Аугуст Зандер (1876–1964) е германски фотограф, портретист и документалист. Докато работи в местна мина, се запознава за първи път с фотографията, помагайки на фотограф, нает от минната компания. С финансовата подкрепа на чичо си купува фотографски принадлежности и оборудва своя тъмна стая. Отбива военната си служба като асистент-фотограф, а през следващите години странства из Германия. През 1901 г. започва работа във фотостудио в Линц, но в края на 1909 г. го напуска, за да отвори ново студио в Кьолн.
През 1911 г. поставя началото на първата серия портрети за своя проект „Хората на XX век“. В началото на 20-те години на миналия век се свързва с „Кьолнските прогресисти“ – радикална група художници, свързани с работническото движение. По време на нацисткия режим работата и личният живот на Зандер са силно ограничени. Неговата книга „Лицето на нашето време“, публикувана през 1929 г. и съдържаща селекция от 60 портрета от поредицата му „Хората на XX век“, е конфискувана през 1936 г., а фотографските плаки са унищожени.
Творчеството на Зандер включва пейзажна, природна, архитектурна и улична фотография, но най-известен е със своите портрети, пример за които е поредицата му „Хората на XX век“. В нея той се стреми да покаже представителна извадка на обществото по време на Ваймарската република. Поредицата е разделена на седем секции: „Фермерът“, „Занаятчията“, „Жената“, „Съсловия и професии“, „Художниците“, „Градът“ и „Последните хора“. Описват го като „най-значимия германски портретен фотограф от началото на двадесети век“.
(За създаване на методи за охлаждане и улавяне на атоми с лазерен лъч)
Уилям Даниел Филипс е един от най-влиятелните съвременни физици, чиято работа буквално „замразява“ атомите, за да разкрие тайните на квантовия свят. Той е известен не само с научните си постижения, но и с невероятната си харизма и способност да обяснява сложни концепции по достъпен начин. Израства в Пенсилвания, където интересът му към науката се заражда още в детството, подклаждан от експерименти в домашни условия. Завършва колежа „Juniata“ през 1970 г., а след това защитава докторска степен в Масачузетския технологичен институт (MIT) под ръководството на Даниел Клепнър.
През 1997 г. Филипс става нобелов лауреат за физика за разработването на методи за охлаждане и улавяне на атоми с лазерна светлина. При стайна температура атомите се движат с огромна скорост, което прави тяхното прецизно изследване невъзможно. Филипс и неговият екип в Националния институт по стандарти и технологии (NIST) решават този проблем, използвайки лазерни лъчи за забавяне на атомното движение. Чрез поредица от сблъсъци между фотони и атоми, екипът успява да свали температурата на материята до части от градуса над абсолютната нула.
Едно от най-значимите открития на Филипс е преодоляването на т. нар. „Доплерова граница“. Той доказва експериментално, че атомите могат да бъдат охладени до температури, много по-ниски от теоретично предсказаните дотогава граници. Това постижение води до фундаментално преразглеждане на теориите за взаимодействието между светлината и материята и отваря вратите към нови квантови технологии. Работата му включва и създаването на магнитно-оптични капани, които позволяват на учените да държат атомите неподвижни за дълги периоди от време.
Практическите приложения на неговите открития са огромни и обхващат различни сфери на съвременния живот. Те са в основата на свръхточните атомни часовници, които са критични за функционирането на GPS системите и глобалната навигация. Също така методите му за улавяне на отделни атоми се използват активно в разработката на квантови компютри и квантови симулации. Тези технологии позволяват на човечеството да изследва нови материали и химични процеси на равнище, което доскоро се смята за непостижимо.
Освен като велик учен, Уилям Филипс е познат и като блестящ лектор, който често използва забавни демонстрации, за да вдъхнови следващото поколение физици. Той е отворен и по отношение на своите философски и религиозни възгледи, като често подчертава, че науката и вярата могат да съществуват в хармония. Според него изучаването на природата е начин да оценим сложността и красотата на вселената, като същевременно намираме практически решения за технологичния прогрес на човечеството.
ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС
ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ
Гностични евангелия
Както вече споменах по-рано, Коптското евангелие от Тома е намерено случайно сред сбирка от съчинения, открити от неколцина местни селяни, а не от археолози, през 1945 г. в Наг Хамади, Египет. Намерени са общо тринадесет книги, които са антологии, съдържащи петдесет и две съчинения. Като група често ги наричат Библиотеката от Наг Хамади.
Това откритие станало едно от най-значимите археологически събития на XX век, до голяма степен защото повечето (но не всички) съчинения се оказали написани от християни за християни, известни на учените като гностици. Терминът „гностицизъм“ означава група религии, за които знаем основно от около II век и нататък. Изследователите спорят дали гностицизмът е възникнал като вид християнство, или е съществувал независимо и по-късно е попаднал под влияние на християнството. В много гностични религиозни течения (които са доста на брой и се различават помежду си по ключови моменти) Исус е важна фигура – всъщност, ключова фигура за спасението. Но не защото смъртта Му е изкупителна жертва за греховете. А защото донесъл „знание“ свише, което освободило душите, затворени в материалността на човешките тела. На гръцки език „знание“ е gnosis, ето защо тези хора се наричат гностици.
Много от съчиненията в Библиотеката от Наг Хамади или разгласяват гностични митове, залегнали в основата на сложна гностична система, или поне съдържат препратки към тях; някои от тези текстове са наречени дори Евангелия, защото в тях Исус заема централно място. Според гностичните митове не съществува един Бог, а има множество богове. Някои митове обясняват произхода на отделните божества. Нещо повече – според тях материалният свят, в който живеем, не е създаден от един единствен истински Бог; той е творение на низше, по-младшо и понякога злонамерено божество. Юдейският Бог е едно от тези същества: не е единствената божествена същност, а е невежо създание, което вярва от глупост, че е единствен Бог. Материалният свят е създаден за капан на божествените искри, които идват от небесното царство на боговете. Някои от нас притежават такава искра, затворена в неугледното им тяло. За да се спаси човек от капана, трябва да получи тайно знание за това кои сме всъщност, откъде сме дошли, как сме се озовали тук и как можем да се върнем обратно.
