понеделник, юни 30, 2025

ЛЮДМИЛА УЛИЦКАЯ / „АЛИСА СИ КУПУВА СМЪРТ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На Таня Рахманова

Когато животът беше доведен до съвършенство, настъпи старостта. Последният скъпо струващ щрих – малка вана, монтирана след дълги размишления и търсене. Някои препоръчваха душ кабина, но Алиса отхвърли безусловно ваната с вратичка: какво хубаво има, когато отгоре ти вали дъжд по главата? Друго си е да лежиш в топлата вода с гумена възглавничка под главата и да търкаляш с омекналите си стъпала две приятно бодливи пластмасови топчета…

Алиса принадлежеше към рядката порода хора, които с пълна определеност знаят какво искат, а какво не искат в никакъв случай.

Смесената кръв, наследена от майка ѝ, полубалтийска, полуполска, охлаждаше от ранна възраст всички страстни пориви на Алиса, а страхът да попадне под чужда власт беше по-силен от останалите страхове, присъщи на жените: страхът от самотата или бездетността, или бедността. Майка ѝ пък, Марта, която се беше омъжила за действащ офицер още преди войната и беше родила от този брак Алиса, погреба своя генерал и през целия си останал още млад живот се влюбваше страстно и страдаше ярко, чак до психиатричните болници. Тя винаги беше готова да сложи в краката на поредния си любовник всичко, с което разполагаше, включително генералския апартамент, останал след съпруга ѝ…

След раздялата с последния си възлюбен Марта сложи край на живота си по непристойно литературен начин: като посети предварително фризьорския салон и си направи маникюр, тя се хвърли под влака. Това безумно поведение на майката парализира напълно у Алис способността за празна и безплодна саможертва.

На погребението на Марта присъстваха известен брой бивши възлюбени и последният, който я беше изоставил и с това ѝ беше нанесъл смъртоносния удар. Те струпаха планина от цветя върху затворения ковчег, а двадесетгодишната Алиса със своята недоизразена бледа прелест, презирайки и срамувайки се от майчината прекомерност на чувствата, се закле, че никога няма да стане, като майка си, играчка на тези животни. И не стана. Не, това не беше тягостно монашество, но имаше редки незначителни романи, които я изравняваха с връстничките ѝ в житейския опит.

Работеше като инженер чертожник, любуваше се на собствената си превъзходна работа, знаеше, че никой в бюрото не умее по-добре от нея да начертае линия. В края на двадесети век се появиха компютри и на всички чертожници, дори на най-заслужилите, им се наложи да оставят моливите и да започнат мъчително да усвояват програмата, която изпълняваше точни команди: „Вдигни перото, свали перото, премести го до точка…“ – но точно тогава Алиса се премести при пенсионерите.

Повече от десет години продължи най-щастливият период от живота ѝ: пенсията ѝ беше малка, но към нея Алиса си намери чудесна допълнителна работа – три пъти в седмицата разхождаше две деца в градинката от десет до обед. А после беше възхитително свободна. Понякога ходеше на театър, по-често на концерти, в консерваторията, създаде си там интересни познанства и живееше за свое удоволствие, докато един ден съвсем неочаквано, в собственото си жилище, до собствения си диван, не загуби съзнание. След като лежа неопределено време, дойде в съзнание и се изуми от странния ракурс: видя счупената чаша в плитка локвичка, краката на падналия стол, косматия червено-син килим до самото ѝ лице. Стана лесно. Болеше я натъртеният лакът. Помисли и извика лекар. Измериха ѝ кръвното налягане и ѝ предписаха хапчета. И уж всичко си беше както преди. Но не мина даром: от този ден Алиса се замисли за смъртта.

Нямаше никакви прилични роднини – полско-литовските се бяха изпарили отдавна заради омразата си към съветската власт, която олицетворяваше покойният генерал. Генералският род, от своя страна, не харесваше нито Марта, нито дъщеря ѝ Алиса по причини, които всички бяха отдавна забравили…

Алиса беше на шейсет и четири години. Здравето ѝ, ако не се брои припадъкът – това неочаквано напомняне за преходността на живота – беше добро. Но се появи въпросът: ами ако се разболее? Ако легне болна? На кого да разчита?

Алиса загуби съня си. Не беше спала няколко нощи, а после ѝ дойде гениално решение. Много просто: когато болестите я връхлетят, когато стане непоносимо, може да се отрови. Ще приготви предварително силна отрова, по-добре някакво приспивателно, което да изпие и да не се събуди. Без всякакви глупави демонстрации, каквито майка ѝ разигра навремето. Няма що, Ана Каренина. Просто да изпие нещо и да не се събуди. И така да избегне някак си самата неприятност на смъртта…

Когато ѝ дойде тази мисъл, Алиса скочи от леглото и се зарови в чекмеджето – някъде имаше бяла порцеланова кутийка за пудра или за нещо друго козметично – останала от майка ѝ. Ето тук може да сложи праховете, да ги държи до леглото и, когато му дойде времето – да ги изпие…

Не, не още утре. Но е време да помисли. За целта на първо място трябва да намери надежден лекар, който да ѝ изпише праховете в необходимото количество. Задачата не е проста, но е изпълнима…

След припадъка Алиса живееше както обикновено – разхождаше се с Арсюша и Галочка. Мили деца от съседния вход, а майката възпитана, не е скандалджийка, учителка по музика, сутрин даваше уроци, а през втората половина на деня се занимаваше с децата си.

Вечерно време Алиса все още се забавляваше, но не забравяше за необходимия лекар. Заприказва се с една своя театрална спътница за едно-друго и се оказа, че нейният брат е лекар. Евреин, впрочем. Именно. Може би не напразно са говорили какво ли не за тях – вредители, отровители… С една дума, Алиса помоли своята позната да я свърже с брат си за медицинска консултация.

След седмица дойде братът – Александър Ефимович. Тъжен, слаб човек с въпросително изражение на лицето. Той беше разбрал, че са го поканили на частен прием, но Алиса го настани на масата, сервира чай. Той недоумяваше леко, пациентката обаче беше възпитана, външно много привлекателна. Такива жени никога преди не бяха попадали в полезрението му. Всъщност, никакви отдавна не му бяха попадали. На пациентките гледаше изключително от медицинска гледна точка. Беше овдовял преди три години, тъгуваше в самота и не искаше да чува намеци от страна на роднините си за вредата от самотния живот.

Масата беше подредена изискано, тънките порцеланови чаши стояха върху сива ленена покривка, бонбоните бяха малки, чуждестранни, а не големите „Мечета в борова гора“. Самата Алиса Фьодоровна беше, като чашите и бонбоните, изящна, с тънка неусмихваща се уста, със светла, гладко прибрана коса. Наля чай и разказа за проблема си направо: трябва ми силно приспивателно, при това в такова количество, че след като го изпия, да не се събудя вече.

Като помисли малко и отпи от чая чай, Александър Ефимович попита:

– Някакво онкологично заболяване ли имате?

– Не. Аз съм напълно здрава. Работата е там, че искам да си отида здрава. В момента, когато взема това решение. Нямам роднини, които да се грижат за мене, а да се търкалям по болници, да се мъча и да се напикавам – нямам ни най-малко желание. Приспивателното ми трябва, за да мога да го взема, когато това решение узрее. Аз просто искам да си купя лека смърт. Виждате ли в това нещо лошо?

– На колко сте години? – зададе летарят след дълга пауза един напълно медицински въпрос.

– На шестдесет и четири.

– Изглеждате прекрасно. Никой няма да ви даде повече от петдесет – отбеляза той.

– Зная. Но не съм ви поканила за комплименти. Кажете ми определено, ще можете ли да ми изпишете нужното лекарство в достатъчно количество…

Лекарят свали очилата си, постави ги пред себе си и разтърка очи.

– Трябва да помисля. По принцип, нали разбирате, барбитурати се изписват по специални рецепти… това е подсъдно нещо.

– И в този случай добре платено – отбеляза сухо Алиса Фьодоровна.

– Аз съм лекар и за мен това е преди всичко морален въпрос. Признавам си, за пръв път в живота се сблъсквам с подобно предложение.

Допиха чая. Разделиха се с уговорката, че лекарят ще помисли и ще ѝ се обади, за да съобщи решението си.

Сега не спеше Александър Ефимович. Тя не излизаше от главата му, тази слаба, беловата жена, толкова различна от всички, които беше срещал в живота си. И най-вече от жена му Рая, весела, с изпадащи от прическата ѝ гофрирани кичури, с вечно протритите на големите ѝ гърди пуловери, шумна, дори креслива… и как Рая си отиваше мъчително, изяждана от саркомата, с пристъпи на чудовищна болка, необлекчавана от никакви морфини.

Цяла седмица не можеше да вземе решение, всеки ден се канеше да се обади на тази удивителна Алиса, но не можеше да разреши моралната задача, която му беше задала. Пряма, честна, изключително достойна жена! Защото нищо не ѝ струваше да се оплаче от безсъние, да поиска приспивателно, и аз щях да ѝ го изпиша, а тя щеше да събере десет – двадесет дози – кой може да провери това? – и ще да ги изпие, за да заспи вечен сън.

Срещнаха се непредвидено, в консерваторията, на концерт на Плетньов, в антракта, след сюитата от „Спящата красавица“ на Чайковски и преди сонатата на Шопен. Алиса не го позна веднага, а той нея – още в първата секунда.

Тя стоеше в бюфета с чаша вода и се оглеждаше за свободен стол. Александър Ефимович ѝ се поклони отдалече. Стана, кимна, за да я покани, и тя седна на освободения стол...

