петък, юли 22, 2022

ПВО ЗА ЦЕНТОРОЙ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Как Рамзан Кадиров се готви за гражданска война в Русия.

Рамзан Кадиров изрази желание да придобие ПВО (противовъздушна отбрана – бел. П. Н.). „В планините на Чеченската република, на южните граници на Русия като никога досега са необходими системи ПВО“ – написа той в Telegram. Тези системи Кадиров предложи да се разположат „на територията на танковата част в Шалинския район“, иначе казано – на няколко десетки километри от Центорой, родовото село на Кадиров.

Няма ли да подскажете: кой бомбардираше Чечня по време на двете чеченски войни? Нима Украйна? От кого Кадиров се готви да се защитава с помощта на ПВО?

Защото срещу ислямистите засега няма нужда от ПВО.

И изобщо за какво му е на Кадиров ПВО, ако същият съвсем наскоро в две филмчета прие „капитулацията от Зеленский“ и заявява: „Ние сме готови да завземем съвсем лесно Киев и страните от НАТО“. „На нашите подразделения, закалени в истински боеве, не може да се противопостави никаква армия на света“. „Гответе белите знамена! Ахмат — сила! Аллаху Акбар!“.

В действителност аз виждам само един реален начин да се използва това ПВО: защита от руските ракети и руската авиация по време на гражданската война, която може да последва след краха на украинската авантюра и поражението на Путин. И това предложение показва нагледно какво мисли Кадиров за перспективите на режима и за какво се готви.

Така се вижда ясно разликата между пиара и реалността. В пиара имаме безбройни тик-ток филмчета, показващи как войската на Кадиров се сражава с многоетажни здания. Имаме комично видео, на което актьор, който играе Зеленский, подписва пред Кадиров (не пред Путин) капитулация, и безкрайни уверения за готовност да се направи на пух и прах лъжливо-демократичната, псевдо-либералната и военно-варварската кампания на западните държави.


В реалността имаме Кадиров, който пази своите войски, за разлика от Путин, който изразходва руснаците. Пази ги за важната война. И предлага да се разположат ПВО в Чечня.

Най-поразителното тук не е тактиката на Кадиров (тя е именно стратегически обмислена и разумна). Най-поразителното е, че Путин търпи това.

Подобни отношения, като между Путин и Кадиров, са се случвали в историята доста често. Например, по време на разпадането на Римската империя, когато главни боеспособни войски, заради всеобщите кражби и корупцията, ставали варварските части, които приемали на служба в империята, защото иначе тези варвари я грабели. Например Теодосий, назначен от императора да победи готите, които преминали Дунава през 376 г. и убили неговия предшественик, не ги победил, а ги приел в своята войска и ги използвал след това във войната срещу другата половина на империята.

Теодосий бил изобщо патологичен лъжец и самодържец, от когото започва неотвратимото разпадане на империята и поглъщането ѝ от варварите, но даже той бил достатъчно предвидлив, за да изпрати по време на битката при Фригид най-напред варварските войски, така че в първия бой на битката паднали десет хиляди готи и ликуващият хронист написал, че в този ден империята постигнала две победи: една над противника, а втора – над своите войски в лицето на готите.

Всеки би могъл да очаква, че Путин ще се държи поне като Теодосий. Че при атаките, в тежките направления, по време на най-важните боеве ще бъдат изпращани напред кадировците, още повече че техният лидер постоянно се хвали с готовността си да бъде войник на Путин срещу гнилия Запад.

Но вместо това в битките загиваха които и да са: гвардейски части, морска пехота, деенеровци – а кадировците снимаха тик-ток филмчета. И Путин търпеше тава!

Или разпадането на реалността в главата му е отишло толкова далече, че не може да различи тик-тока от действителността, или разпадането на властта на Путин е отишло толкова далече, че той не може вече да заповядва на Кадиров.

И изобщо страната, в която има, както става ясно, няколко армии (една – щатна, друга – „кадировци“, трета – „вагнеровци“, четвърта – „опълчение от ДНР“), предизвиква значими въпроси от гледна точка на военната управляемост. Такъв вид феодализация на въоръжените сили е характерна за архаичните слабоцентрализирани режими с прекомерно насилие, но не и за съвременните държави.

Пътят на Путин в алтернативната реалност започна между другото с Чечня. Чеченската история изигра огромна роля за образуването на агресивния параноиден режим, който сега изтрива от лицето на земята украинските градове, а в тези, които са изтрити до край, организира „филтрационни“ лагери.

Войните на Путин започнаха от войната в Чечня и тази война, от негова гледна точка, е спечелена. Той разруши напълно Грозний, прекара чеченците през мазета и изтезания и в резултат от това получи добре обучени верни кадировци, чийто лидер се кълне да победи всички в името на Путин.

Проблемът, разбира се, е там, че това беше фикция от самото начало. Войната между Русия и Чечня беше спечелена не от Русия, а от Кадиров.

Русия плаща данък, както слабите египетски фараони плащали данък на хабиру, китайските императори на кидани, а византийските - на българите. Чечня не само се радваше на автономия, но и се намесваше в руските финансови разправии – от вилата на Чубайс до знаменития „Стройгазконсалтинг“ на Манасир Зияд. Най-големите руски предприемачи – не се шегувам – на въпроса: „Защо имате в офиса си такива тежки бронирани врати“, отговаряха: „За да успеем да позвъним на приятелите си в Кремъл, ако нахлуят кадировците“.

Много е вероятно примерът с Чечня да е вдъхновил Путин за Украйна. Той наистина е решил, че ако срине с бомби Харкив и Миколаив, а в Мариупол създаде концентрационни лагери, рано или късно там ще израсте Кралят плъх, който ще изяде всички останали и ще каже: „Моите украинци са готови да ти служат, Путин, и да завоюват за тебе страните от НАТО“.

