Блог на Павел Николов

петък, декември 07, 2018

„Страст“ на Бергман или Не всичко съм гледал…

Преди време, когато за нас, интернет пиратите, се отвориха широки възможности, та можехме да си дърпаме всякакви филми (пък сега можем и да ги гледаме направо онлийн, без да ги дърпаме!), си направих списъци с филмите на трима мои любими режисьори – Вайда, Бергман и Куросава.

И по тези списъци изгледах всичко от тях за три-четири години.

Ядец обаче – оказа се, че моите списъци нещо куцат.

Защото преди около месец налетях на един филм на Бергман, който не само че не бях гледал, но и изобщо не бях го чувал.

А филмът - „Страст“ („En passion“ 1969 г.) - не е нещо като за пропускане.

Типично бергмановски филм: почти никакво действие, концентрирано съдържани в диалози и монолози (предимно), забележителна експресивна игра с едри планове на лицата на героите, фатално пречупени съдби, тягостна до експлозия атмосфера, натрапчивото чувството, че този филм разказва неща точно от твоя живот…

И…

И гвоздеят на всичко: Макс фон Сюдов, Лив Улман и Биби Андершон:

Голям тъпанар съм: да пропусна точно този филм…

четвъртък, декември 06, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 44

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 14

Както е известно, магията има родна сестра. Метафизиката.

Тя никога не се принизявала да показва фокуси и да събира медни петачета от стари жени. Никога не поемала ангажимента да поучава или да обяснява, предполагайки, че тайните, заложени в основите на света, не се измерват със знания и не се променят с молитви.

Тя с еднаква гнусливост се мръщела, съзерцавайки и религиозните фокуси, и димящите реторти.

Тя не горяла хора на клади и не режела скришом трупове в мазетата.

В самото ѝ име, което в превод означава „това, което е след физиката“, се е разположела доста уютно претенцията за достигане до крайния смисъл.

Това име тя получила съвсем случайно, но то характеризирало много добре домогването на метафизиката до това да бъде извън всичко, след всичко, до всичко и в основата на всичко.

В метафизиката по правило се влюбвали всички разочаровани от нейната достъпна сестрица.

За интелектуалците, като започнем от времето на Симплиций, именно в метафизиката, а не в религията намирало обяснение вълшебството на любовта, музиката, доблестта, римите, затъмненията и великите открития.

Зад всяко жизнено събитие стояла именно тя като някое свръхчувствено, неосезаемо начало на света, което е истинската причина за „чудото“ на мисленето, изкуството, вярата и красотата на природата.

Нейните доводи били силни с това, че никога и никак не се формулирали. Те оставали невидими и безплътни.

За разлика от магията, която обрасла с уязвима фразеология и забавна атрибутика, „надсветовната тайна за началото на битието“ никога не се обличала в никакви конкретни думи и образи. Благодарение на това тя дълго оставала неуязвима за злословието.

Нейната призрачност е, разбира се, очарователна, но ние трябва поне някак си „да опипаме“ предмета на нашето обсъждане. С други думи, нужни са ни поне някакви осезаеми характеристики на тази тайна.

Те, разбира се, могат да бъдат потърсени у Аристотел, но нашата задача не е просто да разсмеем публиката.

Други антични автори също не предлагат нещо разумно.

Европейските адепти на метафизиката – Хегел, Хайдегер, Хусерл, ловейки нейната вечно изплъзваща се същност, трупали една върху друга милиони думи, променяли доста причудливо техния ред, но така и не могли да изведат нито една характеристика на даденото явление.

Търсейки формулировки за нейните смисли, ние нямаме друга възможност, освен да се обърнем към първобитното мислене (като към възможен автор).

Класическата антропология предлага множество негови варианти, но ние се нуждаем от абсолютно примитивния, казано с езика на Леви-Брюл, „домагичен“ и „дологичен“ начин на мислене.

Задачата изглежда неизпълнима, но това не е това не е така.

Наистина, кристална, непомътнена от магизма чистота на представите е огромна рядкост. Безполезно е да я търсим в европейската или азиатската митология.

Но за щастие имаме „родина на всичко и всички“ – Тропическа Африка. Именно там, през 50-те години на ХХ век, Бохумил Холас открил у племената кроу и сенуфо стари представи на човека за свръхестествените начала на света.

Тази находка е сравнима по своята важност за антропологията с откриването на едиакарската фауна за биологията.

Въпреки това тя останала (както много други неща) почти незабелязана и категорично неоценена. Но благодарение на нея ние можем да разберем как би могло да изглежда разбирането за паранормалното, ако не е станало обект на жреческия бизнес.

Според представите на кроу съществува „лишена от образ и облик потенция, наречена Нионсва или Ниесва“. Тя е напълно абстрактна и недосегаема. Контактът с нея е невъзможен. Но именно тя е начало и края на света. (Б. Холас, „Боговете на тропическа Африка“).

Европейската метафизика до шестдесетте години на ХХ век не знаела африканската рецепта за „мълчание и намеци“, но в общи линии я следвали изцяло (без да смятаме несвързаните неща на Хегел – Хусерл – Шелер).

В това виждаме не просто забавно съвпадение.

„Надсветовната тайна“ на метафизиката наистина може да съществува само в режим на необясненост и неформулираност. Нейното очарование е в нейната пълна неопределеност, а нейният език е мълчанието.

Сенуфо разбирали това по-добре от Хегел. Затова техният Кулотиоло е значително „по-метафизичен“ от „световния дух“ на Хегел.

Хегелианството, разбира се, свършило своята работа, но в основни линии Европа изплела паяжината на „неизразимото свръхестествено начало“ дълго преди тиражирането на мъчителното многословие на Георг Фридрих Вилхелм Хегел.

За основна нейна суровина послужили безбройните поетични дрънкулки, а също така мимолетните нюанси и образи на хуманитарната култура.

Като лястовиче гнездо със слюнка тези дрънкулки слепяли самолюбуването в едно цяло. (Както помним, homo желаел страстно да бъде уникално създание, което няма нищо общо с другите животни.)

Много хаотично и небрежно, но у европейците се оформял все пак образът на някаква световна тайна, намираща се над всичко, включително и над науките.

Но растял малкият Давид на точното знание.

От времената на Галилей и Везалий той започнал да върти своята прашка, гледайки изразително метафизиката право в очите ѝ, сияещи с неземна светлина.

