КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ЦЕНТРАЛНИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ В БУКУРЕЩ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 499

Данаил Хр. Попов до Централния революционен комитет в Букурещ

Т. М. 25 януари 1873 г.

Господа!

Писмото ми от 18 т.м. вярвам, че сте приели. Днес идвам да ви съобщя злощастни вести, които тези дни добихме чрез пътници тук дошли от Свищов, Русе и Търново. Те казват, че В. Левски е уловен навярно и ето как: Той бил в Ловеч на един хан, към който всички нашенци теглеха, защото този хан е в махалата и го държи нашенец. Там, вижда се, че той е престоял повече време. Това е голяма глупост според моето мнение, защото как може да се стои в такъв един град, където е най-голямата опасност. Но сега вече всичко е излишно за критикуване. Казват, че един тамошен поп узнал, отишъл и го обадил на правителството, когото и наградили с пари. Но когато дошли да го уловят нощем, щом бутнали вратата и влезли, той рипнал, дръпнал камата си и я забил в ребрата на първия юзбашия, така и на втория, и на третия, които останали на местата си, още двама други ранил зле. Оттам побягва вън от града към едно село, подире му рукнали да го гонят и край едно село един българин хвърля и го удря зад ухото с пушка. Той пада замаян и тогава пристигат турците, улавят го и го връзват. Едни казват, че го закарали в Търново, където ако го бяха държали и на втория ден, българите били готови да дадат огън на конака. Но това не станало, защото го повели за Филибе, а защо там - не зная. Оттам го повели в София. Казват уж, че и руският консул от Филибе отишъл в София. Доколко са верни тези всичките, не знаем, а че той е уловен, то е вярно. Ето тези ни са засега известията, които са твърде злощастни за нас Но какво да кажем. Това може да е отредено от Провидението, пък ние останалите не трябва да се обезкуражаваме, ами да си гледаме своята длъжност и що Бог даде.

Ви поздравявам и съм вашенец

Драгомиров

Бай Либен дойде ли си? Какво стана с него? Моля, явете ми.

Н.Б.II.В , п. 102. № 47

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН?

ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

В действителност тези хора най-вероятно не са били автори на нашите (анонимни в началото си) евангелия.. Представата за апостолското авторство се появила сто години след написването на евангелията.

За съжаление ние не знаем истинските автори. Макар че нещо може да се разбере. За разлика от апостолите на Исус – бедни и неграмотни селяни, които говорели само на арамейски – четиримата евангелисти били грамотни и даже много образовани християни от следващото поколение, говорещи на гръцки език. Те живеели извън пределите на Палестина. Къде именно? Във връзка с това в науката се водят безкрайни спорове без възможност да се докаже каквото и да е. Живял ли е Марк в Рим? Живял ли е Матей в Антиохия? Йоан – в Ефес? Живял ли е Лука... Къде именно? В общи линии никой не знае. Нито за Лука, нито за останалите.

С относителна увереност може да се каже, че в своите разкази за живота, смъртта и възкръсването на Исус всеки от тях се опира на някакви източници. Явно някои източници са били писмени. Както вече казахме, Матей и Лука очевидно са заимствали много материали от Марк. Също така вероятно са използвали сборник с изречения на Исус, който в науката се означава с буквата Q. Дали са имали други писмени източници? Не е изключено. Устни източници? Почти сигурно.

Но как стои въпросът с Марк и Йоан? Вероятно някои от техните разкази също се опират на писмени източници. Най-обосновано е подобно предположение по отношение на Йоан. Но някакви писмени източници би могъл да има и Марк.

Някои истории са вероятно измислени и от самите евангелисти. Но, съдейки по всичко, повечето разкази не са такива. Защото много от тях ги има минимум в две евангелия. Може би много разкази са взети непосредствено от устни източници. И в крайна сметка почти всички евангелски разкази произлизат от устната традиция. Това е така, дори ако каноничните евангелисти са се опирали на по-ранни писмени текстове. Защото и по-ранните текстове фиксирали истории, които се разпространявали вече години наред (а вероятно и десетилетия).

Всичките разкази за Исус, които се съдържат в евангелията – канонични и неканонични – отразяван „спомените“ на ранните християнски разказвачи. И дари авторите да измисляли някои истории, по-късно тези измислени истории започнали да се разказват и да се преразказват и влезли в християнската памет.

