Вахтанг Кикабидзе на 80 години

Вчера се навършиха 80 години от рождението на известния грузински певец и актьор Вахтанг Кикабидзе.

Неговата усмивка и гласът му са познати в Беларус, Украйна и Русия, но в последната страна актьорът не е ходил от 2008 година. „Когато те бият, не си длъжен да им пееш песни“ - казва Вахтанг Кикабидзе в интервю за радио „Свобода“ през 2015 година.

Из филма „Не тъгувай“ (1968 г.) с Вахтанг Кикабидзе в ролята на доктор Бенджамин Глонти

„Много лош сценарий написа Путин, когато дойде в Грузия. ...Когато видях тук първия руски танк... Всички бяхме шокирани. И в най-страшния си сън не бихме могли да видим подобно нещо“ - казва Кикабидзе за събитията, когато руските войски откъснаха територията на Южна Осетия.

Вахтанг Кикабидзе и песента „Моите години, моето богатство“

„Но още повече ме порази окупацията на Украйна – те са славяни. Освен това и Украйна, и Грузия, и Русия са православни страни. Голям грях пое върху себе си Владимир Путин“ - казва актьорът, който по време на руско-грузинската война отказа руския правителствен орден „Дружба на народите“.

Вахтанг Кикабидзе и песента на Булат Окуджава „Грузинска песен“

Кикабидзе се изказа също така срещу анексирането на Крим от Русия и осъществи концертно турне по Украйна в памет на „Небесната сотня“ - хората, убити по време на протестите на Майдана в Киев през 2014 година.

Източник на текста и снимката: Радио „Свобода“, беларуска редакция

Преправил от беларуски и добавил видеоматериал: Павел Николов

Армения в капана на сепаратистите

НАПИСАЛ: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Идеолозите на постсъветския сепаратизъм от Кремъл уговаряха своите довереници да потърпят малко, за да живеят после щастливо в един обновен Съветски съюз. Всичките приказки за правото на народите да се самоопределят се разпадаха като чудовищна лъжа и измама за световната общност, след като се оказваха банална окупация на признати от ООН територии. Не знаеха тогава сепаратистите какво им готви историята – бъдеща безизходица и геополитическа задънена улица.

Практически всички сепаратистки движения бяха готвени от Комитета за държавна сигурност още в края на 80-те години, когато в Кремъл започнаха да разбират, че СССР не може да бъде спасен. От архивите започнаха да се появяват стари материали за противоречия на народите, живеещи зад общата съветска бодлива тел, и за появата на искрата оставаше малко – да се подскаже, че един народ има повече преимущества от друг. А когато народите започваха да се мразят, като единствено кремълско лекарство се използваше оръжието, а рецептата беше да се убива повече, за да не се върнат някогашните мир и съгласие.

Едва ли тогава в началото на 90-те години някой в Ереван се досещаше, че „възстановяването на справедливостта“ ще се превърне в изолиране на огромни територии – почти 30 хиляди квадратни километра от Армения и повече от 11 хиляди квадратни километра от окупирания Карабах. При всичките опити да се представи конфликтът като арменско-азербайджански остават много въпроси за признаването на древните карти и на историческите опуси на учените, които се използват от съвременните политици.

Като резултат Армения и Карабах се оказаха в териториална изолация: на юг – Иран, на югоизток – Турция, източната граница – фронт на потенциални военни действия с Азербайджан. И само на север Армения има доброжелателен съсед – Грузия. Грузинската доброжелателност е равнище на доверие, зад което обаче се крият много геополитически „подводни камъни“ - от косвената подкрепа на сепаратизма на арменското население в региона Джавахети в Южна Грузия до упоритото нежелание на Министерството на външните работи на Армения да подкрепи ежегодната резолюция на Генералната асамблея на ООН за подкрепа на завръщащите се грузински бежанци в Абхазия и „Южна Осетия“, а срещу нея по правило гласуват винаги близките партньори на Кремъл. От друга страна, ако Армения подкрепи резолюцията, би изпаднала в двойствено положение, след като не признава за бежанци етническите азербайджанци, живеещи на територията на Карабах, които по официални данни наброяват около 250 хиляди души. Ако при други инициирани от Кремъл постсъветски сепаратистки конфликти страните успяха поне някак си да запазят спомена за предишните си отношения, например в Приднестровието и даже в Абхазия, вътрешната политика на Армения и Азербайджан не предвижда регулиране на хуманитарно равнище – остава само състоянието на „врагове до гроб“. И ако подобна пропаганда помагаше преди 20-30 години да се консолидира омраза, сега Армения се затруднява заради самоизолацията, след като само Иран е готов да участва в някакви транспортни проекти, но едва ли Персийският залив може да бъде привлекателен за арменците. Грузия не отказва транзит по своята територия, но явно това е недостатъчно за Армения – развитието на икономиката не може да бъде ограничено от дозиран експорт и импорт.