След концерта той тръгна да я изпрати. Докато бяха слушали музиката, проливният дъжд беше преминал. Обширни локви покриваха цялата улица и бронзовият Чайковски седеше в своя бронзов стол сред малко езерце от дъждовна вода. Лекарят хвана Алиса Фьодоровна под ръка. Ръката ѝ беше лека и твърда – такава, каквато беше на жена му Рая, когато я изпращаше за първи път след абитуриентския бал. И той вървеше, чудейки се на това отдавна забравено осезателно чувство.

„Ето един мъж, който не иска нищо от мене – помисли си Алиса, – а аз чакам услуга от него…“

Те поговориха за Плетньов, той си спомни за Юдина, отбелязвайки, че от времето на нейната смърт именно Плетньов е от онези музиканти, които си позволяват правото на ново, лично прочитане на музикалната класика. Алиса Фьодоровна разбра, че разговаря с човек, който възприема музиката задълбочено, като професионалист, а не като нея самата, повърхностен слушател.

Той я заведе уверено до дома ѝ, намери лесно в неосветения двор закътаната двуетажна сграда, където беше идвал преди седмица. Имаше забележително чувство за ориентиране в пространството - и в гората, и в града: всяко място, което беше виждал веднъж, намираше винаги с лекота. Спряха пред входа.

Вече се сбогуваха, а тя решително не задаваше въпроса, заради който го бе извикала при себе си.

Настъпи неловка пауза, която той прекъсна все със същото въпросително изражение, което му беше присъщо:

– Алиса Федоровна, готов съм да отговоря на молбата ви със съгласие, но бих искал да се върна на този въпрос по-късно, когато… – той явно подбираше правилните думи, – когато се стигне до това. А дотогава поемам грижата за вашето здраве.

Тя кимна – никой никога не се беше грижил за нея, пък и тя не би го позволила! Но беше приятно да чуе това. Тя му протегна леката си твърда ръка и хвана дръжката на входната врата. Вътре беше тъмно.

– Разрешете… – Той пристъпи след нея във влажната тъмнина на входа.

Тя опипваше с крак първото стъпало в тъмното и се спъна леко. Той я подхвана отзад, през гърба.

Така започна техният роман – потапяне в младостта от едно случайно докосване, първа целувка в тъмнината на входа, опарване от неочакваното, пламнало в душата на Алиса, чувство на пълно доверие към мъжа…

И Алиса му довери повече, отколкото жените доверяват в младостта си – не живота, а смъртта си.

Започна най-щастливата година в живота на Алиса. Александър Ефимович не рушеше онзи мек пашкул от самота, който тя беше изплела и в който се чувстваше защитена. По удивителен начин той със самото си присъствие дори укрепваше тази защитеност. Сякаш я беше покрил отгоре с купол. Но това, което особено изумяваше Алиса, беше способността на Александър Ефимович да отгатва нейните капризни вкусове. Без да зададе нито един въпрос за нейните предпочитания, той ѝ носеше твърди зелени ябълки и розов зефир (вид сладкиш – бел. П. Н.), бонбони „Рачета“, лилав, а не бял люляк и сирене „Костромско“. Всичко, което тя обичаше.

Алиса беше винаги чувствителна към миризмите и всички мъже, с които някога имаше отношение, миришеха на желязо или на цигари, или на звяр, а този, любовникът на старините ѝ – на безобиден детски сапун, с който миеше докторските си ръце преди всеки и след всеки прегледан болен. Същия този сапун, който Алиса винаги предпочиташе пред всякакви ягодови и всякакви други изкуствено ароматизирани…

Александър Ефимович, живял цял живот с жена могъща и взискателна, с обширни потребности, неуморна в разнообразните си и взаимоизключващи се желания, за първи път откри, че може да бъде до една жена свободен от неизчерпаема женска власт. От сдържаната Алиса, срамежлива дори в минути на близост, се излъчваше мълчалива благодарност. Към края на шестото си десетилетие той се почувства не като пожизнено нает обслужващ персонал, а като щедър дарител на радост. И се наричаха един друг в минути на нежност с едно и също юношеско име – Алик.

Александър Ефимович, който много години беше работил като невропатолог в поликлиниката на ВТО, Общоруското театрално дружество, и благодарение на своите пациенти имаше необятни връзки, водеше Алиса през седмицата на най-добрите спектакли за сезона, в консерваторията, а в събота идваше при нея на интимна вечеря. Алиса за пръв път в живота си готвеше храна не само за себе си…

Животът се промени и възрастта отстъпи, и само едно тревожеше: някъде мъждукащата в далечината и неотпускащата мисъл, че това непланирано щастие не може да продължи дълго.

Алиса знаеше, че след смъртта на съпругата си той живее с по-малката си неомъжена дъщеря Марина, не съвсем здрава и не съвсем благополучна. По-голямата Аня, здрава и благополучна, отдавна живееше отделно със съпруга си и двете си деца ученици.

През цялата зима те се срещаха като влюбени младежи, а през лятото отидоха двамата на почивка, нарушавайки плановете на по-малката дъщеря, свикнала да прекарва лятната отпуска със своите родители. Но Александър Ефимович не посвещаваше Алиса в този огорчителен конфликт с дъщеря си. Той купи две почивни карти за Комарово и в средата на лятото, когато белите нощи бяха започнали вече да помръкват, а хладноватата питерска жега беше неуморителна, двамата пристигнаха в Дома на творчеството.

Имаха отделни стаи, в двата края на коридора и двамата се забавляваха от взаимните си вечерни посещения.

– Алик, ние с тебе се крием като ученици да не ни видят родителите – смееше се Александър Ефимович, когато Алиса му отваряше вратата на стаята след слабо ритмично почукване.

Алиса само се усмихваше загадъчно в отговор на шегата: първият в живота ѝ вял роман се случи пет години след смъртта на майка ѝ, когато съученичките и връстничките ѝ бяха успели да се сдобият със съпрузи, деца и любовници, да се разведат и отново да се омъжат, и как точно учениците крият от родителите си своите романи, нямаше представа. А майка ѝ Марта и не мислеше да крие своите романи от Алиса, всички те бяха на показ и Алиса страдаше от шумните ѝ страсти.

Всичко, което Алиса не беше получила достатъчно в младостта си, се стовари върху нея на преклонна възраст и тя се смущаваше леко от положението си на любовница, особено сутрин, когато слизаха в столовата, където седяха почти изцяло възрастни двойки, отдавна уморени от съпружеския живот. След закуска ходеха на дълги разходки, понякога пропускаха обяда, връщаха се чак вечерта. И двамата бяха за първи път на тази финландска земя, знаеха малко за историята и географията на тукашните места и се лутаха напосоки, ту излизайки през дюните към пясъчния плаж, с редки големи кръгли камъни, забравени на брега през ледниковия период, ту стигайки до Шчуче езеро, където къпането беше много по-приятно, отколкото във Финския залив, обрасъл с някакви кафяви водорасли.

На езерото Александър Ефимович срещна познат актьор, един от старите му пациенти, редовен посетител на тези места, бивш ленинградец.

Той седеше с вяла въдица в безплодна надежда да извади от водата ако не щука, то поне костурче, зарадва се на лекаря и, като научи, че е за първи път по тези места, се нае да им покаже някогашното Келомяки. Той ги водеше из цялото селище, сочейки им старите финландски вили от онези, които не били отнесени разглобени във Финландия, когато земята преминала към Русия, заведе ги до къщата на Шостакович, до „будката“ на Ахматова, обновена и боядисана в свеж зелен цвят, до вилата на малко известния академик Комаров и на общоизвестния академик Павлов...

Около три дни те вървяха с този доброволен екскурзовод, а после се отделиха от него и бродеха в рехавите борови гори, събирайки черни боровинки и кисели малини...

Двадесет и четирите дни от почивката се проточиха безкрайно и те се сближиха през тези дълги дни и кратки нощи, сякаш зад гърба им имаше години, прекарани заедно.

Когато се върнаха в Москва, Александър Ефимович направи на Алиса предложение. Тя мълча дълго, а после му напомни за своята молба, която той така и не беше изпълнил. Беше успял да забрави за какво става дума. За приспивателното...

– Алиса, Алинка, защо? Сега пък защо?

– Сега – особено, – усмихна се Алиса.

– Не разбирам...

– Защото това ще свърши... и аз искам да съм готова.

Той вече знаеше, че да се спори с Алиса е безсмислено.

— Това е лудост. Но съм съгласен.

Алиса извади от чекмеджето на бюрото си бялата порцеланова кутийка и я подаде на Александър Ефимович:

— Ще го сложиш ето тук.

Беше някакво нарушение в съзнанието, но с това не можеше да се направи нищо.

— Добре, добре. Но първо ще се оженим. А после ще го сложа – ще бъде сватбен подарък.

Той се засмя, а тя ни най-малко не му се усмихна в отговор.

— Тази женитба… Да се смеят хората ли? И какво ще кажат дъщерите ти?

— Това няма никакво значение – отговори той и се замисли. За по-малката, която живееше при него, с лабилната психика, това наистина можеше да бъде удар…

През есента, скоро след първата годишнина от запознанството им, Александър Ефимович навършваше седемдесет години. На работното си място организира скромна почерпка, получи от колегите си като подарък нова кожена чанта, която се различаваше от старата само по променената цифра на сребърната плочка – „70“ вместо „60“.