Вероятно част от християнските спомени за Исус идват от разкази на очевидци. Но това не означава задължително, че са достоверни и предават реални факти. Може да е така. А може и да не е. А някои спомени са били създадени от християните. Това са „измислени“ традиции и изкривена памет.

Паметта е една от ключовите категории, когато се занимаваме не само с разкази на очевидци, но изобщо с каквито и да е разкази, както идващи от очевидци, така и не такива. Затова, ако искаме да разберем извършил ли е Исус определени постъпки, произнесъл ли е определени думи и доколко с него са станали дадени събития, е важно да знаем за паметта. С това ще се заемем в следващите четири глави. В тези глави ще ни интересува не само историческият въпрос за достоверността (кои спомени предават точно думите и делата на Исус?). Ще поставим и един друг немаловажен въпрос: какво говорят спомените за Исус за спомнящите го хора и за техните жизнени ситуации, които са направили тези спомени актуални?

(Следва)

СНИМКИ ОТ СЕЛО - 7

Поредна обиколка на една част от Пиперково, времето е поносимо добро за сезона – няма все пак сняг и виелици, макар че ми се иска да снимам селото и в бяло.

Почти незабележим вятър, което ми позволи да вдигна квадрокоптера и да направя няколко снимки отвисоко.

При следващата ми обиколка ще се опитам да заснема и малко видео: от ръка и отгоре, ако – разбира се – времето позволи....

ТРАГЕДИЯТА В БОПАЛ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

3 декември 1984 г., Бопал

3 декември 1984 г., Бопал

3 декември 1984 г., Бопал

Тези снимки са направени на 3 декември 1984 година. Сутринта на този ден ули-ците на Бопал (Индия – бел. П. Н.) били осеяни с три хиляди мъртви човешки тела и хиляди трупове на котки, кучета, птици и крави. Но това били само първите жертви на аварията в американския химичен завод „Union Carbide“, през всеки следващ ден умирали стотици отровени бопалци. Минималната оценка на броя на загиналите от преките последици от аварията е 18 хиляди души.

Химичният завод се намирал до града и вече над петнадесет години произвеждал пестициди. За производството на основния инсектицид (севин) били необходими метилизоцианат (МИЦ) и фосген (фосгенът се използва още през Първата световна война като бойно отровно вещест-во). МИЦ е смъртоносно отровен газ, при концентрацията му във въздуха над 0,05 мг на кубически ме-тър той нанася на всичко живо в зоната на поражение тежки увреждания: изгаря очите, клетките на бе-лите дробове се изпълват с кръв и дробовете отичат с висок риск за смърт от задушаване или за предиз-викване на доживотна инвалидност.

Реклама на „Union Carbide“

Севин

Ръководството на „Union Carbide“ знаело отлично какво представлява метилизо-цианатът. Газът се изпарява при нагряване до 39 °C и се нуждае от особени условия за съхранение, осо-бено в жаркия климат на Индия; освен това е необходима пълна изолация на МИЦ от външната среда, тъй като добавянето на вода във втечнения газ предизвиква реакция с отделяне на топлина, а значи – нагряване и изпаряване на отровата. Три цистерни с МИЦ били вкопани край бопалския завод в земята и снабдени в случай на авария с няколко системи за безопасност. При начало на екзотермична реакция можело да се приложат няколко средства за спасение: 1) така наречения скрубер (включен към цистер-ната неутрализатор на отровата); 2) хладилник с празна цистерна, където може да се прехвърли стана-лият нестабилен МИЦ; 3) факел (по същество тръба), в който попада изпаряващия се газ и се изгаря; 4) ако всичко това не предотврати изтичането, работниците трябвало да поливат с вода от пожарникарски маркучи горната част на тръбата, от която излизат парите на МИЦ – студената водна завеса пречи за разпространяването на газа. Освен това цистерните трябвало да имат тапа, която да блокира попадането на вода. В общи линии заводът разполагал с достатъчно средства за сигурност.

