сряда, юни 10, 2015

Уважение

Не съм чел законопроекта за дълго влачения във времето Закон за предучилищното и училищно образование, но хора, които са го чели, казват, че в него имало големи дивотии.

Сега научавам, че сред текстовете му щял да влезе и такъв родителите да уважават учителите (препоръчително, защото нямало как да бъде задължително).

Ако това наистина стане, то ще мери ръст, разбира се, с най-големите дивотии.

Уважение, регламентирано в закон…

Да ви имам и закона!

Сетих се обаче покрай това за един виц от времето на соца.

Циганин и циганка се развеждат.

- Искам да се разведа с мъжа ми – вика циганката, - защото вече не ме *бе.

- Не така – учи я на приличие съдията, - ще казваш „не ме уважава“.

- Да, другарю съдия – съгласява се с него циганката, - вече не ме уважава. Брат му ме уважава, баща му ме уважава, комшията ме уважава, той не ме уважава. Ами в края на краищата човек за едното уважение живее на този свят…

Така казала циганката.

А ако трябва аз да продължа в същия дух, връщайки се към въпросния законопроект, мога само да кажа: „Пази ме, боже, от уважението на министерските чиновници, а от уважението на всички останали сам ще се пазя“.

Разбирате, нали, какво имам предвид…

вторник, юни 09, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела VIII

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела VIII

Спомени на матроса от 4-та бригада на морската пехота Л. М. Марков или Типична операция на нашите войски по време на Втората световна война, изпълнена според замисъла и също така блестяща в това си изпълнение

Мемоари, мемоари... Кой ги пише? Какви мемоари могат да имат тези, които са воювали наистина? Летците, танкистите и преди всичко пехотинците? Раняване - смърт, раняване - смърт, раняване - смърт и това е! Друго нямаше. Мемоари пишат тези, които са били около войната. Във втория ешелон, в щаба. Или продажни драскачи, изразяващи официалната гледна точка, според която сме побеждавали бодро, а злите фашисти са падали с хиляди, сразени от нашия точен огън. Какво е видял Симонов, "честният писател"? Повозили го на подводница, един път участвал в атака с пехотата, един път с разузнавачите, погледал една артилерийска подготовка и ето че "е видял всичко" и "е изпитал всичко"! (Другите, наистина, и това не са видели.) Пише самоуверено и всичко написано е украсена лъжа. А Шолоховите "Те се сражаваха за родината" са просто агитка! За дребните палета не си струва даже да говорим.

Мемоари, мемоари... Най-добрите мемоари чух през зимата на 1944 година в болницата край Варшава. От операционната донесоха в болничната стая ранения Витка Василев, известен скандалджия, пияница, развратник, воюващ около началството и в основни линии занимаващ се с грабежи или съмнителни машинации с местното население. За своите изпълнения Витка Василев се озова най-сетне в наказателна рота, участва в истински бой и "изкупи с кръв вината си". Ето стенограма на неговите мемоари: "Подгониха ни на предната линия, подадох си главата от окопа и ми се е*а майката". Мемоарите му бяха прекъсвани от нецензурни частушки и заплетени пиянски ругатни по адрес на сестрата, която биеше на Витка инжекция срещу тетанус.

А ето още едни мемоари, които заимствах от официален сборник.

"Утрото на 14 ноември 1941 година беше безветрено, но студено... Тежък марш на скок и скоро сме на предната линия, до покритата с лед Нева.

По време на похода се сприятелих с Николай, младеж от Одеса. Бил ранен край Петерхоф и след болницата попадна веднага при нас. Нощта на 18 и 19 ноември прекарахме с Николай в някаква дупка. Лежахме притиснати един до друг и се опитвахме да заспим. Студът достигаше до самите кости и ние се въртяхме, за да не ни измръзнат хълбоците.

Рано сутринта ни вдигнаха по тревога. Още беше съвсем тъмно. Над реката, като ярки полилеи, висяха на малки парашути немски осветителни ракети. Опитните моряци се освободиха от всичко излишно: наредиха на куп канчетата, свалиха противогазите и мешките. От мешките извадиха само фуражките без козирки и кърпите. Фуражките сложиха вместо ушанките, кърпите взеха да ги използват, ако бъдат ранени. Аз и Коля също последвахме примера на опитните.