За семейството и приятелите си той поръча вечеря в ресторант „Котва“. Алиса не искаше да отиде. Той настояваше – това ще бъде най-добрият случай да се запознае с дъщерите му. Александър настъпваше, Алиса отстъпваше. Със своите близки приятели, съучениците си Костя и Альона, и състудентите си лекаря психиатър Тоболски и лекаря акушер Прицкер, той беше запознал Алиса още по-преди. Семейството беше последната черта.

След известно колебание той покани братовчедка си, която ги беше запознала, и Муся Турман, най-близката приятелка на покойната му съпруга. Това беше рискован жест, но стратегически безупречен. Александър провеждаше подготовката на широк фронт.

Алиса се колебаеше. Тя капризничеше до последната минута, ту се съгласяваше да отиде на вечерята, ту отказваше. Отдавна вече беше свикнала да живее като кралица: изобщо не ѝ беше важно дали се харесва на околните или не – кралиците не изпитват чувство на зависимост от чуждото мнение… А тук се развълнува и веднага почувства раздразнение към себе си.

Александър Ефимович я убеди час преди да излязат от вкъщи: ти значиш твърде много за мене и не мога повече да те крия. Освен това трябва все пак да ги подготвя всичките …

И тя се предаде.

Всички пристигнаха почти едновременно, в седем и десет гостите седяха на масата.

– Запознайте се, Алиса Фьодоровна, – гордо произнесе Александър Ефимович и представи на приятелката си поред гостите: Аня със съпруга си и двамата внуци, Марина, Муся Турман. Със своите приятели беше успял вече да я запознае по-рано.

Алиса беше безупречна и го знаеше. Копринената блузка в тютюнев цвят беше пристегната с мек кожен колан, а нейната тънка талия беше единствената такава сред бъчвообразните фигури на всички останали дами. Гостите бяха донякъде слисани, дори дъщерите, предварително предупредени, че баща им ще покани своята приятелка. Муся Турман остана безмълвна – тя гледаше въпросната особа с очите на покойната Рая и се чувстваше обидена.

– Нищо особено няма в нея – прошепна тя на Аня. Но Аня не я подкрепи:

– Ти какво, лельо Муся, доста даже интересна жена. И фигурата...

– Како фигурата, какво фигурата? – изсумтя шепнешком Муся. – Тя го е оплела и тепърва ще ни покаже всичко, помни ми думата.

Но сервитьорът вече беше разлял шампанското и Костя, един от приятелите, вдигна чаша...

Костя, побелял, бузест, кълбовиден, заговори: че се познават със Саша шестдесет и седем от седемдесет години, че се знаят толкова добре, че понякога не могат да различат къде минава границата между мислите им, че отдавна вече не знае кой първи е казал, кой първи е помислил, че са повече от приятели и повече от братя и че цял живот той, Костя, върви по петите му, но никога не го настига... и още други думи, които всички бяха хвалебствени и по някакъв начин весели. А накрая каза, че се радва да види до Саша вълшебната Алиса, която е дошла при тях от Страната на чудесата. Алиса се усмихна хладно...

Месец по-късно те се разписаха тихо и делнично. Александър Ефимович изпълни обещанието си: порцелановата кутийка, пълна със зърнистобял прах, стоеше в бюрото, зад купчината хартия за писане, пликове и стари пътнически билети. Александър Ефимович се вписа с удивителна деликатност в жилището на Алиса, без да наруши нищо там, а напротив, поправяйки основно всичко, което беше залепено с лейкопласт и вързано с въженце. Той закрепи провисналия рог на полилея, смени отдавна неработещата плоча на печката и у Алиса се укрепваше смътното чувство, че медицинската му професия се състои в лечението на всичко, до което се докосне. Без ничия чужда помощ разцъфтя на прозореца цветето, което преди никога не беше цъфтяло.

Съпрузите, които и преди не се оплакваха от здравето си, се подмладиха видимо.

– Рестартирахме хормоналните цикли – смееше се съпругът.

Към пролетта стана ясно още едно непредвидено и малко вероятно събитие: по-малката дъщеря на Александър Ефимович, Марина, забременя на своите непълни четиридесет години. Нейният вроден дефект – цепнатина на устната и небцето с останалите по лицето малки белези от напълно успешната операция – беше изкривил повече характера ѝ, отколкото външността. От детските си години избягваше всякакво общуване, избра си професията на коректор, при която общуваше изключително с текстове, а не с хора. Обстоятелството, че успя да забременее, изуми бащата. Но той по-скоро се радваше, разбирайки, че не оставя дъщеря си в самота, а с дете, което може да замени целия враждебен, както тя смяташе, свят.

Алиса кимна неопределено с глава: тя имаше свои съображения за раждането на деца, но не смяташе за нужно да ги споделя със съпруга си. Още повече, че съображенията ѝ отдавна бяха изгубили каквато и да е актуалност.

По онова време, когато Александър Ефимович сподели новината с Алиса, бременността, която от половин година се беше таила в нейния дебел корем, беше незабележима дори за набито око. Все същата дебела, подпухнала лелка, каквато Марина беше от млади години.

Когато наближи времето за раждане, бащата настани възрастната си дъщеря в престижния родилен дом на „Шаболовка“, където ръководител на отделение беше състудента му Прицкер. Имайки предвид възрастта и теглото, решиха да направят цезарово сечение. Операцията насрочиха за вторник сутринта. Александър Ефимович дочака обаждането на хирурга, получи съобщение, че всичко е наред – момиченцето е без никакви дефекти, във всеки случай, без заешка устна… Александър Ефимович помнеше ужаса, който изпита, когато съпругата му изнесе от родилния дом тяхното момиченце със зееща триъгълна дупка от устата до носа. Сега въздъхна с облекчение.

– Е, добре, ще отида до родилния дом – каза той на Алиса.

Събраха хранителен пакет за родилката – кефир, мляко, бонбони и парче сирене. Той излезе от дома, а в най-близкия цветарски магазин му провървя – тъкмо бяха докарали от прекрасните, любими на Алиса зюмбюли, и той купи голям букет за дъщеря си и за медицинските сестри. Продавачката му опакова букета в подаръчна хартия. Той излезе на пустата улица в замрялото следобедно време с цветята и найлоновия плик с продуктите. На автобусната спирка стоеше малобройна тълпа. Той застана малко по-встрани, за да не закачàт бутащите се хора прекрасните зюмбюли, когато дойде автобусът.

В този момент движеща се по средата на улицата с висока скорост черна кола се сблъска с друга, също толкова голяма и черна, и я изхвърли на тротоара. Колата се заби в стълба на уличната лампа, събаряйки по пътя си трима души от опашката. Единият от тях, с букет цветя, загина на място…

Вечерта Алиса се обади на Прицкер. Той каза, че с Марина и детето всичко е наред, но Александър не е идвал. Алиса започна да звъни по телефоните. Петнадесет минути по-късно ѝ съобщиха, че съпругът ѝ се намира в моргата. Целия ден се опитвали да издирят семейството му, но на адресната регистрация никой не вдигал телефона.

Това беше краят. „Да, да, точно това очаквах“. Порцелановата кутийка в чекмеджето…

На следващата сутрин Алиса започна от родилния дом – занесе на Марина мляко, кефир и сирене. После отиде в моргата. Погребението се отлагаше заради съдебномедицинската експертиза.

На Марина съобщиха за смъртта на баща ѝ чак на третия ден. Тя получи остра психоза и другият приятел на Александър Ефимович, професор Тоболски, я настани в института „Кашченко“. Момиченцето засега остана в родилния дом... Аня, по-голямата сестра на Марина, не можеше да вземе детето – съпругът ѝ, който не понасяше Марина, се възпротиви.

След две седмици детето взе от родилния дом баба му. Алиса Фьодоровна. Това, че щастието ѝ с Александър Ефимович ще е кратко, Алиса го предчувстваше, но за новороденото дете нямаше никакво предчувствие.

Момиченцето живееше в количка до леглото на Алиса. Алиса не искаше да се мести в по-просторния апартамент на покойния си съпруг. Там беше мръсно и имаше ужасна вана с напукан емайл, а тук – чисто нова, блестяща от белота.

Едва след половин година Марина излезе от психиатричната клиника. Но как можеше да повери малката Александра на тази отпусната, психично болна и немарлива жена?

Кутийката с барбитурати лежеше в чекмеджето на бюрото, но Алиса вече не можеше да се възползва от сватбения подарък на своя съпруг. Тоест, теоретически можеше. Някога... когато обстоятелствата позволят...

неделя, юни 29, 2025

ПЕТЪР И ПАВЕЛ

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД

Винаги съм смятал повестта на Стивънсън „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ за плод на писателското въображение, за фантастична притча, представяща вечната тема за двойствеността на човешката душа, в която не бива да се разделя Злото от Доброто.

Оказва се, че няма такова нещо.

В къщата, където е израснал Робърт Стивънсън, имало мебели, направени някога от дърводелеца Уилям Броуди. Това име нямало как да не заинтригува малкия жител на Единбург. Деканът Броуди (1741–1788?) бил смятан и до днес се смята за местна знаменитост.

Ето го Броуди пред един пъб, носещ неговото име

Броуди бил един от стълбовете на градското общество. Той бил не само декан (нещо като профсъюзен лидер) на своята занаятчийска гилдия , но и член на градския съвет, член на привилегирован джентълменски клуб и прочее, и прочее.

Нощем обаче почтеният декан водел съвсем друг живот. Фирмата му се занимавала не само с изработване на мебели, но и на всякакви видове ключалки. През деня Броуди правел ключове, а под прикритието на тъмнината отключвал безпроблемно бравите собствено производство и задигал ценности от дома на клиента – не веднага, разбира се, а след известно време, за да не предизвика подозрения. Престъпникът действал толкова акуратно и предпазливо, че в продължение на цели осемнадесет години никой не подозирал за двойствения му живот. В крайна сметка злодеят бил издаден от един свой съучастник, който попаднал случайно в ръцете на полицията. Броуди избягал на континента и се укривал, но бил открит, върнат обратно и обесен.

