петък, юли 29, 2022

ДРЕВНА ГЪРЦИЯ ПРЕДИ РИМСКОТО ЗАВОЮВАНЕ: СПАРТАНСКИЯТ ТИРАН НАБИС

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

По време на Македонските войни се решавало кой да управлява Гърция. Тит Ливий отделя място в свое произведение на Набис и неговата борба с Рим за силна Спарта.

СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА И ТИРАНА МАХАНИД: СПАРТА ПРЕДИ НАБИС

През 220 година пр. н. е. започнала нова война – Македония и Елинския съюз воювали срещу Етолийския съюз в така наречената Съюзническа война. В Спарта по това време течели раздори между групировки, чиито лидери призовавали да се запази вярност към Македония или да се премине на страната на етолийците. Младите спартиати предизвикали в града клане и убили всичките ефори. Новоизбраните ефори под натиска на част от гражданите решили да изберат царе.

За нови царе били избрани Агесиполид и Ликург. Агесиполид бил внук на цар Клеомброт и наследник на рода Агиади. Ликург, според Полибий, нямал отношение към царския дом, но дал подкуп на ефорите. Вероятно е имал странична връзка с династията Еврипонтиди.

Монета на Набис

На Ликург му предстояло да стане не възстановител на традиционната царска власт, а първи в редицата на спартанските тирани. През 218 година пр. н. е. той изгонил от полиса своя непълнолетен съуправител Агесиполид и започнал да управлява еднолично.

Ликург починал през 212 година пр. н. е., като предал трона на малолетния си син Пелопс. Постът на регент заел Маханид. През 206 година пр. н. е. спартанците под предводителството на Маханид започнали война с Ахейския съюз. В решителната битка те били разбити, а тиранът загинал в двубой от копието на стратега на ахейците Филопемен.

ДРЕВНА СПАРТА И ТИРАНЪТ НАБИС

Гибелта на Маханид отворила път към авансцената на Набис, син на Демарат. За произхода на Набис се знае малко – той може и да не е даже по произход от Спарта. В Лакония не се срещат други хора с такова име, което – както се предполага, е елинизирана версия на семитски оригинал. Бащата на Набис носел спартанското царско име Демарат и самият управник се наричал потомък на древния цар Демарат, който ръководел Спарта малко преди Маратонската битка. Демарат бил изгонен и управлявал в Троада като персийски васал. Към него свеждал рода си Набис, който се смятал за наследник на династията Еврипонтиди.

Първите години Набис управлявал като регент на Пелопс. След известно време той приел титлата цар. Съдбата на Пелопс остава неизвестна, но убийството му приписват на Набис само късни източници. В съседна Македония в случай на малолетие царят можел да приеме властта на друг представител на династията. Вероятно този опит се възприел и в Спарта.

Набис бил женен за Апия, племенница на аргоския тиран Аристомах. По-късно една от дъщерите на Набис и Апия се омъжила за своя чичо – Питагор, брат на Апия. Питагор бил един от близките съратници на Набис.

По стил на живот и управление тиранът се различавал от традиционните спартански монарси. Набис живеел в истински царски дворец, обкръжавал се с наемници, носел разкошно облекло и отглеждал скъпи парадни коне. Владетелят правел пожертвования в храмове извън пределите на Спарта в съответствие с традициите на елинските монарси. Запазил се е прославящ го за това декрет от остров Делос.

Царят на Македония Филип V

За Набис знаем благодарение на „Всеобщата история“ на Полибий и произведението на Тит Ливий за историята на Рим. Полибий бил настроен срещу управителя на Спарта и го изобразил като тиран. Той пише, че по времето на Набис много богати граждани били изгонени, а богатствата и жените им преминали към привържениците на тирана.

По време на управлението на Набис гражданският колектив се попълнил с верни нему наемници, периеки и „роби“. За третите има съмнения дали става дума за роби, илоти или и за едните, и за другите. Тези мерки позволили да се укрепи спартанската войска с нови граждани и да се стимулира икономиката.

Именно Набис завършил създаването на Спарта като пълноценен град. По негово време спартанците издигнали истинска крепостна стена от тухли върху каменни основи, снабдена с кули. Крепостните стени заемали повече от 200 хектара и защитавали територията на четири спартански оби (села). На крепостната стена били изписани приветствени надписи от цар Набис и от жителите спартанските оби.

Политиката на Набис стимулирала развитието на занаятите. Жителите на Лакония започнали да изработват фаянсови плочки, тръби и керамични съдове. За първи път в историята на Спарта занаятчиите подписвали своите изделия. За богатите спартанци се поръчвали богати гробници със сложна архитектура и украшения от драгоценни метали.

Набис започнал да създава спартански флот, в който служели жителите на морските селища. За първи път от епохата на Агесилай II флотът на Спарта станал сериозна военна сила.

АХЕЙСКИЯТ СЪЮЗ СРЕЩУ НАБИС

Около 204 година пр. н. е. укрепилият Спарта Набис се почувствал готов да поднови войната с ахейците. Около 201 година пр. н. е. стратегът Филопемен за пореден път разбил спартанците и нахлул в Лакония.

В началото на II век пр. н. е. всеки конфликт в Гърция протичал с участието на Рим като страна в конфликта или като арбитър. През 200 година пр. н. е. избухнала Втората македонска война, при която на страната на Рим се сражавали Етолия, Пергам, Родос и редица гръцки полиси.

Фламинин провъзгласява свободата на Гърция

През 198 година пр. н. е. Ахейският съюз взел решение да подкрепи Рим. Аргос скъсал съюза с ахейците и подкрепил македонския цар Филип. Набис успял да вземе под контрол Аргос. В завзетия полис спартанският владетел провел същите преобразования като в Спарта – преразпределял земи и опрощавал дългове.

След това тиранът започнал преговори с римския пълководец Тит Квинкций Фламинин. Управителят на Спарта и римският проконсул се срещнали в древната Микена. По време на преговорите римлянинът потвърдил правата на Набис над Арголида, а в замяна на това спартанският тиран изпратил на войските на проконсула символична помощ от 600 наемници. Следващата среща на Набис и Фламинин се състояла след две години под стените на Спарта.

ТИТ КВИНКЦИЙ ФЛАМИНИН И ВОЙНАТА СРЕЩУ НАБИС

През 196 г. пр. н. е. консулът Тит Квинкций Фламинин провъзгласил свободата на Гърция. Въпреки това римските войски продължили да завземат редица градове в Елада. Сега им трябвало повод, за да останат в свободната страна, и този повод станал Набис.