Като изчакахме момента, когато немските осветителни ракети угаснаха, ние се спуснахме на леда. Движехме се с прибежки. Но успяхме да пробягаме незабелязани едва двеста метра. От вражеския бряг излетяха червени ракети, а след тях - десетки осветителни. Стана светло като през деня. И веднага затракаха немските картечници. С Коля тичахме почти един до друг. Изведнъж той се спъна и падна по лице. Обърнах го. Очите му бяха отворени, а от челото му над носа се стичаше ручейче кръв. Умря мигновено. Като положих приятеля си между назъбените ледени парчета, аз го целунах и покрих лицето му с фуражката. А след това се спуснах напред. Тичах така, че от втори взвод се оказах в първи. Около мене падаха, поразени от оловния порой, матросите. Чуваха се стонове и викове. Куршумите рикушираха о леда. Останахме тридесет души, когато немците пуснаха в ход мините. Една от тях ме събори и ме оглуши. Както стана ясно по-късно, беше ми се пукнало тъпанчето.

Лежахме зад ледените парчета. И тогава бях улучен в десния крак. Стегнах го с кърпата под коляното, разкъсах клоша и бинтовах раната. Бяхме останали осем души от сто осемдесет и двама. А четирима от останалите живи бяха ранени. До брега имаше още много. Бяхме изминали малко повече от половината път..."

По същество това е същото като при Витка Василев, само че е малко по-подробно. А на вас кое ви харесва повече?

Когато Втората световна война свърши, останалите живи участници в нея веднага попаднаха в нови за тях условия: трябваше да възстановяват разрушената страна, да уреждат собствения си бит, да изкарват парчето хляб и да отглеждат деца. Да си спомнят за войната не им се искаше, мислите за нея бяха неприятни. Водката и каторжния труд помогнаха да се забравят тежките военни преживявания. Но ето че минаха десетилетия, децата пораснаха, ветераните станаха пенсионери, появи се свободно време. Годините смекчиха тежестта на преживяното и започнаха спомените. Служилите заедно на фронта започнаха да се търсят, появяваха се съвети на ветераните от различните подразделения. Не малко бивши фронтоваци се заеха да пишат мемоари. Това започна през шестдесетте години.

Аз не останах встрани от общия случай. Веднъж през късната есен на 1975 година прекарвах самотна отпуска в е едно прибалтийско курортно градче на брега на морето. Виеше вятър, по покрива плющеше дъжд, морето шумеше. Мокри клони чукаха по прозореца. И върху мене със страшна сила се изсипаха военните спомени, толкова непоносимо тягостни, че не издържах, взех перото и за една седмица се родиха тези спомени: спонтанно, хаотично изложение на връхлетелите ме мисли...

понеделник, юни 08, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела VII

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела VII

Поглед отвисоко

"Нито едно поражение не може да бъде по-мрачно от тази победа".

Уелингтън за битката при Ватерлоо

От прозореца на своето жилище в един от новите райони на Ленинград, от височината на седмия етаж гледам широко разпрострялата се панорама на жилищното строителство. Върху пустото място се появява нов град! Но в локвите се търкалят потрошени тухли, изпочупени тръби и бетонни секции. В калта на неравния път е затънал камион. Гори огън от нови, невлезли в употреба дъски. Някои от работниците пушат, а някои са се запътили към бирената будка, където има огромна опашка. Лошо организирана работа... А ако е лошо организирана, какво, може би трябва да се прекрати строежът? Разбира се, на никого от нас не му хрумва тази мисъл. А тогава, край Погосте, воювайки зле и губейки девет от десет другари, нима мислехме за поражение? Впрочем, тогава не мислехме за нищо, вцепенени от страх и мечтаейки само за едно - да оживеем.Едва сега мислим и страдаме... Нима не можеше да се избегнат чудовищните жертви през 1941-1942 година? Да се мине без безсмислените, предварително обречени на провал атаки на Погосте, Синявино, Невская Дубровка и много други подобни места?