Във Великобритания имало достатъчно крадци, сред които понякога са се срещали и джентълмени, но всички те били разорени и пропаднали хора. Броуди обаче бил доста заможен човек. Нито неговите съвременници, нито неговите потомци успели да разгадаят загадката: защо станал крадец? Защо било нужно да рискува толкова много години? В името на какво?

За декана Броуди е известно, че се отнасял към допълнителните си доходи така, сякаш парите парели в ръцете му: пропилявал ги на зарове и карти, а също така, изглежда, дарявал щедро за благотворителност.

Ето така и Стивънсън, очевидно, си блъскал като дете главата над тайната на мистър Броуди, а когато пораснал и станал писател, съчинил повест за човек, страдащ от раздвоение на личността.

Това е така, защото по времето на Стивънсън все още не били познати термините „адреналинов маниак“ и „латентна социопатия“. По света е пълно с мирни представители на средната класа, на които ужасно им липсват приключения. Друго разпространено явление е, когато порядъчни в ежедневното общуване хора изпитват изгаряща потребност да направят някоя пакост, но се сдържат, защото се страхуват от последствията.

Деканът Броуди вероятно бил подвластен и на двете психически аномалии. Ако по онова време имало улични гонки или поне пейнтбол, щяло да му се размине бесилото. А социопатските си пориви Броуди би могъл да избива в социалните мрежи. Би си регистрирал няколко акаунта с инфернални прозвища и щеше да троли и да грубиянства в коментарите по чуждите блогове. В нашата блогосфера такива „мистър Хайдовци“ са колкото щеш.

Но все още не съм разказал най-интересното: за екзекуцията на единбургския върколак.

Деканът Броуди бил обесен на доста солидна бесилка, която самият той изработил навремето по държавна поръчка.

По онова време вместо телевизионни новини имало популярни изображения: „Джентълменът крадец зад решетките!“

Майсторът със златни ръце не възнамерявал да умира и проявил съобразителност. Първо, сложил си стоманен нашийник. Второ, подкупил палача, за да закрепи правилно примката. Трето, предупредил приятелите си, че на опелото ще го донесат не съвсем мъртъв. И четвърто (ето това е истински перфекционизъм), вмъкнал в гърлото си сребърна дихателна тръбичка, в случай че нещо с нашийника се обърка.

И сякаш имал някакво предчувствие. Палачът се оказал негодник: осъденият бил обесен на гол врат. Когато приятелите му се опитали да съживят обесения, не се получило нищо. Дихателната тръбичка също не помогнала.

Това е според едната версия.

А според другата приятелите му все пак успели да съживят декана, той напуснал Англия и по-късно бил видян в Париж жив и здрав.

Интересно: дали са го обесили, или не?“

Жалко, че не съм гледал филма „Деканът Броуди“ и не зная кой край е предпочел сценаристът.

На негово място задължително бих съчинил ефектна сцена с оживяващ покойник, от чиято уста – ах, каква изненада! – се показва сребърна тръбичка. А след това Броди и неговата аморална, но любеща приятелка плават под корабни платна през Ламанша, срещу изгряващото слънце и финалните надписи.

Гледал ли е някой този филм? Как свършват нещата там?

Следва

събота, юни 28, 2025

МРАЧНАТА ЖЪТВА НА ДАРВИНИЗМА

ИЗТОЧНИК: “RZECZPOSPOLITA“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 1859 г. Чарлз Дарвин публикува книгата „За произхода на видовете чрез естествен подбор, или за запазването на привилегированите раси в борбата за съществуване“ (англ. "On the Origin of Species by Means of Natural Selection, or the Preservation of Favoured Races in the Struggle for Life" – бел. П. Н.). Днес пълното заглавие на този фундаментален труд на създателя на теорията за биологичната еволюция е старателно пропускано в множество дебати, статии и научни книги от съображения за политическа коректност. Още през 60-те години на XIX в. Чарлз Дарвин осъзнава с ужас, че неговият труд е тълкуван погрешно и представлява основа за напълно чужди нему расови теории.

През 1865 г. британският естествоизпитател, антрополог и лекар Франсис Галтън, позовавайки се на произведението на своя братовчед Чарлз Дарвин, заявява: „Ако за подобряване на човешката раса посветим дори една двадесета част от разходите и усилията, посветени на подобряването на породите коне и добитък, каква плеяда от гении бихме могли да създадем.“ А в действителност първата книга на Дарвин има малко препратки към вида Homo sapiens, като се концентрира предимно върху еволюцията на животинския и растителния свят.

Но расисти като Галтън не се интересували от протестите на Дарвин. През 1869 г. Галтън публикувал своя труд „Hereditary Genius“ („Наследственият гений“), в който за пръв път използвал термина „евгеника“, заимстван от гръцката дума „eugenes“, което означава „добре роден“ (тоест: роден без недостатъци – бел. П. Н.).

Привържениците на евгениката дават за пример Спарта като селекционирано общество. Там новородените били подлагани на оглед от старейшините – тези, които считали за слаби или болни, били изоставяни (в планината, а не хвърляни в пропаст, както пише в някои учебници по история – бел. П. Н.). Погрешно се вярвало, че силните и здрави деца израстват винаги като по-добри воини и по-мъдри граждани на Спарта. Илюстрация: картина на Джузепе Диоти от 1840 г. „Селекция на спартанските новородени“

В теорията за формирането на по-добри човешки раси възгледите на Галтън споделя френският психиатър Бенедикт А. Морел, който още през 1857 г., тоест две години преди появата на книгата на Дарвин, публикува „Трактат за физическите, интелектуалните и моралните дегенерации на човешкия вид“. Морел създава теория за „дегенерацията“ на някои родове, народи и раси, която според него е резултат от болести и наследствени нарушения, които не могат да бъдат излекувани.

Появата на издателския пазар през 1871 г. на поредния труд на Дарвин „За произхода на човека“ предизвика експлозия от странични расови теории. Те не отхвърлят хипотезата за общия предшественик на човечеството от маймуната, но подчертават, че групите, които мигрирали от Африка на север, трябвало да се борят за оцеляване в трудни климатични условия, като по този начин усъвършенствали своите инструменти, докато тези, които останали в тропическите райони, не развили творчески познавателни способности. Цветът на кожата станал в очите на расистите белег за интелектуалното развитие на дадена човешка раса.

Теории, които намерили благодатна почва

Дарвинизмът бил използван и срещу хората с интелектуални затруднения. Унгарският лекар Йожеф Маджар заявява през 1910 г.: „Социалната помощ във формата, в която я виждаме днес, представлява заплаха, защото пречи на изчезването на индивиди, които са най-обременителни и опасни за обществото, и допринася за тяхното размножаване.“ След което, позовавайки се на евгеничните теории, добавя: „Ако държавата има право да лишава своите граждани от свобода, а дори и от живот, то без съмнение има право и да ги стерилизира.“ Възгледите на Морел и неговите поддръжници срещат сериозна критика от страна на християнските среди, особено от средите на католическите мислители. Но попадат на благодатна почва сред радикали от типа на Хитлер. Харесват се също на някои протестантски общности отвъд океана.

В своята книга от 1914 г. „Предизвикателство на фактите и други есета“ американският расист и дарвинист, социологът Уилям Г. Самнър, критикува католическия хуманизъм: „Сантименталните се възмущават винаги яростно от концепцията за оцеляването на най-силните, която е плод на свободата. Но ако не ни харесва оцеляването на най-силните, алтернативата е оцеляване на най-слабите“. При това Самнър се позовава на т.нар. негативна евгеника на Галтън, която се състои в недопускане на смесването на по-низши индивиди („отпадъци“) с по-висши. Тази концепция, както и расовите възгледи на френския философ Жозеф Артюр дьо Гобино, вдъхновяват немския юрист Ханс Глобке да разработи през 1935 г. „Закона за защита на германската кръв и германската чест“. Той разделя населението на Германия, а по-късно и на окупираните от нея територии, на т. нар. арийци и неарийци. В националсоциалистическата публицистика се появява и терминът „подчовек“ (на немски: Untermensch) по отношение на евреи, роми, поляци, руснаци и чехи. По-малко от 100 години след появата на еволюционната теория се оформя общият план на германската расова политика, чийто първи етап предвижда избиването на всички евреи и роми и унищожаването на около 50 милиона славяни, включително 85% от поляците.

Автор: Paweł Łepkowski

петък, юни 27, 2025

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1995 г. / ХИМИЯ / МАРИО МОЛИНА

Марио Молина (Mario Molina)

19 март 1943 г. - 7 октомври 2020 г.

Химия (заедно с Паул Крутцен и Франк Шерууд Роуланд)

(За работата му в областта на атмосферната химия, по-специално относно образуването и разлагането на озона.)

1. Произход и образование

• Роден: 19 март 1943 г., Мексико Сити, в семейство на лекар – дипломат (баща) и музикант-скриптичка (майка).

• Ранен интерес към науката: още като дете превръща банята в домашна лаборатория; леля му химичка го въвежда в професионални експерименти.

• Университет: дипломира се като химически инженер в Националния автономен университет на Мексико (UNAM, 1965).

• Аспирантура: магистър в Университета на Фрайбург, Германия (1967), след това доктор по физикохимия в Univ. of California, Berkeley (1972) под ръководството на Джордж Питърсън.