През 195 година пр. н. е. Набис престанал дъ бъде полезен съюзник и римляните, за да оправдаят присъствието си в Гърция, решили да започнат война с него. В Коринт Тит Квинкций Фламинин събрал представителите на гръцките полиси. Римският пълководец ги попитал искат ли да оставят Аргос под властта на тирана Набис. Той напомнил на събралите се за славата и древното минало на града. Фламинин добавил, че триумфът на римляните като освободители на гърците ще бъде непълна, докато поне един град остава в робство.

На съвета посланиците се скарали. Атинският посланик (името му не е известно) подкрепил войната с Набис. Възразил му посланикът на етолийците Александър, който напомнил, че именно етолийците са били винаги верни съюзници на Рим. В замяна на това, продължил Александър, римляните се опитват да им отнемат с измама градовете, които би трябвало да преминат към тях по договор. Освен това етолийците били недоволни, че римляните продължават да държат гарнизони в Гърция. Те искали войските да бъдат оттеглени в Италия, а в замяна на това обещали с убеждение или с оръжие да принудят Набис да се оттегли от Аргос.

Стратегът на Ахейския съюз Аристен се изплашил, че етолийците ще получат преден пост в средата на Пелопонес и подкрепил Фламинин. Повечето полиси се изказали за военни действия и отделили за тях спомагателни отряди. Само етолийците отказали да воюват с Набис.

Фламинин и стратегът на ахейците Аристен обсадили Аргос, който бил отбраняван от Питагор, зетя на Набис. Вътре в града някой си Дамокъл организирал заговор срещу спартанците. Заговорът бил разкрит бързо, Дамокъл и неговите съратници излезли с оръжие в ръце на площада, но били обкръжени и избити. След това по заповед на Питагор екзекутирали още редица граждани. През нощта някои аргосци, опасявайки се за своя живот, избягали в римския лагер.

Докато продължавали обсадните действия, Фламинин задал на съвета въпрос да продължат ли да обсаждат Аргос. Елинските пълководци се изказали за обсадата, защото смятали града за причинител на войната. Тит Квинкций Фламинин и Аристен предложили вместо това да изтръгнат корена на бойните действия с удар срещу Спарта.

Римските войски по време на Македонските войни

На границата на Лакония към римско-ахейската войска се присъединили съюзни отряди от македонци, тесалийци и спартански изгнаници начело с царя-изгнаник Агесиполид. Едновременно с това големи сили се придвижили към Лакедемон откъм морето: римската ескадра на Тит Квинкций Фламинин и съюзните ескадри на Родос и Пергам. Така срещу Спарта във войната застанали Рим, Ахейския съюз, Македония, полисите от континентална Гърция, Родос и Пергамското царство.

Набис се готвел да защитава Спарта – той събрал на Крит още 1000 наемници, укрепил града с насипи и ровове. Когато Фламинин наближил Спарта, войските на Набис атакували предния му отряд, но били отблъснати. След това Набис извел още един път войниците си за битка извън стените на града. Последвал тежък бой, спартанците били разбити и повече ни излизали навън.

Едновременно с това римската ескадра завзела морските градове. След обсада от суша и море римляните и техните съюзници завзели добре укрепения град Гитио, морско пристанище на Спарта. Когато Гитио минал в ръцете на противника, Набис се съгласил да започнат преговори за мир.

Мирните условия били следните. Набис извежда гарнизона от Аргос и от всички завзети градове в Гърция и връща корабите на морските градове. На Спарта е позволено да остави флот от 2 кораба с 16 гребци на всеки. Жените на изгнаниците (някои от които са омъжени повторно за привърженици на Набис) могат да се върнат при мъжете си. Тиранът не може да се съюзява или да воюва срещу полисите, които са съюзници на Рим, а също така да строи нови крепости. Освен това Набис трябва да даде 5 заложници (включително и сина си) и да плати голяма парична контрибуция веднага, след което да плаща същата още 8 години. Единственото утешение за тирана било, че договорът не изисквал да се върнат в Спарта изгнаниците.

Спартанците отказали да приемат условията за мир и поискали от Набис да продължи войната. Фламинин бил заинтересован да има мир, защото Рим бил на границата на война с Антиох III, чието бойно поле трябвало да стане отново Гърция. А Набис виждал в сирийския цар съюзник.

Обсадата продължила. На петия ден след преговорите спартанците излезли отново вън от стените и отново били обърнати в бягство. След това Фламинин обсадил истински града. Няколко дена по-късно войските му атакували Спарта от три страни. Те успели да влязат вътре. Пробивайки си път през спартанската отбрана по тесните улици и защитавайки се от хвърляните от покривите керемиди и камъни, легионерите завзели част от града. Тогава Питагор, който се бил върнал от Аргос, наредил да се запалят градските райони, разположени около стените. Пожарът принудил легионерите да отстъпят.

След няколко дена в Аргос започнало въстание и войската на Набис загубила града. Едновременно с това той подновил преговорите за мир, който бил сключен според предявените по-рано условия.

Най-важен резултат от войната станала загубата за Спарта на част от Лакония. В Архаичната епоха Спарта била център на голяма територия, където се разполагали общините на периеките. Сега някои общини на периеките в Лакония (преди всичко Гитио и други морски градове) образували Лаконски съюз. В един от първите си декрети членовете на съюза прославили Фламинин като свой спасител.

ЕТОЛИЙСКИЯТ СЪЮЗ И ГИБЕЛТА НА НАБИС

Въпреки поражението Набис бил настроен да възстанови контрола над Лакония и по-специално над морските градове. През 193 година пр. н. е., преди да започне войната на Рим с Антиох III, цар от държавата на Селевкидите, владетелят на Спарта преминал към действие.

Армията на Набис обсадила Гитио, който бил защитаван от ахейски отряд. Филопемен, стратегът на Ахейския съюз, решил да действа, без да дочака римска подкрепа, и повел в помощ на Гитий ахейския флот.

Набис започнал да възстановява флота на Спарта и през 193 година пр. н. е. подготвил три бойни кораба и няколко по-малки плавателни съда. Тези кораби той използвал да блокира Гитио откъм морето и едновременно с това да проведе учения за екипажите на неголемия си флот.

Филопемен бил един от най-добрите пълководци по това време, но когато водел на бой ахейците по суша. Опит да командва флот воинът от сухопътната Аркадия обаче нямал. Той направил свой флагман квадрирема, която била пусната на вода 80 години преди това. С тази квадрирема някога дошла в Коринт Никея, жената на Кратер, македонския наместник в Гърция, брат на цар Антигон II.

Спартанската ескадра атакувала ахейската. Един от бойните кораби на Набис прекатурил лесно старата квадрирема, пусната на вода още по времето на Антигон II. Филопемен се спасил с лек плавателен съд. По-нататък стратегът на ахейците предпочел да води войната така, както е свикнал, на суша.

