Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН
Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА
Предишните части:
ПРЕДИСЛОВИЕ,
НАЧАЛОТО
(1,
2),
ПОГОСТЕ
(1,
2),
311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ,
ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1,
2,
3,
4,
5,
6)
ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ
Новела VII
Поглед отвисоко
"Нито едно поражение не може да бъде по-мрачно от тази победа".
Уелингтън за битката при Ватерлоо
От прозореца на своето жилище в един от новите райони на Ленинград, от височината на седмия етаж гледам широко разпрострялата се панорама на жилищното строителство. Върху пустото място се появява нов град! Но в локвите се търкалят потрошени тухли, изпочупени тръби и бетонни секции. В калта на неравния път е затънал камион. Гори огън от нови, невлезли в употреба дъски. Някои от работниците пушат, а някои са се запътили към бирената будка, където има огромна опашка. Лошо организирана работа... А ако е лошо организирана, какво, може би трябва да се прекрати строежът? Разбира се, на никого от нас не му хрумва тази мисъл. А тогава, край Погосте, воювайки зле и губейки девет от десет другари, нима мислехме за поражение? Впрочем, тогава не мислехме за нищо, вцепенени от страх и мечтаейки само за едно - да оживеем.Едва сега мислим и страдаме... Нима не можеше да се избегнат чудовищните жертви през 1941-1942 година? Да се мине без безсмислените, предварително обречени на провал атаки на Погосте, Синявино, Невская Дубровка и много други подобни места?
Как прекрасно е описано всичко това в книгите, във вестниците! Обвито с романтика и розова мъгла. Позната картина! Такива неща вече са се случвали. Достатъчно е да си спомним само описанията на Суворовите походи. Толкова е красиво всичко! А всъщност великият пълководец, побеждавайки, е губел няколко пъти повече хора от противниците си. А великият поход през 1912 година? И това е била чудовищна победа! Отначало разпад, поражение след поражение. Наложило се да бъдат оставени на врага половин Русия и Москва, за да се разбере най-сетне сериозността на положението, да се направи организация и да се разбие противника, но на каква цена? За това са забравили, потапяйки истината в подквасен патриотизъм. Излиза, че историята не ни учи на нищо. Всяко поколение започва отначало и повтаря грешките на предците. Националните традиции се оказват по-силни от разума, по-силни от волята и добрите пожелания на отделните светли умове.
Победата през 1945 година! Какво струваше тя на Русия? Според официалните данни - 20 милиона убити, по данни на неприятелите - 40 и даже повече. Това е невъзможно дори да си го представи човек! Ако ги положим всичките рамо до рамо един до друг, ще лежат от Москва до Владивосток! Милиони и десетки милиони - звучи доста абстрактно, а когато виждаш сто или хиляда трупа, разкъсани, стъпкани в калта - това впечатлява. Сега ние скланяме и спрягаме в печата и по радиото цифрата 20 милиона, даже като че ли кокетничим с нея и се хвалим, упреквайки западните съюзници за това, че са загубили по-малко. А когато стане дума за конкретни събития, за Погосте, за Синявино или за хиляди други места по други фронтове, замлъкваме. Конкретните факти зашеметяват, когато се разказва за тях, трябва да се посочват конкретните виновници за събитията, а те са все още живи. Така и си мълчим, а войната изглежда във вестниците и мемоарите дори много добре.
За глобалната статистика не мога да съдя. 20 ли са, или 40 милиона, а може би и повече? Зная само това, което съм видял. През моята "родна" 311-а стрелкова дивизия минаха за една година война около 200 хиляди души. (Според последния началник по строевата част Неретин.) Това означава 60 хиляди убити! А ние имахме повече от 400 такива дивизии. Аритметиката е проста... Повечето от ранените оздравяваха след лечение и отново се озоваваха на фронта. Всичко за тях започваше отначало. В края на краищата, като минеха два-три пъти през месомелачката, загиваха. Така беше окончателно зачеркнат животът на няколко поколения най-здрави, най-активни мъже, на първо място руснаци. А победените? Немците загубиха общо 7 милиона, от тях само една част, наистина - най-голямата, на Източния фронт. И така, съотношението на убитите е 1 към 10 или дори по-голямо - в полза на победените. Забележителна победа! Това съотношение ме преследва цял живот като кошмар. Планините от трупове край Погосте, край Синявино и навсякъде, където ни се наложи да воюваме, се изправят пред мене. По официални данни на един квадратен метър от някои участъци край Невская Дубровка се падат по 17 убити. Трупове, трупове...