Как прекрасно е описано всичко това в книгите, във вестниците! Обвито с романтика и розова мъгла. Позната картина! Такива неща вече са се случвали. Достатъчно е да си спомним само описанията на Суворовите походи. Толкова е красиво всичко! А всъщност великият пълководец, побеждавайки, е губел няколко пъти повече хора от противниците си. А великият поход през 1912 година? И това е била чудовищна победа! Отначало разпад, поражение след поражение. Наложило се да бъдат оставени на врага половин Русия и Москва, за да се разбере най-сетне сериозността на положението, да се направи организация и да се разбие противника, но на каква цена? За това са забравили, потапяйки истината в подквасен патриотизъм. Излиза, че историята не ни учи на нищо. Всяко поколение започва отначало и повтаря грешките на предците. Националните традиции се оказват по-силни от разума, по-силни от волята и добрите пожелания на отделните светли умове.

Победата през 1945 година! Какво струваше тя на Русия? Според официалните данни - 20 милиона убити, по данни на неприятелите - 40 и даже повече. Това е невъзможно дори да си го представи човек! Ако ги положим всичките рамо до рамо един до друг, ще лежат от Москва до Владивосток! Милиони и десетки милиони - звучи доста абстрактно, а когато виждаш сто или хиляда трупа, разкъсани, стъпкани в калта - това впечатлява. Сега ние скланяме и спрягаме в печата и по радиото цифрата 20 милиона, даже като че ли кокетничим с нея и се хвалим, упреквайки западните съюзници за това, че са загубили по-малко. А когато стане дума за конкретни събития, за Погосте, за Синявино или за хиляди други места по други фронтове, замлъкваме. Конкретните факти зашеметяват, когато се разказва за тях, трябва да се посочват конкретните виновници за събитията, а те са все още живи. Така и си мълчим, а войната изглежда във вестниците и мемоарите дори много добре.

За глобалната статистика не мога да съдя. 20 ли са, или 40 милиона, а може би и повече? Зная само това, което съм видял. През моята "родна" 311-а стрелкова дивизия минаха за една година война около 200 хиляди души. (Според последния началник по строевата част Неретин.) Това означава 60 хиляди убити! А ние имахме повече от 400 такива дивизии. Аритметиката е проста... Повечето от ранените оздравяваха след лечение и отново се озоваваха на фронта. Всичко за тях започваше отначало. В края на краищата, като минеха два-три пъти през месомелачката, загиваха. Така беше окончателно зачеркнат животът на няколко поколения най-здрави, най-активни мъже, на първо място руснаци. А победените? Немците загубиха общо 7 милиона, от тях само една част, наистина - най-голямата, на Източния фронт. И така, съотношението на убитите е 1 към 10 или дори по-голямо - в полза на победените. Забележителна победа! Това съотношение ме преследва цял живот като кошмар. Планините от трупове край Погосте, край Синявино и навсякъде, където ни се наложи да воюваме, се изправят пред мене. По официални данни на един квадратен метър от някои участъци край Невская Дубровка се падат по 17 убити. Трупове, трупове...

Защо така? Не можеше ли да бъде иначе? Нали преди войната за армията се изразходваха толкова сили и средства! Сега вече не се крие, че в началото на войната силите ни са били достатъчни. Дори сме имали повече танкове от немците. Не всички, наистина, нови, но за отбрана са били повече от необходимото. И самолетите ни не са били малко, но ние смогнахме да загубим в първия ден на войната 2 хиляди машини на летищата, на земята! С една дума, както винаги, имаше разпад, нескопосаност и лоша организация. Сега, много години след войната, си мисля, че не би могло да бъде иначе, защото тази война се различаваше от всички предишни наши войни не по качество, не по начина на водене, а само по размах. Тук се прояви националната ни черта да правим всичко максимално лошо с максимална загуба на средства и сили. Понякога в мемоарите на генералите се срещат думите: "Ако бяхме направили така, а не така, ако ме бяха послушали, всичко щеше да бъде иначе..." Ако, ако!.. Понякога обвиняват Сталин или други хора. Разбира се, Сталин е главното зло. Но нали той не се е появил на празно място. Фигурата му се вписваше прекрасно в руската история, в която е пълно с велики преобразуватели: Иван IV, Пьотр I, Николай I, Александър с Аракчеев и много други. И все нещо догонваме, все нещо подобряваме, все се напъваме до изнемога, а в промеждутъците спим на печката. И все нямаме ред... Колко страшна ще бъде една следваща война, ако в тази, за да победим, трябваше да загинат едва ли не половината от руските мъже... Такива мисли предизвиква у мене видът от прозореца на новото ми жилище.