Войната – голямата проверка на реалността – постави всичко на място. Кадировците съвсем не паднаха с десетки хиляди при щурма на Мариупол. Вместо това те снимаха тик-ток филмчета и се готвеха за истинската война, а Путин даже не смееше да се противопостави на това. Властта на Путин се оказа същата илюзия като мощта на руската армия.

А що се отнася до Кадиров – след ПВО му остава само да поиска и ядрено оръжие. Заради добрата му служба и заради борбата му с неверниците от НАТО, разбира се.

четвъртък, юли 21, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1980 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ЖАН ДОСЕ

Жан Досе (Jean Dausset)

19 октомври 1916 г. - 6 юни 2009 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Барух Бенасераф и Джордж Снел)

(За откритията, засягащи генетично определените структури на клетъчната повърхност, регулиращи имунните реакции).

Френският биолог Жан Батист Габриел Жоаким Досе е роден в Тулуза и е четвъртото дете на Анри Пиер Жулиюс Досе, преуспяващ лекар, специализиращ в областта на радиологията и ревматизма, и Елизабет (Броляр) Досе. Първите години от живота си момчето прекарва в Биариц, а когато става на 11 години, семейството се мести в Париж. Там Досе е зачислен в лицея „Мишле“ и го завършва с диплома по математика. Като решава да върви по стъпките на баща си и да стане лекар, юношата постъпва в медицинското училище към Парижкия университет в края на 30-те години. В началото на Втората световна война, през 1939 г., Досе е призован на медицинска служба във френската армия, а през следващата година, след окупирането на Франция от Германия, се присъединява към Свободната френска армия в Северна Африка.

В Тунис и във Франция Досе наблюдава многобройни преливания на кръв, предизвикващи тежки реакции у пациентите, дори ако кръвта на пациента и донорската кръв принадлежат към една и съща група. По-късно той описва тези неблагоприятни реакции, като ги обяснява с особеностите на кръвта на донорите, в чиято плазма се намират активни анти-А антитела. Той открива, че тези антитела се появяват след ваксиниране с анатоксини от дифтерит и тетанус, които съдържат разтворим компонент, наречен субстанция А. Откриването от Карл Ландщайн на основните човешки кръвни групи прави преливането на кръв в по-голямата си част безопасна процедура при съответствие на кръвната група на донора и реципиента. Човешките кръвни групи се различават по наличието или отсъствието в еритроцитите на някои протеини (антигени). Реакцията между антигените и чуждите антигени предизвикват несъвместимост несъвместимост на кръвните групи на донора и реципиента. Системата АВО на Ландщайнера обяснява причините за повечето реакции от подобен вид, макар че и други кръвни антигени и антитела участват също в подобни реакции.

След уволнението си от военна служба през 1945 г. Досе получава медицинска степен в Парижкия университет. През следващата година той е назначен за директор на лабораторията на Френския национален център по преливане на кръв. Като си взема отпуск в средата на 1948 г., Досе получава стипендия за изучаване на имунохематологията в Харвардския университет, където престоява цяла година. Като се връща в Центъра по преливане на кръв, той проучва в края на 40-те и началото на 50-те години различните биологични аспекти на преливането на кръв, съсредоточавайки се върху проблема на патологичните реакции.

Много пациенти, прекарали многобройни хемотрансфузии или лекувани с определени лекарствени препарати, освен реакциите, свързани с еритроцитите, описани от Ландщайнер, развиват и реакции, свързани с левкоцитите. През 1952 г., Досе съобщава за пациент, в чиято кръв се намерени антитела към антиген, открит в левкоцитите на други хора, но не в левкоцитите на пациента. През 1958 г., като се присъединява към изследванията на медицинския факултет на Парижкиу университет, Досе открива у французите редица видове антигени на повърхността на левкоцитите. За описването на тези антигени той той използва означението МАС (инициалите на тримата донори, в чиято кръв открива въпросните антигени). Анти-МАС антителата се образуват при преливането на кръв на МАС-отрицателни реципиенти и МАС-положителни донори.

Досе отбелязва, че приливането на кръв е разновидност на присаждането на органи. В началото на ХХ в. е открито, че тъканите, присаждани от едни човек на друг, почти винаги се отхвърлят, с изключение на случаите, когато има близко робство между донора и реципиента. Досе предполага, че МАС-антителата са един от факторите, с помощта на който организмът може да различи своите тъкани от тъканите на другия организъм.

През 1962 г. Досе е назначен за адюнкт-професор по медицина в Парижкия университет. През следващата година той става водещ биолог в градската болнична система на Париж и съпредседател на Института за изучаване на болестите на кръвта.

След откриването от Досе на вариантите на МАС-антигена други изследователи получават данни за нови открити антигени, които изискват своето обяснение. На работно заседание, организирано през 1965 г. от Бърнард Амос за координиране на изследванията на хистосъвместимостта (съвместимост на различните тъкани, позволяваща да се осъществява успешно трансплантирането), Досе изказва предположението, че повечето от тези антигени формират част от единна система в съответствие с теорията, предложена от Джордж Д. Снел и неговите колеги през 40-те години. Снел доказва по това време, че отхвърлянето на тъканите при мишките се контролира от няколко физически свързани гени, наречени главен комплекс на хистосъвместимостта (МНС). Досе предполага, че и хората имат МНС. Той смята, че трансплантационните антигени съществуват в голямо разнообразие не защото от един комплект гени се образуват много вариантни форми. Става ясно, че – както при мишките, у човека МНС се състои от няколко гена, наречени група на човешките левкоцитни антигени (HLA). Тъй като всеки ген се среща в много вариантни форми, възможни са милиони различни комбинации на антигените от системата HLA.