Системи за безопасност

Изкопаната злополучна цистерна

Въпреки това в 00:30 часа на 3 декември 1984 година в една от цистерните с МИЦ започнала мощна реакция – в цистерната попаднала вода. Предпазителният клапан се скъсал и газът избил навън. Час и половина 42 тона отрова излизала на облаци от комините на завода. МИЦ се разпадал на многобройни опасни съединения, сред които цианисти киселини, циановодород, въглеро-ден окис, азотни оксиди и фосген. Газовият облак обгърнал в прохладната нощ плътно населения бед-няшки район на Бопал и започнал да се стели по земята, навлизайки през отворените прозорци и про-луките на вратите. Децата поглъщали отровата в съня си и умирали, без да успеят да се събудят и да разберат какво става. Възрастните се събуждали със страшна болка в гърдите и кашляли, задавяла ги кръв, задушавали се. Който можел, се измъквал навън и бягал където му видят очите (ако на някого провърви, по-далече от газовия облак).

Хазира Би, една от жителките, си спомня: „Хората падаха по земята, от устата им излизаше пяна. Мнозина не можеха да отворят очите си. Аз се събудих след полунощ. Хората тичаха навън, кой с каквото е облечен…“ Бягали, гълтали още повече отрова и умирали в мъчения. Някои би-ли смазани от паникьосаната тълпа, някои свършвали сутринта в болницата, без да дочакат помощ. Не стигали лекари за всички, но и те едва ли можели да помогнат – заводът не обявил навреме тревога и не информирал лекарите от какво са отровени хората. В първите три дена след аварията загинали 8 хиляди души (още 10 хиляди в следващите месеци и години). Най-зле било при децата. Газът се разпространя-вал по повърхността на земята, така че колкото по-нисък бил човешкият ръст и колкото по-малко било теглото, толкова по-голяма била концентрацията на отровата.

Денят на трагедията

Загинали по време на катастрофата

По мащаба на жертвите случилото се в Бопал и до ден днешен остава най-голямата техногенна катастрофа в историята. В сравнение с нея 4-ти чернобилски енергоблок дими нервно встрани. В Бопал през 1984 година живеели 895 хиляди души. Пострадали и получили меди-цинска помощ 574 хиляди души, от тях над 200 хиляди деца. И досега повече от 140 хиляди души стра-дат от тежки заболявания, предизвикани от аварията, мнозина са останали инвалиди. Никой не бил евакуиран, а почвата около завода и в града не била дезактивирана. На територията на завода, затворен скоро след аварията, все още има стотици тонове опасни химични вещества. Когато вали дъжд, отрови-те попадат през почвата в подпочвените води. Жителите пият отровното вода и се хранят с отровна храна. Все още в Бопал се раждат много болни деца; там е високо заболяването от рак и други опасни болести.

Децата на Бопал

Децата на Бопал

Снимка, станала символ на трагедията

Коя е причината за аварията? Как е попаднала вода в цистерната, все още не е из-вестно, най-вероятно се е случило поради грешка на зле обучения персонал по време на рутинната про-мивка на заводското оборудване. Но водата при всичките системи за сигурност все още не предполага-ла катастрофа. Веднага след случилото се ръководството на компанията (преди всичко директорът Уорън Андерсън) заявило, че отговорността лежи върху престъпник, който е саботирал производството и е налял нарочно вода в цистерната с МИЦ. Да речем, би могъл да е отмъстителен уволнен работник. Но доказателства за тази версия, прехвърляща отговорността от „Union Carbide“ на тайнствен саботьор, и досега не са предоставени. Затова пък разследването на аварията разкрило огромно количество от свидетелства за престъпната небрежност на висшето ръководство.

Уорън Андерсън

Активисти призовават за отговорност

Няколко години преди аварията заводът в Бопал бил многообещаващо предприя-тие. Проблемът е в това обаче, че производството било разширено, но сметките на ръководството за покачване на пазара на пестициди не се оправдали. Сушата през 1983-1984 година намалила платежос-пособното търсене от страна на индийското селско стопанство на пестициди и заводът станал още по-губещ. За да компенсира този провал ръководството постоянно съкращавало разходите и престанало да влага даже минимални средства за обслужване и профилактичен ремонт на системите за сигурност. Компанията работела по двойни стандарти – положението с предприятията в САЩ било кардинално различно (в по-добра посока). Ако така икономисвали в опасен завод на територията на САЩ, инспек-циите отдавна биха го закрили за капитален ремонт и модернизация – не дай боже да загине американ-ски работник. Между другото, затова и разполагали производството в развиващите се страни – за да се икономисва от всичко. Индийското правителство, на свой ред, игнорирало това положение, защото заради проблема със сигурността на промишлеността в Индия можело изобщо да се затворят половина-та от заводите.