2. Ранни изследвания и постдокторат

След кратко връщане в Мексико работи в Калифорнийския университет-Ървайн при Шерууд Роуланд (1973–1975). Там се заражда сътрудничеството, което променя атмосферната химия.

3. Пробивът с CFC и озона (1974 г.)

• Молина и Роуланд публикуват в „Nature“ фундаментална статия, показваща, че стабилните хлорофлуоровъглеводороди (CFC), използвани в аерозоли и хладилни агенти, се изкачват в стратосферата, където интензивната UV-светлина ги фотолизира:

CFCl₃ + hν → CFCl₂ + Cl·

Свободният Cl· катализира цикъл, който унищожава хиляди молекули озон, без сам да се изчерпва:

Cl· + O₃ → ClO· + O₂

ClO· + O → Cl· + O₂

Нетен резултат: O₃ + O → 2 O₂

• Те изчисляват, че индустриалните емисии могат да доведат до драстично разреждане на озоновия слой. Прогнозата е потвърдена през 80-те с откриването на „озоновата дупка“ над Антарктида.

4. Нобелова награда (1995 г.)

Заедно с Пол Крутцен и Ф. Шерууд Роуланд получава Нобел за „атмосферна химия, особено процесите на образуване и разпад на озона“. Това е първият мексиканец учен с Нобелова награда.

5. Политически и обществен отзвук

• Монреалски протокол (1987): Изследванията на Молина са едно от основните научни основания за договора, смятан и днес за най-успешната международна екодиректива.

• Консултира ООН, Световната банка, Белия дом (администрации Клинтън и Обама), мексиканското правителство.

• Участва в Междуправителствения панел по изменение на климата (IPCC).

6 Академична и преподавателска кариера

• Масачузетски технологичен институт – професор по атмосферни, земни и планетарни науки (1989–2004).

• UC San Diego и Scripps Institution of Oceanography – ръководи Центъра по атмосферна химия и климата (2004–2020).

• Основава Centro Mario Molina (2005) в Мексико Сити – неправителствена организация, фокусирана върху научно обоснована политика за околната среда.

7. Изследователски спектър извън CFC

• Градско замърсяване: първи комплексни химико-фотолитични модели на смог за Мексико и Лос Анджелис.

• Междинни реакционни механизми на органохалогени във въздуха.

• Измервания in situ в тропосферата и лабораторни експерименти с аерозоли.

8. Публикации и награди

• > 200 статии, индекс h ≈ 120.

• Национален орден „Ацтекски орел“ (най-високо мексиканско отличие за чужденци, на него му се присъжда като мексиканец, живял дълго в САЩ).

• Член на US National Academy of Sciences, Pontifical Academy of Sciences, El Colegio Nacional (Мексико) и др.

• 40+ почетни доктората.

9. Личност и наследство

• Запален цигулар; обича камерната музика.

• Страстен популяризатор: изнася лекции на испански и английски за ученици и политици.

• Умира неочаквано на 7 октомври 2020 г. на 77 г.

• Неговият живот олицетворява прехода от фундаментална наука към глобална екологична политика; демонстрира как упорити изчисления и лабораторни данни могат да променят индустриалните практики и да спасят милиони животи от UV-индуцирани заболявания.

Със своята работа и настояване за действия Марио Молина остава пример за отговорен учен, чиято наука служи пряко на човечеството и планетата.

РАЗКАЗАЛ: о3

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

четвъртък, юни 26, 2025

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ

ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ

Трудно е да си представим по-голям контраст от този между впечатляващите и горчиви стихове на „Плач Еремиев“ и красивите, еротични и трогателни любовни стихове на „Песен на песните“. Буквалният превод от еврейски на книгата е: „Най-добрата от песните“. В английската и руската Библия тази книга често носи името „Песен на песните на Соломон“. Но традицията да се приписва авторството на цар Соломон не е достатъчно коректна. Както ще видим, книгата е написана няколко века след смъртта на Соломон през X в. пр. н. е. Когато царят се споменава на две или три места, той видимо не е представен като автор на текста (8: 11–12).

Книгата се състои от поредица любовни стихове – това е фактически любовна лирика, възпяваща взаимоотношенията между мъжа и жената. Разбира се, съдържанието на книгата повдига логичен въпрос: как „Песен на песните“ е могла да бъде включена в Писанието. Не е напълно ясно как песните са били събрани заедно: някои учени сочат шест части, други – единадесет, трети – тридесет. Най-очевидно е, че пред имаме малки скици на една тема, обединени заедно в най-необикновената книга на Библията.

Да се датира любовна лирика е винаги трудно. Персийската дума „пардес“ (градина – бел. П. Н.) кара много изследователи да отнасят Песен на песните към периода след изгнанието, приблизително към IV в. пр. н. е.

Книгата се състои от различни мисли и думи, които си разменят помежду си красив мъж и не по-малко красива жена, страстно влюбени един в друг. Понякога чуваме гласовете на други действащи лица, например спътничките на жената. Още от първите редове се потапяте в еротизма на Песен на песните:

1. Нека ме целуне с целувките на устата си - защото любовта ти е по-добра от вино.

2. Твоите масла имат приятно благоухание, името ти е като пречистено масло - затова те обичат девиците. 1: 1, 2

Младият мъж отговаря по-късно на жената с подобни думи: „Ето, красива си, любима моя! Ето, красива си! Очите ти са като на гълъб.“ (1:14).

С развитието на сюжета става ясно, че двамата влюбени не са женени. Младата жена, копнееща страстно за мъжа, е подтикната да излезе на улицата, за да го търси. Намирайки своя възлюбен, тя не го завежда в техен общ дом, а го отвежда в дома на своите родители:

4. Едва ги бях отминала, когато намерих онзи, когото обича душата ми. Хванах го и не го пуснах, докато не го доведох в къщата на майка си и в стаята на онази, която ме е родила..

5. Заклевам ви, ерусалимски дъщери, в сърните или в полските кошути, да не възбудите, да не събудите любовта, докато сама не пожелае. 3: 4, 5

Възхвалявайки се един друг, младите хора не пестят метафори. Мъжът сравнява очите на своята възлюбена с гълъби, косата ѝ – със стадо кози, зъбите ѝ – със стадо овце, устните ѝ – с червена прежда, бузите ѝ – с нар.

1. Ето, красива си, любима моя! Ето, красива си! Очите ти под булото ти са като гълъби. Косата ти е като стадо кози, слизащи от планината Галаад,

2. Зъбите ти са като стадо новоостригани овци, излизащи от къпането, всяка от които ражда близнаци, и нито една между тях не е безплодна.

3. Устните ти са като червена прежда и устата ти е сладка. Челото ти зад булото ти е като парче от нар.

4. Шията ти е като Давидовата кула, построена за оръжейна, хиляда щита висят на нея - всички щитове на силни мъже.

5. Двете ти гърди са като две сърнета близнета, които пасат между кремовете.

7. Ти си цялата красива, любима моя, и недостатък няма в теб. 4: 1–5, 7

Младата жена също изброява достойнствата на своя възлюбен. За нея той е най-добрият от мъжете.

10. Любимият ми е бял и румен, личи между десет хиляди.

11. Главата му е като най-чисто злато, къдриците му са буйни, черни като гарван.

12. Очите му са като гълъби при водни потоци, окъпани в мляко, красиво поставени.

13. Бузите му са като лехи с аромати, възвишения с благоуханни растения. Устните му са кремове, от които капе бистра смирна.

14. Ръцете му са като златни рула, покрити с хрисолит. Тялото му е като изваяна слонова кост, украсено със сапфири.

15. Краката му са като мраморни стълбове, основани на подложки от чисто злато. Изгледът му е като Ливан, превъзходен като кедрите.

16. Устата му е пълна със сладост и той целият е желателен. Този е любимият ми и този е приятелят ми, о, ерусалимски дъщери. 5: 10–16

В „Песен на песните“ срещаме много по-еротични и страстни пасажи, които е трудно да се преведат също толкова точно и красиво на който и да е език от староеврейски.

Много християнски и юдейски читатели неведнъж са се питали как толкова нееднозначна и изключително любовна лирика може да е намерила място в Свещеното писание. Така възниква традицията да се алегоризира „Песен на песните“: да не се възприема буквално написаният текст, а да се анализира това, което би могло да се подразбира.

Някои еврейски мислители стигат до извода, че книгата описва не взаимоотношенията между мъж и жена, а любовта на Бога към Израел. Той е възлюбил Своя народ толкова силно, колкото един мъж може да обича една жена. От своя страна християнските мъдреци, които вероятно са били настроени по-скептично, приложили тази идея към Христос и Неговата църква. И двете интерпретации имат за цел да обяснят как подобна еротична поезия може да е станала част от свещения текст. Въпреки това, според мене книгата е била извадена от първоначалния си контекст, а по-късните традиции започнали да ѝ приписват онези черти и онзи смисъл, които са били удобни в едно или в друго време. Но всъщност книгата се състои наистина от любовни стихове, които описват страстта на влюбени един в друг мъж и жена.

ОТКЛОНЕНИЕ

Еротизъм на текста

В нито една Библия няма да срещнете пълнотата на страстта на „Песен на песните“, затова тук даваме един откъс от свободен дословен превод.

Спя,

но сърцето ми бди.

Глас!

Приятелят ми чука:

„Отвори ми,

сестро моя, приятелко моя,

гълъбице моя, чиста моя,

защото главата ми

е пълна с роса,

къдриците ми – с дребни нощни капки!“

Свалила съм

хитона си,

как сега да го облека?!