Спомням си друга картина, която ми се разкри също от седеметажната височина. Веднъж през лятото на 1943 година седяхме сред гъстите клони на една вековна ела на дървена платформа, закрепена почти на върха на дървото. По ствола бяха набити метални пластини, служещи за стълба, по която се катерехме нагоре. Това беше наблюдателният пункт на артилерийския полк, на километър и половина от предната линия, откъдето се разкриваше широка панорама на околностите. Над нас се разстилаше синьо небе. Светеше слънце. Елата се поклащаше леко, кроните ѝ скърцаха и разпространяваха смолист аромат.

До стереотръбата стоеше нашият командир - строен и красив млад полковник. Прясно избръснат, румен, ухаещ на одеколон, с изгладена гимнастьорка. Нали спеше в удобен покрит камион с печка, а не в дупка. В косите му нямаше пръст и въшките не го ядяха. И за закуска не му даваха рядка чорба, а добре изпечени картофи с американска консерва. И беше образован артилерист, завършил Академията, познаваше своята работа. През 1943 година такива имаше много малко, защото повечето бяха разстреляни през 1939-1940 година, останалите загинаха през четиридесет и първа, а на командните постове се оказаха случайно изплували на повърхността хора.

Полковникът гледаше внимателно през стереотръбата, триеше с чиста длан здравия си загорял тил и гръмогласно, без почивка и опиянено псуваше на майка. "Какво правите, гадове! Ах! Какво правите, мръсници!" Какво правят беше ясно и без стереотръбата. На два километра пред нас, оттатък един ручей, се виждаше голям хълм, където някога е имало село. Немците го бяха превърнали в съпротивителен възел. Бяха окопали къщите, бяха поставили бетонни калпаци, бяха изкопали цял лабиринт от окопи и ги бяха омотали с километри бодлива тел. Вече трети ден пехотата щурмуваше селото. Отначало тръгна една дивизия - 6 хиляди души. След два часа от тях останаха 2 хиляди. На другия ден останалите живи и една нова дивизия повториха атаката със същия успех. Днес въведоха в боя трета дивизия и пехотата пак залегна. Виждахме добре гъстите пластове от трупове по хълма. "Какво правите, п... такива!" - повтаряше полковникът, а на хълма бушуваше огън. Огромни огнени езици, кълба дим, гора от разриви покриваше немските позиции. Биеше нашата артилерия, катюшите, минохвъргачките, но немските картечници оставаха цели и косяха настъпващите полкове. "Какво правите, гадове! Трябва да се заобиколи по фланговете! Не трябва да се върви срещу картечниците, защо погубвате хората!" - продължаваше да стене полковникът. Но "гадовете" имаха строга заповед и я изпълняваха. Позната картина! Не командват ли така от кабинетите къде да се сее царевица, а къде овес? Като резултат - нито овес, нито царевица и изобщо няма какво да се яде. И никой вече не сее и не жъне, и не отглежда крави. И в заводите е разпад. А най-главното - изтормозиха добрите стопани, честните и опитни началници. Да се съсипе това, което се е създавало столетия наред, е лесно. Опитай се сега да организираш отново стопанството! А мръсниците, издигнали се до началници, ще се съпротивляват. Като почувстват опасността, ще се обединят и със страшна сила ще защитават своето парче от баницата.

По време на войната същите дела се заплащаха с живота на войниците. Стопанинът от Москва, като сочи с пръст на картата, заповядва да се настъпва. Генералите гонят полковете и дивизиите, а началниците по места нямат право да проявяват инициатива. Заповедта е "Напред!" и безгласните войници тръгват да умират. Тръгват срещу картечниците. Да се заобиколи откъм фланга ли? Няма такава заповед! Изпълнявайте каквото е наредено. И да мислят, и да разсъждават са се отучили. Грижат се повече за това да се задържат на мястото си и да угодят на началството. Загубите нямат значение. Като погубят едни, ще им докарат други. Понякога войниците загиваха, преди да успеят да се запознаят преди боя. Хора има много. А тези хора ги хващат в тила, по полетата, из заводите, обличат ги с шинели, дават им пушки и - "Напред!" Объркани, изплашени, деморализирани, те гинат като мухи. През същата 1943 година видях край Вороново един пехотинец - човек на четиридесет години, новобранец, който пълзеше, без да вдига глава, по предната линия, явно не знаейки накъде, изгубил посоката. Извиках му: "Къде, войнико!?", а той "Чичо, къде е кухнята на втори батальон?" (Това на мене, 18-годишния хлапак!) Всичко му беше безразлично. Беше гладен, объркан и изплашен. Какъв ти бой! Свикнали сме войниците да умират, а началниците да ги погубват.