През 1967 г. Досе и неговия колега Феликс Т. Рапопорт започват изследване на трансплантирането на кожа, осъществявано между членовете на едно семейство. Техните резултатите свидетелстват, че трансплантациите между членовете на семейството, имащи еднакъв вид HLA-антигени, са по-успешни от случаите с различен вид HLA-антигени. Тези резултати позволяват на Досе да препоръчва настоятелно на хирурзите да подбират при трансплантациите органи на донори, като имат предвид вида на HLA-антигените. Техниката на разделянето на HLA-антигените на видове довежда до значително повишаване на жизнеспособността на присадените органи, но само в тези случаи, когато донорът и реципиентът са роднини (най-добре – близнаци). Сред лицата, които не са роднини, генетичните разлики (други, не идентифицираните от Досе) предизвикват отхвърляне на транспланта, въпреки подбора по системата на HLA-антигените. Някои от тези генетични разлики са обусловени от други гени от системата МНС. През 1967 г. Амос и неговият колега Фриц Баех откриват друг ген, наречен HLA-D (тъй като е четвъртият описан ген HLA), който е човешки еквивалент на гените IR (на имунния отговор) в МНС при мишките. Барух Бенасераф и други изследователи откриват, че гените IR не само влияят за оживяването на трансплантираните органи, но и играят важна роля за способността на организма да осъществява имунна защита срещу определени болести. В началото на 70-те години става известно, че гените HLA-D са важен фактор, обуславящ връзката между видовете HLA и определените болести.

През 1967 г. Досе изследва взаимодействието между системата HLA и възникването на редица болести (той е първият в тази област) и – макар че резултатите са предварителни, усилията му стимулират работата на други учени. На основата на неговите изследвания е доказано, че някои видове HLA са свързани с увеличаването на риска от развиването на редица болести като поражение на ставите, захарен диабет и автоимунни заболявания. Досе предполага, че „всеки хаплотип HLA... има своя собствена конфигурация от гени, която определя специфичната способност на имунния отговор, благоприятен при едни обстоятелства и неблагоприятен при други“.

През 1968 г. Досе е назначен за директор на Френския национален институт за научни изследвания. През същата година той започва да преподава имунохематология – наука за антигените и за различните съставни части на кръвта – в Парижкия университет. Освен това, от 1978 г. Досе става професор по експериментална медицина в „Колеж дьо Франс“. През 70-те години работи също така като външен професор в университетите в Ню Йорк, Брюксел и Женева.

Функцията на продуктите на гените МНС (антигените) не е установена до край, но в средата на 70-те години редица учени, сред които Бенасераф, доказват, че взаимодействието между различните клетки, особено на имунната система, е ограничено от МНС, иначе казано – двете взаимодействащи клетки трябва да носят едни и същи антигени МНС на своите повърхности. Досе предполага, че „феноменът на рестрикцията (ограничаването) е вероятно най-прякото доказателство за ролята на продуктите на комплекса HLA при имунния отговор на човека“. Макар че предстои да се изясни много за структурата на гените МНС, за тяхната активност в организма и за пътищата за управляването им за медицински цели, става ясно, че МНС е централно звено за разбирането на имунната система като цяло.

През 1962 г. Досе се жени за Розе Майорал Лопес; семейството има син и дъщеря. Кредото на Досе, на което не изменя никога, е: „Vouloir pour valoir“ – „За да постигнеш, трябва да желаеш“.

Освен Нобелова награда Досе получава международната награда на фонда „Гарднър“ (1977 г.) и наградата Волф за медицина на израелския фонд „Волф“ (1978 г.). Той е член на Френската академия на науките и медицината и на Белгийската кралска медицинска академия, почетен член е на Югославската академия на науките и изкуствата, на Американската академия на науките и изкуствата и е кавалер на ордена на Почетния легион.

Превод от руски: Павел Б. Николов


вторник, юли 19, 2022

БЕЛЕЗНИЦИ ОТ 1933 ГОДИНА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

Този модел белезници е предложен от бивш член на канадската конна полиция през 1933 година.

Белезниците, всъщност метални ръкавици, не позволяват свободно движение на китките, а и са така заключени помежду си, че и целите ръце не могат да се движат свободно.


Изобретателят на ръкавиците смята, че обикновените белезници биха позволили на по-сръчен престъпник, транспортиран от едно място на друго, да издърпа пистолета на придружаващия го полицай или да го нападне с юмруци.

Което въпросното изобретение не позволява.

А на „рекламата“ виждаме с голямо учудване жена, защото явно е трябвало да се направи реверанс пред феминистките, които биха възкликнали по това време: „Само на мъжете ли слагат белезници? А на нас кога?“…

понеделник, юли 18, 2022

HIMARS: НОВИЯТ БОГ НА ВОЙНАТА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Настъплението на Путин гори в Украйна заедно със складовете за руски боеприпаси.

Първият етап от войната на Русия в Украйна – да се превземе Киев за три дена – отдавна е загубен. Както и вторият – да се отреже Украйна от морето.

Но у мнозина оставаха илюзии (или опасения, или надежди), че на Донбас руската армия, неумолима и страшна, като ледник, ще настъпва към украинските позиции, смилайки с огнена вълна украинската отбранителна линия и засипвайки това, което е останало от нея, с пушечно месо.

Че Путин, като има смазващо превъзходство в техника и боеприпаси (на всеки украински снаряд се падат по двадесет руски), ще наложи на Украйна война на изтощаване и ще я спечели.

Последната седмица унищожи тази илюзия. Руският фронт – по-скоро неговият тил на 60-80 километра в дълбочина – гори изцяло. Гори склад в Красний луч (укр. Хрусталний – бел. П. Н.). Горят десетки складове в Донецк. Гори техника на летището в Мелитопол, складове в Херсон и Нова Каховка, гори за пореден път Чорнобаивка. На следващия ден след превземането на Лисичанск изгоря огромният дивизионен склад в Попасна, а ако беше изгорял няколко дена преди това, Лисичанск така и нямаше да бъде превзет – не би имало с какво.