Няма нужда да казваме, че гностичните евангелия – като Евангелието от Филип, Евангелието на истината, Апокрифът на Йоан или Апокалипсисът на Яков – са увлекателно и интересно четиво. Те представят и олицетворяват една форма на християнството, която е много по-различна от тази в Новия завет, и посочват убедително, че ранното християнство не било просто единно течение с един-единствен възглед за вярата. То съдържало в себе си множество различни течения.
След Евангелията
Но какво било християнството в своето начало? Каква е „най-първата“ форма на християнската вяра? Този въпрос е свързан тясно с нашата по-нататъшна тема за обсъждане. В следващата глава ще видим, че християнството не е просто религията, на която учил Исус. Напротив, християнството, както се развило след смъртта на Исус, е по-добре да се разбира като религия за Исус. Но за да разберем как по-късните християни, включително авторите на Евангелията, а също и, което е важно, Павел и другите апостоли, разбирали религията за Исус (например за Неговата смърт и възкресение), е важно да разберем посланието, което Исус проповядвал приживе чрез думи и дела. Това е нашата следваща задача. Като имаме предвид всичките Евангелия, всяко от които съдържа различна концепция за това кой е Исус, какво можем да научим за живота на човека на име Исус?
Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с GPT-5.2 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
Сутринта пехотните части започват заповяданото групиране, под прикритието на изнесените напред разузнавателни части и до вечерта заемат определените им места. В дясно челните части на 4. дивизия достигат с. Куруджа към 4 ч. сл. пл.
В щаба на дивизията се изработва оперативна заповед № 35. от 2. ХI. 916. г., 6 ч. сл. пл., която урежда начина на действие на частите в боя на следния ден.
Според тази заповед дивизията настъпва както следва:...
§ 3. а) Лява колона, полковник Табаков, 2/16 дружина, 1. конен полк, пешите картечни ескадрони на 3. и 6. конни полкове, 1 конно артилерийско отделение, всичко: 4 ескадрона, 1 дружина, 11 оръдия, 8 картечници, да настъпи от к. 188. (Араклар-Баир) към к. 196. (Гюлджик-Теле) с цел да овладее височините, южно от с. Айгар-Амет, да осигури позиция за артилерията, която в последствие да съдействува за настъплението на дясната колона.
б) Дясна колона, полковник Габарев, с 3 ½ др. от 8. пех. полк, 3 дружини от 16. пех. полк, 3 ½ п. с. с. батареи, 1 ескадрон от 6. конен полк, всичко: 6 ½ дружини, 8 картечници, 14 оръдия, 1 ескадрон, да настъпи от с. Рахман, източно от с. Фагарашу-Ноу и да завладее височините Ешил-Тепе (к. 228.) и Гюлжи-Баир.
в) Войски в разпореждане на началника на дивизията — конницата, 6. конни полка, да се съсредоточи 1 км. южно от к. 193. (Кара Тепе), 2/35. пех. дружина и пешия картечен ескадрон на 9. конен полк да се разположат на кръстопътя на шосето Сарай, Тополог и пътя Рахман, Фагарашу-Ноу.
§ 4. а) Домакинските обози да се съсредоточат: на пехотните части в с. Рахман и с. Хайдар, на конните - в с. Сарай и с. Карапелит.
б) Парковите пехотни взводове — на 4 км. южно от к. 193. (Кара тепе).
в) Междинен огнестрелен склад — с. Сарай.
§ 5. а) Отделението дивизионен лазарет на 1. пех. дивизия — в с. Рахман.
б) Полската болница от 4. пех. дивизия — в с. Сарай.
в) Поредния автомобилен ешелон да достигне кантона на шосето за гр. Хърсово, северно от с. Тикилещи, гдето да се отправят продоволствените кола на частите.
§ 6. Началника на дивизията ще се намира на к. 193. (Кара-Тепе), гдето началниците на колоните да се свържат с телефон.
Началник на 1. конна дивизия
(п) Генерал-майор Колев
Началника щаба
(п) Подполковник Кисьов.
Докато в щаба на дивизията и частите се подготвя изпълнението на тази заповед, от щаба на III. армия се получи предупреждение, че изпълнението на оперативната заповед по армията № 47. се отлага. По-късно, през нощта, се получава и телеграфическа заповед от командуващия 3. армия, която гласи:
Началника 1. конна дивизия.
По заповед на фелдмаршал Макензен атаката се отлага. Частите от армията утре при зори да се оттеглят на старите си места, съгласно оперативна заповед № 45.
Поверената Ви дивизия, усилена с 8. пех. полк и 1 полска батарея, да остане в района с. Сарай, с. Муслу, гдето да продължава да разузнава за противника, като изпрати един конен полк, усилен с 2 роти в района с. Рахман, с. Касъмча. 3. конен полк остава в разпореждане на Сборната дивизия. Гарнизона на Хърсово остава на мястото си. 16. пех. полк и дружината от 36. пех. полк, заедно с останалите полски батареи, да се оттеглят утре при зори по пътя с. Картал с. Геленджик, за Естер, от гдето да влязат в състава на своята дивизия. Да се съобщи на всички офицери и войници, че това се прави да се примами противника на старата позиция и контър атакува. № 7393, 2. XI. 916. г. 10 ч. 45. м.
Командующи III. армия
(п) Генерал-лейтенант Тошев.
В изпълнение на това искане, н-ка на конната дивизия дава следната твърде бърза заповед:
„Командирите на 1., 2., 4. конни бригади 2/4 пех. бригада, 2/35. дружина, конно-артилерийското отделение.
В изпълнение телеграмата № 7393. от командуващия III. армия, заповяданото с оперативна заповед № 35., се отменява. В мое разпореждане остава само 8. пех. полк с 1. п. с. с. батарея, а 16. пех. полк, с 2/35. дружина и три полски батареи, още утре, 3. того, да се снеме от позиция при зори и незабелязано от противника, като се групира, се насочи по пътя с. Картал, с. Геленджик — за с. Естер, от гдето да влезе в състава на дивизията си.
Усилената конна дивизия ще остане в зоната с. Сарай, с. Кара-Пелит, с. Мохамедча, като продължава да разузнава за противника, за което:
Полковник Табаков, с 1. конен полк, 2 роти от 8. пех. полк и 2 оръдия от 2. конна батарея, да остане при с. Рахман к. 193. и да разузнава в района от Дунава до с. Калфа, включително.