В съветско време Армения се свързваше с външния свят чрез две железопътни линии, през Азербайджан и Грузия, но сега няма нито една – защото железопътните линии минаваха през територията на окупираната в момента Абхазия. През август 2008 година бързата, както предполагаха в Кремъл, война с Грузия трябваше да възстанови арменския „път на живота“, след като руските железопътни войски оправиха предварително релсовия път през цяла Абхазия. Оставаше едно дребно нещо – да се смени властта в Грузия и да се пусне влакът Ереван-Москва. Случи се обаче това, което се случва обикновено в руската политика – Кремъл не предвиди реакциите на международната общност и най-напред на САЩ. Блицкригът се провали, както не успя и да се възстанови железопътният трафик.

Сега Армения има един-единствен автомобилен път, свързващ страната с нейния основен партньор – Русия. Този път, по ирония на съдбата, е прокаран през 1799 година с познатата цел – завоевателна: през 1801 година руските войски окупират за първи път Грузия. Съвременният път се различава от военно-грузинския само по асфалта, на много места той е все така двуреден, а в някои участъци - четириреден. За да достигнеш до грузинския контролно-пропускателен пункт „Горни Ларс“, трябва да преминеш през Прохода на кръста, висок 2379 метра, и да не попаднеш под каменни свлачища, а през зимата се добавят и снежни преспи. За Армения, чиято значителна част от износа е селскостопанска продукция, подобен неудобен път носи загуба на качеството на продуктите и ненавременни доставки.

По време на преговорите на Русия със Световната търговска организация (СТО) Грузия беше единствената страна, която постави на Кремъл свои условия – да се установи митнически мониторинг на преминаващите през окупираните територии на Абхазия и „Южна Осетия“ стоки. Русия обеща на СТО да направи това още през 2011 година, но не е изпълнила условията и до днес. Армения би получила реален шанс да доставя своята продукция и да получи импорт по по-удобни транспортни коридори, но това вече не зависи от Тбилиси. Ереван попадна в капан – съдействайки на сепаратистките режими за забрана на връщането на бежанци, получи в отговор неблагодарност – сепаратистите не искат да предоставят транспортен коридор без изгода за себе си. Нещо повече, те решиха, че условията на СТО не ги засягат и заявяват, че няма да търпят никакъв външен мониторинг.

Какво остана в крайна сметка? Практически нищо – от Ереван се чуват упреци по посока на Грузия: на 4 юли арменските средства за масова информация публикуваха снимки на огромна опашка от фургони, чакащи пропуск за руска територия. „В сряда на обяд на контролно-пропускателния пункт „Горни Ларс“ се струпаха около 100-120 товарни автомобила. Основното струпване стана на грузинска територия по посока на руската граница, но движението е затруднено и в двете посоки“ - съобщи заместник-началникът на управлението на транспорта към Министерството на транспорта, съобщенията и информационните технологии на Армения Давид Мелконян. Той посочва и причината – ниската пропускателна способност на контролно-пропускателния пункт „Горни Ларс“. Мелконян смята също, че се е увеличил потокът на автомобили от Армения: „Проектната пропускателна способност на митническия пункт „Горен Ларс“ е ограничено от природните особености. Обикновено тя е 70-80 товарни, 200 леки автомобила и 40 автобуса дневно, а също така 4000 физически лица на денонощие. Но през последните няколко дена потокът от товарен транспорт достигна 200 автомобила, а на физически лица – 10 хиляди. Струпването на товарни автомобили е свързано с това, че се дава приоритет на леките автомобили“.