Пожар в склада с боеприпаси в Красний луч

Не горят обаче само складове – гори руското настъпление. Гори сталинската военна стратегия, заимствана от генералите на Руската федерация: да се настъпва с пушечно месо след огнена вълна, след безразборен огън, не по цели, а по площи. След превземането на Лисичанск руските войски уж щяха да настъпят по всички фронтове (веднага след като Путин обяви „оперативна пауза“), но тутакси се задавиха. Снарядите бяха малко.

Прицелната украинска стрелба с ракети по складове е в поразителен контраст с руската стрелба със скъпи ракети по жилищни комплекси, търговски центрове и площади“.

Военният експерт и бивш летец, полковникът от ЗСУ от запаса Роман Свитан оценява количеството на унищожените руски складове на 15-20%. Очевидно е, че украинската армия няма да тръгне в настъпление, докато не унищожи всички складове.

Складовете се обстрелват, разбира се, с „Хаймарси“, M142 High Mobility Artillery Rocket System (HIMARS), монтирани върху шасито на американски военни камиони M1140 с пускова установка за шест ракети GMLRS. Има още вариант, който позволява вместо шест GMLRS да се изстрелва една ракета ATACMS, която лети на 300 километра, но такива засега не се доставят в Украйна.

HIMARS-ът има редица колосални преимущества. Първо, той е мобилен като обикновен камион. Това означава, че HIMARS-ът се движи по обикновен път, изстрелва ракетите и веднага изчезва със скорост 80 километра в час. Да му бъде нанесен ответен удар е трудно.

Второ, ракетите GMLRS (G в дадения случай означава guided, управляема), с които стреля „Хаймарсът“, се ориентират по GPS и нанасят удар точно в целта. Това го отличава от руските „Смерчове“, „Градове“ и „Урагани“, които стрелят по площи.

Трето, HIMARS-ите, отново за разлика от руските „Смерчове“, нямат нужда от някаква пусково-зарядна установка. Те просто се доближават да мястото, където на земята лежи блок с ракети, закачат го и - voila! Работата може да започне.

Използването на HIMARS-и унищожава цялата логистика на руската армия. Руската армия е свикнала да воюва така: прави гигантски складове на 60 километра от фронта и кара всичко от тези складове с камиони. „60 километра разстояние – казва съветникът на офиса на президента Алексей Арестович – са три курса на камион за един ден, 90 километра – два курса, 120 километра – един курс. Настъплението на руската армия е възможно само тогава, когато камионът може да направи три курса на ден“.

Американската реактивна система за залпов огън HIMARS

Използването на „Хаймарсите“ потвърждава двата тезиса, които вече формулирах. Първият: съвременната мрежово-центрична война побеждава винаги Сталиновата концепция от 1941 година – огнена вълна плюс пушечно месо. И второ – не, Путин не успя да превърне войната в позиционна, както искаше, защото позиционната война предполага, че противникът вижда само линията на фронта и не може с някаква приемлива точност да нанася удари по ключови обекти на военната структура зад нея.

„Що за военна машина е изградил Путин – пита саркастично Арестович, - ако четири HIMARS-а могат да я ликвидират?“

Наистина, „Хаймарсите“ не са четири. В разговор с мене военният експерт и бивш сътрудник на Генералния щаб на ЗСУ, полковникът от запаса Олег Жданов, каза, че „американските HIMARS-и и техните аналози в Украйна са седемнадесет“. А въпросният Арестович потвърди, че са пристигнали не тогава, когато беше обявено, а „едно седмица по-рано“.

Иначе казано, Красний луч, Стаханов, Змийският остров и С-300, унищожени край Херсон преди десет дена, са все работа на HIMARS-ите.

„Хаймарсите“ се използваха от САЩ и в Афганистан, и в Сирия, и в Ирак, но такива съкрушителни резултати от тяхното използване не е имало. Защо? Много просто. За успешното използване на „Хаймърса“ са необходими три неща: ясно очертана фронтова линия, добри пътища от едната страна на тази линия и огромни складове – от другата. В Сирия нямаше нито пътища, нито фронт, нито тил, а да се пътува по това, което има, не е безопасно. И цели също нямаше: готвейки се за настъпление с огромна жива сила след огнена вълна, идиловците не държаха гигантски складове със снаряди.

„Хаймарсите“ и руският начин за водене на война се оказаха създадени един за друг.

Украинските HIMARS-и работят основно нощем. Денем те по-скоро стоят в някакви хангари, където са невидими за руските „Орлани“. Работата през нощта има и още едно предимство. „През нощта рискът от това, че под ударите ще попаднат цивилни, е минимален“ – казва Роман Свитан. Това също отличава тактиката на ЗСУ от руската: руските ракети летят денем.

Как украинското разузнаване научава къде да се целят „Хаймърсите“? Как засича руските складове? С помощта на същата мрежово-ценрична война. Военният експерт Павел Лузин смята, че ЗСУ използват просто обикновените снимки на Maxar. „Maxar прави снимки два пъти на ден и по тях със специални програми и Big Data може да се изчисли къде се намират складовете и къде пътуват военните камиони“ – казва Павел Лузин.

Възниква въпросът: а защо Русия, на свой ред, не може да разбере с помощта на все същите космически снимки как се движат „Хаймарсите“?.

И тук е прекрасното: Русия няма достъп до Maxar и до всякакви други снимки, които да ѝ позволят да води мрежово-центрпична война. Но Русия има свои спътници! – ще възкликнете вие. Да, има. Това са военни спътници, които могат да правят снимки, но няколко пъти на седмица.

Още Русия има спътници „Ресурс“, които са сглобявани с помощта на западни компоненти. Тези компоненти САЩ забрани да се предоставят със закон, приет след намесата в американските избори. В резултат от това всичките „Ресурси“ свършиха ресурсите. Последният слезе от орбита през декември 2021 година. Русия има още три спътника „Барс“. Но това е просто недостатъчно.