Подполковник Топалджиков, с 9. конен полк, 2 роти от 8. пех. полк, 2 оръдия от 2. конна батарея, да се установи в с. Касъмча, к. 313. и разузнава в района: с. Калфа (изключително) с. Каил-Дере, като търси свръзка с 3. конен полк, придаден към сборната дивизия, към с. Сара-Гьол.
Полковник Габарев, с останалата част на 8. пех. полк и ½ батарея на капитан Аврамов, да се установи в с. Мохамедча, да установи връзка с разузнавателните отряди и се разположи по начин — да може своевременно да ги подкрепи и прикрие в случай на нужда.
Конницата (Л. Гв. 4., 6. и 2. конни полкове) да остане в сегашния си район за разположение. Разузнавателните ескадрони от 4. и 6. конни полкове да останат на местата си до втора заповед.
Снемането и отеглянето на частите от позициите да стане още тази нощ, тихо и незабелязано от противника. За привеждане в изпълнение настоящата заповед да се донесе в щаба на дивизията, който остава в с. Сарай. № 687., от 2.XI.916. г. 11 ч. 40 м. сл. пл.
Началник 1. конна дивизия (п)
Генерал-майор Колев.
През деня по фронта на конната дивизия не се случва нищо особено, освен един опит на противника да настъпи в 2 ч. 45 м. сл. пл. с 3 роти от к. 117. към с. Рахман, обаче, 8. пех. полк, който заема по това време изходното си положение, отбива това неприятелско настъпление.
Противника през деня открива картечен огън и по Хърсово.
При това положение, в щаба на дивизията има известна загриженост дали частите, изнесени в непосредствено съприкосновение с противника, пред вид настоящето настъпление, ще получат своевременно нарежданията за оттегляне и ще могат ли да извършат това движение незабелязано и необезпокоявани от противника.
По този начин идеята за преследване на противника се напуска окончателно, пред вид засилването и организирането на противника.
Още две думи за това преследване.
От получаваните заповеди от фелдмаршал Макензен и командуващия III. армия, начиная от 26. октомври се вижда, че висшето командуване на войските в Добруджа по това време няма една ясна и определена цел, едно решение за поведението, което трябва да усвои по отношение на противника и че то не преследва твърдо и енергично изпълнението на едно такова решение до край.
От начало това командуване смята, че армията в Добруджа постига вече крайната си задача и я спира да се укрепява на линията с. Бонасчик, ез. Ташавлу, а на конната дивизия дава една по-ограничена задача за разузнаване и преследване. По-късно от конната дивизия, с нейните ограничени средства, се иска да разпръсне и унищожи противника и изчисти цяла Добруджа.
Тази заповед се пояснява: конницата да преследва до последни сили на конете си, като остави пехотата си на място. След това дивизията се засилва с пехота и артилерия и се настоява за енергично преследване, без да се държи сметка дали снабдяването позволява такова преследване, дали дадените подкрепления са под ръка.
Още по-късно се решава армията да премине в настъпление, за да заеме цяла Северна Добруджа. Това решение скоро се отменява, за да се възприеме наново първоначалното решение за укрепяване на линията с. Бонасчик, ез. Ташевлу.
При подобни непостоянни и несъобразни с положението искания до конната дивизия от страна на командуването и изпълнението на възлаганите задачи не може да се постигне, въпреки и най-искреното желание да се изпълни дълга до край. А противника печели време, организира се, получава подкрепления, отново добива вяра в силите си, с това и по-голяма смелост и желание да предприеме нови нападателни действия.
По този начин, въпреки силното желание на командуването да преследва, при сравнително благоприятните условия за такова по отношение на противника, но благодарение на колебание в нарежданията, в предвиждане необходимите средства за извършването му и този път, то не може да се осъществи в пълен размер, за да даде решителни резултати.
За лишен път се потвърждава, че не всеки път искането може да се съгласува с моженето.
К. Кирицеску за този период от войната в Добруджа казва: „след заемането на Хърсово от противника, на 13/27. октомври, разнебитените ромънски дивизии са събрани в с. з. ъгъл на Добруджа и там от 4 дивизии се формират две: 2/5. и 9/19., които скоро са прехвърлени в Ромъния.
Отбраната на Добруджа се поема от русите с нов командуващ на войските, генерал Сахаров. В приказа му № 1. от 17/30. октомври между другото се казва: „Негово Величество ме прати тук за да победим, а не да пестим нашата кръв, или тази на нашите приятели. В този момент нашия фронт е: Остров, Тополог, Бабадаг. Напред! Господ не помага на страхливите и на подлите“. Промяната, която бе своевременно забелязана от конната дивизия в поведението на противника, съвпада по време с промяната, която се извършва в командването на противниковите войски.
Сведенията на разузнавателните органи на дивизията, донесенията на началника на същата до командуващия армията от 28. октомври, посочват, че тази промяна се извършила вече у противника и определят линията: Остров, Тополог, Бабадаг, на която противника се спира и организира.
И не веднъж, и не два пъти си спомням тези свещени думи — дърва.
Това реално произшествие се случи на Коледа. Вестниците отбелязаха с дребен шрифт в рубриката „Криминални хроники“, че това е станало еди къде си и еди кога си.
А аз съм човек любопитен. Не се задоволих със сухите вестникарски редове.
Хукнах на адреса, намерих виновника за произшествието, спечелих доверието му и го помолих да освети по-подробно цялата история.
На бутилка бира цялата история беше осветена.
Читателят е недоверчиво същество. Ще си помисли: как ловко лъже този човек.
А аз не лъжа, читателю. И сега мога, читателю, да погледна в твоите ясни очи и да кажа: „Не лъжа“. И изобщо никога не лъжа и се старая да пиша без измислици. Не се отличавам с фантазия. И затова не обичам да пилея скъпоценните си жизнени сокове за някакви си несъществуващи измислици. Зная, драги читателю, че животът е много по-важен от литературата.
И така, бъдете добри да изслушате този почти коледен разказ.
Дървата — каза моят събеседник, — са скъпоценно нещо. Особено, когато падне снегът и удари студът, по-хубаво нещо от дървата на този свят няма да намериш.
Дърва дори за имен ден можеш да подариш.