Стратегът на Ахейския съюз Филопемен

Набис оттеглил част от войските от Гитио, готвейки се да посрещне ахейците. Но Филопемен възстановил репутацията си на пълководец – в хода на кампанията през 192 година пр. н. е. с неочаквана нощна атака разгромил спартанската войска и нахлул в Лакедемон. Едновременно с това Набис превзел Гитио и се разгърнал за война по сушата. В нова битка близо до Спарта Филопемен го разбил и го принудил да избяга с останалите си военни сили в Спарта.

След това в Елада се върнал Фламинин. С негово участие бил възстановен мирът от 195 година пр. н. е., а преди това обединеният флот на Рим и Пергамското царство превзел наново Гитио.

Скоро в града дошли съюзниците на Набис от Етолия. Владетелят на Спарта излязъл да ги посрещне извън градските стени. Неочаквано етолийските войници го убили и започнали да грабят града. Спартанците решили да прогонят завоевателите и някои предложили да използват като формален лидер на въстанието им някого от царски род.

Те намерили едно момче на име Лаконик, който растял заедно с децата на Набис. Лаконик бил потомък на една от царските спартански династии. Въстаниците качили детето на кон и нападнали грабещите града етолийци.

Въстанието завършило с победа, а скоро в града пристигнал стратегът на Ахейския съюз Филопемен. Той убедил спартиатите да се присъединят към Ахейския съюз. И Спарта станала република. Царската власт в полиса не била възстановена. Името на Лаконик не се появява повече в източниците. Съдбата на последния цар на Спарта е също така загадъчна като съдбата на първите спартански царе.

сряда, юли 27, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1980 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ДЖОРДЖ СНЕЛ

Джордж Снел (George Snell)

19 декември 1903 г. – 6 юни 1996 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Барух Бенасераф и Жан Досе)

(За откритията, засягащи генетично определените структури на клетъчната повърхност, регулиращи имунните реакции).

Американският генетик Джордж Дейвис Снел е роден в Бредфорд (щат Масачузетс) в семейството на Кетрин (Дейвис) Снел и Калън Брайънт Снел, бивш секретар на местната християнска юношеска асоциация и изобретател, разработващ метода за намагнитване на индукционни бобини. Семейството има три деца, Джордж е най-малкото от тях. Ко-гато момчето става на четири години, всички се местят в Бруклин. Там Снел постъпва в държавно училище, където се проя-вява неговият особен интерес към математиката и към естествените науки. Като юноша той обича да чете книги по астро-номия и физика, а също така да играе футбол с приятелите си.

През 1922 г. Снел постъпва в колежа „Дартмут“. Отначало любими негови предмети са математи-ката и физиката, но по-нататък, както пише, „курсът по генетика, който ни прочете професор Джон Джероулд, се оказа уди-вително завладяващ и именно това определи избора на моя път“. През 1926 г. Снел получава степента бакалавър на науките в колежа „Дартмут“ и по съвет на Джероулд започва да учи генетика в Харвардския университет. Там той работи под ръководс-твото на Уилям Касл, водещ американски биолог, прилагащ менделовите закони за наследствеността към генетиката на мле-копитаещите. В студентските си изследователски работи Снел проучва връзката между два или повече гени в хромозомата, която връзка ограничава или изключва независимото им наследяване. Това явление, открито през 1910 г. от Томас Х. Морган, става тема на докторската дисертация на Снел, която той защитава през 1930 г.

След докторската степен Снел преподава две години зоология отначало в колежа „Дартмут“, а след това в университета „Браун“. По-късно получава субсидия от Националния съвет за научни изследвания, което му дава възможност да работи в продължение на две години в Тексаския университет под ръководството на Херман Мюлер. Изуча-вайки генетичните последици от рентгеновото облъчване на мишките, Снел установява за първи път, че облъчването пре-дизвиква у млекопитаещите мутации. През 1933 г. той става асистент-професор във Вашингтонския университет в Сент Лу-ис (щат Мисури). Но като знае твърдо, че смята да се занимава не с преподаване, а с наука, той става сътрудник на лаборато-рията „Джаксън“ през 1935 г.

Лабораторията „Джаксън“ е създадена в Бар Харбър (щат Мен) през 1929 г. от Кларънс Кук Литл, бивш състудент на Уилям Касл. Тази лаборатория е с перспективите да стане център за изследване на генетиката на млеко-питаещите. Въпреки че през 1935 г., когато Снел започва да работи там като научен сътрудник, лабораторията е все още малка, тя вече е известна благодарение на работата на учените по генетика на мишките. В естествени условия не могат да се наме-рят два индивида млекопитаещи с идентични гени. Но Литл и неговите колеги правят родствени кръстоски (инбридинг) на много поколения мишки и в резултат от това получават генетично еднородни линии, чиито индивиди са сходни помежду си като еднояйчни близнаци.

През първите години на работата си в лабораторията „Джаксън“ Снел продължава да изследва мутациите, предизвикани от радиационното излъчване. В края на 30-те години, като завършва изследванията си, той започва да обмисля нови научни проекти, сред които и такива, които засягат генетичните аспекти на трансплантациите. По това време вече е известно, че органите, пресаждани на генетично различни индивиди, се отхвърлят. И макар да установява, че този процес се управлява не от един, а от няколко гени, Литл не може да докаже отделното им влияние. Снел нарича подобни генетични фактори гени на тъканната съвместимост. На основата на ранните си изследвания по свързване на гените той стига до извода за съществуването на отделен ген, или локус, играещ особено важна роля за приемането или отхвърлянето на трансплантанта.

През 1937 г. Питър Горър, изследовател от лондонската болница „Гай“, открива, че при реакции-те на отхвърляне на трансплантанта при мишките участва тъканен протеин, който той нарича антиген II. През 1946 г. Горър се мести в лабораторията „Джаксън“, за да работи заедно със Снел. Учените откриват, че антигенът на Горър и локусът на тъканната съвместимост на Снел са идентични, затова двамата, като обединяват термините, въвеждат нов – ген Н-2 (от анг-лийската дума Hictocompatibility – тъканна съвместимост). Но изследванията им са затруднени от това, че сравняваните помежду си миши линии се различават не само по наличието на тези гени, но и по много други особености.