Долу-горе от XVI век натам започнала вечната битка между нея и науката. Днес е трудно да се каже кой именно е ударил метафизиката в челото с първия, но наистина болезнен камък.

Може да е бил Бруно, Льовенхук, Свамердам или Бюфон. Днес е трудно да се установи.

Тогава метафизиката се отървала с цицина и кратка загуба на съзнание, но даже не си представяла какво я чака в близко бъдеще.

Ние не знаем съвсем точно каква е била обстановката в тишината на кабинетите, но първото публично изнасилване на тази особа осъществил Жулиен Офре дьо Ламетри. Тъй като обаче към него се присъединил бързо Олбах, изнасилването може да се характеризира като групово.

Уморените енциклопедисти били сменени от Лаплас и Ламарк.

Като свършили своето дело, те отстъпило галантно мястото си на тълпа физиолози.

Които не били склонни към куртоазии и шегички.

Те не люлеели дантелите на маншетите си и не се затруднявали с празни комплименти, както правели техните предшественици. Като се запознала отблизо с Клод Бернар, Иван Сеченов, а също така с Бюхнер, Фог, Молешот, Функ, Вунд и прочее, метафизиката видяла какво е истински кошмар.

Като цяло с нея се подиграли успешно мнозина.

Метафизиката ридаела с поеми и симфонии, зъбела се с платната на Гро и томовете на Кант.

Но осемнадесети век и следващите век и половина били за нея времена на пълен ужас и позор.

Освен серията публични групови изнасилвания тя трябвало да преживее и други екзекуции.

До кръв я надупчили с перата си Хъксли и Тейлър, а Дарвин я нашибал с бастунчето си.

Слюнката от кучетата на Павлов прогаряла огромни дупки в нейните святкащи ризи, а Айнщайн начертал право върху челото ѝ Е=mc².

С други думи, постепенно, но сигурно, с усилията на физици, химици, физиолози, археолози и геолози, метафизиката била изтласкана практически от цялото интелектуално пространство. Процесът не бил лесен, но към началото на ХХ век значителна част от явленията и събитията вече получили просто и лесно за проверяване обяснение.

В лабораториите една след друга се разгадавали загадките на природата, а заедно с всеки отговор загивала и частица от „световната тайна“.

Издъхващата метафизика, спасявайки се от киселините и ланцетите, пропълзяла в първоначалните пластове на времето, в епохата на образуването на планетата и на зараждането на живота върху нея.

Там тя се окопала, съскайки отмъстително, че тайната за възникването на живите същества е недостъпна за познанието, че никога и никаква определеност по въпроса за произхода на живота няма, не е имало и няма да има.

В това амгъловско съскане се долавя добре познатият мотив за наличието на някакви „нефизически свойства“ на нашия свят.

К. Сейгън пише: „запазвало се убеждението не само сред богослови и философи, но и сред много биолози, че животът не се свежда до законите на физиката и химията, че има още някаква жизнена сила, ентелехия, тао, манна, която движи живите същества, вдъхва им живот. Немислимо било да се повярва, че цялата сложност и красота, точното съответствието на формата и функциите в живия организъм се състои във взаимодействието на атомите и молекулите.“ (Carl Sagan, 1996)

В това вероятно има някакъв смисъл. Но, така или иначе, ние сме длъжни да проверим дадената версия, за да решим окончателно за себе си въпроса за някои спорни свойства на централната нервна система.

(Следва)

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7

38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8

39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9

40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10

41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11

42. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 12

43. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 13

сряда, декември 05, 2018

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 17

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Дочо Мръвков, от село Тетевен извършен на 26 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти, откъде си, на колко си години, какво е занятието ти?

– Името ми е Дочо, а на баща ми – Мръвко. От Тетевен съм, на 38 години. Занятието ми е – в Плевен имам брат, та му доставям дъски, а отчасти се занимавам и с кръчмарство.

– Тебе защо те докарахме тук?

- Снощи дойде у дома юзбашията. Той ме докара тук заедно с каруцаря, с когото дойдох от Плевен. Разпитваха ме за Димитра.

– Защо ходи в Плевен и кога отиде?

– Преди 15 дни закарах там 5–6 коли дъски.

– На кого продаде там дъските?

– В Плевен имам брат Ангел, ханджия. Закарах ги в неговия хан. Той ги продава. А пък аз купувам оттам стока, която докарвам тук и я продавам.

– Колко дъски закара и оттам каква стока докара?

– Като тръгнах оттук, наредих да натоварят дъските. По пътя срещнах кираджии и им казах: „Идете, вземете дъските и елате!“ Аз заминах.

– Преди малко разправяше, че си закарал дъски, а сега казваш: „От пътя изпратих кираджии, дъски не съм карал.“ Защо отиде, без да имаш някаква работа? Целта на твоето отиване е била само да срещнеш Димитра?

– Постоянно търгувам с Плевен. Пък и брат ми е там. Там си ходя винаги. И тоя път отивах за пазара. Живея повечето в Плевен. Димитра не съм виждал в Плевен, нито съм се срещал там с него.

– Димитър никога ли не е идвал във вашия хан?

– Никога не е идвал, аз не го познавам [1].

– Но ако дойде сам Димитър и ти каже в очите: „Аз живях в хана и в къщата на тоя и говорих по комитетския въпрос“– тогава ти какво ще отговориш?

– Ако такъв човек е идвал у дома и е говорил подобно нещо, ще си обръсна брадата.

– Но ако задържаните разбойници ти кажат един по един в очите, че Димитър е водил постоянно дружба с теб, че сте устройвали тук събрания, че с някой чорбаджии сте събирали пари за комитета и че дори и ти си участвал в нападението на хазната, тогава какво ще отговориш?

– Аз не знам какво е това комитет. Тая приказка сега чувам от вас. Рая съм на падишаха. Ако излезе някой и ми каже в лицето такова нещо, готов съм да понеса наказанието си.

– Знаеш ли да пишеш? Това, което каза, вярно ли е?

– Зная да пиша. Вярно е.

– Щом като е тъй, ела да сложиш тук подписа си!

– Да се подпиша.

Подписал: Дочо Мръвков

Разпит на Станчо хаджи Иванов, от село Тетевен извършен на 26 октомври 1872

– Как ти е името и името на баща ти, откъде си; на колко си години и какво е занятието ти?

– Името ми е Станчо, на баща ми – хаджи Иван. От Тетевен съм, на 28 години. Упражнявам ханджийство и кръчмарство в Тетевен.