„Периодичните прекъсвания на товарните превози на контролно-пропускателния пункт „Горни Ларс“ влияят отрицателно върху мотивацията на арменските селскостопански производители и върху развитието на икономиката на Армения“ - смята председателят на Съюза за защита на правата на потребителите Армен Погосян. Той твърди, че прекъсванията на потока на контролно-пропускателиня пункт „Горни Ларс“ имат чисто политическа причина и отразяват отношенията между Грузия и Русия: „В резултат от това най-много страда Армения, защото „Горни Ларс“ е най-оптималният път за експорт на арменска продукция. Така арменската икономика става частично заложник на междудържавни отношения и понася големи загуби“.

Но нито един арменски чиновник не посочва истинската политическа причина – сепаратизма. Защото ако го нямаше абхазкия и „южноосетинския“ сепаратизъм – нямаше да има транспортни проблеми. Ако не се беше проявило подкрепяното от Русия желание да се създаде отново „Велика Армения“ - нямаше да има карабахски проблем и Армения щеше да има удобен транспортен коридор през Азербайджан и даже през Турция. Но стана това, което стана – и сега решаването на проблема е изключително в ръцете на Армения, задъхващ се проруски анклав в Южен Кавказ. Изглежда, че по-просто би било да се признае окупацията на Абхазия и „Южна Осетия“, да се подкрепи призива на Генералната асамблея на ООН за връщане на бежанците, да се започнат реални преговори за уреждане на карабахския конфликт, и Армения ще се превърне в добър съсед и партньор на съседните страни. За това трябва много малко – да се преразгледат събитията от последните сто години не от гледна точка на историческия патриотизъм, а на реалната и стабилната политика.

Изкуството да оскърбяваш - 23

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

Изучаването на живота според новините на средствата за масова информация е същото като опит да се определи видът на пармезана по вкуса на изпражненията на този, който е изял този пармезан.

По всяка вероятност това е сложен, но увлекателен процес. Ние чуваме как населението на Руската федерация сърба все по-силно новините, прониквайки в тайните на войната и мира. То така се е увлякло от дегустацията, че съвсем е забравило за своята първоначална задача. Тоест за своя опит да разбере вида на пармезана.

Прегледът на новините в Руската федерация се превърна в граждански обред, стана важна част от пещерно-черносотническия култ. Предъвкването на информацията, обработването ѝ с киселините и стомашните сокове на идеологията и странстването ѝ по криволичещите черва на средствата за масова информация вече не играят никаква роля. Продуктът се употребява прекрасно и се радва на огромна популярност.

Освен това руските масмедии се научиха да го гарнират с газове от чиста духовност. Това придава на момента на излизането на продукта за употреба характерна, лесно разпознаваема звучност.

В дадената метафора няма нито драматизация, нито пресилване. Приготвянето на медийния продукт не може да бъде различно от предписаното в „третия закон“ на професор Хитлер. (Да-да, същият. Освен всичко друго, Хитлер е бил, разбира се, почетен професор на девет университета само в Германия). Третият закон гласи: „Всяка пропаганда трябва да е достъпна за масите: нейното равнище трябва да отговаря на мярката за разбиране, характерна за най-изостаналия индивид от тези, на които тя иска да въздейства. Към колкото по-голямо количество хора се обръща пропагандата, толкова по-елементарно трябва да бъде нейното идейно равнище“ (Адолф Хитлер, „Моята борба“).

Всички средства за масова информация (в една или друга степен) следват този закон. Особено в сложни времена. Ако рейтингът на новините е прекалено висок, това означава, че „дъното на тъпотията“ е вече достигнато. Защото публиката обожава еднозначността. Особено руската публика. Тя умее да бъде благодарна на тези, които я спасяват от омразната необходимост да мисли. Вече са спасени около 88% от населението и тази цифра продължава да расте. Виртуалният пещерно-черносотнически свят се оказа за тях много уютно място.

Във всичко това няма никаква трагедия и никакво посегателство срещу личността. Защото ако мирогледът на човека се е формирал от телевизията, това означава, че той никога не го е имал.