Защо така? Не можеше ли да бъде иначе? Нали преди войната за армията се изразходваха толкова сили и средства! Сега вече не се крие, че в началото на войната силите ни са били достатъчни. Дори сме имали повече танкове от немците. Не всички, наистина, нови, но за отбрана са били повече от необходимото. И самолетите ни не са били малко, но ние смогнахме да загубим в първия ден на войната 2 хиляди машини на летищата, на земята! С една дума, както винаги, имаше разпад, нескопосаност и лоша организация. Сега, много години след войната, си мисля, че не би могло да бъде иначе, защото тази война се различаваше от всички предишни наши войни не по качество, не по начина на водене, а само по размах. Тук се прояви националната ни черта да правим всичко максимално лошо с максимална загуба на средства и сили. Понякога в мемоарите на генералите се срещат думите: "Ако бяхме направили така, а не така, ако ме бяха послушали, всичко щеше да бъде иначе..." Ако, ако!.. Понякога обвиняват Сталин или други хора. Разбира се, Сталин е главното зло. Но нали той не се е появил на празно място. Фигурата му се вписваше прекрасно в руската история, в която е пълно с велики преобразуватели: Иван IV, Пьотр I, Николай I, Александър с Аракчеев и много други. И все нещо догонваме, все нещо подобряваме, все се напъваме до изнемога, а в промеждутъците спим на печката. И все нямаме ред... Колко страшна ще бъде една следваща война, ако в тази, за да победим, трябваше да загинат едва ли не половината от руските мъже... Такива мисли предизвиква у мене видът от прозореца на новото ми жилище.
Спомням си друга картина, която ми се разкри също от седеметажната височина. Веднъж през лятото на 1943 година седяхме сред гъстите клони на една вековна ела на дървена платформа, закрепена почти на върха на дървото. По ствола бяха набити метални пластини, служещи за стълба, по която се катерехме нагоре. Това беше наблюдателният пункт на артилерийския полк, на километър и половина от предната линия, откъдето се разкриваше широка панорама на околностите. Над нас се разстилаше синьо небе. Светеше слънце. Елата се поклащаше леко, кроните ѝ скърцаха и разпространяваха смолист аромат.
До стереотръбата стоеше нашият командир - строен и красив млад полковник. Прясно избръснат, румен, ухаещ на одеколон, с изгладена гимнастьорка. Нали спеше в удобен покрит камион с печка, а не в дупка. В косите му нямаше пръст и въшките не го ядяха. И за закуска не му даваха рядка чорба, а добре изпечени картофи с американска консерва. И беше образован артилерист, завършил Академията, познаваше своята работа. През 1943 година такива имаше много малко, защото повечето бяха разстреляни през 1939-1940 година, останалите загинаха през четиридесет и първа, а на командните постове се оказаха случайно изплували на повърхността хора.
Полковникът гледаше внимателно през стереотръбата, триеше с чиста длан здравия си загорял тил и гръмогласно, без почивка и опиянено псуваше на майка. "Какво правите, гадове! Ах! Какво правите, мръсници!" Какво правят беше ясно и без стереотръбата. На два километра пред нас, оттатък един ручей, се виждаше голям хълм, където някога е имало село. Немците го бяха превърнали в съпротивителен възел. Бяха окопали къщите, бяха поставили бетонни калпаци, бяха изкопали цял лабиринт от окопи и ги бяха омотали с километри бодлива тел. Вече трети ден пехотата щурмуваше селото. Отначало тръгна една дивизия - 6 хиляди души. След два часа от тях останаха 2 хиляди. На другия ден останалите живи и една нова дивизия повториха атаката със същия успех. Днес въведоха в боя трета дивизия и пехотата пак залегна. Виждахме добре гъстите пластове от трупове по хълма. "Какво правите, п... такива!" - повтаряше полковникът, а на хълма бушуваше огън. Огромни огнени езици, кълба дим, гора от разриви покриваше немските позиции. Биеше нашата артилерия, катюшите, минохвъргачките, но немските картечници оставаха цели и косяха настъпващите полкове. "Какво правите, гадове! Трябва да се заобиколи по фланговете! Не трябва да се върви срещу картечниците, защо погубвате хората!" - продължаваше да стене полковникът. Но "гадовете" имаха строга заповед и я изпълняваха. Позната картина! Не командват ли така от кабинетите къде да се сее царевица, а къде овес? Като резултат - нито овес, нито царевица и изобщо няма какво да се яде. И никой вече не сее и не жъне, и не отглежда крави. И в заводите е разпад. А най-главното - изтормозиха добрите стопани, честните и опитни началници. Да се съсипе това, което се е създавало столетия наред, е лесно. Опитай се сега да организираш отново стопанството! А мръсниците, издигнали се до началници, ще се съпротивляват. Като почувстват опасността, ще се обединят и със страшна сила ще защитават своето парче от баницата.