В пехотните дивизии още през 1941-1942 година се образува ядро от снабдители, медици, контраразузнавачи, щабни офицери и тям подобни хора, които образуваха механизма за приемане на попълненията и за изпращането им в бой, на смърт. Своеобразна мелница на смъртта. Това ядро в основни линии се запазваше, свикваше със своите страшни функции, а и се подбираха съответни хора, които можеха да се справят с подобна работа. Началството също беше подбрано неразсъждаващо, или тъпанари, или мерзавци, способни единствено на жестокост. "Напред!" - и това е. Моят командир на пехотния полк в "родната" 311-та дивизия, както говореха, се издигнал на длъжността си от началник на перачница в баня. Той се оказа много способен да гони своя полк напред без разсъждения. Загробваше го много пъти, а в промеждутъците пиеше водка и танцуваше циганочка. А командирът на немския полк, който воюваше срещу нас край Вороново, е командвал още през 1914-1918 година батальон, беше професионалист, знаеше всичките тънкости на военното дело и, разбира се, умееше да пази своите хора и да бие нашите настъпващи орди...

Великият Сталин, необременен нито от съвест, нито от морал, нито от религиозни мотиви, създаде толкова велика партия, че тя разврати цялата страна и потисна инакомислието. Оттам и нашето отношение към хората. Веднъж подслушах случайно разговора между комисаря и командира на един стрелкови батальон, водещ бой по същото време. В този разговор се съдържаше същността на ставащото: "Още ден-два ще повоюваме, ще доизбием останалите и ще отидем в тила за преоформяне. Тогава как само ще си поживеем!"

Впрочем, войните винаги са били подлост, а армиите инструмент за убийство - оръдие на злото. Няма и не е имало справедливи войни, всички те, както и да бъдат оправдавани, са античовешки. А войниците са били винаги тор.. Особено в нашата велика държава и особено по времето на социализма.

Спомних си още един епизод от военните времена. На един генерал, командващ корпус на ленинградския фронт, му казали: "Генерале, не трябва да се атакува тази височина, само ще изгубим много хора и няма да постигнем успех". Той отговорил: "Виж ти, хора! Хората са прах, напред!" Този генерал живя дълъг живот и умря в своята постеля. Спомням си съдбата на друг офицер, полковник, който воюваше редом с нас. Полковникът командваше танкова бригада и се славеше с това, че сам влиза в атака начело на всички. Веднъж в боя край Волосово връзката с него беше изгубена. Търсиха танка му много часове и накрая го намериха - риж, обгорял. Когато отворили с усилие горния люк, в носа ударила силна миризма на печено месо.

Не е ли символична съдбата на тези двама пълководци? Не олицетворява ли тя вечната борба на доброто със злото, на съвестта с непочтеността, на човеколюбието с безчовечността? В края на краищата доброто победи, войната свърши, но на каква цена? Времето изравни двамата пълководци: в Санкт-Петербург има улица на името на генерала, а до нея - на името на полковника танкист.

"Какво правите, гадове! Ах, какво правите, мръсници!" - все повтаряше нашият полковник. Ние седяхме до него и гледахме отвисоко вършещото се пред нас злодейство. Изведнъж свързочникът извика полковника. Като изслуша това, което му говореха по телефона, полковникът се обърна към нас: "Тежък снаряд е улучил разузнавачите и радистите при подстъпите към селото. Пригответе се, отивате да ги смените!" Той ни посочи с пръст натам, към хълма, където беше същински ад от огън и дим". "Слушам!" - отговори всеки един от нас.