Разбира се, всичко това пречи на населението да осъзнае реалността, но тя интересува народа долу-горе толкова, колкото и вкусът на пармезана. Иначе казано – изобщо не го интересува. Нещо повече, реалността по своята природа е русофобска и антидържавна. Тя изобщо не би трябвало да съществува в Русия, а нетърпимостта към нея трябва да стане задължителна черта на истинския патриот.

Смущава само това, че тя не е победена още навсякъде и във всичко. Например по въпроса за абсолютната самобитност и уникалност на „руския свят“ и на „руската цивилизация“ току се показва омразната муцуна на реалността, способна да развали цялата красота на патриотичната картина.

Пещерният лозунг „Русия не е Европа!“, конкуриращ по популярност „Кримнаш“, не звучи толкова красиво, колкото би могъл. И всичко това защото реалността все още се осмелява да напомни за себе си (по различни начини).

Както е известно, идеологията за „самобитната и неповторима руска цивилизация“ има малък проблем. Да се открие нещо „руско“ (както разбират тази дума черносотниците) в обществените пейзажи е практически нереално. Абсолютно всичко, от което е изтъкан съвременният живот в Руската федерация, има строго западен произход. И никакъв друг. Вторично и заимствано е всичко, без изключение.

Като включим, между другото, и културата. И „Евгений Онегин“, и „Ана Каренина“ са „лицензни“ продукти, изготвени по тези западни литературни технологии, които Европа е оформяла няколко столетия.

Русия не е имала никаква представа даже за съществуването на римите. Европа шлифовала формата на поемите, романите и симфониите, тя определяла тяхната стилистика и техния дизайн. Така че „руското“ в „Евгений Онегин“ не е повече от „руското“ в един „форд фокус“, сглобен във Всеволожск. (Забавно би било да погледнем това произведение, оформено с древнопраславянската стилистика на „чети минеите“ или на „Октоиха“ [1]).

По европейски технологии е създадено и всичко останало. Ще напомним, че даже Кремъл и неговите катедрали са построени от италианци. А националният символ – матрьошката – дори не е от Европа, а е обикновен плагиат от японска играчка, изобразяваща дебеличкия Фукурукоджу, бог с много същности, които могат да бъдат извадени една от друга.

Не стоят добре нещата и с духовността. В основния продукт на средствата за масова информация нейното съдържание е, разбира се, много високо. Но в действителност православната идея е обезкървена и позагнила. Това се дължи отчасти на обективни причини, отчасти на украинския провал на Гундяев [2]. Три години Гундяев се би с юмруци в прашната гръд [3], баламосвайки Кремъл за невероятните адхезиращи свойства на православието, способно така да слепи народите, че никакви „световни задкулисни действия“ да не могат да скъсат тази връзка. Той гарантираше, че именно „духовният компонент“ ще задържи Украйна в пълно подчинение и покорност на Москва. За успеха на операцията се изискваше малко: да се въведе в „украинския план“ мощна религиозна съставка, да се измайстори поток от благочестиви герои, а също така да се дадат на Руската православна църква няколко хиляди недвижими обекта.

Кремъл, който не блести с особен интелект, се подведе лесно и се остави да бъде излъган, като постави в украинската игра голям залог от православното суперлепило. Религиозната съставка беше добре подгряна и дълбоко „инжектирана“ на публиката. Недвижимостта беше предадена. „Прашният“ лично изгуби един месец да чете заклинания и като резултат превърна с магия три унили военни жаби в „древноруски герои“, които бяха вкарани веднага в играта.

Резултатът, както знаем, се получи много впечатляващ. Православните фанатици – в името на православието и единството на „руския свят“ - започнаха да избиват досадно и неумело православните войници на православна Украйна, криейки се от православните им минохвъргачки зад гърбовете на православни търговци на касис и също така православни миньорски дъщери. В резултат от тази невероятна концентрация на православие и духовност загинаха безсмислено няколко хиляди души и беше разгромен и окраден югоизтокът на Украйна, а Русия беше опозорена.

Играта се срина, защото ситуацията придоби всички признаци на мръсен и уникален безсмислен скандал. Няма съмнение, че по степента си на безцелност и безполезност за никого (включително и за неговите участници и главатари) на „донбаския скандал“ му е осигурено местенце в Книгата на рекордите на Гинес.

„Праведните принцове на Новорусия“ се покриха изведнъж с брадавици, превърнаха се отново в московски жаби и се отдалечиха с подскоци към постоянното си местоживеене.