На Елизавета Игнатевна, моята зълва, ѝ подарих за рождения ден една наръч дърва. А Пьотр Семьонич, нейният съпруг — горещ и кибритлия човек — ме удари надвечер по главата с една цепеница, кучият му син.
— Това — казва, — не ти е деветнадесета година, че да ми подаряваш дърва.
Но въпреки това не си промених мнението за дървата. Дървата са нещо скъпоценно и свято.
И дори когато минаваш по улицата покрай някоя ограда, да речем, а студът те щипе, почукваш неволно по дървената ограда.
А крадецът на дърва е специална порода. Джебчията в сравнение с него е дребна риба.
Крадецът на дърва е отчаян човек. И не можеш да го хванеш лесно в крачка. А ние хванахме крадеца случайно.
Дървата бяха нацепени на двора. И започнаха тези общи дърва да изчезват. Всеки ден по три-четири цепеници липсват. А Серьога Пестриков от четвърти номер се пени най-много.
— Трябва — вика, — момчета, да пазим. Иначе — вика, — няма да пипнем по никакъв начин крадеца.
Народът се съгласи. Почнахме да пазим. Пазим по ред, а дървата пак изчезват.
Минава месец. И идва при мене моят племенник, Мишка Власов.
— Аз — вика, — чичо, както знаете, членувам в съюза на химиците. И мога да ви дам по роднинска линия на тънка цена един динамитен патрон. А вие — вика, — сложете патрона в една цепеница и чакайте. Ние — вика, — петрозаводските, правим все така при нас, и крадците се плашат от това и не смеят да крадат. Средството — вика, — е страшно.
— Давай — викам, — кучи сине. Още днес ще го заложим.
И го донесе.
Издялах дупка в една цепеница, сложих патрона. Замазах го. И подхвърлих небрежно дръвцето върху останалите дърва. И чакам: какво ще стане.
Вечерта в къщата избухна взрив.
Народът се уплаши смъртно — мислят си бог знае какво, но аз си зная, и племенникът Мишка знае къде спи рибата. А рибата е в това, че патронът гръмна в четвърти номер, в печката на Серьога Пестриков.
Не казах нищо на Серьога Пестриков, само погледнах тъжно подлото му лице, разнебитеното му жилище, купчините тухли на мястото на печката, разбитите врати и излязох мълчаливо.
Имаше една жертва. Квартирантът на Серьога — инвалидът Гусев — умря от уплаха. Една тухла го беше цапардосала по кратуната.
А Серьога Пестриков и неговата преподобна майка все още живеят върху руините. И цялото семейство след Нова година ще се изправи пред съда за кражбата и за липсващите дървата.
И само едно ми е обидно и досадно, че сега Мишка Власов си приписва, кучият му син, всичките лаври.
Но аз пред съда ще кажа: какви могат да бъдат неговите лаври, ще кажа, след като аз дупчих цепеницата и аз заложих патрона? Нека съдът да разпредели лаврите.
Днес ще поговорим за книгата, която е според мене най-важна за 1906 година. Ще се наложи да си спомним отново за Горкий и да поговорим за романа „Майка“. В много отношения — колкото и странно да звучи тази дума в случая — това е култов роман. Култовата книга, общо взето, не е длъжна да бъде добра; тя дори не е длъжна да бъде велика. Култовата книга е предмет на култ. Това означава, че влиза в анекдотите, а трябва да кажем, че за романа „Майка“ на Горкий има множество анекдоти. Достатъчно е да си припомним шегата от времето на Перестройката: „Едва сега, в наше време, можем най-после да разберем пълното заглавие на този роман“. Или, например, прочутата закачка: „Веднъж вече написахте една много навременна книга — романа „Майка“. Не е ли време да напишете романа „Баща“?“
Книгата станала култова по три причини, които ще разгледаме подробно. Първо, романът „Майка“ не е просто агитационен материал, както прекалено често бива представян, а е ни повече, ни по-малко опит за ново Евангелие. Вероятно знаете, че през първото десетилетие на XX век по-голямата част от руската интелигенция търси Нов завет и живее в очакване на Трети завет. Вече сме говорили, че от гледна точка на Мережковский например, Новият завет ще бъде Завет на културата. Имало Завет на закона (Стария), имало Завет на милосърдието (Новия), а сега ще дойде Заветът на културата и новото човечество ще се занимава само със своето основно дело — да създава култура. Други очаквали, че от руските секти ще дойде нов пророк и изучавали старателно тези секти като алтернатива на официалната църква. Трябва да кажем, че и Горкий бил силно увлечен по това време от идеята за богостроителство, твърдейки, че Бог все още не съществува, че Бог тепърва предстои да бъде създаден и че ще го създаде човекът. Неслучайно в неговата повест „Изповед“, написана две години след „Майка“, недъгавият паралитик се изцелява, когато покрай църквата преминава работническа демонстрация, което е типично горкиевско чудо, типичен негов мироглед. „Майка“ е опит да се напише ново Евангелие, в което вместо бащата Бог стои друго божество — женско. Защото е наистина време вместо бащата Бог, с когото Горкий има много сериозни разногласия, да се постави начело жената, майката, милосърдието. И може би затова на Горкий не му се получил романът „Син“, който трябвало да бъде всъщност продължение на „Майка“ и да разказва историята на реалния работник Пьотр Заломов. Така се случило, че „Майка“ побрала вече в себе си най-важното: опита за Нов завет, в който светът ще бъде управляван от по-хуманно, по-меко и, ако щете (простете за парадокса), по-човечно божество. Това е първата причина за популярността на романа.
Втората причина е тази, че „Майка“, написана в епохата на реакция — през 1906 година, — съответства много точно на тази реакция. Строго погледнато, Горкий бил скрит в Америка, където пише книгата, скрит след катастрофалния неуспех на Московското въстание през декември 1905 година. Въстанието било разгромено, а Горкий не просто участвал активно в него, но и в неговото жилище се съхранявало оръжие и той бил първият кандидат за арест. Затова, заедно с малка компания охраняващи го и помагащи му болшевики, както и с Мария Фьодоровна Андреева, която трябвало да събира с негова помощ пари за издръжка на руската революция, Горкий бил скрит в Америка. В Щатите прекарал цялата 1906 година. По-нататък ще разкажа подробно при какви трагични и отчасти фарсови обстоятелства бил написан романът „Майка“, но за нас е много важно, че този роман е написан в епохата на поражение.