– Защо те докараха тук?

– Преди 15 дни дойде от Влашко един със светло кестеняви мустаци, името на когото е Димитър [2]. Беше гост в моя хан. Той се срещна със Стоян пандура. Потърси някои хора [3], за да ги отведе във Влашко. Обиколи селата. Понеже пазарлък не стана, не можа да намери хора. Истинският главатар на хайдутите е Стоян. Когато в хана правиха пазарлък със Стояна, имаше някакви хора.

– Кои бяха тия хора?

– Имаше много хора от тия, които [4] излизаха от черква. Но кого да посоча – не знам. Мога да запитам тия хора и ще се науча.

– Тия приказки са чиста лъжа. Димитър е събирал в твоя хан хора за комитета. А и ти си работил за организацията. Кажи истината! И дори ти си дал патрони на хайдутите!

– Не съм дал аз патроните. Но в моя хан Стоян и Димитър приказваха относно събирането на хора за Влашко. Те заедно обиколиха селата.

– Тодор [5],един от хайдутите, току що разправи, че получил патроните от теб, какво ще отговориш на това? Да го повикаме ли сега да каже в очите ти? Плачът няма да ти помогне.

– Аз не съм давал, повикай го, нека каже.

Очна ставка с Тодора

– Хей, Тодоре, от кого взе патроните, когато отивахте да нападнете хазната?

– Ето тоя до мен, Станчо хаджи Иванов, ми ги даде. Да му го кажа сега в очите. И куршумите той даде. А Димитър не е от Влашко, но от Сърбия. И той е негов другар. Организатори на работата са Димитър и тоя Станчо .Той дори даде своята пушка на Леча. Куршумите и барута за обири и специално за нападението на хазната ги даде тоя Станчо. Запитайте го! Това, дето той отрича, е лъжа. Той ни накладе на огъня. И мен с беднотията ми!

– Хей, Станчо, ето тоя казва, че ти си дал куршумите и барута, че вие сте ги пратили; че дори си дал твоята пушка на Леча ковача, какво ще отговориш? [6]

– Нито куршуми съм дал, нито пушка съм дал. Не знам.

– Хей, Тодоре, тоя отрича, какво ще кажеш?

– Няма нужда да отрича. От него взех патроните. С мене беше и брат му Станьо, питайте брата му!

Въпрос към неговия брат Станьо

– Хей, Станьо, вие с твоя брат сте дали барут и куршуми на хайдутите, отиващи да нападнат хазната. А на Леча ковача сте дали и пушка. Колко барут и куршуми дадохте?

– Ние не сме давали, не знам.

– Тодоре, тоя отрича, като брат си не казва истината.

– Паша ефенди, тия хора са комити. Ако ще търсите, хубаво търсете. В техните ханове има барут, куршуми и дори оръжия, за да ги дават на комитите. На нас, като ни пращаха да нападнем хазната, те ни казаха: „Тия пари няма да се пръскат. Ще купим от Влашко оръжие за нашия комитет.“ А това ни казаха тия хора.

– Хей, Станчо и Станьо, ето тоя разправя в очите ви, че сте от комитета, че вие сте ги изпратили да нападнат хазната, че сте им казали да не пръскат парите, понеже ще купувате оръжие. Станьо, кажи самата истина, обади и другите си другари!

– Повикайте даскала [7]! Един ден се събраха чорбаджиите. Те разговаряха да образуват комитет. „Ние сме се уговорили, казаха те, всеки, който издаде каквото говорим, да го убием с куршум.“ Това знам по комитетския въпрос, това са истинските намерения на чорбаджиите.

– Хей, Станчо, сега ще повикаме даскала и ще го разпитаме по комитетския въпрос, но ти кажи истината по тая работа.

– Може пък да съм дал [барут и куршуми]. Не помня количеството на барута. Бях пиян тогава.

Въпрос към Леча ковача

– Хей, Лечо, от кого взе пушката, когато отидохте да нападнете хазната?

– Взех я от Станча, който седи до мен. Пушката е още у Въльо Станчев в Черни Вит.

[Въпрос към Станча]

– Хей, Станчо, ето Лечо ковачът ти казва в очите, че е взел пушката от теб.

– Той казва, само че аз не си спомням.

– Вярно ли е всичко това, което каза дотук?

– Вярно е. А и комитетската работа е тъй, както казах. И даскалът я знае много добре. Пък и събраните пари ги събра даскалът. А и Димитър беше там. Дори и чичо ми хаджи Станьо е в комитета. Хаджи Станьо дава пари. Той даде 5 лири. Тихол даде две лири и половина. Дори като ме караха тук [заедно с тях], те ми казаха: „Ако изкажеш комитетската работа, ще те убием с куршум, ще загинеш!“ Дадоха [пари] и Марко Йончев и Братан, който преди една седмица замина за Влашко. Имената на другите не си спомням. Тях ги има в списъка на даскала.

– Списъкът на даскала къде е?

– Не знам къде стои списъкът. Но надписът му не е комитетски списък. Наричат го читалищен списък. Тъй е надписан той и отгоре. Във всяко село има такъв.

– Как се казва даскалът и откъде е?

– Името на даскала е Иван. Той е задомен тук отпреди три години. Подробно работата знае много добре чичо ми Станьо. А Васил Шишков отиде преди 15 дни във Влашко, за да занесе там пари. И той влиза в комитета.

– Хей, Станьо, брат ти Станчо каза за комитетската работа и за барута, и ти чу. Това ли е истината?

– Това е истината. Така е, както брат ми каза. В това училище се събираха. И чичо ми хаджи Станьо, най-почетният човек в селото, беше там. Правиха събрания по комитетската работа. Нас ни пъдеха навън. Когато се събираха и говореха за комитета, не ни пускаха.

– Станчо и Станьо, ето тоя Тодор, дето седи до вас, снощи ни бе разправил за комитетската работа и за това, че чичо ви хаджи Станьо я организирал, пък и сега го казва пред самите вас. Главният организатор чичо ви хаджи Станьо ли е, кажете и вие истината по въпроса!

– Истината е, че в началото чичо ми хаджи Станьо, заедно с двамата души, дошли от Влашко [8], отидоха в хана на Пенчо Христов. Тоя тук е наемател в хана на Пенчо Христов и той знае. Собственикът на хана е починал. И зет му Йончо дори знае. Там стана събрание. Дошлите от Влашко престояха много време. После заминаха. Тях нарекоха търговци. Събираха орехи и кожи. А сега те заминаха, накъде – не знам.