С други думи, православният фактор постигна 100% неуспех. В края на май се проведе доста неприятен разговор, след който „Прашният“ напусна Кремъл, ридаейки и прикривайки голяма синина под окото.

Ако „Кримнаш“ поне позволи на Руската федерация да изправи трите косъма, останали от великодържавната козина, „проектът Новорусия“ се оказа химически чист маразъм, който изобщо няма никакво обяснение, никаква цел и никаква разбираема рецепта за неговия край.

Публиката, между друго, започна явно да се прозява и да превключва каналите.

Това е сигнал, че в най-близко време на Русия ще ѝ се наложи да опита ново идеологическо ястие. Вкусът му ще бъде, разбира се, малко по-различен, но много познат.

------------------------------

1. Минеи – църковни книги с четива за празниците; „чети минеите“ са минеи, предназначени за четене, а не за богослужение. Октоих – богослужебна православна книга.

2. Владимир Гундяев – светското име на руския патриарх Кирил.

3. Намек за скандал около елитно жилище на патриарх Кирил в центъра на Москва, станал популярен като „Прашното дело“.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

Трудов стаж – какво трябва да знам? (част 1)

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Автор: Маргарита Иванова, завършила право в русенския университет “Ангел Кънчев” през 2016 г, в момента работи като юрисконсулт в търговско дружество.

Започнах работа на трудов договор. Бих искал/а да разбера как ще се изчислява трудовият ми стаж в зависимост от уговореното работно време в договора. Ще го изгубя ли, ако след време бъда назначен/а на нова длъжност? А ако реша да сменя професията си?

Какво представлява трудовият стаж?

Това е времето, през което съм работил/а:

- по трудово правоотношение, тоест, сключил/а съм трудов договор с моя работодател;

- като държавен служител;

- на държавна служба или пък съм имал/а сключен трудов договор според законите на:

- в друга държава – членка на Европейския съюз;

. В друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство;

- в Конфедерация Швейцария;

- на длъжност в институция на Европейския съюз.(например съм бил депутат в Европейския парламент).

Ако упражнявам свободна професия – например ако съм адвокат, стоматолог, художник, психолог с частна практика, занаятчия и т. н., няма да ми се зачита трудов стаж.

Как се изчислява трудовият стаж?

В дни, месеци и години. За един ден трудов стаж ми се зачита времето, в което съм изработил най-малко половината от законоустановеното работно време за страната. С други думи, ако това работно време е 8 часа, а аз съм назначен на 4-часов трудов договор, ще ми се признае стаж като за пълен работен ден. Намаленото работно време има значение за размера на осигурителните вноски и съответно за определяне на пенсията за осигурителен стаж и възраст, но не и за продължителността на трудовия стаж!

За 1 месец трудов стаж ще ми се зачита времето, в което съм изработил/а поне 21 дни от календарния месец, съответно след 12 такива месеца ще придобия 1 година трудов стаж.

Как ще се изчисли стажът ми, ако нямам установено работно време?

Ако работата ми е надомна или възнаграждението ми е според изработеното, то трудовият ми стаж ще се изчисли по различен начин. В този случай за 1 година трудов стаж ще ми се признае времето, в което годишната ми заплата ще бъде не по-малка от установената минимална годишна заплата за страната. Трябва за всеки месец поотделно да съм изработил/а не по-малко от половината минимална работна заплата. Звучи сложно, но не е.

Например за 2017 г. минималната работна заплата е 460 лв. За да имам 1 г. трудов стаж, трябва през тази годинa всеки месец да съм получавал/а повече от 230 лв. Ако възнаграждението ми е по-малко от 230 лв.,трудовият ми стаж ще се изчисли в месеци и дни, а общата сума, която съм получил за цялата година, ще се раздели на 460 лв. 

Ако обаче в определени месеци не съм отчел никаква продукция, то те няма да ми се признаят за трудов стаж.

При какви обстоятелства ще ми се зачита трудов стаж без реално да работя?