Макет на спътника „Ресурс-П“

Иначе казано, Русия си изсмуква целите от пръстите, както описахме в предишната статия, но и тогава не бие в целта.

С други думи, Русия отново губи не просто пред западната военна система. А пред западната военна система в съчетание с цивилните технологии. Спътниците Maxar, които изобщо не са правени с тази цел, решават като на шега проблема, който се оказва неразрешим за руската орбитална групировка, за която са изхарчени милиарди.

Точна така цивилният Starlink на Илън Мъск се оказа неуязвим за руските средства за радиоелектронна борба (РЕБ), за която също са изхарчени милиарди. А украинската система за управление на артилерийския огън „Кропива“, състояща се от цивилни таблети, цивилни радиостанции и цивилни дронове, повиши много ефективността на украинската артилерия още тогава, когато двете страни използваха старите съветски оръдия и гаубици.

Това може да се нарече проява на още една тенденция: тенденция, ако искате, за цивилни елементи във военните технологии.

Целият руски военно-промишлен комплекс се основава на това, че има някакви свръхсекретни военни технологии, съвършени, които нямат паралели в гражданската промишленост.

Но съвременният свят е устроен по друг начин. Има най-качествени технологии, има най-качествени устройства и най-качествени решения – това са тези, които съществуват в милиарди екземпляри. По определение подобни технологии са цивилни, защото на военните не им трябват милиарди екземпляри. Военният пазар просто не е толкова голям. В резултат от това на Запад линията между цивилните и военните технологии се заличава. Десет от най-едрите изпълнители на Department of Defense (Министерството на отбраната – бел. П. Н.) на САЩ продават своята продукция на пазара. А в Русия компаниите, които не са конкурентноспособни на пазара, печелят закрити конкурси за военни доставки. Техните технологии са определено неконкурентноспособни. Те просто лъжат за своите достижения. И това става очевидно едва в часа Х: когато тяхната продукция е принудена все пак да се конкурира със западната на най-конкурентния от възможните пазари – на бойното поле.

Именно това се случи с комплекса С-400. Руската урапатриотична преса и създателите на комплекса обещаваха, че ще свалят „Хаймарсите“ като орехи от клон. Накратко казано, това се оказа лъжа.

Ракетите от С-400 не могат да прехванат ракетата „Хаймарс“ по няколко причини. Ракетите от С-400 не могат да прехванат ракетата „Хаймарс“ по простата причина, че нейното твърдо гориво е много по-съвършено. „Тя просто лети по-бързо“ – казва Павел Лузин.

Второ, украинците при отделни случаи могат да пренаситят руската противовъздушна отбрана като дават прекалено много цели едновременно. „Те изстрелват пакет „Смерч“ или „Ураган“ и едновременно изстрелват „Хаймарс“ – казва Павел Лузин.

Третата причина вероятно се състои в това, че С-400 се създаваше по това време, когато ръководител на „Алмаз-Антей“ беше Игор Ашурбейли. Този удивителен човек по време на перестройката подчини отначало Ленинградския пазар, след това влезе в управата на „Алмаз-Антей“, чиито помещения започнаха да се дават под наем като търговски складове, а след това построи за Путин съкрушаващата всичко установка С-400. Опитни ракетни специалисти в разговор с мене изразяват съмнение може ли човек, изградил кариерата си върху търговия на дребно през 90-те години, да създаде усъвършенствани ракети. Днес господин Ашурбейли е крал (!) на космическата държава Асгардия и като такъв даже положи клетва във Вена в мисията на ООН.

Игор Ашурбуйли

В общи линии, С-400 на краля ва Асгардия не може да сваля HIMARS-и, а за руската РЕБ, за която също са били изразходвани милиарди, е смешно да се говори. Защото HIMARS-ът лети на 84 км, а фронтът се е разтеглил на 1400 км. На такава площ никаква РЕБ не може да даде резултати – все едно да се опитва човек да спре пожар в тайгата, като го полива с вода от градински маркуч.

Ако в Русия хладилникът загуби окончателно от телевизора, на бойното поле в Донбас телевизорът също толкова окончателно загуби от „Хаймарсите“.

С героизъм и „Хаймарси“ може да се постигне много повече, отколкото просто с героизъм.

Основният въпрос е какво ще направи Путин, когато разбере, че губи? Засега, по думите на Роман Свитан, в небето на Беларус започнаха да кръжат руски летци и постоянно стана видим авиационният комплекс за насочване и откриване А-50, руски аналог на „Авакс“. Едновременно към беларуската граница с Украйна се придвижват „Искандери“, които стрелят навътре на 500 километра и явно са предназначени за обстрел на дълбокия тил.

„Всичко това прилича на подготовка за мащабен ракетно-бомбен удар, включително по мостове и инфраструктури“ – казва Роман Свитан.

неделя, юли 17, 2022

ВИКТОР СУВОРОВ / „ТРЕТИЯТ РИМ“, ГЛАВА 12

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

От новата книга на Виктор Суворов „Третият Рим“ засега намирам в интернет само отделни глави, писателят още работи върху текста. Вече ви преведох:

Глава 1 - https://pavelnik.blogspot.com/2022/05/blog-post_24.html,

Глава 2 – https://pavelnik.blogspot.com/2022/07/2.html

и

Глава 7 - https://pavelnik.blogspot.com/2022/07/7.html.

Освен глава 12, която ще прочетете тук, имам още глава 20. Живот и здраве ако е, ще я видим и нея в блога. И всички останали, които се появят евентуално. (Павел Николов)

Глава 12.

СЯНКАТА НА СТАЛИН

1.

През юли 1936 година избухва Гражданската война в Испания. Генералите вдигат метеж срещу левите партии, които – настанили се в правителството и парламента, тласкат републиката по пътя на безумни реформи, много привлекателни по форма, но пагубни по съдържание.