–Знаеш ли имената на тия от Влашко? Къде са те сега? Как изглеждат?

– Имената им не знам. При всяко идване те се наименуваха с друго име. Например, ако последният път, като дойдоха, се бе нарекъл Иван, по-рано – Димитър. Но ако тоя край тук бъде претърсен, ще ги заловят. Разбира се, ако са дошли тук, чичо ми ще знае. Ако той поиска, ще ги хване. Така стои работата.

– Истинни ли са отговорите, които ти даде на последните ни въпроси?

– Всичко е вярно и е така. Ние и тримата нямаме вина. Истинското положение е, че всичко е дело на чорбаджиите. Работа на моя чичо. Ние сме бедни хора. Дори ако ни пуснете на свобода, ние ще изтребим тия чорбаджии с отрова или куршуми. Дори и убитият по-преди в Орхание дякон беше научил за комитетската работа и че тя е дело на чорбаджиите. А тия, понеже разбраха, че той ще съобщи на властта, наредиха да го убият.

– Знаеш ли кого накараха да го убие?

– Ние не разбрахме за убийството му. Чорбаджиите наредиха това. Допускаме, че Димитър го е убил.

– Верни ли са дадените от вас дотук показания и това ли е всичко?

– Това е.

– Ако е така, елате да се подпишете или да ударите пръста си.

– Да се подпишем. Да ударим пръста си.

Подписали: Станчо, Станьо,Тодор.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Дочо Мръвков отрича, че познава Общи, макар че в Плевен последният винаги е отсядал в хана на неговия брат.

2. Изречението е преведено погрешно. Турският текст гласи: „Бундан он беш гюн еввег кумрал бъйъклъ ве адъ Димитри Улахлъ бириси гелди“ = „преди 15 дни дойде един, който е от Влашко, със светлокестеняви мустаци и чието име е Димитър“.

3. Вместо „потърси някои хора“ трябва да се преведе с „искаше някакви хора“.

4. След „които“ е изпусната думата „тъкмо“.

5. Тодор е Тодор Кръстев Бръмбара.

6. Разпитван е Станьо хаджи Иванов, брат на Станчо.

7. „Даскалът“ е даскал Иван Лилов

8. „Двамата души, дошли от Влашко“, са Общи и Левски. С „тоя тук“ Станьо хаджи Иванов вероятно сочи брата си Станчо. Както изглежда, той иска да опише първото идване на Левски в Тетевен с Марин поп Луканов, Сава Младенов и Васил Йонков през 1870 г., когато бил основан революционният комитет, но го смесва с друго някое посещение на Дякона заедно с Димитър Общи.

вторник, декември 04, 2018

Как да продавам ръчно изработени от мен изделия?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Боряна Русева - завършила право в СУ “Св. Климент Охридски”.

Колкото и нескромно да звучи – мога да се нарека талантлив/а. Умея да рисувам, изработвам какви ли не неща – гривнички, колиета, различни сувенирчета, а и по-тематични неща като мартенички, украса за коледна елха и великденска украса. Смятам да започна да печеля от хобито си. Къде и как мога да продавам всичко, което съм сътворил/а, дължа ли данък – мога да науча в следващите редове.

Как да организирам дейността си? Къде да продавам?

Имам няколко опции:

Договор за консигнация – т.е. да сключа договор със собственик на даден магазин или склад и той да продава изработеното от мен. На практика той го продава от свое име, но за моя сметка. Повече за този договор мога да науча тук.
Да се регистрирам като едноличен търговец и да организирам дейността си по този начин.
Да регистрирам фирма – например ЕООД.
Да си отворя онлайн магазин.
Да пусна обява в сайт – В интернет пространството мога да открия и сайтове, които са създадени точно за мен – там стоките са организирани по категории и съответно моите картини най-вероятно ще попаднат в категория „арт”. Тези сайтове са нещо като посредници между мен като човек, който иска да печели от хобито си, и всички любители на изкуството, които пък искат да закупят нещо уникално, изработено с внимание към детайла. За да публикувам обява в такъв сайт, първо трябва да се съглася с Общите условия на сайта и да се регистрирам. Заплаща се и такса за ползване на съответния сайт. Обикновено когато качвам обява в такъв сайт, избирам категорията в която да я публикувам. Администраторите на сайта обаче си запазват правото да преместят обявата ми от една категория в друга, в случай че не съм определил правилно категорията.

Важно! С регистрацията си в някои от по-големите сайтове, аз се съгласявам, че спорове по прилагането на Общите условия на сайта, ще бъдат разрешавани от арбитраж. Т.е. аз се съгласявам в случай на спор, той да бъде разрешен от съответния арбитраж.

Какви данъци дължа? А възможно ли е да се окаже необходимо да се регистрирам като занаятчия?

Може би най-важното при избора ми как точно да организирам дейността си е преценката какви ще са разходите ми. И естествено тук опирам до въпроса с данъците.

Например изработвам бижута и ги продавам. Трябва ли да плащам данък и какъв?

Изработката на накити се счита за занаят според закона. Упражнявам занаят, когато произвеждам изделия или предоставям услуги и съм вписан/а в регистъра на занаятчиите. Не мога обаче да съм вписан/а в регистъра на занаятчиите и едновременно с това да съм едноличен търговец. Повече за занаятчийската дейност ще науча скоро на pravatami.bg.

Та оказа се, че може и да се регистрирам като занаятчия. От гледна точка на данъците – тогава ще трябва да плащам данък общ доход, като разходът, който държавата ми признава, е 40 на сто.

Ако реализирам доход от продажба на различни изделия и не съм търговец (т.е. нямам регистрирана фирма), нито съм вписан/а в регистъра на занаятчиите, отново следва да плащам данък общ доход. Tака например при изработка на произведения на изкуството (картини, склуптори) държавата ми признава разходи в размер 40 на сто от дохода. Т.е. ако доходът ми е 500 лв. – облагаемият доход е 300 лв. Повече за данъка общ доход мога да науча тук.