Има периоди от време, в които ми се зачита трудов стаж, дори когато не ходя на работа. Това са:

- почивните и празничните дни; 

- ползваните ми платени отпуски; 

- ползваните неплатени отпуски; 

- ползваните неплатени отпуски за временна неработоспособност и за бременност и раждане; 

- времето, в което посещавам курсове, школи или пък някакви други форми за професионална квалификация и преквалификация, и нямам възможност да ходя на работа; 

- ако неправилно не съм бил/а допуснат/а на работа; 

- ако съм бил/а отстранен/а от работа заради извършено престъпление и не съм привлечен/а като обвиняем;

- ако съм бил/а привлечен/а като обвиняем, но се оказва, че извършеното не е престъпление или пък че аз не съм извършителят.

Как се удостоверява продължителността на трудовия ми стаж?

След постъпването ми на работа, работодателят ми е длъжен да ме снабди с трудова книжка. В нея се записват прилежно всички данни, свързани с моята работа – дата на постъпване и напускане на работа, причини за напускането и т. н. Може да се установи и с удостоверение, което да ми бъде издадено въз основа на ведомости за изплатени заплати или партидни книги, или пък на други документи.

Как трудовият ми стаж оказва влияние върху възнаграждението ми?

С всяка изминала година, в която работя на трудов договор, получавам допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, което е определен процент към основната ми заплата по договора. То не би следвало да се промени, ако предприятието, в което работя, смени собственика си. Какъв ще е минималният размер на това допълнение решава Министерския съвет, а чрез колективните трудови договори се определя минималното допълнително възнаграждение за бранша, в който работя.

NB! През първата година от сключване на първия си трудов договор нямам право на допълнително възнаграждение. След навършване на 1 г. трудов стаж ще започне да ми се начислява и съответният процент към заплатата, който ще расте с всяка следваща година стаж.

Маршът на бюрократите. Какво стои зад правителствената криза във Великобритания и реформите в Евросъюза?

НАПИСАЛА: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Президентът на Франция Еманюел Макрон вече няколко месеца популяризира идеята за реформи в Евросъюза. Предлаганите от него промени включват: учредяване на длъжността министър на финансите на Еврозоната и предаване на 500-милиардния стабилизационен фонд (с който сега се разпореждат държавите членки) на специално създадено наднационално учреждение – Европейски валутен фонд.

Освен това реформите на Макрон предвиждат общоевропейско законодателство за интеграцията на мигрантите, създаване на общоевропейски въоръжени сили, избиране на половината депутати по общоевропейска листа, а не по национални листи, и, разбира се, допълнителни данъци за коварните технологически гиганти, които замърсяват околната среда и експлоатират трудещите се, а не искат да плащат на Брюксел толкова, колкото му трябва.

Тези реформи, предизвикали възторженото одобрение на ръководителя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, президентът Макрон представя като демократични. „В наши дни расте привлекателността на либералните идеали – заяви той през април в Страсбург, - в този свят и в тези трудни дни европейската демокрация е нашият най-добър шанс“.

Не е трудно да се види, че реформите на Макрон са в действителност противоположност на демокрацията. Макрон иска да натрапи на Европа още повече бежанци, при положение че националните избиратели гласуват срещу това; той иска да създаде наднационален финансов орган, който ще работи без съгласуване с интересите на нациите. Избирането на депутати по общоевропейска листа е класическо бюрократично маневриране, превръщащо изборите в гласуване за известни от новините личности (сред които и Макрон) – то обезсмисля процедурата и я превръща в нещо като руското гласуване за „Единна Русия“ (партията на Путин – бел. П. Н.).

Смисълът на реформите на Макрон е пределно ясен. Левият президент, попаднал на върха на властта благодарение на политическите технологии (френският избирател явно предпочиташе десен политик, но Марин льо Пен миришеше много неприятно, а Франсоа Фийон беше стъпкан от пресата), знае прекрасно, че за него няма да има никога втори мандат, и си подготвя пенсия.

Политическата криза във Великобритания си струва да разглеждаме на фона на подобни инициативи. В началото на юли всички членове на министерския съвет на Великобритания бяха свикани в крайградската резиденция на министър-председателката.

Там, при конфискувани телефони, им беше поставен ултиматум: или незабавно съгласие с плана за „мек Брекзит“ на Тереза Мей, или край на кариерата.

