си Дулбеко използва количествените методи на Лурия и Делбрюк за проучване на вируса на полиомиелита и на вируса на саркомата на Раус (открит от Пейтън Раус). Тази негова работа помага за създаване на по-съвършена ваксина срещу полиомиелита.

През 1952 г. Дулбеко става адюнкт-прпофесор, а през 1954 г. - професор и интересите му постепенно се преместват към проучване на раковите вируси и на раковите клетки. Заедно с Хауърд М. Темин, студент последен курс, Дулбеко започва да проучва генетиката на вируса на саркомата на Раус. Обект на неговите изследвания е и полиома вирусът, който предизвиква множествен рак при мишките, и маймунския вирус-40, причиняващ левкоза при тези животни.

След като развиват метода за определяне на броя на раковите клетки в клетъчните култури Дулбеко и неговите колеги откриват, че раковите клетки се трансформират от раковите вируси така, че започват да се делят неограничено; този процес те наричат клетъчна трансформация. В хода на проучването на биологичните особености на раковите клетки учените изясняват, че когато се делят нормални клетки и започват да навлизат в пределите на съседните тъкани, клетъчната регулаторна система им дава сигнал да прекратят деленето. Но при раковите клетки системата за регулация се оказва повредена. Темин предполага, че клетъчната трансформация се предизвиква от вирусен ген, който става част от клетъчната ДНК. Според тази така наречена провирусна хипотеза, генетичният код на някои ракови РНК-вируси може да бъде преписан в клетъчната ДНК от фермент, намиращ се в белтъчната обвивка на вируса, което позволява на гените на проникналия вирус да контролират гените в клетката на приемника. Този фермент, наречен обратна транскриптаза, е открит от Темин и Дейвид Балтимор; РНК-вирусите, притежаващи обратна транскриптаза и формиращи вирусни гени, се наричат днес ретровируси. Смята се, че те са отговорни за болести като хепатита, СПИН-а и някои видове рак.

През 1963 г. Дулбеко е назначен за старши научен сътрудник в института за биологични изследвания “Солк” в Ла Хоя (щат Калифорния), където оглавява група учени, изследващи регулаторните системи, предизвикващи размножаването на раковите клетки. Той остава в института “Солк” до 1972 г., когато става заместник-директор на Лондонското държавно обединение на лабораториите за изследване на рака. Там той съсредоточава вниманието си върху клиничното използване на предишните си резултати за раковите вируси.

От 1977 г. Дулбеко е известен професор в института “Солк”. През 1940 г. се жени за Джозефина Салва; семейството има син и дъщеря. След развода със съпругата си през 1963 г. Дулбеко се жени за Морин Мюир, която му ражда дъщеря.

Многобройните награди на Дулбеко включват наградата Албърт Ласкър за фундаментални медицински изследвания (1964 г.), наградата Луиза Грос-Хорвиц на Колумбийския университет (1973 г.) и наградата Зелман А. Ваксман за микробиология на Националната академия на науките (1974 г.). Член е на Националната академия на науките, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, а също така е чуждестранен член на Лондонското кралско дружество и на Италианската национална академия на науките. Притежава почетни степени от Йейлския университет, университета в Глазгоу и университета “Врие” в Белгия.

Превод от руски: Павел Б. Николов