По време на войната същите дела се заплащаха с живота на войниците. Стопанинът от Москва, като сочи с пръст на картата, заповядва да се настъпва. Генералите гонят полковете и дивизиите, а началниците по места нямат право да проявяват инициатива. Заповедта е "Напред!" и безгласните войници тръгват да умират. Тръгват срещу картечниците. Да се заобиколи откъм фланга ли? Няма такава заповед! Изпълнявайте каквото е наредено. И да мислят, и да разсъждават са се отучили. Грижат се повече за това да се задържат на мястото си и да угодят на началството. Загубите нямат значение. Като погубят едни, ще им докарат други. Понякога войниците загиваха, преди да успеят да се запознаят преди боя. Хора има много. А тези хора ги хващат в тила, по полетата, из заводите, обличат ги с шинели, дават им пушки и - "Напред!" Объркани, изплашени, деморализирани, те гинат като мухи. През същата 1943 година видях край Вороново един пехотинец - човек на четиридесет години, новобранец, който пълзеше, без да вдига глава, по предната линия, явно не знаейки накъде, изгубил посоката. Извиках му: "Къде, войнико!?", а той "Чичо, къде е кухнята на втори батальон?" (Това на мене, 18-годишния хлапак!) Всичко му беше безразлично. Беше гладен, объркан и изплашен. Какъв ти бой! Свикнали сме войниците да умират, а началниците да ги погубват.
В пехотните дивизии още през 1941-1942 година се образува ядро от снабдители, медици, контраразузнавачи, щабни офицери и тям подобни хора, които образуваха механизма за приемане на попълненията и за изпращането им в бой, на смърт. Своеобразна мелница на смъртта. Това ядро в основни линии се запазваше, свикваше със своите страшни функции, а и се подбираха съответни хора, които можеха да се справят с подобна работа. Началството също беше подбрано неразсъждаващо, или тъпанари, или мерзавци, способни единствено на жестокост. "Напред!" - и това е. Моят командир на пехотния полк в "родната" 311-та дивизия, както говореха, се издигнал на длъжността си от началник на перачница в баня. Той се оказа много способен да гони своя полк напред без разсъждения. Загробваше го много пъти, а в промеждутъците пиеше водка и танцуваше циганочка. А командирът на немския полк, който воюваше срещу нас край Вороново, е командвал още през 1914-1918 година батальон, беше професионалист, знаеше всичките тънкости на военното дело и, разбира се, умееше да пази своите хора и да бие нашите настъпващи орди...
Великият Сталин, необременен нито от съвест, нито от морал, нито от религиозни мотиви, създаде толкова велика партия, че тя разврати цялата страна и потисна инакомислието. Оттам и нашето отношение към хората. Веднъж подслушах случайно разговора между комисаря и командира на един стрелкови батальон, водещ бой по същото време. В този разговор се съдържаше същността на ставащото: "Още ден-два ще повоюваме, ще доизбием останалите и ще отидем в тила за преоформяне. Тогава как само ще си поживеем!"
Впрочем, войните винаги са били подлост, а армиите инструмент за убийство - оръдие на злото. Няма и не е имало справедливи войни, всички те, както и да бъдат оправдавани, са античовешки. А войниците са били винаги тор.. Особено в нашата велика държава и особено по времето на социализма.
Спомних си още един епизод от военните времена. На един генерал, командващ корпус на ленинградския фронт, му казали: "Генерале, не трябва да се атакува тази височина, само ще изгубим много хора и няма да постигнем успех". Той отговорил: "Виж ти, хора! Хората са прах, напред!" Този генерал живя дълъг живот и умря в своята постеля. Спомням си съдбата на друг офицер, полковник, който воюваше редом с нас. Полковникът командваше танкова бригада и се славеше с това, че сам влиза в атака начело на всички. Веднъж в боя край Волосово връзката с него беше изгубена. Търсиха танка му много часове и накрая го намериха - риж, обгорял. Когато отворили с усилие горния люк, в носа ударила силна миризма на печено месо.
Не е ли символична съдбата на тези двама пълководци? Не олицетворява ли тя вечната борба на доброто със злото, на съвестта с непочтеността, на човеколюбието с безчовечността? В края на краищата доброто победи, войната свърши, но на каква цена? Времето изравни двамата пълководци: в Санкт-Петербург има улица на името на генерала, а до нея - на името на полковника танкист.
"Какво правите, гадове! Ах, какво правите, мръсници!" - все повтаряше нашият полковник. Ние седяхме до него и гледахме отвисоко вършещото се пред нас злодейство. Изведнъж свързочникът извика полковника. Като изслуша това, което му говореха по телефона, полковникът се обърна към нас: "Тежък снаряд е улучил разузнавачите и радистите при подстъпите към селото. Пригответе се, отивате да ги смените!" Той ни посочи с пръст натам, към хълма, където беше същински ад от огън и дим". "Слушам!" - отговори всеки един от нас.