Шантажът не успя: министърът по въпросите на Брекзит Дейвид Дейвис и неговият подчинен Стив Бейкър подадоха оставка почти веднага, а министърът на външните работи Борис Джонсън – малко по-късно.

Смисълът на „мекия Брекзит“ е много прост: той е, направо казано, саботаж на Брекзита. Силно опростено можем да кажем, че в резултат от плана, одобрен от министър-председателката Тереза Мей, Британия ще запази повечето от задълженията си към Евросъюза. Тя все така няма да може да контролира своите граници и ще трябва да следва законите, приемани от Брюксел, но пък ще се лиши от правото на глас при тяхното приемане.

Аз ще се въздържа от оценка на самия Брекзит. В краткосрочна икономическа перспектива той е несъмнено лош за Великобритания. Но не съм сигурна дали дългосрочните стратегически плюсове няма да надделеят над краткосрочната икономическа изгода. Защото от този Евросъюз, който се привижда на Макрон – с фалшиви избори и гигантска бюрокрация, - от този Евросъюз, струвам и се, трябва не само да се излиза, а да се бяга. Но думата ми сега не е за Брекзита.

Думата ми е за феномена.

Западният свят се управлява от леви елити. Тези леви елити са носители на квазисоциалистически идеи. Те са идейни наследници на тези, които са били на барикадите в Париж през 1968 година и са мислели как да разрушат света на буржоазния капитал.

В продължение на дълго време тези леви елити залагаха на всеобщото избирателно право. Но всеобщото избирателно право води или до социализъм, или до диктатура. За да потвърдя този тезис, мога да се позова на Аристотел или на Джон Стюарт Мил, но ми е достатъчно да се позова на историята на Европа след Първата световна война или на историята на СССР след неговото разпадане.

Аз не обичам всеобщото избирателно право по същата причина, по която не са го обичали бащите основатели на САЩ. Те прекрасно разбирали, че масовият избирател се оказва винаги по-вляво от собственика.

Бедните в която и да е страна са винаги повече от богатите. Това е знаел още Фридрих Енгелс, който пише, че за победата на комунистическите идеи изобщо не е необходима революция – достатъчно е всеобщото избирателно право.

Но днес левите елити са отишли още по-вляво даже от средностатистическия избирател. Струва им се, че лумпените на социална издръжка са малко. И поискаха да поставят на социална издръжка целия свят. Левите елити започнаха да защитават последователно всяка идея, която води до разрушаване на класическата буржоазна държава.

Пред очите на своите избиратели те започнаха да конструират системи, в които а) ще управляват чиновници, неизбрани от никого, и б) изходът от изборите ще се решава за сметка на имамите, призоваващи своето паство от бежанци да гласува за левичарите, както става в предградието на Брюксел Моленбек (където живеят много мюсюлмани – бел. П. Н.).

Именно това предизвика протеста на същия този масов избирател. Появи се Тръмп. Започна Брекзит. В Италия движението „Пет звезди“ получи мнозинство на изборите, след което страната затвори за бежанците всичките си пристанища. Какво представлява популизмът? Това е охлократия (управление според капризите на масите – бел. П. Н.) без социализъм.

И тогава започна широкомащабно саботиране на демократичните механизми от страна на левия истаблишмент. Изведнъж се оказа, че за американския истаблишмент не означава нищо фактът, че президентът Тръмп спечели изборите, а за британския – че 17,4 милиона британци гласуваха за излизане от Евросъюза. Започнаха гигантски агитационно-пропагандни кампании срещу десни политици и едри бизнесмени.

Травис Каланик беше принуден да напусне Uber след поста на една малко странна девица, обясняваща всичките си кариерни неуспехи в компанията с това, че Uber не се бори достатъчно със сексуалните посегателства. Джон Шнатър беше принуден да напусна съвсем наскоро поста главен изпълнителен директор на Papa John’s Pizza, защото по време на натрапен му тренинг по политкоректност подхвърлил невнимателно, че основателят на Kentucky Fried Chicken наричал афроамериканците със забранената днес дума, започваща с „н“. Преди да напусне, Шнатър, основател на своята компания от нулата, беше принуден и да се покае. Това напомня много покаянията, които са били на дневен ред в Китай по време на Културната революция.