Горкий написал трагичен роман за трагични времена. Това е роман за поражението. Но в това поражение има такова величие, такава емоционална мощ, че когато четем „Майка“, се приобщаваме сякаш към великото, към истинската трагедия. Ние разбираме прекрасно какво ще се случи там. Още на първите страници на романа Павел Власов казва на майка си: „В това няма нищо лошо. И все пак, пред всички нас стои затворът. Да си го знаеш“. И в крайна сметка не бива да храним никакви илюзии по отношение на самата Ниловна — дори тя да прозре, а тя прозрява, и дори да я пуснат благополучно от затвора, Павел няма да бъде все пак пуснат. Тя е видяна вече на демонстрацията, видяна е и при раздаването на листовките. Ясно е, че по-нататъшната съдба на опомнилата се, духовно израсналата Ниловна ще бъде, разбира се, трагедия — тя е едва на 40 години, а пред нея няма нищо или, във всеки случай, затворът е също вариант.
Това е роман за една катастрофа. В него няма никакъв бодряшки дух. Когато Ленин хвали романа — уж защото майката и синът са заедно и това е прекрасно, — мисля, че го хвали преди всичко заради правилно избрания тон. Защото агитационното значение на романа „Майка“ не е в това, че „ето, сега ще победим“ — не. То е в това, че няма да победим, но сме станали вече хора — и в това се състои нашата главна победа. Ще рискувам да кажа на съвременен език, че Горкий препозиционира руската революция. Руската революция, главната, трябва да се случи не на улиците, а в умовете. И тъкмо романът „Майка“ е за духовния преврат — в това е неговата най-велика истина. С никакви социални промени няма да постигнем нищо; трябва да възпитаме у хората човешко отношение един към друг — това е второто и много съществено постижение на романа.
И третата причина, поради която романът бил наистина четен и станал толкова популярен в Русия. Горкий бил, разбира се, абсолютно прав, като пренесъл центъра на революционната тежест от социалните задачи към хуманитарните. И дори бих рискувал да кажа — към антропологичните задачи. Защото, когато на първите две страници с абсолютно ритмизирана проза, която според мене предвещава донякъде опитите на Андрей Белий, с този ритмичен, почти некрасовски трисричен размер, се описва фабричният живот, пиянството, църковните служби, побоите, пеенето на скучни и грозни песни, ние много лесно можем да приложим това и към своето битие. Нека заменим фабриката с офис и нататък всичко ще бъде абсолютно същото.
Горкий се прицелва не просто в социалната несправедливост. Както знаете, за да скочите три метра, трябва да се засилите за четири. Горкий се прицелва в много по-сериозен проблем: в това, че животът на съвременния човек е изобщо неправилен. Неправилно е да се работи през цялото време. Трудът е проклятие за човека. Между другото, съветската власт прави много дълго време страшна грешка, като повтаря постоянно, че Горкий е поет на труда, че възпява труда. Няма по-силно мразещ труда — работата изобщо — от Горкий. Той не се задържал на нито една работа повече от три месеца. Според него физическият труд е вечно проклятие за човека и неговият ученик Шаламов винаги повтаря много точно това.
За Горкий няма нищо по-скучно от принудителната работа. Той е готов да пише с денонощия, да рецензира чужди ръкописи дни и нощи наред. Но е абсолютно неспособен да се занимава със скучен, принудителен, безсмислен и нетворчески труд. Помните ли какво казва Сатин: „Направи така, че работата да ми е приятна – тогава може би ще работя... да! Може би!“. На всички ни става ясно, разбира се, какъв работник е Сатин — този, в общи линии, мошеник на карти. Тези, които познавали Горкий, намират огромно удоволствие в спомена, че обичал всякакви мошеници, крадци и авантюристи — за него те били нещо естетично, докато скучният всекидневен труд му се е струвал винаги участ на робите.
Така че „Майка“ съвсем не е роман за това как ще се осъществи революция и всеки работник ще се труди по 8 часа и ще получава много бял хляб. Разбира се, че романът не е за това. Това е роман за това, че истинската цел на всяка революция е да избави човека от робството. Човекът не трябва да става всеки ден по свирка, по звънец или по фабрична сирена, да отива във фабриката, да се връща, да вечеря и да бие жена си. Човекът трябва да твори, да мечтае — помните ли вечната мечта на Чехов? В „Къща с мецанин“ се казва колко хубаво би било, когато млади и безгрижни хора, които имат пари и не са длъжни да работят скучна работа, отиват дълго до църквата, после се връщат, закусват радостно, разхождат се в градината, подвикват си един на друг... Накратко — когато хората се занимават не с работа, а с някаква непрекъсната радост.
„Майка“ не се прицелва в социалната революция – това е най-важното. „Майка“ се прицелва в революция от много по-голям мащаб. Да избавим човека от живот, в който той трябва да се бъхти за късче хляб, и най-важното – който го превръща в изрод, който го кара да се кара скучно с жена си, да я бие, а после да отива в задимената кръчма и да се отдава на съмнителните радости на това заведение. „Майка“ е роман за ужаса, за низостта на човешкия живот, за това, че на негово място трябва да дойде нещо друго. Ето защо този роман се четял с такова упоение – защото да запалиш пролетариата с разговори за труда и капитала, за икономиката, за необходимостта от експроприация на експроприаторите е напълно безинтересно. Пролетариатът може да бъде запален с мечта – както помним в забележителния филм на Чаплин „Модерни времена“, където той стои, а над него висят някакви сочни гроздове и той ги къса от тавана. Именно с такава мечта може да бъде запален пролетариатът.
Няколко думи за обстоятелствата, при които, колкото и да е странно, е написана тази книга. Отивайки в Америка, Горкий много бързо успял да се хареса на всички, той умеел това добре, бил харизматичен човек. Сприятелил се с Марк Твен, на когото направил изключително ласкаво впечатление; изнасял много речи, разказвал за борбата на руските другари, за руския пролетариат. Мария Фьодоровна Андреева, също жена с изумителна красота, която всички мислели за негова официална съпруга, се изявявала заедно с него и рецитирала пламенно стиховете му, включително и прочутия „Буревестник“. Накратко, всичко вървяло много добре.