Особености при продажба на бижута

Знам, че повечето „арт” бижута се изработват от кожа, плат, мънисто и какво ли не, но все пак ще споделя и нещо, което касае онези, които са решили да изработват бижута от благородни метали – злато, сребро и платина. Ако изработвам и продавам бижута от благородни метали, ще трябва да плащам патентен данък. За да подлежи дейността ми на облагане с такъв данък, е необходимо тя да отговаря на определени условия. Повече за патентния данък и за тези условия мога да науча тук.

Мога ли да продавам на открито?

Кои са конкретните места на територията на общината, на които мога да продавам ръчно изработени изделия – мартенички, валентинки, картички, различни пролетни артикули?

Тези места се определят със заповед на кмета на общината, а в градовете, в които има райони – със заповед на кмета на съответния район. Търговията на открито извън определените за това места е забранена. За да продавам мартеници или други пролетни артикули например, ми трябва разрешение от съответната община. За целта трябва да подам заявление – лично или чрез пълномощник. На сайтовете на общините има бланка на заявлението – мога да си го изтегля, да го попълня и подам на място в съответната община. Какви са видовете преместваеми съоръжения, на които да разположа артикулите си, мога на науча тук. Заплащам и такса, като тя се определя според площта, която ще използвам (в квадратни метри). Например, ако продавам на територията на Столична община, таксата, която следва да платя за един ден, за място от 1 кв.м., варира в зависимост от зоната (различните зони обхващат различни райони) и е следната:

за І-ва зона (райони “Лозенец”, “Възраждане”, “Триадица”, “Оборище”, “Средец” и “Сердика”) – 1,65 лв.;
за ІІ-ра зона (райони “Изгрев”, “Слатина”, “Красно село”, “Подуяне”) – 1,50 лв.;
за ІІІ-та зона (райони “Студентски”, “Младост”, “Надежда”, “Искър”, “Витоша”, “Люлин”, “Илинден”, “Красна поляна”, “Овча купел”)– 1,40 лв.;
за ІV-та зона (райони “Нови Искър”, “Връбница”, “Кремиковци”, “Панчарево”, “Банкя”) – 1,25 лв.

Важно! Мога да продавам на открито изработените арикули само между 08:00 и 21:00 часа, като трябва да отстраня разположените върху терен общинска собственост преместваеми съоръжения през останалото време.

понеделник, декември 03, 2018

Нобелови лауреати – 1954 година - Литература - Ърнест Милър Хемингуей (21 юли 1899 г. – 2 юли 1961 г.)

За повествователното му майсторство, демонстрирано за пореден път в "Старецът и морето", а също така за влиянието му върху съвременния прозаичен стил.

Американският писател Ърнест Милър Хемингуей е роден в градчето Оук парк, привилегировано предградие на Чикаго. Майка му, по рождение Грейс Хол, изоставя операта и се жени за баща му Кларънс Едмънсън Хемингуей, лекар терапевт и спортист, който през 1928 г. се самоубива. Ърнест, най-голямото от шестте им деца, учи в различни училища в Оук парк и пише разкази и стихотворения в училищните вестници.

След като завършва училище през 1917 г., Хемингуей иска да постъпи в армията, за да участва в Първата световна война, но заради травма на окото не е призован и вместо това през 1917-1918 г. работи като кореспондент на канзаския вестник „Стар“ („Star“). Шест месеца по-късно заминава като доброволец за воюващата Европа и става шофьор в американско отделение на Червения кръст на италианско-австрийския фронт, където през 1918 г. е ранен сериозно в крака, но въпреки това успява да закара ранен италиански войник на безопасно място. За воинска доблест Хемингуей е награждаван два пъти с италиански ордени. Докато се лекува в болница, Хемингуей се влюбва в американска медицинска сестра; след десет години тази любовна история, а също така и военният му опит ще легнат в основата на романа „Сбогом на оръжията“ („A Farewell to Arms“, 1929 г.).

След завръщането си в Оук парк като герой от войната Хемингуей решава, че животът в предградието на Чикаго е извънредно скучен и скоро започва работа в редакцията на чикагско списание, където се запознава с писателя Шъруд Андерсън, който го убеждава да замине за Париж, за да се избави от „бездуховната“, както той се изразява, атмосфера на американския Среден Запад. Като се жени през 1921 г. за Елизабет Хардли Ричардсън (от брака с която има син), Хемингуей решава да последва съвета на Андерсън и заминава за Европа.

Живеейки в чужбина, Хемингуей пътешества много, пише статии на най-различни теми за „Торонто стар“ („Toronto Star“), запознава се с американски писатели, които живеят по това време в Париж – Гертруд Щайн, Езра Паунд, Скот Фицджералд и др. – и започва да пише проза, базирайки се на принципа „главното е да се съчини едно изречение истина, а по-нататък ще тръгне“. В Париж излизат първите книги на Хемингуей – „Три разказа и десет стихотворения“ („Three Stories and Ten Poems“, 1923 г.), написани под влиянието на Андерсън, а също така сборника с разкази „В наше време“ („In Our Time“, 1924 г.), преиздаден след една година в САЩ. Цикълът „В наше време“ се отличава с простия икономичен стил, характерен за зрелия Хемингуей; в него се появява и традиционния за писателя герой, който, ако си послужим с думите на Хемингуей, „няма да те подведе в трудна минута“.

Към „Пролетни порои“ („The Torrents of Spring“, 1926 г.), набързо написана пародия на един от романите на Шъруд Андерсън, проявява интерес известният редактор Максуел Паркинс от издателството „Чарлз Скринбърс“. През октомври 1926 г. Хемингуей публикува своя първи сериозен роман „И изгрява слънце“ („The Sun Also Rises“), който е приет извънредно благосклонно от критиката и създава на автора убедителна репутация на многообещаващ млад писател. В романа се разказва за американци и англичани, които живеят в Париж и Испания; приятелите на Хемингуей разпознавали много герои на книгата, включително и самия автор. Според Карлос Бейкър, като че ли най-авторитетния биограф на Хемингуей, изобразеното от писателя следвоенно поколение „става един от аспектите на социалната история през 20-те години на века“. Главните герои, представители на, според изключително точния израз на Гертруд Щайн, „изгубеното поколение“, са травмирани духовно (а самият разказвач, импотентният Джейк Барнс – и физически). Смисъл в живота на тези хора са само боксът, коридите, пиянството и любовта.