Метежниците получават помощ от диктаторите на Италия и Германия. Не е изключена и възможността Италия и Германия да се намесят пряко във войната на страната на военната хунта.

Такъв вариант не би могъл да се понрави на правителствата на Великобритания и Франция. Тези страни също можели да се намесят във войната, но на страната на републиканците.

Другарят Сталин следял внимателно събитията в Испания. Там като главен военен съветник на републиканското правителство той изпраща армейския комисар 2 ранг Ян Берзин, ръководител на съветското военното разузнаване. Берзин е съпроводен от група отговорни другари, чиито истински имена и професии не подлежат на огласяване.

Сталин наводнява Испания със съветско оръжие: танкове, изтребители и бомбардировачи, оръдия, картечници, снаряди и патрони.

Едновременно с това другарят Сталин полага грижи да се запази златният запас на Испания. Испанското злато е изнесено в Съветския съюз за съхранение.

В Испания са изпратени отряди от съветски доброволци.

В редовете на защитниците на испанската република под чужди имена се сражават най-талантливите, даващи надежди командири от Съветската армия.

Трима от тях стават по-късно маршали на Съветския съюз, един – адмирал на флота на Съветския съюз, трима – маршали от артилерията, един – маршал от авиацията.

От младите командири, които воюват в Испания, четиридесет и седем получават генералски и адмиралски звания. До четири звезди включително.

2.

Във всеки момент пламъкът на войната можел да се прехвърли върху съседните страни. Гражданската война в Испания можела да прерасне в Европейска война: Германия и Италия от една страна, Великобритания и Франция – от друга.

В такъв случай другарят Сталин и неговите съобщници биха могли да се любуват на войната от своята прекрасна и безопасна далечина и да наливат бензин в огъня, очаквайки момента, когато водещите държави в Европа се обезсилят помежду си в дълга и изнурителна война.

Но не се получило. Италия и Германия изпращали в Испания само малка част от своите войски.

Половин век по-късно войските на Съветската армия, които водеха кървава колониална война в Афганистан, се наричаха официално с термина „ограничен контингент“.

И ето че и Германия, и Италия в края на 30-те години се разписали с ограничен контингент. А Британия и Франция не изпратили в Испания даже и това. Затова войната в Испания не се прехвърлила върху съседните страни.

През последните дни на март 1939 година тя завършила с поражение на левите сили.

Предвиждайки печалния край на войната, която така и никога не се разгоряла в общоевропейски пожар, другарят Сталин предприел мерки да подпали Европа от другия край.

И тук трябва да обърнем нашето заострено внимание към личността на Лев Захарич.

3.

По всяко време в Съветския съюз се замитали старателно следите от кипящата дейност на управляващата партия, безпощадно се унищожавали документи, точно така, както е описано във великия роман на Джордж Оруел „1984“.

Но все пак понякога системата се проваляла. Някакви дребни фрагменти по недоглеждане на зорките органи не попадали в огъня. След това поради небрежност на редакторите и цензурата тези документи изплували на страниците на открития печат.

Именно така, явно по недоглеждане на гебилите (неологично съчетание от „служители на държавна сигурност“ и „дебили“ – бел. П. Н.) и цензурата, през 2005 година в списание „Исторический архив“ № 2 и № 3 е публикувана стенограма от доклад на Лев Захарович Мехлис по време на закрито събрание на ръководството на Киевския специален военен окръг.

Този доклад Мехлис чете на 4 април 1939 година, иначе казано – практически веднага след победата на испанските генерали над армиите на анархистите, социалистите и комунистите.

Списанието, в което беше публикуван сензационният материал, не е предназначено за широката публика. Тиражът е само 1000 екземпляра. Публикацията мина незабелязано. А и как иначе: някакъв индивид с фамилия Мехлис се изказал някъде, казал нещо. И това било отдавна. На кого през третото хилядолетие му е интересно да си спомня речите на някой си Мехлис?

Но его какво, граждани: речта държал не някакъв непонятен индивид, а най-близкият помощник и един от най-доверените хора на другаря Сталин.

Другарят Сталин забелязал Лев Мехлис още през 1921 година, във времената, когато не бил още Генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия.

И го направил своя сянка.

4.

Другарят Сталин, както е известно, бил „потаен и извънредно хитър…“ Той притежавал до най-висока степен дарбата да мълчи и по това бил уникален в страната, където всички говорели прекалено много.

Това пише Борис Бажанов, човек, който познава Сталин повече от всеки друг. („Воспоминания бывшего секретаря Сталина“ Париж: Третья волна, 1980. С. 69).

От началото на 20-те години на миналия век Сталин има трима най-близки помощници: Бажанов, Канер и Мехлис.

Всеки от тримата имал свой кръг от задължения и бил посветен само в тази част от тайните на Сталин, която вождът доверявал само на един човек и на никого повече.

Борис Бажанов бил помощник на Сталин по „светлите дела“. Като почувствал, че се готви нещо лошо, успял да избяга от Съветския съюз.

Григорий Канер бил помощник по „тъмните дела“. Не почувствал лошото. Бил арестуван на 26 май 1937 година и на 22 август 1938 година бил разстрелян, след петнадесет месеца инквизиторско следствие, на полигона „Комунарка“.

Лев Мехлис бил помощник на Сталин по „полутъмните“ дела.

Във времената, когато управлявал другарят Сталин, смъртно наказание можело да се получи само за една неправилна буква. И не трябва да ме обвинявате, че преувеличавам.

Случай от живота: веднъж сбъркал словослагателят в редакцията на малък районен вестник. Във великото име на Вожда на народите вместо буквата Т поставил буквата Р.

Вместо партията на Ленин-Сталин се получило партията на Ленин-Сралин.

И мислите, че разстреляли само словослагателя ли?