На Снел му хрумва мисълта, че култивирани с помощта на инбридинг лабораторни мишки могат да се използват за изолиране на гени, отговарящи за отхвърлянето на трансплантанта. За целта той кръстосва мишки с две инбридни линии – А и В, чиито тъкани не се приемат взаимно. От хибридното потомство на тези мишки ученият избира тези, които отхвърлят тъканите на мишките от линията А, и ги кръстосва с мишки от линията А. След няколко поколения количеството на гени от линията А в генотипа на тези животни постепенно нараства, макар че все още остават индивиди, отхвърлящи тъканите на линията А, иначе казано – притежаващи гени на тъканна съвместимост на линията В. След около двадесет поколения Снел получава линия от мишки, идентични с мишките от линията А, но способни да приемат трансплан-танти от мишата линия В и да отхвърлят такива от мишата линия А.

През 1946 г. Снел пристъпва към култивирането на такива „резистентни мишки с взаимни гени“, но през следващата година в лабораторията „Джаксън“ става пожар, първите получени линии са унищожени и ученият е при-нуден да започне работата си отначало. Към средата на 50-те години той получава редица миши линии с взаимни гени и пристъпва към сравняване на изолираните гени на тъканната съвместимост. „Ние открихме група от около 10 локуса, отго-варящи за отхвърлянето на трансплантанта – пише по-късно Снел. – Един от тези локуси се отличаваше съвсем отчетливо сред другите по своето влияние върху отхвърлящата реакция“. Този локус е генът Н-2. По това време Снел и Горър вече са установили, че Н-2 не е отделен ген, а група от гени, разположени в тясна близост един от друг в една и съща хромозома. За-ради това локусът Н-2 и няколко намиращи се близо до него гени са наречени главен комплекс на тъканната съвместимост - МНС (Major Histocompatibility Complex), а по-късно Снел го нарича суперген.

През 1957 г. Снел става старши научен сътрудник в лабораторията „Джаксън“. Изследвания на МНС, при които често се използват линиите на инбредни мишки, култивирани от Снел и неговите колеги, започват да се про-веждат особено в края на 50-те години, след като Жан Досе изолира първия протеин на тъканната съвместимост на човека. През 1965 г. Досе изказва хипотеза, според която много описани до това време системи на тъканната съвместимост на човека са производни на един комплект от гени МНС (по-късно те са наречени човешки левкицитен локус А, или HLA), сходен със системата Н-2 на мишките. Неговото предположение се оказва вярно, сходството между тези системи при мишките и човека е детайлно установено.

Снел посочва, че „влиянието върху трансплантанта явно няма никакво отношение към истинс-ката функция на гените МНС“. Важна крачка в изучаването на тази функция прави Барух Бенасераф, който открива през 1969 г., че от гените на комплекса МНС зависи имунната защитна реакция на организма към определени чужди тела. В средата на 70-те години редица изследователи, сред които и Бенасераф, работейки независимо един от друг, установяват, че протеините, кодирани от комплекса МНС (тези протеини се намират винаги на повърхността на клетките), могат да играят роля на онези „ключове“, с помощта на които определени видове левкоцити (Т-клетки) разпознават нормалните клетки на организма (така нареченото саморазпознаване) и да ги различават от ненормалните и чуждите клетки.

При други изследвания, проведени в лабораторията „Джаксън“ Снел изучава гените, влияещи на реакцията на отхвърляне на трансплантанта, но невлизащи в състава на комплекса МНС, гените на този комплекс, които не отговарят за тъканната съвместимост, и други аспекти на приемането и отхвърлянето на трансплантанта.

През 1937 г. Снел се жени за Рода Карсън; семейството има трима сина. През 1969 г. Снел прик-лючва работата си в лабораторията „Джаксън“ и излиза в пенсия, след което живее в Бар Харбър, като поддържа връзки с изс-ледователи от цял свят. Снел е запален градинар и отделя много време на своята градина.

Снел е удостоен с много награди, сред които наградите Осбърн и Мендел на Аме-риканския хранителен институт (1951 г.), медала Грегор Мендел на Чехословашката академия на науките (1967 г.), международната награда на фонда „Гарднър“ (1976 г.) и наградата Волф за медицина на израелския фонд „Волф“ (1978 г.). Член е на Националната академия на науките на САЩ, на Дружеството по трансплантиране и на Американс-кото дружество на генетиците.

Превод от руски: Павел Б. Нико-лов


вторник, юли 26, 2022

МИРЪТ НА ЕРДОГАН

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Изводи от зърнената сделка: победител във войната на Путин може да стане турският диктатор.

Президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган накара Путин да подпише сделката за украинското зърно при неизгодни и унизителни условия. Той притисна напълно Путин в Сирия, като потопи с това сделката му с Иран за дроновете. Отказа да продава на Русия „Байрактари“. Плюс това Ердоган продължава да не разрешава на руските самолети да летят към сирийската авиобаза „Хмеймим“ над територията на Турция и продължава де не пуска руските военни кораби от Тартус, а към тях не позволява да се транспортират по проливите гориво, боеприпаси и храна.

Ердоган накара Путин да го чака 50 секунди. Това бяха 50 секунди, по време на които короната на истинския строител на новия световен ред (този, многополярен ред, в който всичко се решава не от САЩ, а от насилието) премина от единия диктатор в другия.

Искахте нов световен ред, в който всичко се решава от най-силния вред най-наглите? Разпишете се и го получете.

В действителност Путин дойде в Техеран, за да поиска от аятолах Хаменеи 300 дрона „Шахид“, които иранците копираха от сваления някога случайно в пустинята им американски „Predator“, и да се договори с Ердоган за Сирия. Ердоган го накара да чака, а аятолахът му подаде лявата си – смятана в исляма за нечиста – ръка. Ако вземем предвид, че това става в същият Техеран, където през 1943 година Сталин, Рузвелт и Чърчил са делили света, унижението е голямо. И не е случайно.


Ердоган отдавна натиска Путин по всички фронтове. Той не само доставя „Байрактари“ на Украйна, но и има намерение да открие там завод за сглобяването им, а на Путин отказа да даде „Байрактари“. Той забрани на всякакви руски самолети да летят за Сирия през Турция, поради което те са принудени да стигат до „Хмеймим“ през Иран, и най-важното – той беше първият световен лидер, който в самото начало на войната застана на страната на Украйна.

Тогава, когато Байдън предлагаше на Зеленский билет за самолет, Ердоган разруши военно-морските планове на Путин, като закри проливите за преминаване на военни кораби. В резултат от това шест руски БДК (големи десантни кораби), които стигнаха съвсем успешно до сирийския Тартус на 4 февруари 2022 година точно преди началото на войната, си останаха там.

Къде остана руският десант в Одеса? Ето го, кажете благодаря на Ердоган, седи Тартус и в общи линии няма снабдяване.

Ще отбележим, че решението на Ердоган, което разруши плановете на Путин, нямаше никакви последици. Путин не заплаши Турция с атомна бомба и изобщо не я заплаши с нищо. Путин знае добре кого може да заплашва, а с кого да се съобразява. Той е добре осведомен за реда да кълвеш някого в ятото на диктаторите.