През 1927 г. Хемингуей се влюбва в Полин Пфайфър, за която се жени през същата година, след като се развежда с първата си жена; от втория си брак Хемингуей има двама сина. След като издава още един сборник с разкази - „Мъже без жени“ („Men Without Women“, 1927 г.), Хемингуей се връща в Съединените щати и, като се заселва във Флорида, в Кий уест, завършва втория си роман – „Сбогом на оръжията“ („A Farewell to Arms“), който има огромен успех както сред критиците, така и сред широката читателска публика. Много литературоведи смятат „Сбогом на оръжията“ и по-късния роман „За кого бие камбаната“ („For Whom the Bell Tolls“, 1940 г.) за най-добрите произведения на Хемингуей, в които неговият стил – ясен, сбит и силно концентриран – достига своето съвършенство.

Но през 30-те години в творчеството на Хемингуей се забелязва известен спад. Именно през този период писателят заболява от прословутата „звездна болест“ и започва да се прави на „истински мъж“ (проявява интерес към коридата, към африканския лов на хищници, към предизвикателното поведение), което мнозина възприемат като позьорство, отразяващо се по най-пагубен начин на неговото творчество. Към основните му произведения от това време спадат „Смърт след обяд“ („Death in the Afternoon“, 1932 г.), документален разказ за испанската корида, „Зелените хълмове на Африка“ („The Green Hills of Africa“, 1935 г.), дневник от първото сафари на писателя, в който описанията на ловни излети и африкански ландшафти се смесват с екскурси за литературата и естетиката, и „Да имаш и да нямаш“ („То Have and Have Not“, 1937 г.), повест, чието действие протича във Флорида, където главният герой, поради трудностите по време на Великата депресия, е принуден да стане контрабандист. През 30-те години признанието на критиката получават само два майсторски написани разказа, чието действие се развива в Африка: „Краткият щастлив живот на Франсис Макомбър“ („The Short and Happy Life of Francis Macomber“) и „Снеговете на Килиманджаро“ („The Snows of Kilimanjaro“).

По време на гражданската война в Испания Хемингуей се разкрива изцяло като художник и гражданин. През 1937 г., след като събира пари за републиканците, писателят заминава за Испания в качеството си на военен кореспондент на Северноамериканската вестникарска асоциация и сценарист на документалния филм „Земята на Испания“, реализиран от холандския режисьор Йорис Ивенс. Озовал се в Испания за втори път, Хемингуей пише пиесата „Петата колона“ („The Fifth Colunn“), която отразява обсадата на Мадрид през есента на 1937 г.; тогава започва и романа му с Марта Гелхорн, военна кореспондентка в Мадрид. Книгата на Хемингуей „За кого бие камбаната“ е посветена на събитията от гражданската война в Испания и описва последните дни от живота на американски доброволец, воюващ на страната на републиканците. Този роман, чието заглавие е част от думите на английския поет Джон Дън („…Не питай никога за кого бие камбаната; тя бие за тебе“), призовава за братство между хората. „За кого бие камбаната“ постига огромен успех. Според Карлос Бейкър „тази книга остава до ден днешен ненадминат шедьовър сред всички произведения (както художествени, така и документални), посветени на испанската трагедия от онези времена“).

След развода си с Полин Пфайфър Хемингуей се жени през 1940 г. за Марта Гелхорн, купува къща край Хавана и заедно с жена си заминава за Китай, където по това време тече Японско-китайската война. През 1944 г. Хемингуей се развежда с третата си жена, заминава за Лондон като военен кореспондент, участва в полетите на британските военновъздушни сили, описва дебаркирането на съюзниците в Нормандия и на 25 август 1944 г. влиза с американските войски в Париж. Писателят участва толкова активно в бойните действия на съюзниците, че едва не е даден на военен съд за нарушаване на правилата на Женевската конвенция за поведението на военните кореспонденти, което – между другото, не става пречка да получи Бронзова звезда за храброст. Като се връща на 14 март 1946 г. в Хавана, Хемингуей се жени за Мери Уелш, кореспондентка на списание „Таймс“, с която се запознава в Лондон през 1944 г. и с която живее до края на живота си.

След няколко години напрегната работа Хемингуей завършва романа „Отвъд реката, под дърветата“ („Across the River and Into the Trees“, 1950 г.), чието действие се развива по време на Втората световна война в Италия. Критиката признава единодушно романа за неуспешен: маниерен, сантиментален, самодоволен. Лилиан Рос публикува за произведението в „Ню Йоркър“ язвителен фейлетон, а писателят хуморист Е. Б. Уайт откликва със злачната пародия „Отвъд решетката, под дърветата“.

През 1952 г. Хемингуей печата в списание „Лайф“ повестта „Старецът и морето“ („The Old Man and the Sea“), лиричен разказ за стар рибар, който улавя, а след това изпуска най-голямата риба в живота си. Повестта постига огромен успех какво сред критиците, така и сред широката читателска публика, като предизвиква световен резонанс, репутацията на Хемингуей е възстановена и през 1953 г. писателят получава за „Старецът и морета“ наградата „Пулицър“.

През 1960 г. Хемингуей лежи в клиниката „Майо“ в Рочестър (щат Минесота) с диагноза депресия и сериозно умствено разстройство. Като излиза от болницата и се убеждава, че вече не е в състояние да пише, той се връща в дома си, в Кечъм (щат Айдахо), и на 2 юни 1961 г. се самоубива с ловна пушка. В некролога американският крити Едмънд Уилсън отбелязва: „С това събитие рухна един от крайъгълните камъни на нашето поколение“.

Някои произведения на Хемингуей, например „Острови по течението“ („Islands in the Stream“, 1970 г.), са публикувани посмъртно. Но, като изключим „Празник, който е винаги с тебе“ („A Moveable Feast“, 1964 г.), спомени за живота в Париж през 20-те години, повечето от публикуваните посмъртно произведения не добавят нищо към репутацията на писателя, която след смъртта му бързо пада. Като има предвид преди всичко „Старецът и морето“, критикът Кен Мориц заявява: „На нас ни е необходимо интелектуално мъжество, а не романтични митове за самотни герои“. Противниците на Хемингуей, пише критикът Робърт П. Уикс в предговора си към книгата „Събрани критически есета за творчеството на Хемингуей“ (1962 г.), смятат, че „Хемингуей е прекалено ограничен… неговите герои са мълчаливи, безчувствени… в книгите му се описват само бокс, бой с бикове, побоища, ловене на пъстърва и прочее мъжки утехи; стилът на Хемингуей не може и да се нарече стил – толкова е прост“.