А след това един от есерите — предполага се, че е Николай Чайковский, макар срещу него да няма сериозни доказателства — пуснал в пресата информация, че Андреева не е съпруга на Горкий. Представяте ли си какъв разврат! Нещо повече — тя била само спътница в живота му, а в Русия той имал законна съпруга. Последвал скандал и медийно преследване. Наложило се да напуснат хотела; събирали роклите и бельото им без тяхно знание и изхвърлили куфарите им — буквално пръскащи се по шевовете — в хола на хотела. Дори не ги пуснали обратно вътре, та се налага другарите болшевики да прибират багажа им. Горкий се преместил в писателско общежитие в Ню Йорк, пресата продължавала да го преследва и тогава дошло неочаквано спасение от едни обикновени американци, които обичали много всякакви отхвърлени от обществото хора и защитавали винаги преследваните.
Престония Мартин, обикновена американска фермерка, и съпругът ѝ — също обикновен американски фермер и голям добряк, религиозни хора. Семейство Мартин написали на Горкий писмо, че са готови да го приемат в имението си на име Съмърбрук. То се намирало точно на канадската граница и, както Горкий си спомнял с упоение, до най-близкия град се яздело 25 версти с кон.
И така, те се установили в това типично американско имение. Естествено, Горки не знаел английски и веднага прекръстил Съмърбрук на Семи брюки (Седем панталона – бел. прев.) заради звуковата аналогия, което много го забавлявало. В това имение той и Андреева прекарали онези шест месеца, през които Горкий написал романа „Майка“. Написал го в удивителна обстановка, защото там идвали доста забавни хора. Болшевикът Буренин, изпратен директно да им помага, бил отличен музикант, свирел Григ. Когато година преди смъртта на Горки той посетил умиращия писател, Горки го помолил да изсвири нещо от Григ — да си спомнят живота в Съмърбрук, най-щастливите му времена. И той му изсвирил „Песента на Солвейг“, която Горкий обичал изключително много.
Идвали и двама мисионери, завърнали се наскоро от Япония, където християнизирали местното население. Мисионерите били доста весели момчета, въпреки своята професия. Жената умеела да имитира танц върху въже, а мъжът танцувал танца на скелета под съпровод на пиано. И ето в тази обстановка, в американската пустош, от едната страна с танца на скелета, а от другата с Престония Мартин, обикновена и добра жена, която обичала много негърските танци и научила Горкий на някои от най-простите стъпки, обяснила му какво е „соул“ и т. н. - в тази обстановка бил написан романът.
Затова не е чудно, че основният патос на романа се изразил в търсенето на човечност, в търсенето на човешки отношения. Горкий се дразнел безумно от това, че в Русия всички се мразят помежду си: революционерите се мразят един друг, защото имат абсолютно различни представи за всичко, постоянно спорят; и дори той, помнейки, разбира се, Чеховия „Дом с мезонет“, въвежда в романа Сашенка – абсолютна догматичка, приличаща на Чеховата Лидия, мрачна и красива жена. И там има между другото един много хубав разговор: майката пита Находка, Андрей Находка: „А защо тази Саша е толкова строга? Все казва: „Длъжни сте, длъжни сте“. А Находка отговаря: „Това е, защото е дворянка. Те наистина са длъжни, а ние искаме и можем“. Ето това е една удивителна и много приятна разлика.
Между другото, бих препоръчал на всеки това изречение в ежедневното общуване: „Те са длъжни, а ние искаме и можем“. И наистина, за Горкий са идеал онези революционери, за които революцията не е насилствено дело. Разбирате ли, не е въпрос на дълг, а въпрос на радост, на някаква вътрешна готовност. Това е скръбен роман, разбира се, няма какво да се лъжем. И целият е издържан в доста траурни тонове, подобно на имението Съмърбрук, което е запуснато и полутъмно – пред прозореца все висят някакви клони , през цялото време се налага да се пише на изкуствена светлина. Но, въпреки всичко, има някаква радост – радост от това, че хората са заети със своята работа и правят само това, което искат. И макар че имат малко пари и нямат никакви перспективи, те са верни на себе си. Затова, когато Павел Власов говори постоянно, че се радват, че са щастливи хора, а майката казва, че са забранени хора, Власов възразява, че са щастливи, защото са избрали сами това. Ето кое Горкий подчертава много точно. Хората, които сами са избрали съдбата си, не роптаят никога срещу нея. Те правят това, което искат.
И ето я атмосферата на свобода, която съществува в кръжока, противопоставена на атмосферата на някакво зло, присъстваща във всичко останало; атмосферата на радост един към друг, която цари там, на невероятно тактични, чувствително изградени отношения. Находка мисли дълго дали да признае любовта си към Наташа, или не, защото Павел му казва: ако се влюбиш, си изгубен за нашето дело. Ето я тази тънкост, страхът по някакъв начин да не нараниш другия, дългите размишления за това как по-меко и по-любезно да намекнеш нещо на своя приятел – това са съвсем други отношения на мечтаещия Горкий. Горкий, който е израснал в среда на мразещи се, потиснати и страшно озлобени хора. Той мечтае точно за това пространство на взаимна нежност и взаимно уважение. И атмосферата на кръжока в „Майка“ е може би едно от основните постижения на книгата.
В какво се изразяват явните ѝ минуси? Но и за това, разбирате ли, трябва да се говори с оглед на задачите, които си поставя авторът. Той не си поставя за цел да напише велико художествено произведение. В края на краищата Горкий умее да пише значителни художествени произведения. Да си спомним „Градчето Окуров“ от 1909 г., да си спомним „Животът на ненужния човек“. Когато е зает с чисто естетически задачи, когато пресъздава малък типичен руски град или описва скучния живот на един излишен, наистина унил човек, той е майстор, тук не може да му се намери кусур.
Но нали „Майка“ е писана със съвсем други задачи. „Майка“ е писана с единствената цел да не се допусне деморализация, да не се позволи на първото поколение на руската революция да се провали морално и да се разпадне. Руската революция не успяла, не се получила през 1905 година. Значи трябва да се напише книга, която да държи човека в определен нравствен тонус. С тази задача „Майка“ се справя. В известен смисъл това не е просто религиозен и не е просто богостроителски, а е агитационен роман. Но целта на агитацията е друга. Тя е да покаже, че победата не идва винаги бързо, че не е винаги окончателна. Нещо повече – че победата може да дойде чрез поражението.