Но главното: Ердоган, като натика руската групировка в Сирия в ъгъла, реши да се договори с Путин за подялба на Сирия, като му обещае в замяна на това договора за зърното. На Ердоган му трябваше (като начало) 40-километрова зона за сигурност около границата с Турция, а на тази територия, за жалост, живеят кюрдите. Кюрдите се договориха за взаимна защита с Асад и накачиха по своите села неговите портрети, а Путин под натиска на Ердоган натисна Асад да ги предаде.

Като чуха това, иранците се обидиха (на тях никак не им харесва тази 40-километрова зона под контрола на сунитите) и дроновете бяха отказани на Путин, още повече че САЩ заплашиха Иран в случай на доставяне на дронове да върнат всички санкции и да прекъснат всички преговори, пък и триста дрона Иран все едно не притежава: израелското разузнаване смята, че те са около стотина. Ето кое обяснява лявата ръка на аятолаха.

Така Путин, който някога реши да подкрепи Асад, за да го продаде след това по-скъпо на САЩ, беше принуден да го продаде на съвсем друг купувач – на Турция, и Асад мина с намаление, защото на Путин не са му останали реални военни сили в Сирия. В замяна на това Путин подписа договора за зърното, който прави Турция главен хъб за разпределяне на украинското зърна в Близкия Изток, а Ердоган – негов некоронован зърнен султан.

Ирански дрон Saegheh-2. Снимка: Fars Media Corporation

Към този договор бяха предложени две условия на Москва. А именно – Москва искаше украинците да спрат настъплението си към Херсон и руски военни инспектори да имат възможността да оглеждат дошлите за зърното кораби на пристанището в Одеса (как са си го представяли това в Москва, ей богу, е трудно да си го представя).

Желанията не се сбъднаха. Корабите ще бъдат оглеждани от турците (още една точка за Ердоган), а условието за настъплението към Херсон не беше включено в договора. Единственото, което се посочва в него, е че Украйна ще води корабите по коридорите между минните полета. След като руските морски пехотинци паднаха край Мариупол, след крайцера „Москва“, Змийския остров и потапянето на „кулите Бойко“ Москва изгуби контрол над акваторията на Черно море на това място и да се използват тези коридори за десант ще бъде нереално. „Това изобщо не е възможно“ – казва Гари (Юрий) Табах, капитан първи ранг от ВМС на САЩ в оставка.

Поздрав на големите десантни кораби в пристанището Тартус. Ако Русия се опита да осъществи десант, украинските „Нептуни“ ще посрещнат това с ентусиазъм.

Според слуховете Путин е много недоволен от сделката.

Но в същото време, когато Путин се наведе пред Ердоган, Европа се наведе пред Путин. По молба на Германия канадците изпратиха в Кьолн със самолет злощастната турбина, под предлог за която „Газпром“ сложи Европа на гладна диета, след което „Газпром“ пусна все пак газ в тръбата, но на равнище 30 % от проектната мощност.

Паралелно бяха отменени за Русия някои санкции, които в действителност не са въвеждани. Можете например да прочетете, че от Русия са свалени санкции за износа на зърно и торове, но това просто не е така. „Нямаше проблем да се изнася нито зърното, нито торовете – казва запознат със ситуацията на пазара на корабоплаването бизнесмен, - просто банките не извършваха плащания. И всички руски износители имаха проблеми с наемането на кораби. На никого нищо не са забранявали, просто ги пращаха на майната им“.

Сега финансовото министерство на САЩ даде сигнал, че могат да се извършват плащания. Явно това ще бъде съпроводено и със снемането на санкциите от физически лица, които са бенефициенти на химически холдинги, иначе казано - от Мелниченко и Мазепин.

Една обаче отмяна ще бъде наистина важна: Западът се съгласи да възобнови доставките в Русия на резервни авиационни чести, и това след като Русия си присвои от западните собственици лизинговите „Боинги“ и „Айербъси“.

„От самото начало беше ясно, че в порива си на възмущение Западът въведе прекалено много вредни за него санкции – отбеляза един от моите събеседници, запознат отблизо с положението и пожелал да остане анонимен. – Той си нанесе вреда от 400-500 милиарда долара на година. Ако свали част от тези санкции, а вместо това изпрати излишните 50 милиарда долара за военна помощ на Украйна, това ще бъде много по-продуктивно“.


Най-много от цялата сделка със зърното спечели Ердоган, а след него едрите зърнотърговци, които през цялото това време купуваха зърното от украинските фермери за жълти стотинки, мотивирайки се с това, че едва ли ще има възможност да бъде изнесено. Но Украйна, ако имаме предвид общото положение, не изгуби. Сделката не вреди на нейната боеспособност.

Минусите при тази взаимна размяна са само два, но доста големи. Първият са украинските военни. Военните се характеризират изобщо със супербдителност (там, където цивилният вижда храст, военният подозира снайперист зад храста), а украинските военни, предадени от началството си през 2014 година, са склонни да виждат навсякъде измяна. „Върху мене летят снаряди, а те преговарят“ – заяви ми един от моите събеседници, при което снарядите летяха в буквалния смисъл на думата точно тогава, когато говореше. Starlink на фронта по време на бойни действия дава удивителна връзка – бомбардират бойците, а те в същото време четат новини на таблетите и се изумяват.

А вторият минус е бюрокрацията в ЕС и САЩ, която отначало въведе необмислени забрани, чиято отмяна сега Путин възприема като доказателство за това, че Западът (за разлика от Ердоган) се поддава на шантаж.

Особено ако се има предвид, че цялата тема за световния глад и изсмукана от пръсти. Не може заради 20 милиона тона зърно да настъпи глад в света, в който 10% от отглежданото зърно се използва за биогориво, в който забраняват ГМО (които повишават реколтата) и в който органичната (иначе казано – изкуствено скъпата) храна е около 200 милиарда долара в година.

В деня, когато започнаха преговорите за зърното, ракетите на Путин убиха деца във Виниця, а в отговор на товаро-разтоварителните пристанищни компании и на банките им беше дадено да разберат, че могат да наемат кораби и да извършват плащания.

За какъв дявол ви трябваше тогава да забранявате това?

Ето защо в този нов свят, който започна да създава с тази война Путин, бъдещето – ако Западът не се опомни – ще принадлежи на ердогановците и дзинпиновците. Не на крадливите неудачници, които за сметка на неуспешни войни ще се опитват да запълнят празнините в своето его, а на пълноценните хитри и коварни диктатори, съчетаващи много или малко успешна икономическа политика с ненаситна жажда за власт и геостратегия.