Въпреки подобна критика обаче, Хемингуей си остава един от най-големите американски писатели, чиито книги са преведени на много езици по света. Робърт Уикс отбелязва, че въпреки всичките недостатъци, а отчасти и благодарение на тях, творчеството на Хемингуей „е вик на душата, който – макар че е лишен от многообразието на Толстой и от мощта на Мелвил, е трогателна и нееднозначна реакция на нашето време“.

Рецензирайки през 1985 г. две нови биографии на Хеимнгуей, американският новелист Реймънд Карвър отбелязва: „Колко свежо се четат и днес най-добрите произведения на Хемингуей!.. Ако съществува в природата общност на пръстите, прелистващи страниците, на очите, бягащи по редовете, и на мозъка, събиращ думите в мислите и образи, значи Хемингуей си е свършил работата, значи няма да остарее“.

Превод от руски: Павел Б. Николов

неделя, декември 02, 2018

Разприетеляване преди ерата на Фейсбук

Едно от най-интересните неща във Фейсбук е разприетеляването (ънфрендването, както казват по-учените и по-умните от мене).

Когато някой обнаглее и като таралежа, щом го пуснат под масата, се качва на масата, трябва му едно щракване с мишката само - и е вече вън от твоята колиба, и не те поучава как да си я подреждаш.

А пък ако обнаглее твърде много - може и да го блокираш, та да не вижда и колибата даже.

Това е сега, а преди Фейсбука, преди интернета, преди компютрите?

И преди са разприетелявайли (ъндфрендвали), разбира се, даже много по-ефектно - и с разнообразие, и с фантазия.

Изданието „VINTAGE EVERYDAY (bring back some memories)“ се е постарало да ни убеди в това с цели двадесет снимки.

Ето ги.

**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче и след това ме похвалете:

събота, декември 01, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 43

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

№ 13

Ние вече обсъдихме ролята на Хари Худини в историята на спиритуализма.

До него можем да поставим също така други илюзионисти разобличители, а именно: Джоузеф Дънингър, Джеймс Ранди, Дарън Браун, Иън Роулънд, Майк Едуърдс, Баначек, Джони Томпсън, Крис Енджъл, Дейвид Блейн и много други.

Всички те в различни времена са развенчавали медиумизма и екстрасензориката, предлагайки за „загадъчните“ явления прости и проверяеми обяснения.

Дънингър по-специално „четял мисли“, „предсказвал бъдещето“, въздействал върху предметите „със силата на погледа си“.

Всички тези сакрални действия, които са ни известни от историята на древната магия, Дъниндгър съпровождал с изказвания, поясняващи, че те са обикновени, доста прости трикове. Той разкривал пред публиката техниката на ясновидството, спиритизма и телепатията, разобличавайки, както сам се изразявал, „паранормалното мошеничество“.

Един от „секретите“ на Динингър

Ще отбележим, че именно професионалистите илюзионисти атакували спиритистите и екстрасенсите при първа възможност Те били „погребалния екип“ на всичките тези практики.

Да си спомним, че и най-амбициозните комисии от учени, преди да бъдат включени в тях илюзионисти, по принцип никога не успявали да открият измамата.

Отнасяйки се към всичко извънредно сериозно, академиците не можели да предположат, че не трябва да се търсят свръхтънки и непостижими явления, а весела, хитра, полирана през вековете измама.

Илюзионистите я виждали и я разпознавали веднага.

Тук си струва да отбележим братята Дейвънпорт, които не могли да бъдат разобличени от експертни колегии, включващи понякога повече от четиридесет професори от Харвард и Кеймбридж.

Освен професорите по време на сеансите в дома на Дион Бусико (американски актьор и драматург – Бел. П. Н.) на „Риджън стрийт“ присъствали и десетки журналисти, гледайки на четири очи за някакъв трик, но също така напразно.

Братята Дейвънпорт, както е известно от техните животоописания (автор Т. Рендъл), отишли в Англия, за да „сразят материализма в собствената му бърлога“. Те хвърлили дръзко предизвикателство на британската наука – и почти я победили.

Скептичният “Дейли нюз“ констатирал през зъби: „Чудесата на тези шутове, тръшнаха Англия на земята“.

Кеймбриджките професори мълчали тъжно, вестниците се подигравали, но никой не можел да намери рационално обяснение на случващото се по време на сеансите.

Братята Дейвънпорт, след като „сразили материализма“ ликували, давали интервюта и канели на балове и тържествени вечери.

И тогава за беда се появил някой си Джон Н. Масклайн.

Той бил професионален, но малко известен фокусник.

Като събрал печалните професори и журналисти, Масклайн леко и непринудено повторил всичко, което потресло науката и пресата на Англия. А след това обяснил публично техниката на триковете.

При това Масклайн отбелязал скромно, че „това са съвсем прости фокуси, на които се наема да научи всеки желаещ за няколко месеца“.

Разобличението било толкова убедително и разгромяващо, че един от братята Дейвънпорт се покаял публично: „Аз съм тук днес, в качеството си на един от основателите на спиритизма, за да го разоблича като абсолютна лъжа от началото до края, като най-кухото от всичките суеверия...“ (Л. Р. Фрум, „Спиритизмът днес“, 1963 г.)

Градусът на трагизма при това отричане бил толкова висок и искрен, че даже злъчния „Дейли нюз“ не си позволил в своята уводна статия задявки и „танци на гроба“. Той се ограничил със следната забележка: „Ако братята Дейвънпорт, след като показаха всичко, което показаха, се бяха сетили да кажат: „вижте колко е просто“, щях да постигнат не само успех и позор, но и уважение в Англия“.

Страстта, с която фокусниците преследвали медиумите, не е много разбираема за страничния зрител, но има просто обяснение. Работата е в това, че „ясновидците“, „телепатите“, „целителите“, „разговарящите с духове“ и „спиритуалистите“ по принцип използвали стандартния комплект от трикове, които били изобретени в цирковете.

„Летящите ръце“, „загадъчното повдигане на предмети“, „огъването на лъжици и ножове със силата на мисълта“, ходенето по водата, вълшебните изцеления и разгадаването на мисли, техниката на левитацията и вентрилоквизмът се практикували още от Кратитен, Теодосий, Евклид и Деотит – полумитични илюзионисти в Древна Гърция.