неделя, юни 07, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела VI

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела VI

Околностите на гара Поляна

През август 1942 година започна Синявинската операция. Сред другите в боя влезе и N-ската стрелкова дивизия. Боевете бяха жестоки и скоро почти всички войници бяха ранени или убити. С непосилен труд, всеки миг рискувайки живота си, медиците, най-често млади момичета, извличаха ранените изпод огъня, влачеха ги върху себе си под обстрела, за да стигнат до медсанбата. Медсанбатът беше разположен край гара Поляна, на няколко километра от предната линия, но там не беше подготвено нищо за приемането на ранените. Нямаше опънати даже палатки, каквито обикновено се използваха по време на войната. Ето какво разказва една медицинска сестра за това, което е видяла там: "Изнемогвайки от умора след дълго пълзене по предната линия, изнесох поредния ранен от бойното поле и с много усилия го довлякох до медсанбата. Там, на една открита поляна, на носилки или просто на земята, лежаха на редици ранените. Санитарите ги покриваха с бели чаршафи. Лекари не се виждаха и не изглеждаше някой да се занимава с операции или превръзки. Изведнъж от облаците се изсипа немски изтребител, ниско, с бръснещ полет прелетя над поляната, а пилотът, показал се от кабината, методично разстрелваше с автоматен огън проснатите на земята безпомощни хора. Виждаше се, че автоматът ръцете му е съветски - с диск! Потресена, изтичах в малката къщичка на края на поляната, където открих началника на медсанбата и комисаря мъртво пияни. Пред тях имаше кофа с портвайн, предназначен за ранените. В порив на възмущение съборих кофата и засипах командира на медсанбата с гневни думи. Но пияното животно не беше в състояние да възприеме каквото и да било. Вечерта заваля силен дъжд, на поляната се образуваха дълбоки локви, в които се давеха ранените... След един месец командирът на медсанбата беше награден с орден "за отлична работа и грижа за ранените" по предложение на комисаря".

(Записано по време на военно-историческата конференция, посветена на Синявинската операция, в Мга на 1 октомври 1982 г.)

събота, юни 06, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела V

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела V

Аз и ВКП (б)

Бяхме шестдесет и седем души. Рота. Сутринта щурмувахме една височина. Беше малка, но явно имаше стратегическо значение, защото много месеци нашето и немското началство се опитваше да я завземе. Непрекъснатите обстрели и бомбардировки бяха изкоренили цялата растителност и разровили даже на метър и половина-два почвата на върха ѝ. След войната на това място дълго време не растеше нищо и няколко години се носеше упорит трупен мирис. Земята беше смесена с метални осколки, изпочупено оръжие, гилзи, парцали от разкъсани дрехи, човешки кости...

Как успяхме да го направим, не зная, но в средата на деня ние се озовахме в претъпканите с трупове ями на гребена на височината. Вечерта дойде смяна и изпратиха ротата в тила. Сега бяхме двадесет и шест души. След вечерята, като едва не заспивахме от умора, слушахме полковника, специално дошъл от политическото управление на армията. Благоухаейки на конячен аромат, той се обърна към нас: "Геррои! Превзехте най-сетне височината!! Ние за това вас в ВКП (б) [Всесъюзна комунистическа партия - болшевики] без кандидатски стаж ще ви приемем!!! Геррои! Уррра!!!" След това започнаха да ни записват във ВКП (б).

- Аз не искам - казах плахо.

- Как не искаш? Ние без кандидатски стаж те приемаме в ВКП (б).

- Няма да мога...

- Как няма да можеш? Ние без кандидатски стаж те приемаме в ВКП (б)!

- Няма да се справя...

- Как няма да се справиш? Ние без кандидатски стаж...

Върху лицето на политрука беше изписано искрено изумление, той не беше в състояние да ме разбере. Затъва пък разбра всичко вездесъщият лейтенант от СМЕРШ.

- Кой тук не иска!? Фамилия?!! Име?! Дата на раждане?!! - той извади от чантата си голям бележник и си записа в него. Лицето му беше желязно, в очите му светеше решимост.

- Утре ще се разберем! - заяви той.

Скоро всички заспаха. Аз се мятах в тревога и въпреки умората не можех да затворя очи. "Няма да изгрее утре слънцето за мене! Ще бъда или японски шпионин, или агент на гестапо! Прощавай, млад живот!"... Но човек предполага, а бог разполага: на сутринта немците пак завзеха височината, а през деня ние отново запълзяхме по нейните склонове. Но се добрахме само до средата на ската... През следващата нощ оттеглиха ротата и сега бяхме само шестима. Другите останаха да лежат на височината и с тях лейтенантът от СМЕРШ заедно с големия си бележник. И досега е там, а аз, макар и негодник, макар и мизерник, все още съм жив. И безпартиен. Бог е милостив.