Измила съм краката си –

как сега да ги изцапам?!

Приятелят ми

протегна ръце

пред вратата

и цялата отвътре

пламнах за него.

Станах

да отворя на приятеля си

и от ръцете ми капеше смирна,

и от пръстите ми смирна

се стичаше

върху ключалката.

Отворих

на приятеля си,

а приятелят ми

се извърна, отиде си.

(Следва)

сряда, юни 25, 2025

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ / МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР / УВОД

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА

1 . Плебисцит за български митрополити в Охрид и Скопие преди освобождението на България

Записано на страница 38 от Държавен важен регистър № 263, почнат в 1286 г. (1869—1870 г.)

Екзархията напоследък е поискала да бъдат назначени митрополити на вакантните Скопска и Охридска епархии. В представените два такрира се изтъква, че според член 10 от фермана от 8 зилкаде 1286 г. (9 февруарий 1870 г.) са изредени епархиите, които влизат под ведомството на Екзархията; Охрид и Скопие се намират вън от изброените епархии, но в една алинея на споменатия член се постановява че ако вън от означените епархии православното население на други места, изцяло или с две трети, изкаже желание да мине под духовното ведомство на Екзархията, и след проверка това се установи, желанието им се удовлетворява.

В миналото, след запитване от Цариград, от получените местни книжа се установи, че от 8600 и няколко къщи от християнското население на Скопие и подведомствените на Скопие местности 8100 и няколко къщи са пожелали да са под Екзархията, а за Охрид едно мнозинство по-голямо от две трети се изказало в същия смисъл, и на 17 сефер 1291 г. (23 март 1874 г.) излезе султански берат, с който се потвърдиха длъжностите на назначените в Скопие и Охрид митрополити.

Тъй като излезе султанско ираде да се представи на какви книжа и доказателства почива горното желание на населението, с повече от две трети, да мине под Екзархията, тези книжа се взеха от бюрото на вероизповеданията и се разгледаха. В доклада на административния съвет на закрития Призренски вилает от 8 муххарем 1291 г. (13 февруари 1874 г.), въз основа на изпратените от местата протоколни решения, се установява, че християнските къщи в околиите и нахиите, които съставят Скопската епархия, били 8698 къщи, от които 567 семейства изявили желание да бъдат под Патриаршията, 8131 семейства да бъдат подчинени на Българската екзархия, а неполучените книжа от Тетовската околия ще бъдат изпратени по-после.

В донесението на Солунския вилает от 21 муххарем 1291 г. (26 февруари 1874 г.), въз основа на протоколното решение на Битолския административен съвет, се установява, че от населението на самия Охрид и подведомствените села 190 души искали да бъдат под ведомството на Патриаршията, 9287 души под Екзархията; в нахиите Преспанска, Ресенска и Демирхисарска 2679 за Патриаршията, 3395 души за Екзархията.

Изпратените протоколни решения се разгледаха и се установи, че за всяко село съществуват подписани и подпечатани от селски мухтари и старейшини книжа, сочейки колко жители желаят Патриаршията и кои — Екзархията. Скопските книжа са потвърдени от административните съвети на околиите Паланечка, Кумановска и Вранянска, също и от окръзите Нишки и Скопски, а охридските книжа — от нахиите Ресенска и Преспанска и околия Охридска и окръг Битолски.

4 джумази-юл-ахър, 1302.

9 март 1301 г. (19 февруари 1885 г.).

Бележка под страницата: — Сравнен с оригинала.

Дават се сведения за българите от Скопие и Охрид: и някои околии и нахии, които са останали под Патриаршията и под Екзархията. Това тескере на Негово Превъзходителство Бейликчи ефенди (на протокола) буквално се написа на 4 джумази-юл-ахър 1302 г. на горната страна на тези тефтери и черновката се постави в торбата за важни книжа. (Следва и препис от текста на Екзархийския ферман)

2. Българите в Битолския окръг да се закрилят

До Солунския вилает.

Понеже се разправя, че българите от Битолския окръг били принуждавани да се отнасят до гръцката митрополия, тук приложено Ви се изпраща едно запечатано предписание, съдържащо тайните наставления до Битолския мютесарифлък, с молба да бъде веднага изпратено на поменатия мютесарифин.

11 джемази-ул-еввел 1289. от Хеджира

5/17 юлий 1872 г.

3. До Битолския мютесарифлък

Понеже се разправя, че българите от Битолския окръг били заставени да се отнасят до гръцката митрополия, — както му е редът, — бе ни съобщено телеграфически. Ако е верен тоя факт, отдаваме го на обстоятелството, че не Ви са известни новите разпоредби, защото за българите е назначен един екзарх и впоследствие ще бъдат назначени отделни митрополити.

Понеже подробностите по тоя въпрос ще Ви се съобщят по-късно, сега за сега налага Ви се да се стараете българите да бъдат твърде много задоволявани и да бъдат бащински закриляни от тормоза и другите постъпки на Патриаршията.

Прочетете настоящето ни тайно предписание внимателно, и го проучете, да бъдете един вид пастир на българите и като се отнасяте твърде мъдро и осторожно, ще се стараете да не давате повод за оплаквания. Това го изискват обстоятелствата, за което Ви се пише настоящето специално писмо.

11 джемази-ул-еввел 1286 г. от Хеджира

5/17 юлий 1872 г.

4. Изборът на екзарх Йосиф — подписи на български народни представители от Битолско и Скопско.

Екзархийският съвет — до Върховното началство на Министерството на външните работи

С високото тескере на Ваше превъзходителство ни се съобщи височайшата заповед на Великото везирство да изберем, в съгласие с Смесения съвет, на вакантната длъжност за екзарх най-достойния от митрополитите и решението да се представи с протокол на Високата порта.

Ние, скромният ни съвет, съобщаваме, че, събрани в Екзархията, разисквахме и с мнозинство на гласовете избрахме на екзархйското достоинство ловчанския митрополит Йосиф ефенди и Ви молим да благоволите да вземете акт от това. Както в този, така и в други случаи всичко зависи от заповедта на Ваше Превъзходителство.

22 реби-юл-ахър 1294 г. от Хеджира

24 април 1293 г. финансова (1877 г.)

Следват 18 печати:

Панарет — митрополит на Пловдив и епархията

Григорий — митрополит на Русчук и епархията,

Доситей — митрополит на Самоков и епархията,

Ирги син на Стоян — член на Сената,

Д-р Янчо Стою — член на Държавния съвет,

Димитраки — народен представител на Дунавския вилает (в първия турски парламент б. н.)

Николи — от народните първенци,

Никола Михайловски — член на Учебния съвет,

Петраки — народен представител на Дунавския вилает,

Стефанаки — народен представител на Дунавския вилает

Захарий х. Гюрович — народен представител на София

Иоаким Груюоглу — от народните първенци,

Димитри, син на Робе — народен представител на Битолския вилает,

Никола Христо Тъпчилещов — търговец,

Пешо Тодоров — народен представител от София,

Иорги Стефан — народен представител на Косовския (Скопския) вилает,

Тодор Искович Геков — от народните първенци,

Димитри Пандуров — от народните първенци

5. Българското население в Костурско иска български митрополит

Висока порта

Секретариат на

Минист. на външните работи

№ 1611

№ на Великото везирство

156334—404

До Негово Височество Великия Везир

Скромно излагаме:

Заместникът на маршалството на третия (Битолски) султански корпус съобщава, че българите готвели петиция до Екзархията да се назначи един български митрополит в Костурската епархия, изтъквайки, че осем десети от населението в Костурско били българи. На направеното запитване, корчанският мутесарифлък (окръжно управление) с телеграма донася, че населението по език и по род е българско, и българските разбойници тайно принуждавали онези, които признавали ведомството на Патриаршията, да минат под лоното на Българската екзархия, и наистина, както ми се донася от Битолския вилает, приготвяла се една обща петиция.

И така приготвянето на общи петиции е забранено, и тъй като приготвяната петиция преследва особени и вредни цели, нещо, което подсилва забраната, в отговор ние дадохме съвети на споменатия вилает да попречи на съставянето и изпращането на такива петиции, да не допуска повтарянето на такива неща и направи законното следствие против съставителите. По същия въпрос дадохме сведения и на Министерството на правосъдието и на изповеданията. Във всеки случай ....

2 реби-юл-еввел 1321 г.

29 май 1319 г. (1903 г.)

Министър на вътрешни работи

Мемдух

На 22 май, под № 1611 се писа на инспектора на румелийските вилаети въз основа на това съобщение на Министерството на вътрешните работи, да влезе в сношение с вилаета (Битолския) и да направи потребното.

6. Българи и гърци помощници на валии в Битолския и Косовския вилаети. За сърби не става дума

Заверен препис от доклада на Министерския съвет

От мерките, които се взимат в румелийските вилаети, на Негово Величество биде представено на височайшо одобрение и Н. В. Султанът е одобрил назначаването, пропорционално на мнозинството на немохамеданското население, за помощници валии на лица от гръцка народност в Солунския и Янинския виляети, от католишка — в Шкодренския, от българска — в Битолския и Косовския вилаети, помощниците да бъдат с доказано поведение и да знаят да четат и да пишат на турски.

В изпълнение на това султанско ираде ние писахме на Министерството на вътрешните работи и в получения, прочетен между нас, отговор се предлага да бъдат назначени следните лица, които били опитни и знаели да четат и да пишат на турски:

За помощник на солунския валия, от гръцката народност Константиниди паша, който е бил веднъж на същата длъжност в Солунския вилает; за помощник-валия в Янина, бившия съветник на посолството ни в Петербург Христиди ефенди; за помощник валия в Шкодра — Агоп Макасдар ефенди от арменокатолишката община, помощник в юрисконсултското отделение при Министерството на вътрешните работи.