понеделник, юли 25, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ПАНАЙОТ ХИТОВ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 477

Панайот Хитов до Любен Каравелов

Господин Каравелов, приех книжките - драмата „Хаджи Димитър“, и видях, че е посветена на мен. Но аз не заслужавам това, защото точно аз му говорех да не минава в Балкана. Намериха се други братя, които му казаха да мине и му помогнаха. Затова ми¬сля, че трябваше да се посвети на тях, на някое лице от тях, или най-сетне да се посвети на В. Левски, защото той поне работи, а аз, стана 5 години, нищо не съм направил. И затова мисля, че даже ще разсърди от тези лица някои, както знаете. Друго - прочетох обяв¬лението, в което казваш, че ще почетеш пътуването на Панайот Хитов по Стара планина и животоописания на някои стари и нови войводи, и географски, и статистически [книги]. То е добре, но само да гледаш да не пишеш за моя живот нещо засега, че ще компроме¬тираме много хора. А колкото за измрелите нови или стари войво¬ди, то е добре и ще разпали младежите. Географските забележки ще им показват пътя. Засега нямам друго какво да ви пиша. Оставам ваш приятел и ви поздравявам. Да поздравиш госпожа Ната и дру¬ги приятели, които питат за нас. Аз, слава Богу, оздравях. Още мал¬ко ме наболява кракът, но мисля, че ще се видя напълно здрав.

Панайот Хитов

Белград, 17 септември 1872 г.

Н.Б.II.А., п. 61. № 8260

(Следва)

неделя, юли 24, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ / СПОМЕНИ ЗА ИСУС

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД;

СПОМЕНЪТ И ИСУС ;

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ / СПОМЕНИ ЗА ИСУС

Какъв е случаят с Исус? Как го помнят?

Може би няма нито една историческа личност, която различни хора (и различни групи от хора) да помнят по толкова различни начини днес.

През 2013 година книжният пазар се попълни с нова ярка книга. Тази книга, посветена на Исус, дори оглави списъка на бестселърите на „Ню Йорк таймс“. Тя беше написана не от специалист по Новия завет, а от социолога на религиите Реза Аслан, професор по писателско майсторство в Калифорнийския университет в Ривърсайд. В това любопитно произведение под заглавие „Зилот“ (издадено ва български език от издателство „Сиела“ – бел. П. Н.) Исус е представен не като добрия и миролюбиво-кротък пастир от църковните витражи, а като еврейски учител, който ревнувал горещо за своя народ и желаел Израил да получи отново земята, която му се полага по право. Между другото Обетованата земя се намирала в ръцете на презрените римляни. Исус смятал, че е нужно да се вземе в ръцете оръжие и да се прогонят римските окупатори. И не само смятал: в това била главната му вест. А по-късно учениците му представили неговото учение иначе: уж учел „да се обича врага“ и „да се обръща другата буза“. Но истинският Исус бил зилот и привърженик на революцията.

Аслан не е първият, който „помни“ Исус по този начин. Както ще видим в следващата глава, подобни теории са се изказвали още през 70-години на XVIII век (макар че Аслан не споменава своите предшественици). Но, между другото, от всичките произведения за Исус, написани в тази насока, книгата на Аслан е най-популярната. Разбира се, той засегна религиозните чувства на много читатели. Други обаче сметнаха хипотезата му за убедителна. Те ще запомнят Исус така.

Няколко месеца преди опусът на Аслан да попадне в списъка на бестселърите, излезе друга книга за Исус. Тя беше написана от звездата на Fox News Бил О’Рейли (заедно с Мартин Дюгард). О’Рейли е още по-малко специалист по Новия завет от Аслан. Но неговият възглед за основателя на християнството получи даже по-голяма – наистина страхотна – популярност. През 2013 година книгата стана първи бестселър в жанра нон фикшън и от нея се разпродадоха милиони екземпляри. Там Исус прилича отчасти на Исус у Аслан: той е човек, който не търпи окупацията на Обетованата земя от римляните. Защото чуждоземците нямат право да властват над Израил. Исус, според О’Рейли, бил особено огорчен, че народът на Израил трябва да плаща данъци на римляните. Исус смятал за безобразие политическия диктат от страна на далечната държава и прекомерните фискални изисквания. Той искал да се намалят данъците и контрола от страна на властите.

Не е удивително, че този образ на Исус допадна на мнозина. Защото споменът за него няма само историческо значение. Тук всичко е актуално. Миналото не идва при нас в спомените: нашите спомени за миналото винаги се определят от възгледите за настоящето.

Има и противоположна гледна точка за Исус. Някои видни библеисти – като представителите на либералната политическа традиция – виждат в Исус привърженик на либерални политически ценности. И това не е удивително. Някои от най-добрите съвременни специалисти по въпроса за Исус са израснали през 60-те години на миналия век. И ето че техният Исус е съзвучен с тенденциите, които са били популярни тогава (а и сега намират отзвуци в средата на либералните учени). Някои изследователи смятат, че Исус е призовавал за отричане от материалните блага, а за грижа за духовните, за отричане от лично имущество. Учениците не трябвало да имат лична собственост, трябвало да споделят всичко и да живеят обикновено. При такава трактовка Исус изглежда противник на трупането на богатства и едва ли не протомарксист: като минимум – рязък опонент на капиталистическата система, на стремежа към обогатяване и на събирането на собственост.

Други говорят за важната роля на жените в живота на Исус: и не само за значимите евангелски персонажи (Мария, майката на Исус, или Мария Магдалина), но и на други, често непосочени като имена. Тези жени се появяват на сцената в знакови моменти. Исус общува спокойно с тях, открива им себе си, докосва ги пред другите хора, допуска ги без полова дискриминация сред своите ученици. Те му били верни до края: дори когато мъжете, негови ученици, го предали и го напуснали, отричайки се от него. Тези жени го разбрали истински, защото Исус се застъпвал за освобождаването им от тежките вериги на патриархалното общество. При тази конструкция Исус „е помнен“ като протофеминист и предтеча на съвременните възгледи за еманципирането на жените.

Много изследователи „помнят“ Исус и като апокалиптичен пророк: Исус предсказвал близкия край на света и скорошната намеса на Бога в човешката история, която трябва да сложи край на разврата на злите сили на земята, на бездната от болка и на нещастията и страданията. Исус смятал, че този решаващ момент ще настъпи съвсем скоро, още по време на неговото поколение. Бог ще изпрати на земята космически съдия, който ще унищожи всичко, което противостои на него и на неговите замисли, а също така ще установи земно царство: царство без войни и омраза, без природни катастрофи и насилие, без грехове и смърт. Към тази гледна точка се придържах и аз, когато работех над докторската си дисертация в началото на 80-те години на миналия век. Но случайно ли е това съвпадение, че дадената хипотеза получи особена популярност сред учените през ядрената епоха, когато над света надвисна опасността от унищожение?