петък, юни 05, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела IV

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела IV

Крахът на военната ми кариера

Започнах войната като редник, след това получих триъгълник в петлицата, после три нашивки на пагоните и дори, по-късно, една широка. Пред мене се откриваха блестящи перспективи! Така можех да стигна до маршал. Но в живота ни всичко се решава от слепия случай. Особено във военния живот и на мене не ми беше съдено да стана маршал.

Веднъж в един мразовит ден на 1943 година нашият полковник ме извика и ми каза: "Ще има предислокация на войските. Трябва да се преместим четиридесет километра по на юг. Там ще има много войска, да се копае землянка в замръзналата земя, сам знаеш, е мъчителна работа. Затова вземи двама войници, продукти за една седмица и отивайте да заемете навреме някоя хубава землянка за щаба. Ако не дойдем след една седмица, връщайте се назад". Мястото на новото ни разположение ми беше показано на картата.

Изпълних точно заповедта. Сред множеството празни убежища и укрития избрах една отлична, суха зечлянка, укрепена с няколко реда греди. Поставихме в нея печка и зачакахме. Седмицата наближаваше своя край. Надойдоха много войски и землянките станаха златни. Опитваха се да ни изкарат с груба сила и сладки уговорки, заплашваха ни и ни изпращаха офицери с различни звания. Но ние отбранявахме твърдо своите позиции. Накрая един интендант, замръзващ под една елха, ни предложи за землянката две парчета пушен салам, литър водка и самун хляб. Съблазнително! Но дългът е над всичко и заповедта трябва да бъде изпълнена. Ние не се подадохме на изкушението. Все пак казах на интенданта: "Днес става една седмица и ако утре нашите не дойдат, землянката е ваша". Нашите не дойдоха и на следващия ден вечерта седяхме до един огън, пиехме водка и замезвахме със салам, готвейки се да си ходим обратно.

И изведнъж, вече в здрача, по пътя се показа лек автомобил с полковника и офицерите от нашия щаб.

- Къде е землянката?!!

- ...

- КаквоооООО! Пияни?!! Вашта мама!!! Не сте изпълнили заповедта!!!

Иди доказвай, че не си камила.

Полковникът беше бесен. Трябваше да мръзне през нощта в палатка. А на другия ден ми беше издадена заповед: "За неизпълнение на заповед да се разжалва в редник и да се изпрати на предната линия". Последното всъщност беше излишно, защото през цялото време се намирах на предната линия. Но с това моята военна кариера свърши. Наистина, когато на полковника му мина, той ми присвои отново званието сержант, но не беше вече същото. Много пъти, месеци след това, при среща, полковникът се смееше и ми казваше: "Е, какво, пропи ли землянката?"

четвъртък, юни 04, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела III

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела III

Любов в степта край Сталинград

С покойния вече Ляова Сизерсков не ми се беше случвало да воювам. Той ми разказа тази история много години след военните събития. В нея има толкова невинност и простота, че е невъзможно да не бъде записана. Тя прилича по нещо на новела от Бокачо.

"През есента на 1942 година пътувахме към Сталинград. Ешелонът се влачеше бавно по степта, постоянно спираше. Накрая съвсем заседна край една разрушена гара. От нея бяха останали купчина камъни, един семафор и част от дървена ограда. Прах, зной, наоколо ни душа, само гола степ до хоризонта. И изведнъж отнякъде се появиха момичета с гимнастьорки. Бяха зенитчици, оказа се, че пазят гарата от самолети. И много скучаят. Хи-хи и ха-ха! Особено симпатична е една, мургавичка. Хванати за ръце, тичаме към останките от оградата и (военно време - не трябва даже миг да се губи!) бързичко започваме работа... Но изведнъж се чува продължителната свирка на локомотива и ешелонът тръгва. "Льовка-а-а! По-бързо!!! - викат моите другари. Ах, колко жалко! Трябва да се разделяме! Войнският дълг е над всичко! Тичам след последния вагон, като придържам брича с ръка. Момчетата ми помагат да се кача във вагона, който набира скорост. "Къде, войниче, миличък!!! - вика мургавичката... Даже не успяхме да си кажем имената..."