Според тескерето на Вътрешното министерство и заверените книжа относно техния живот, явствува, че тези лица са с доказана опитност и добро поведение и ние еднодушно намерихме за уместно да бъдат предвидени в Солун, Янина и Шкодра; също и предложените като опитни и отговарящи на поста от българската община: — Стефанаки бей, син на Гаврил паша (Кръстевич б. н.) в Битолския и Димитраки Пандуров ефенди в Косовския вилаети, като помощници на валиите и, както се предвижда в подобни случаи, да им се определи на всичките по 5000 гроша месечна заплата.

Представяме споменатото тескере на Министерството на вътрешните работи с приложените книжа. В този и във всеки случай, всичко зависи от височайшата заповед и ферман.

15 реджеб 1313 от Хеджира

20 декември 1311 финансова година (1895 г.)

1 януари 1895 г. (н. с.)

(Следва)

вторник, юни 24, 2025

ПАНТЕРА ЛИ Е ПАНТЕРАТА?

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БЕДА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „Изповед“

1926 г. – „Крадци“

1927 г. – „Бюрократизъм“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Егор Иванич, по фамилия Глотов, човек от село Гнилие Прудки, две години събираше пари за кон. Хранеше се оскъдно, отказа се от махорката, а що се отнася до самогона, забравил какъв е на вкус. Тоест, като с нож отрязано – не помни Егор Иванич какъв вкус има, дори да го убиеш.

А да си спомни, разбира се, го теглеше. Но се крепеше човекът. Много му трябваше кон.

„Ами ще си купя — мислеше си той — кон и тогава ще се наджокам. Бъдете спокойни“.

Две години събираше човекът пари и на третата пресметна своя капитал и започна да се стяга за път.

А точно преди тръгване при Егор Иванич дойде един мужик от съседното село и му предложи да му продаде кон. Но Егор Иванич отхвърлил това предложение. И дори се уплаши.

— Какво говориш, човече! — каза той. — Две години слама дъвках – чаках кон да купя. А сега какво – от тебе да го взема. Това не е никаква покупка... Не, не ме плаши, братко. Аз по-добре ще отида в града. За да е по-истинско.

И ето че Егор Иванич се стегна за път. Зави парите в едната партенка, обу си ботушите, взе в ръцете си една тояга и потегли.

А на пазара Егор Иванич си хареса веднага един кон.

Конят беше обикновен, селски, със силно подут корем. На цвят беше неопределен – като суха глина с тор.

Продавачът стоеше наблизо и се правеше, че изобщо не го интересува дали ще му купят коня.

Егор Иванич размърда крак в ботуша, усети парите и поглеждайки с обич коня, каза: — Ти какво, драги, този кон, казвам, продаваш ли го значи, или не? — Коня ли? — попита небрежно търговецът. — Ами да, продавам го, да. Разбира се, че го продавам.

Егор Иванич също искаше да се престори, че не му трябва кон, но не издържа и каза, сияейки: – Кон, миличък, ми е нужен много. До краен предел ми е нужен. Аз, мили мой, три години слама нагъвах, за да си купя кон. Ето колко ми е нужен... А каква, между другото, ще е цената на твоя кон? Говори по същество.

Търговецът назова цената, а Егор Иванич, като знаеше, че тази цена не е истинската и е казана, по правилата на търговията, така, между другото, не започна да спори. Той започна да оглежда коня. Духаше внезапно в очите и в ушите му, намигайки, цъкайки с език, клатеше глава пред самата конска муцуна и дотолкова изплаши кротката кранта, че тя, невъзмутима досега, започна да рита леко, без да се старае, впрочем, да уцели Егор Иванич.

Когато конят беше огледан, Егор Иванич опипа пак парите в ботуша си и, намигвайки на търговеца, каза: — Продава се, значи... конят? — Може да се продаде,— каза търговецът, леко обиден.

— Така... А каква ще бъде цената му? На коня? Търговецът каза цената и тук започна пазарлъкът.

Егор Иванич се тупаше по кончова, два пъти си събу ботуша, вадейки пари, и два пъти го обу отново, кълнеше се, триеше сълзи с ръка, разправяше, че шест години е дъвкал слама и че до припадък му е нужен кон — търговецът намаляваше цената по малко. Накрая се разбраха за цената.

— Вземи го, добре,— каза търговецът.— Хубав кон. И едра стойка има, и цвят, обърни внимание, какъв примамлив.

— Цветът... Съмнявам се, драги, за цвета на коня,— каза Егор Иванич.— Неинтересен цвят... Намали малко.

— А за какво ти е цветът?— каза търговецът.— Да не би да ореш с цвета му? Поразен от този довод, мужикът погледна втрещено коня, хвърли шапката си на земята, стъпка я с крак и извика: — Така да е, добре! После седна на един камък, събу ботуша си и извади парите. Дълго и със съжаление ги броеше и ги подаде на търговеца, леко извърнал глава. Беше му непоносимо да гледа как сгърчените пръсти разгъват неговите пари. Накрая търговецът скри парите в шапката си и каза, обръщайки се вече на „вие“: — Конят е ваш... Водете го...

И Егор Иванич го поведе. Водеше го тържествено, цъкаше с език и наричаше коня Марус. И едва когато премина площада и се озова в една странична улица, разбра какво събитие се е случило в живота му. Той изведнъж свали шапката си и възторжено започна да я тъпче с крака, спомняйки си колко хитро и умно се е пазарил. После тръгна нататък, размахвайки ръце от възторг и мърморейки.

— Купих!… Кон!… Майко мила!… Преметнах го!… Търговеца!…

Когато възторгът му поутихна малко, Егор Иванич, подсмихвайки се хитро под мустак, започна да намига на минувачите, канейки ги да погледнат покупката. Но минувачите отминаваха равнодушно.

— Поне някой селски за съчувствие да има… Поне земляк да срещна — помисли си Егор Иванич.

И изведнъж видя един бегло познат човек от далечно село.

— Приятелю! — извика Егор Иванич. — Приятелю, ела бързо насам! Човекът се приближи неохотно и, без да поздрави, погледна коня.

— Ето... Купих си кон, значи! — каза Егор Иванич.

— Кон, — каза човекът и, без да знае какво да попита, добави: — Значи, нямаше кон? — Там е работата, мили, — каза Егор Иванич, — нямах кон. Ако имах, нямаше да се хваля... Хайде, искам да те почерпя.

— Да го полеем, значи? — попита землякът, усмихвайки се. — Може. Което може, може. В „Ягодка“ ли?“ Егор Иванич кимна с глава, плесна се по ботуша и поведе коня след себе си. Землякът вървеше отпред.

Това беше в понеделник. А в сряда сутринта Егор Иванич се връщаше на село. Конят не беше с него. Землякът изпращаше Егор Иванич до немския квартал.

— Не се вайкай, — говореше мужикът. — Нямаше кон, но и това не беше кон. Е, пропи го — голяма работа! Затова пък, братко, добре го поля. Имаш какво да си спомняш.

Егор Иванич вървеше мълчаливо, плюейки дълга жълта слюнка.

И само когато землякът, като стигна до квартала, започна да се сбогува, Егор Иванич каза тихо: — А аз, мили, две години слама дъвках... напразно... Землякът махна сърдито с ръка и тръгна обратно.

— Стой!— извика изведнъж Егор Иванич със страшен глас.— Стой! Приятелю... мили! — Какво искаш?— попита строго мужикът.

— Приятелю... мили... братле,— каза Егор Иванич, мигайки.— Как така? Две години напразно дъвках слама... Защо... Защо... продават вино? Землякът махна с ръка и тръгна към града.

1923 г.

понеделник, юни 23, 2025

ЕДУАРД Д. ХОХ / „ПИЛЕ ЗА ДЕНЯ НА БЛАГОДАРНОСТТА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Беше сряда, денят преди Деня на благодарността, и есенното време беше захладняло. Джонас Килдиър си беше у дома, в своята голяма каменна къща, благодарен, че няма причина да излиза, когато сержант Бенет му се обади по телефона от полицейското управление.

- Съжалявам, че Ви безпокоя, но имаме инцидент в съдебната палата. Някой предположи, че може да помогнете.

- Убийство ли? — попита Джонас. Откакто се беше оттеглил от актьорската си кариера на Бродуей, беше помагал на полицията по няколко случая на убийства с изненадващо добри резултати.

- Е, не е съвсем човешко убийство — каза му детективът. Джонас се усмихна в слушалката.

- Знаете как да ме изкушите. В съдебната палата ли сте?

- Изпращам ви кола. Ще чакам веднага след входната врата, преди да минете през скенера.

На Джонас никога не му беше трябвала кола, когато живееше в Манхатън. Горе в Уестчестър беше различно и той беше започнал да зависи – като Бланш Дюбоа – от добрината на непознати. Сержантът често го взимаше или изпращаше полицейска кола, когато помощта му беше необходима.

Тридесет минути по-късно той влезе в съдебната палата и се срещна със сержант Бенет, плешив мъж на средна възраст, който беше превърнал полицейската си работа в лична кауза.

- Радвам се, че успяхте да дойдете, Джонас — каза той, който използваше личното име на пенсионирания актьор в рядък момент на другарство. — Имаме странен случай горе на третия етаж.