Бопал

Многогодишната порочна практика за икономии довела до цял куп фатални проблеми и нарушаване на нормите за сигурност. Ето само основните:

1. „Union Carbide“ икономисвала от наемането на скъпоструващ и квалифициран персонал. Малко преди аварията били съкратени 450 сътрудници, сред които няколко инспектори и инженери, занимаващи се със системите за сигурност. През нощта на аварията в завода нямало нито един такъв специалист. Персоналът бил зле обучен.

2. Заради по-голяма производителност в цистерната били вкарани 42 тона МИЦ (което превишавало няколко пъти допустимата норма). Даже ако скруберът в нощта на аварията рабо-тел, не би могъл да се справи с такъв обем. Но…

3. Скруберът не работел. Той дълго време бил в „ремонтно състояние“.

4. Хладилникът, в който можело да се прелее МИЦ, също не работел – бил също „в ремонтно състояние“, а скъпият фреон бил пренасочен към други заводи.

5. Факелът, който можел да изгори запаления МИЦ, излязъл от цистерната, не ра-ботел – участък от тръбата, подлежащ на замяна, бил демонтиран, но така и не го заменили.

6. Оставало последното – пожарникарските маркучи. Те работели, но не били достатъчно мощни, за да могат водните струи да неутрализират излизащите от комините облаци МИЦ.

В допълнение към всичко датчиците, показващи състоянието на цистерната, били на края на живота си, а част от тях изобщо не работела. Да се решат всичките тези проблеми можело с не много големи вложения, но ръководството на завода не направило това, предпочитайки, както дълго време преди, да залага все така на „okay“ и „allright“. Всичко било добре. Е, почти всичко… - малките течове, откакто започнали строгите икономии, станали норма и в завода вече имало смъртни случаи при отравянето на отделни работници. Когато се случил течът и внезапното повишаване на налягането в цистерната с МИЦ на 3 декември 1984 година, операторите сметнали това за обичайна дребна неизп-равност. А след като разбрали какво става, било вече късно и работещи средства за спасение нямало никакви.

Жена, пострадала от аварията

Заводът бил затворен, но на ръководството на компанията му се разминало. Пра-вителството на САЩ отказало да предаде на Индия виновниците за трагедията под предлог, че не са направили нищо лошо на американските граждани, а следователно няма за какво да бъдат наказвани. През 1989 година компанията „Union Carbide“ изплатила на жертвите на аварията нищожната сума от 470 милиона долара в замяна на отказ да се предявяват искове. Семействата на загиналите получили по 2058 долара, пострадалите и инвалидите – по 800-900 долара. И това е всичко. „Union Carbide“ отказала да се занимава с пречистване на местността. През 2010 година седемте висши ръководители на завода били осъдени от индийския съд да платят за непреднамерено убийство по 2100 долара плюс на две го-дини затвор условно. Интересно е как би реагирало правителството на САЩ, ако индийска компания беше убила 20 хиляди американски граждани, осакатила десетки хиляди души американци и беше под-хвърлила 470 милиона долара подаяние. Въпросът е реторичен.

Когато става въпрос за американски граждани и интереси, всичко изглежда по-иначе. През 2010 година авария на нефтен кладенец на „Бритиш петролиум“ в Мексиканския залив убила единадесет души. Компанията се договорила с правителството на САЩ за досъдебно споразуме-ние и изплатила глоба от 4,5 милиарда долара. Още 14,5 милиарда долара „Бритиш петролиум“ изпла-тила въз основа на частни искове от пострадали от аварията. Цифрите в единия и в другия случай гово-рят сами по себе си.

Разпадащият се завод в наши дни

В завода днес

Заводът в Бопал бил изоставен от компанията и до ден днешен ръждясва. А жите-лите на града все още боледуват, умират преждевременно и не получават компенсации.