Ние разбираме, че Павел Власов е все пак победител. Защо? Защото той не се пропива за разлика от мнозинството, защото е морално твърд, защото е над своята среда, защото не греши пред своята съвест. За нас победата на Ниловна е също очевидна. Защо? Защото там е описан прекрасно нейният безсмислен и безпощаден живот преди синът ѝ Павел да я въведе фактически в работническия кръжок. Това е живот на растение, живот на пребито животно. А Ниловна има всъщност всичките заложби на прекрасен, на свободен човек. Тя била красавица – спомнете си я, авторът акцентира постоянно върху два детайла: високия ѝ ръст и големите ѝ очи, което е много важно. Очите у Горки се подчертават винаги като огледало на душата. Ето ги тези два прозореца към света. Тя е изключително любознателна. Изключително внимателна към хората. В края на краищата тя е само на 40 години, не е живяла още. Ниловна е един доста обаятелен образ, въпреки че романът е схематичен, въпреки че авторът през цялото време не показва, а разказва, и въпреки че непрекъснато дава някакви оценки.
Достатъчно е да си спомним как е описано свиренето на пиано – направо ни лъха на сироп, на мармалад; и наистина, когато Горки описва лоши хора, винаги е много убедителен и нагледен. Щом обаче работата стигне до добрите, веднага започва една парфюмерийна фабрика – просто е невъзможно, не вярваш на нищо. И на Наташа с нейната дебела пухкава плитка, и на Находка с неговата доброта и самоирония, когато казва: „А може би вие сте истинската ми майка? Само дето не ви се иска да признаете пред хората, понеже съм много грозен, а?“. Всички тези образи носят отпечатъка на някаква горкиевска сълзлива сантименталност. Но, повтарям още веднъж, не трябва да разглеждаме романа като реалистична книга. Авторът пише агитационна поема. „Майка“ е именно поема – оттам идва и голямото количество ритмични фрагменти, разпръснати из нея.
Естествено, възниква въпросът как се съотнася тази книга към християнството. Там се появява мисълта: „В Бога не вярвам, но вярвам в Христос“. Това е много важно за Горкий. Той е, безусловно, такъв стихиен християнин. Отхвърля църквата, отхвърля официоза. Но самото християнство с неговата идея за саможертва, или както той го нарича, ограничаване на животинския егоизъм — всичко това му е много близко. И затова основният конфликт в романа, сблъсъкът между майка и син, е дълбоко християнски. Романът „Майка“ повлиял дори на текстове, които на пръв поглед са далече от него, като „Реквием“ на Ахматова: „Магдалина се мяташе и ридаеше, ученикът любим бе вкаменен, а там, където мълчаливо Майката стоеше, никой поглед да отправи не посмя.“
Наистина, ние разбираме, че когато Христос умира на Голгота, когато го екзекутират на кръста, скърби не само Бащата, пращайки буря над Ершалаим; скърби и Майката, но натам не гледа никой — дори Евангелието, дори евангелистите извръщат поглед от тази чудовищна трагедия. Страданието на майката, нейният саможертвен подвиг — това е основната тема на Горкий, защото губи своята майка доста рано. И сигурно помните, че когато майката на Горкий се омъжва повторно, изпращат Горкий при дядо му, защото той, тогава още Льоша Пешков, се нахвърля с нож слещу пастрока си, когато удря с крак в корема бременната му майка. В този факт от биографията на Горкий има повече значение и смисъл, отколкото във всички останали — това, че той защитавал майка си с нож и за него майката е абсолютна светиня.
Ето, казват, че за Горкий няма нищо свято. Има, безусловно. Той, следвайки Некрасов, вижда в света преди всичко сълзите на бедните майки. И затова неговият роман е, разбира се, защита на висшето звание на майката. Не може да не се каже и това, че тук Горкий наследява традицията на Островский, за която Добролюбов казал много точно: „Известно е, че най-силният протест е онзи, който се изтръгва накрая от гърдите на най-слабите и най-търпеливите“. Защо у Горкий именно майката става носителка на бунта? Защото му е много трудно да намери идеал сред мъжете. Мъжът в Русия е все пак вграден в социалната йерархия, той се страхува повече, той е по правило зверски жесток – като Михаил Власов, бащата на Павел, една плашеща фигура, човек с обрасла в косми душа, който обича само кучето си и го храни от своята паница. Страшен образ.
За Горкий, колкото и да е странно, жената е единственият носител на някакво бъдеще. Жената е единственият глас от бъдещето, защото мъжът в Русия успява да се уплаши, да стане подлец, да загуби себе си, да се прекърши, да се вгради в йерархичната стълба. А майката няма какво да губи. „Не могат да убият възкръсналата душа“ – а защо не могат да я убият? Защото тази душа вече няма нищо, тя е загубила всичко, тя се намира, общо взето, на предела на човешкото – няма да кажа падение, а на предела на човешката потиснатост. И това, че следвайки основните автори на руската литература, Горкий заставя именно жената да стане бунтовно начало – това е, разбира се, огромна заслуга и огромно постижение. Трябва да ви кажа, че много хора, след като прочели романа, се влели в революцията.
Аз, между другото, си спомням винаги с радост как през 1991 година моята майка, заедно с другите служители на вестник „Събеседник“, раздаваше листовки по време на пуча, смеейки се и повтаряйки през цялото време: „Не могат да убият възкръсналата душа“. Малко хора мразят романа „Майка“ толкова, колкото го мразеше тя, защото ѝ се беше наложило да го преподава години наред в съветското училище, но въпреки това, когато ножът опря до кокала, си спомнихме тези думи, те бяха за нас. И наистина, това е великолепно – майка и син заедно. Това е една такава особена радост.
Можем да кажем, разбира се, че романът е написан лошо. Лошо, сладникаво, постно и че в него има твърде много излишни неща; той е, естествено, ужасно многословен. Грях е да се каже, но когато книгата излязла в Русия в непълен тираж, със страшни цензурни съкращения, този пожар само допринесъл за нейното разкрасяване — тя станала някак си по-енергична. Но въпреки всичко това, Мережковский бил дълбоко неправ, когато казвал, че с този роман Горкий изкопал гроба си. Работата е там, че в края на краищата ние обичаме романа „Майка“ не заради неговата художествена сила. Обичаме го заради неговата непреходна, оставаща с нас човешка трогателност. Това е рев, вой на една пребита душа, вопъл срещу унижението.