Грешите. Разстреляли петнадесетина виновни, от словослагателя, коректора, редактора и цензора до големите началници.

Случаят не е единствен. Длъжността на Сталин по време на войната е Върховен главнокомандващ. Веднъж словослагателя в една типография пропуснали само една буква.

Та се получило гавнокомандващ (на български: лайнокомандващ – бел. П. Н.).

5.

И ето: Лев Захарович Мехлис нямал отношение към въпросните дела. Тези случаи посочих като примери, че грешката само от една буква би могла да струва живота не само на този, който е сгрешил, но и на тези, които били пряко или косвено свързани някак си с тази грешка.

Мехлис съответствал във всичко на изискванията на другаря Сталин, затова излетял нависоко. И не паднал.

По времето на „Големия прелом“, иначе казано – по времето на колективизацията, в хода на която комунистите строшили гръбнака на селячеството в Съветския съюз, Сталин поставил Мехлис на длъжността завеждащ отдела по печата на Централния комитет на Комунистическата партия и едновременно – на длъжността главен редактор на вестник „Правда“, основния вестник на страната. Мехлис осигурявал пропагандата подкрепа на „прелома“.

През 1937 година Сталин разгръща чистка сред висшето ръководство на страната, наказателните органи и Червената армия. Тогава той назначава Мехлис за началник на Политическото управление на РККА (Червената армия – бел. П. Н.), иначе казано – за главен надзирател на всички военни, и му присвоява званието армейски комисар 1 ранг, по високо от което е само званието Маршал на Съветския съюз.

Мехлис е един от най-свирепите и кървави сталински палачи.

През 1939 година Сталин завършва чистката сред ръководството на Комунистическата партия, НКВД и Червената армия. Мехлис е най-близкият помощник на Сталин по време на това нелеко дело. Заради което през същата година става член на Централния комитет на Комунистическата партия.

6.

Сталин умеел да мълчи. Говорел само в тесен кръг. И много малко. Публично се изказвал не просто рядко, а изключително рядко. Подбирал изразите си. Затова бил винаги прав.

Но Сталин не бил длъжен само да издава заповеди на изпълнителите, а и понякога да обяснява техния смисъл.

Тази работа Сталин прехвърлял на Мехлис.

Иначе казано – с устата на Мехлис говорел самият Сталин.

Така било и през пролетта на 1939 година.

Четири дена след поражението на Испанската република, на 4 април 1939 година, армейският комисар 1 ранг Лев Захарович Мехлис изнесъл доклад не някъде в периферията, а в щаба на Киевския специален военен окръг, иначе казано – в щаба на най-мощната войскова групировка на планетата Земя.

Докладът не бил класифициран като секретен, а като строго секретен.

Ето нещо от това, което Мехлис съобщил на висшия команден състав на най-мощната войскова групировка в Европа и света:

„Другари, ако се опитаме кратко, но достъпно, за да разберат широките маси, да формулираме същността на Сталиновата теория за социалистическата държава, трябва да кажем, че това е теория за ликвидиране на капиталистическото обкръжение, това е теория за победата на световната пролетарска революция.

Столиновата теория за социалистическата държава дава път на революцията и зове световния пролетариат за последен решителен бой.

Работническо-селската Червена армия - интернационална армия според господстващата в нея идеология, ще помогне на работниците от страните на агресорите да се освободят от игото на фашизма, от наемното робство на капитализма и ще ликвидира капиталистическото обкръжение.

За да се унищожи опасността от капиталистическа интервенция, има едно средство – да се унищожи капиталистическото обкръжение. Едва тогава ще можем да кажем, че знамето на световната Комуна е възтържествувало в целия свят!

Върху стоманените (Сталин означава „стоманен“ – бел. П. Н.) щикове и ворошиловските залпове, върху могъщите крила на Съветите ние ще донесем освобождението на работническата класа в капиталистическите страни и ще издигнем знамето на комунизма върху останалите пет шести от земното кълбо! (Бурни аплодисменти)“.

7.

Полезно е да се сравнят заявленията на Мехлис с книгата на Хитлер „Майн Кампф“.

Хитлер явно отстъпва на Мехлис по размах на замислите. Хитлер никога не е казвал, че ще постави под знамената на националсоциализма цялата планета.

А Мехлис призовавал да се установи властта на интернационалсоциализма на всички континенти и не в някаква отдалечена историческа перспектива, а в най-близко бъдеще, със силите на Съветския съюз и неговата доблестна Червена армия.

Мехлис правел това, което било необходимо на Сталин. Правел го съвършено и точно. Ето защо на 6 септември 1940 година той получава длъжността Народен комисар на Държавния контрол, иначе казано – същият пост, който заемал Сталин преди осемнадесет години.

Едновременно с това Мехлис станал заместник-председател на Съвета на народните комисари, иначе казано – заместник на ръководителя на правителството на Съветския съюз.

Ръководител на правителството по това време бил другарят Молотов. След осем месеца постът ръководител на правителството заел лично Сталин.

От този момент, от 6 май 1941 година, Мехлис станал заместник на Сталин в правителството на Съветския съюз.

Лев Захарович Мехлис се задържал до Сталинв в продължение на цялата си кървава кариера до момента, когато го свалила болестта.

Стопанинът и верният му слуга дори починали почти едновременно. Смъртта на Мехлис изпреварила смъртта на Сталин с три седмици.

Мехлис се задържал до свирепия тиранин само защото говорел и правел това, което било нужно на другаря Сталин.

Мехлис не промълвил нито една излишна дума, не написал нито една неправилна буква.

Но няма да обръщаме внимание на думите.

Ще се обърнем към делата.