Те по всяка вероятност не са изобретили фокусите, но именно тези имена е запазила историята. Предшествали ги египтяни, асирийци, китайци и индийци, а самите фокуси се шлифовали и се усъвършенствали в продължение на няколко века, преди да попаднат на пазара и в амфитеатрите на Елада.

Древноримските сатурналии шлифовали магическото изкуство и го предали на панаирите в ранна Европа.

През XVI–XVIII век изкуството на фокуса било доведено до съвършенство от Георг Сабелиус, метр Гонен, Жан Роайе, Йозеф Фрелих, Йоан Боско, Катерфелдо, Исак Фаукс, Джинджел, Паладино и още поне три десетки класици на цирковия илюзионизъм . (Cristopher M. Panorama of magic 1962; Evans H. Magic and its professors 1902; Тривас М., Вадимов А. „От маговете до илюзионистите в наши дни“, 1979 г.)

В ранното средновековие технологията на фокуса остава известна само на тези, които работят по арените, но още през 1533 година Хенрих Корнелий Агрипа издава в Кьолн своето произведение „За окултната философия“, в което на триковете е посветена цяла глава.

През 1771 година Йохан Христиан Виглеб издава книгата „За натуралната магия“. През 1790 година се появява произведението на Х. Хале „Разкриване на тайната на древните магове и чародейци или на вълшебните сили на природата, употребени за полза и увеселение“.

Дори най-беглото запознаване с историята на цирковия илюзионизъм е достатъчно, за да ни убеди, че всички религиозни култове без изключение, включително спиритуализма, а също така целителите и екстрасенсите не са изобретили нито един свой фокус, а само са заимствали репертоарни номера, известни още от времето на Кратитен и Деотит.

Вероятно този малък комплект от умни и ефектни измами е всъщност така наречената „следа на бога“.

Ако това е така, смущаващ е фактът, че „световният разум“, „създателят и повелителят на планетите и плазмите“ е използвал векове наред един и същи чудеса, които можело да се видят по панаирите и в цирковете.

Вероятно трябва да признаем, че претърпяхме поражение: търсехме честно бога, а открихме унила смесица от нотации и фокуси.

Знанията за тайните на цирка рушат днес спиритуализма и екстрасензориката, като не ни оставят надежда да намерим в тях някакъв „свръхестествен фактор“.

Но!

Ако илюзионистите от „евангелските времена“ бяха имали профсъюз, средства за масова информация и тази страст, която е вдъхновявала Боначек и Худини, вероятно днес щяхме да имаме една световна религия по-малко.

Нейната паранормална страна щеше да бъде опозорена, показана като набор от репертоарни трикове, безжалостно разобличена и осмяна. А без нея притчите и нотациите на Христос щяха да си останат просто фолклор, който никога не би завъртял главите даже на робите и пастирите на мулета.

Християнството не е изключение. Същата участ би имала всякаква друга форма на магия, оставаща си в своя премордиален вид или преобразувана на религия.

Виждаме забавна инверсия.

Цирковият трик в съчетание със смях, светлина, грим и кривене, си остава това, което е, иначе казано – най-обикновен трик. Но в съчетание с мрак, патос и темата за смъртта се превръща в доказателство за наличието на световни тайни духовни сили.

Причината за тази инверсия е разбираема.

За мозъка с неговите много ограничени възможности и съответно „орязана“ рецепторика средата не може да предложи голямо разнообразие от възбудители.

А функцията на централната нервна система е да ги търси постоянно, което вероятно кара бедната централна нервна система на homo „да се върти в кръг“, използвайки едни и същи явления за съвсем различни по смисъл дразнители.

Прекрасен поясняващ пример за такива инверсии е двойното използване на бромидрозата.

Бромидрозата, както знаем, е отблъскващо зловоние на пот, предизвикано от естественото му бактериално разложение. Това е многосъставна миризма, в основата на която лежат изовалериановата киселина и продуктите на нитрификацията (окисляването на амоняка).

Бромидрозата може да предизвика рефлекс за повръщане, когато идва от разлагащата се пот на краката, а може да е обект на възхищение, ако идва от скъпи сортове сирена.

Ще отбележим, че и в единия, и в другия случай става дума за една и съща миризма. Нейния химически произход и нейното физиологическо възприемане нямат никакви разлики.

Като имаме предвид, че млякото (основната суровина за производство на сирене) е сложна модификация на потта, запазила с нея (известно) биохимично родство, то се разлага (почти) по същия начин като потта, със същите групи бактерии, по-специално - Nitrosomonas.

Но! Миризмата, идваща от мръсните чорапи, партенки, стелки и пръсти на краката, предизвиква погнуса и включва защитна реакция, а когато идва от сиренето „лимбургер“ или „камамбер“, поднесено върху кристал или фаянс, предизвиква възторг и желание бързо да бъде определена гамата от ароматни интонации.

Като се вгледаме, ще видим, че нашите примери с фокусите и бромидрозата не са уникални.

Цялата култура на homo е препълнена с инверсии.

Трудно е да се каже къде са по-силно концентрирани.

Тя се намира и в двойното възприемане на половите органи, и в „гъделичкащите“ езикови казуси, и в погребалните и юридическите ритуали.

Дамата, извършила орогенитален контакт, гълта без всякакви колебания мъжката сперма. Но ако тази течност ѝ бъде поднесена в чаша заедно с говежди ребърца, ще имаме несъмнената възможност да наблюдаваме цялата мощ на рефлекса за повръщане.

Рицарите кръстоносци на Годфроа дьо Буйон се мажели съвсем привично с изпражненията на папата. Но се оплаквали от миризмата на изпражненията на войниците и оръженосците.

Това ни дава основание да се замислим за колебливия баланс между безусловните и условните рефлекси и пак пак достигаме до знаменития експеримент на Ерофеева.

Но сега ни интересува съвсем различно нещо.

За съжаление, както виждаме, в религиите не могат да се открият „следи на бога“ или поне тези „отпечатъци от неговите пръсти“, които биха ни позволили да съдим за наличието на свръхестествен фактор, способен да влияе на процесите на мисленето.

Невъзможността да приемем сериозно паранормалната страна на култовете, ни освобождава от доверието в техните декларации.

Вероятно магията, както и всичките нейни деривати, е прекалено груба ръкотворна материя. Заради вулгарността на нейния произход тя не може да съдържа това, което търсим.

Но това не означава, че нашето търсене на „бога“ може да се смята за завършено.

(Следва)

**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче и след това ме похвалете:

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