Има и още един важен смисъл в него, особено актуален днес. Горкий, описвайки жителите на заводското селище, през цялото време набляга на тяхната покорност, на тяхното безразличие към своята съдба. Те вярват само в едно — че ще дойдат почивните дни, ще могат да се наспят, да се напият и да се сбият, а нищо не може да се промени. Тъкмо срещу тази обществена пасивност, срещу това неверие е насочен романът „Майка“ и днес. И когато го четем, ние преди всичко се усещаме унижени; усещаме, че животът ни е недостоен за хора, недостоен за званието човек. Може би точно в това се крие значението на романа. Лош, монотонен, стилистично немарлив — наречете го както искате, но той заставя човека да погледне живота си и да каже: „Господи, това ли е единственият ми живот? Това ли ще представя пред Бога? Не“. И именно с това „не“ този роман влязъл в руската история и на още много поколения руски хора ще отваря очите за истинското положение на нещата.
Актуален ли е романът? Има ли паралели с днешния ден?
Има паралели от двояк характер. Първият, както вече казах, е страшната обществена пасивност, присъща на всички периоди на реакция. Това усещане, че нищо не може да се промени, че винаги ще бъде така, че хората могат само да влошат нещата за себе си. Това усещане, което битува в работническото селище – да, то прави книгата изключително актуална.
И вторият момент, който според мене доближава тази книга до нашето време. Там има една история за вестник „Копейка“ – как започнали да издават този вестник за работниците, после го затворили, задушили го, те спрели да четат за своята истина, за своя живот, а Павел Власов успял някак си да отстои каузата и да върне вестника. Тази история е, разбира се, малко в духа за теорията на малките дела и естествено вестник „Копейка“ няма да доведе до никаква голяма промяна, но хората трябва да опитат поне едно нещо, за да се убедят, че са способни на нещо. И в този смисъл „Майка“, със своята теория за постепенния, за много бавния прогрес – да, тя има значение, защото нищо няма да се случи бързо и свободата не се подарява.
Освен това, разбирате ли, в тази книга има още една наистина много важна мисъл — мисъл, която не е изказана пряко, но която ми е много близка. Тук отново се връщам към любимата идея, че социалните промени няма да променят нищо, ако не се случи най-важното: ако хората не се замислят колко е безобразен техният живот. Ако не започнат да четат. Защо Павел е изобразен като такъв идеален красавец? Ето го — строен, фин, със сериозно, красиво лице и тези пухкави мустаци. Защо е създаден такъв? Защо, когато майката гледа спящия Павел, е поразена от неговата строга красота? За Горкий е важно да покаже как у потиснатия човек тази красота разцъфтява внезапно, колко бързо той става друг. Помните ли с какво започва бунтът на Павел? Бащата се кани да го набие, а Павел, който е едва на 14 години, казва: „Повече няма да ме биеш“ и грабва чука. Опитът да се върне достойнството на човека е много привлекателен в тази книга, защото Горкий — пак казвам — е винаги слаб и идеалистичен при очертаването на положителния идеал, но когато показва ужаса на всекидневието, малцина могат да му съперничат. Личи си как ненавижда това до болка.
Нелюбовта към труда сближава ли Горкий и Есенин?
Много хубав въпрос. Не може да се каже, че Есенин мразел чак толкова труда – той по принцип не обичал селския живот, а предпочитал града. Селският живот му бил нужен за носталгия. Но като цяло сте прави. По някаква причина Горкий изпитвал към Есенин силна любов и огромна близост. Ето, той осъдил самоубийството на Маяковски, казал, че това е истерична постъпка, докато за Есенин намерил някакви много по-човешки, по-добри думи. Странно. Маяковский би трябвало да му бъде много по-близък по дух, но той не просто не го харесвал – направо го мразел. Действително го мразел. Дори посмъртно пишел всякакви глупости за него. В очерка си за Ленин например написал негативна оценка за Маяковский и че не му вярва. Но това е подробна и дълга история; не го обичал много може би като конкурент.
А към Есенин изпитвал някакво невероятно родство. Може би отчасти защото по темперамент били повече или по-малко сходни. И той има, между другото, едно много хубаво изречение в мемоарния си очерк за Есенин: „Когато се обличаха в антрето, Дънкан започна да целува нежно мъжете. Есенин разигра грубо сцена на ревност, плясна я с длан по гърба и закрещя: „Не смей да целуваш чужди!“. Смятам, че го е направил само за да назове околните хора „чужди“. Много точна формула.
Мисля си, че и Горки, и Есенин са се чувствали страшно самотни на света, чувствали са всички останали като чужди. И в дълбините на душата си не са обичали силно хората, пазейки — както им се струвало — нежността на своите души. Затова Есенин му бил близък, а Маяковский, с неговия далече по-силен ум и много по-здрава житейска програма, му бил враждебен. Отчасти и защото Горкий искал да покровителства Маяк, но Маяк надраснал много бързо това и Горкий се оказал не на място със своето покровителство. Помните ли автобиографията на Маяковский, написана впрочем през 1927 година, така че Горкий е можел да я прочете: „Разчувстваният Горкий ми изплака цялата си мъка“. Казано е не много красиво и, общо взето, доста високомерно, защото Горкий обичал онези, които го признават за учител. Ето, Есенин го признавал, докато за Маяковский бил равен. Затова с Есенин го сближавли много неща, включително, разбира се, и омразата към всякакъв вид рутина.
Да, и още нещо ги сближавало много силно — любовта към майката, култът към майката. Този култ е по принцип леко присъщ на престъпния свят и в него има нещо малко фалшиво, но в случая с Горкий и Есенин това е може би единственият случай в руската култура, когато нямаме чувството за пошлост. И „Писмо до майка ми“ на Есенин, и „Майка“ на Горки са доста близки текстове. Макар че, разбира се, Есенин обичал много майка си от разстояние, а когато си ходел, нямало за какво да говори с нея. Не може да се направи нищо — това е общата трагедия на всички егоцентрици.