събота, юли 16, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД

СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ

Обсъждайки с различни хора проблема за паметта през последните няколко години, аз открих, че думата се използва с различни значения. За някои е странно да чува, че можем да имаме „спомени“ за Исус, Ейбрахам Линкълн и Христофор Колумб. Защото никой не се е срещал с тези хора! Откъде да имаме спомени? Въпросът не е маловажен. Струва си да му обърнем внимание, когато проучваме как Исус е „бил помнен“ в годините и десетилетията между неговата смърт и първите евангелисти.

За да се ориентираме в този въпрос, ще се спрем накратко върху терминологията. Тя засяга личната памет, индивидуалната, която имаме всички ние (и са имали всички мислещи хора, включително учениците на Исус) и колективната памет, характерна за социалните групи, към които ние – както и другите хора - принадлежим.

Психолозите отдавна са изяснили, че мие, индивидите, имаме различни видове лични спомени. Едно нещо е да помниш как се кара велосипед; друго е да помниш как се казва столицата на Франция; и трето – да помниш какво си ял вчера на обяд.

Да се помни как се извършват телесни действия – да дишаш дълбоко, да плуваш, изпълниш бекхенд – е „процедурна“ памет. Тя е много важна. Но тъй като няма отношение към темата на дадената книга, няма да я засягаме. Но има две други памети, които имат към тази тема най-пряко отношение и които не трябва да бъдат бъркани.

През 1972 година експерименталният психолог Ендел Тулвинг публикува новаторска статия, в която прокарва граница между „епизодната“ и „семантичната“ памет. Именно епизодна памет имат предвид повечето от нас, когато говорят за „спомени“ от миналото. Тя включва събития, които са станали с нас лично: какво сме правили на първата среща, отпреди колко време сме се скарали с някого от близките си или къде сме били по време на отпуската миналото лято. Тук грешките са неизбежни и обикновено ние нямаме начин да проверим точността на спомените. Може би си спомняме точно къде сме чули за терористичните актове на 11 септември 2001 година (с разрушаването на кулите на Световния търговски център в Ню Йорк), но както доказват психолозите, очевидните спомени за подобни неща са в много случаи грешни.

Психолозите намират тънки разлики между различните видове епизодна памет, но като цяло това е памет за епизодите от нашия живот. А има още и семантична памет. Тя включва фактическата информация за света, при това не само факти от нашия жизнен опит. Всички знаем, че Нил е най-голямата река в Египет (дори и ако не сме плавали там с лодка) или че Дюк е спечелил шампионата на NCAA по баскетбол през 2015 година (дори и да не сме гледали играта). Голяма част от нашите знания за света включва информация, която не ни засяга лично: от математическите уравнения (коолко е квадратният корен на 81?) до геологията (какво е тектонична плоча?) и историята (какъв е бил Карл Велики?). Тук се отнасят повечето знания, усвоени от нас в училището и извън него.

Епизодвата и семантичната памет са тясно преплетени помежду си. Квадратният корен на 81 ни е известен и е станал част от нашата семантична памет, защото в миналото сме го научили от учителя или от учебника. Ние сме го зубрили и сме писали контролни работи. Следователно тук са задействани епизоди от нашия живот. Но ние по-скоро нямаме епизодна памет кога и как се е случило това. Има само семантична памет за факта. Едновременно с това ние не можем да възприемаме околния свят без семантичните знания, които помним: какво е число? Какво е учител? Какво е контролна работа? Така двата вида памет се преплитат тясно помежду си, но и ясно се разграничават.

Една от удивителните особености на епизодните и семантичните спомени е, че понякога те са много точни, а понякога – не. Много неща помним добре, но за съжаление паметта е изпълнена с аберации. „Лъжлива“ или „изкривена“ памет – в този смисъл, който следваме в тази книга – е памет, включваща грешки. Понякога (и с годините все по-често!) откриваме със съжаление, че паметта ни е подвела или ни е измамила. Да допуснем, че мислим Барселона за столица на Испания. Това е лъжлив спомен. (Някои хора предпочитат думата „грешка“. Така е, но пред нас имаме и случай на неправилен спомен.) И ако вие „помните“, че вашият меден месец е бил в Сан Франциско, докато той е бил във Филаделфия, това е също лъжлив спомен.

Освен индивидуалните спомени има и съвместни спомени за миналото. Те са характерни за социалните групи. Социолозите даже имат термин „колективна памет“. Той описва как различните социални групи констатират, осмислят и „си спомнят“ миналото. Ние вече видяхме този феномен при „спомена“ за Ейбрахам Линкълн. Разбира се, ако наричаме „памет“ само епизодните спомени, никой от нас не помни Линкълн: не сме се срещали с него. Но паметта е нещо повече. Можем да кажем и така: това, което знаем (или си мислим, че знаем) за Линкълн, е обикновена семантична памет. И това е вярно. Но според социолозите паметта за Линкълн не е просто лична памет за миналото. Тя е социална конструкция. С други думи, формирали са я различни социални групи. Обществата, в които живеем – а все пак живеем в широк спектър от общества и социални групи, - определят как да помним миналото. Значи имаме спомени не само за миналото, но и за обстоятелствата и хората, които са донесли до нас тези спомени.

Ето защо, да речем, протестантските фундаменталисти и католическите ортодокси помнят Реформацията по различен начин. И защо различните социални групи в Америка помнят по различен начин Малкълм Екс или живота по времето на Роналд Рейгън. И защо „студената война“ се помни различно в Грузия и Джорджия.

Общо казано, има различни видове памет. И хората помнят нещата по различен начин. Понякога техните спомени – за личното минало, фактическата информация и колективното минало – са неточни. Отново ще направим една уговорка: обикновено те са съвсем надеждни. В противен случай ние не бихме могли да функционираме като индивиди и като общество. Но Има случаи, когато паметта ни лъже. И си струва да видим защо помним някои неща лошо и неправилно; и ще ни помогнат ли такива колебливи/грешни спомени да разберем контекста, в който се проявява нашата памет, и причините, поради които запомняме нещо.

(Следва)