Всички тези хипотези – и останалите, които не разглеждаме тук – имат едни или други преимущества. В полза на всяка от тях могат да се посочат научни, исторически доводи. Но сега за нас е важно друго: всичките тези различни „спомени“ на компетентните съвременни автори за Исус. Всеки от тях има свои привърженици, които помнят Исус по различен начин, а понякога и по кардинално различен.

Аз не говоря сега как в нашето общество помнят Исус неспециалистите, които понякога не четат специалистите. Мнозина от тях смятат, че основната цел на Исус е била да даде ключ към вечния живот. Други помнят Исус като целител на душите, който можел (и може) да утешава в бедите, властен да изцелява немощните, принизените и недъгавите. За някои Исус се е запомнил като човек, стремящ се да доведе своите ученици до успех и да гарантира значителни парични средства на тези, които последват неговото евангелско благополучие. Има и такъв спомен: със своето етично учение и с личния си пример Исус посочва, че трябва да жертваме себе си и личния си комфорт в името на това да помагаме на нуждаещите се.

Аз не искам да кажа, че тези различни спомени за личността, думите и делата на Исус се изключват задължително помежду си. Често хората се придържат едновременно към няколко от тях. Но защо спомените за Исус са толкова много? Могат ли всичките те да бъдат верни? Или има множество изкривени спомени, тълкуващи превратно личността и учението на Исус? Може ли да има и измислици? Мисля, че можем да твърдим смело: да, има достатъчно измислици. Всички тези конструкции не могат да бъдат истински едновременно. Не може Исус да е учил, че целта на живота е обогатяването (чрез богодуховните институции) и че трябва да се откажем от светските богатства и да ги раздаваме на ближните.

Тук се приближаваме към главния тезис и на главата, и на книгата: интерпретациите, свързани със спомените за Исус, не са само съвременен феномен. Те са съществували винаги. От най-ранния период. Дори ако вземем най-древните спомени за думите и делата на Исус, те ще бъдат много различни. А също така спомените за събитията от живота му. И спомените за събитията в живота на хората, които са го познавали.

Преди да говорим за интерпретациите на живота на Исус, ще засегнем спомените за хората, свързани с него. Както се вижда от достигналите до нас предания, първите християни са възприемали Исусовото обкръжение – членовете на семейството му, неговите познати и врагове – доста любопитно. Като разгледаме широкия спектър от такива истории, ще разберем по-добре християнските спомени и техните (многобройни) изкривявания. Това ще ни позволи да осмислим и раннохристиянските спомени за Исус: какви са били у неговите по-късни последователи.

(Следва)

събота, юли 23, 2022

КАСАПНИЦАТА В ЛЪДЛОУ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Стачка на американски миньори в началото на ХХ век прераства в кърваво клане, жертви на което стават десетки души.

В края на XIX и началото на ХХ век американските миньори, работещи в щата Колорадо, живели в градове с крайно специфични условия. Работата била там, че работническите селища се строели близо до шахтите от въгледобивните компании: къщите, като цяло, били просторни, а в училищата и болниците богатите работодатели обикновено наемали добри специалисти. Проблемът се състоял в това, че абсолютно всичко на територията на тези градове – като се започне от жилищните сгради и се завърши с кръчмите или обикновените магазини - принадлежало на въгледобивната компания. Ръководството използвало това положение и фактически контролирало целия живот на населението.

Стачкуващи работници слушат речта на свой лидер

Да се скрие нещо от началството при това положение било практически невъзможно: учителите, лекарите и даже свещениците служели на компанията – във всеки момент можели да бъдат заставени да разкажат всичко за своите клиенти. Освен това на изхода на такива градове се намирал пост на въоръжена охрана: малцина успявали да напуснат територията без знанието на ръководството на компанията. Историкът Филип Фонер даже нарекъл подобни миниатюрни градове „феодални владения, в които компанията играе ролята на господар и стопанин“.

Работниците и техните семейства наистина живеели не по законите на щата, а по законите, които установявала управляващата града компания: в някои населени места например, без да обясняват причините, въвеждали комендантски час, а по приближаващите чужденци изпращали куршуми с меки наконечници. Излизането извън градчето било строго забранено. В същото време, когато някой от миньорите започнел да се кара с ръководството, незабавно, заедно с всичките си роднини, бивал изхвърлян от къщата навън и на негово място бързо намирали друг човек.

ЖИВОТ В РЕЗЕРВАТ

Положението на работниците – а в началото на ХХ век в рудниците се трудили над 15 хиляди души, 10% от цялото населения на щата – било незавидно: компаниите плащали само за количество добити въглища. При това допълнителните дейности, като например прокарването на пътища или укрепването на неустойчиви тавани, изобщо не се плащали. Затова някои особено отчаяни миньори пренебрегвали всякакви норми за сигурност, гонейки още един тон добити въглища, който лесно се конвертирал в долари.

Между другото, тези, които получавали долари, били щастливци: в някои градове въгледобивните компании, чиято власт била абсолютна, въвеждали дори своя вътрешна валута – това били лични пари на компанията, с които можело да се плати в магазина или, да речем, в бръснарницата.

Брониран автомобил с картечница, използван за респектиране на протестиращи

Заради специфичните условия на труд смъртността в мините на Колорадо превишавала два пъти показателите на останалите мини: така например през 1912 година в цяла Америка загинали средно три миньори на хиляда, а в Колорадо смъртността по време на производство била седем души на хиляда. Взривовете, смъртта от задушаване или рухването на стените на галериите не били редки случаи в района на Скалистите планини. Работниците се опитвали да повлияят по различни начини на положението и като резултат обърнали внимание на профсъюзното движение в другите щати – статистиката показвала, че появата на профсъюз, който защитава правата на работниците, намалява смъртността по време на производство с 40%.

Но идеята за обединяване на работниците в специални организации, които ще предявяват свои искания, не се харесала изобщо на въгледобивните компании в Колорадо, а по-специално на най голямата от тях – фирмата „Colorado Fuel and Iron“ (CF&I). Както много други компании, тя принадлежала на семейство Рокфелер.

БОРБА ЗА ПРАВАТА НА РАБОТНИЦИТЕ

От 1900 година нататък обаче миньорите от Колорадо започнали да създават свои професионални организации. Тъй като в това нямало нищо незаконно, въгледобивните компании трябвало да се изхитрят: наемали например голямо количество миньори, емигрирали от Мексико или Южна и Източна Европа. Смесвайки хора с различни националности, ръководствата на компаниите не им позволявали да се договорят помежду си – много от работниците изобщо не говорели английски език, затова да им се обясни за какво е нужен профсъюзът, не било никак лесно.