Джонас го последва в асансьора. Третият етаж беше разделен на съдебни зали, зали за съдебните заседатели, съдийски кабинети и зони за изчакване на семействата и свидетелите. В един часа следобед имаше обедна почивка, но доста хора се суетяха наоколо. Един коридор беше отцепен с жълта полицейска лента. Бенет го поведе към него и вдигна лентата, за да може Джонас да се промъкне под нея.

Старият актьор втренчи поглед в обгорения мраморен под и в овъглените останки на някаква голяма птица.

- Имаш ли представа какво е това?

Бенет сви рамене.

- Съдебният пристав забелязал пожара около единадесет часа и го изгасил с пожарогасител. Извикал сапьори. Това е първото нещо, за което всички се сещат в наши дни. Щяха да го махнат, но исках да го видиш и ти. Някой се пошегува, че трябва да е малко пуйче, защото утре е Денят на благодарността, но на мене ми прилича повече на пиле.

Джонас го побутна с молив.

- Пиле е. Принесено в жертва.

- Какво?

- Можеш ли да ми намериш списък с делата, които се гледат днес, особено на този етаж?

- Разбира се. Има само четири съдебни зали.

Той отиде и се върна след по-малко от пет минути с копие от съдебния списък.

- Това - каза Джонас веднага, сочейки към делото „Народът срещу Рамон Санчес“.

- Осемнадесетгодишно хлапе, обвинено в кражба на автомобил.

- За да се повози?

- Повече от това - каза сержант Бенет. - Отмъква кола, пълна с кокаин, от някакви дилъри. Не можахме да докажем, че е знаел, че в колата има наркотици, затова го обвинихме само в кражба на автомобил. Защо избра точно него?

- Пилето вероятно е било пожертвано като част от вуду ритуал.

- В съдебна палата?

- Случва се често в Маями, където има голяма общност имигранти от Антилските острови.

- Но как би могъл някой да вкара пиле в съдебната палата покрай охраната?

Джонас се усмихна.

- Няма метални части.

Когато го арестували, Рамон Санчес живеел при леля си и чичо си. Съдебните документи сочеха, че и двамата са дошли от Доминиканската република. Имената им бяха Нунсио и Мария Макорис, а Мария беше сестра на майката на Рамон.

- Практикува ли се вуду в Доминиканската република? - попита Бенет.

- Донякъде, със сигурност. Страната дели един остров с Хаити, където вуду се практикува широко.

- По-добре да поговорим с лелята и чичото.

Нунсио беше грубоват мъж на около четиридесет години, който ходеше с алуминиев бастун поради травма на коляното, която беше получил, докато работил на доковете в Санто Доминго. Именно тогава, разказа той на Джонас и сержант Бенет, двамата с Мария дошли в Ню Йорк, а по-късно и в Уестчестър. Когато сестрата на Мария се разболяла, Рамон бил изпратен да живее при тях.

- Той е добро момче – настоя Нунсио. – Тази работа с колата е ужасна грешка.

- Жертвахте ли пиле, за да го оправдаят съдебните заседатели? - попита Бенет.

- Ние сме добри католици. Не практикуваме вуду.

- А Рамон? Той е пуснат под гаранция. Къде е в момента?

- Ей там.

Той посочи един млад мъж, когото не бяха забелязали, вероятно защото с мустаците и зализаната си коса изглеждаше по-скоро на двадесет и пет, отколкото на осемнадесет.

Когато чичо му го посочи, Рамон Санчес се приближи към тях.

- Какво е това? - попита той. - Още адвокати ли?

-Полиция - Бенет се представи. - Разследваме пожара отпреди няколко часа. Знаеш ли нещо за него?

- Бях в съдебната зала. Съдията и всички останали ще ви кажат това.

- Те излизат в сутрешна почивка.

- Пожарът избухна след почивката. Моят адвокат трябваше да спре изказването си, докато не разберем какъв е проблемът.

- Как се казва адвокатът ви? - попита Джонас.

- Ралф Шиндлер. Искате ли да го попитате? Ето го, идва.

Шиндлер беше добре облечен адвокат, който очевидно беше инструктирал Санчес как да се облече за явяването си в съда.

- Държа се добре там - каза той на обвиняемия, потупвайки го по рамото. - Господин Макорис, надявам се да ви повикаме със съпругата ви този следобед. Наистина бих искал да приключим делото преди дългия празничен уикенд.

- Къде е Мария? - попита съпругът ѝ.

- Мислех, че е тук с тебе. Не излезе ли да хапне нещо?

Вратите на съдебната зала бяха отворени и Рамон надникна вътре.

- Ето я, подремва!

Нунсио тръгна към съдебната зала, като се подпираше на бастуна си.

- Тя не би трябвало да е там – каза адвокатът. – Още не е дала показания.

Джонас беше на вратата на съдебната зала, когато Рамон Санчес стигна до леля си. Той видя как младежът ахна и се обърна.

-Какво има? - попита той, но тогава видя дръжката на шило за лед да стърчи точно под лявата ѝ гърда.

Джонас Килдиър беше планирал да прекара Деня на благодарността сам, както обикновено правеше откакто се пенсионира. Неговите най-близки приятели от театъра работеха, а сестра му беше на гости на семейството на съпруга си. Той със сигурност не беше очаквал да вечеря със сержант Бенет – Мат Бенет – и съпругата му Кели.

Едва когато Кели сервира тиквения следкиш, Бенет попита:

- Има ли достатъчно време да го обмислиш?

- Предполагам, че да – отговори Джонас.

- Имам усещането, че го е направило хлапето, защото няма да потвърди алибито му.

- Значи Рамон я наръгва с шилото за лед в съдебната зала по време на обедната почивка? Бъдете по-сериозен, сержанте.

- Наричай ме Мат, Джонас.

- Добре, Мат. Кажи ми какво откри досега. Ами пилето?

- Било е жертвоприношение, точно както каза. Лабораторията откри следи от различни подправки и билки, които са били добавени към птицата преди огъня. Всичко е част от вуду практиката.

Кели Бенет, която изобщо не приемаше това на сериозно, коментира:

- Чудя се дали тази рецепта щеше да подейства на моята пуйка.

- Подейства на съдията. След убийството в съдебната зала той обяви процес за недействителен. Шиндлер твърдеше, че не може да продължи със защитата, след като ключовият му свидетел за алибито е мъртъв, и съдията се съгласи.

- Ами пилето?

- Това го изяснихме - потвърди Бенет. - Мария Макорис го е донесла в съда и го е принесла в жертва. В голямата ѝ чанта намерихме найлоновата торбичка, в която го е носила, заедно с различните подправки и билки. И кибрит. Но това не ни казва кой е нейният убиец.

Джонас се усмихна на Кели.

- Този пай е вкусен, госпожо Бенет.

- Радвам се, че ви харесва.

Той се обърна обратно към съпруга ѝ.

- Предполагам, че вудуто е било последната капка за него. Трябва да е мразел онова, което прави, и е използвал шилото за лед, което е носел винаги със себе си.

- Кой, за Бога?

- Нунсио, разбира се. Той е единственият, който би могъл да я убие. Шилото за лед е метален предмет. Как мислиш, че е минало през скенера на входа? Не в чантата с жертвеното пиле, нито в куфарчето на адвоката. Минало е през скенера в кухия алуминиев бастун на Нунсио.

неделя, юни 22, 2025

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА

Чета история на британската криминална полиция, написана от сър Бейзил Томсън (1861–1939).

Колко трогателно изглеждат първите успехи на дедукцията, които възхищавали съвременниците!

Първият гений на криминалното разследване в Англия бил полковник Томас де Вейл (1684–1746), прочул се със своята храброст, любвеобилност (след него останали 25 законни деца, колко са незаконните – не е известно) и фантастична за онова време проницателност.

Основният триумф на дедукцията на Де Вейл бил следният.

Един ден бил ограбен магазин за съдове, като в ключалката останал върхът на ножче, което престъпникът използвал вместо шперц.

Сър Бейзил Томсън

След известно време заподозреният бил намерен. Но ето ти беда – той отричал упорито съпричастността си към кражбата. И тогава Де Вейл блеснал със своята находчивост. „Не би ли ми услужил с ножчето си, приятелю?“ – попитал той с невинен тон. Какво станало по-нататък, се досещате. На взломаджията и през ум не му минало да изхвърли хубавата вещ само защото от нея се било отчупило мъничко парченце от острието.

И целият Лондон ахнал, поразен от ума и находчивостта на полковник Де Вейл.

Друга история, случила се в по-изтънчени времена, през двадесетте години на XIX век, така и щяла да си остане неразрешена загадка, ако не била случайността.

Ограбили пощенска карета. Заподозреният бил намерен скоро по описание и заловен. Това бил някой си Том Партридж. Очевидците го посочили по време на очна ставка.

Погледът на Де Вейл е пронизващ

Но арестуваният се кълнял, че е невинен, и изобщо се държал някак си твърде уверено. Пред съда той довел цяла дузина свидетели, съвсем уважавани хора, които потвърдили, че в деня на кражбата обвиняемият се намирал на съвсем друго място. Съдът нямал друг избор освен да оправдае подсъдимия.

А няколко години по-късно прокурорът видял случайно Партридж на улицата. Решил да го проследи – за да знае за всеки случай къде живее сега този, когото смятал за престъпник, но избегнал заслуженото наказание. Том стигнал до някаква къща, извикал: „Хей, отвори вратата!“ – и от прозореца се показал… още един Том Партридж.

Очевидците били приблизително толкова, колкото са изобразени на тази снимка

Тоест не Том, всъщност, а Сам – брат му, с когото си приличали като две капки вода.

Следва