Въпреки всичките препятствия, които създавали мениджърите на компаниите, миньорите от Колорадо и от други западни щати основали авторитетния профсъюз „United Mine Workers of Americа“, или UMWA („Обединени американски миньори“). Главен враг на професионалното обединение станала именно компанията „Colorado Fuel and Iron“, която била известна със своите драконовски мерки по отношение на работниците.

Националната гвардия, идваща за разправа със стачка

Като събрал достатъчно членове за натиск дори над най-голямата компания, профсъюзът UMWA предявил своите искания. Основните от тях се свеждали до увеличаване на заплатата, до въвеждане на осемчасов работен ден и до заплащане на допълнителната работа, свързана с осигуряването на безопасността в галериите. Също така работниците искали от кампаниите да им се разреши да купуват във всички магазини и да ходят при лекари по избор, а не само при тези, които си сътрудничат с въгледобивните корпорации.

Естествено, компаниите не давали пет пари за исканията на работниците, пренебрегнали ги и тогава, през септември 1913 година, започнала мащабната стачка на миньорите, която завършила с кървава драма.

КОЛОРАДСКАТА ВЪГЛИЩНА ВОЙНА

Към обявената стачка се присъединили практически всички работници – до 90% от миньорите, работещи по това време в Колорадо. Не минало, разбира се, и без стачкоизменници – тези, които се договорили с началството и отишли на работа вместо стачниците.

Реакцията на управляващите компании не закъсняла: всички участници в стачката били задължени да напуснат незабавно работническите градове заедно със своите семейства. Но в UMWA били готови за подобно развитие на събитията: около мините с парите на профсъюза били издигнати веднага палаткови градчета, в които се заселили стачкуващите работници – земята под тях профсъюзните лидери взели под аренда предварително, затова от гледна точка на закона не можело да има никакви въпроси.

Подземно убежище, в което се криели семействата на стачкуващите работници

Тази тактика дала своите плодове: стачкоизменниците се страхували да излизат на работа просто защото пътят им към мината бил преграждан от разярените им колеги, участващи в стачката. Миньорите чакали ответна стъпка от въгледобивните магнати. Те, на свой ред, постъпили нетривиално и се обърнали към детективската агенция „Baldwin-Felts“. И нека това название не ви смущава – никакви разследвания никой нямал намерение да прави, агенцията била нещо като частна военна компания, която се прославила именно с методите си за потушаване на различни стачки.

Така например сътрудниците на агенцията можели през цялата нощ да светят върху палатковия град с мощни прожектори или да хванат и да набият някого от участниците в стачката. А в случая те приложили като че ли най-прецизен метод: край градчето Лъдлоу, където се намирал най-големият лагер на стачното движение от 200 палатки с повече от хиляда души, докарали бронирана кола със закрепена на покрива картечница. От време на време сътрудниците на детективската агенция пускали откос над палатките, плашейки до смърт всички, които се намирали в лагера. За да не бъде засегнат някой от заблуден куршум, миньорите дори изровили укрития, в които заедно със семействата си се криели по време на обстрелите.

СТРЕЛБА В СКАЛИСТИТЕ ПЛАНИНИ

Положението се нагорещило дотолкова, че властите на щата решили все пак да задействат силите на Националната гвардия, но войниците гледали през пръсти на издевателствата, на които се подлагали жителите на палатковите градчета, а следели строго никой да не напада стачкоизменниците. Фактически държавата застанала на страната на Рокфелер, помагайки му да потуши протеста на работниците. С течение на времето започнали арести на стачкуващи, а бойците от националната гвардия се заели да разгонват безжалостно и жестоко всякакви работнически демонстрации.

На 10 март 1914 година събитията стигнала своята кулминация: полицията открива тялото на един от „предателите“ на стачката и за убийството, естествено, обвинили участниците в нея. Затова войниците от Националната гвардия разгромили един от лагерите на протестиращите, след което били отзовани – щатът просто нямал пари, за да поддържа присъствието им в Скалистите планини. Но военизираните формирования, прикрили се зад статута на детективска агенция, останали там и започнали да действат още по-твърдо.

Въоръжени участници в стачката

След няколко седмици „охранителите“ се явили рано сутринта в лагера в Лъдлоу и поискали да им предадат някакъв пленник, когото участникът в стачката уж държали вътре. По всяка вероятност това била организирана провокация, защото в същото време представители на частната полиция поставили на възвишенията срещу лагера няколко картечници. След отказа да се предаде пленника те открили огън, миньорите заели позиции в своите изкопани окопи и започнала продължителна престрелка, която завършила едва вечерта.

Тогава миньорите, като се прикриват зад заминаващ от мината влак, напуснали лагера, а малко след това вътре влезли наетите от компаниите военни. В палатковото градче те заловили лидера на стачката – етническия грък Луис Тикас, а също така няколко негови близки сподвижници. По-късно ги разстреляли. Други жертви на сблъсъка станали жени и деца – единадесет на брой. По време на престрелката те се скрили в едно от укритията, след което над тях се запалила палатката и те не успели да се измъкнат от ямата. Общо в този само сблъсък, както смятат историците, загинали 25 души, от тях само няколко служители на детективската агенция.

Група стачници от Лъдлоу пред палатковия лагер

След събитията, получили названието „Касапницата в Лъдлоу“ (англ. Ludlow massacre – бел. П. Н.), стачката не завършила – тя придобила нов мащаб: стачкуващите нахлули в съседните мини и започнали партизанска война, убивайки охранителите и палейки зданията заедно с производственото оборудване. При това профсъюзът UMWA започнал да раздава открито оръжие и боеприпаси на стачкуващите миньори. Като резултат от това по заповед на президента Удро Уилсън се наложило да се намеси американската армия, която разоръжила всички участници в стълкновенията. Стачката продължила още няколко месеца, докато на профсъюза не му свършили окончателно парите.

След вълненията полицията арестувала над 400 миньори, срещу повечето от които били повдигнати обвинения в убийство. Пред съда били изправени и някои войници он Националната гвардия, но по-късно всички били оправдани. Според данни на правителството на щата Колорадо по време на сблъсъците загинали не по-малко от 69 души (според други данни – 199 души). В резултат от всичко това обаче не се получила революция: исканията на работниците така и останали неизпълнени, но – според оценките на историците – най-кървавият сблъсък между корпорациите и работниците в историята на САЩ дал силен тласък за реформи в сферата на трудовите отношения.