Руският бизнес може да стане във всеки момент жертва на Кремъл или на ченгетата. Американският бизнес сега може да стане във всеки момент жертва на политкоректността. Но културната революция не е най-доброто условие за бизнес.

И аз няма да се учудя, ако в резултат на всичко това Китай стане след двадесет години не само първа промишлена, но и първа културна държава в света.

Нобелови лауреати – 1952 година

Ричард Синг (Richard Synge)

28 октомври 1914 г. – 18 август 1994 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Арчър Мартин)

(За откриването на метода разпределителна хроматография.)

Английският биохимик Ричард Лорънс Милингтън Синг е роден в Ливърпул. Той е най-голямото дете и единствен син на Кетрин Шарлот (Суон) и Лорънс Милингтън Синг, борсов посредник. Учейки в Уинчестър колидж, подготвително училище в Хемпшир, Синг печели стипендия за обучение по класически езици и класическа литература в Тринити колидж към Кеймбриджкия университет. Но под влиянието на своя чичо и на публикувания във вестниците отчет за доклада на Фредерик Гоуланд Хопкинс Синг, след като се записва в Тринити колидж, избира биохимията. Допълнителна стипендия му позволява след завършването на Тринити колидж през 1936 г. да продължи своето обучение в Кеймбриджката биохимична лаборатория. През следващите три години Синг изследва гликопротеините, които са сложни молекули на въглехидратите и аминокиселините. По време на работата си той открива, че за ацетилированите аминокиселини е характерен различен афинитет към водата и към хлороформа. Тази разлика обаче не позволява те да бъдат разделени за анализиране по който и да е достъпен по това време начин. Директорът на лабораторията Чарлз Мартин предлага на Синг да си сътрудничи със студента от горен курс в Кеймбриджкия университет Арчър Мартин, който вече е станал известен с умението си да разделя сложни химични смеси. Мартин разработва технология за нова проточна екстракция по време на работата си над своята докторска дисертация за компонентите на витамините от група Е. През 1938 г. Мартин отива от Кеймбриджкия университет в лабораторията на Научноизследователската асоциация на вълнената промишленост в Лийдс, а през следващата година Синг също започва работа там, след като получава финансова подкрепа от Международния секретариат на вълнената промишленост, частна търговска организация. В Лийдс Синг продължава да работи над докторската си дисертация за протеиновия анализ.

Промишленото приложение на процеса на екстракцията с обратни потоци за отделяне на желаните продукти от смеси продължава вече много години. При тази процедура сместа, която трябва да бъде разделена, се въвежда в поток, състоящ се от две течности, които не могат да се смесят и текат в обратна посока. Малката разлика в сродството на веществата, които трябва да бъдат разделени, по отношение на едната или на другата течност се засилва до значителна степен чрез повторен обмен, предприеман с цел да се раздели сместа на два разтвора. Мартин и Синг конструират подобен апарат, в който се опитват да накарат в едната посока да тече хлороформ покрай вълнени влакна, докато в обратната посока тече вода покрай памучни влакна. Но тъй като установката не притежава необходимата високо ефективна екстракция, те се обръщат към аналитичния метод на адсорбционната хроматография.

През 1906 г. Руският ботаник Михаил Цвет разработва метода на адсорбционната хроматография за анализиране на сложни вещества, извличани от растения. Дълга стъклена тръба се запълва с прецизно раздробено вещество, което има различен афинитет към компонентите на химическата смес, образец от която се поставя в началото на тръбата. Когато през тръбата се пропуска разтворител на тънка струя, веществата, които се привличат по-силно към повърхността на раздробения адсорбент, преминават през тръбата по-бавно от тези, които се привличат по-слабо. Тази аналитична процедура, макар и ефективна, се оказва ограничена в избора на пълнеж за тръбата.

През 1941 г. Мартин и Синг правят опити с инертен пълнеж, който държи силно асоцииран разтворител в неподвижно състояние, докато през него преминава друг разтворител и разтворена смес. Веществата ще се разделят поради различния им афинитет към фиксирания и движещия се разтворител. Този метод позволява значително по-голям избор на условия от възможните при адсорбционната хроматография. Понеже разделянето на веществата протича в резултат от разпределението им между двете фази разтворители, този метод е наречен разпределителна хроматография.

Две години по-късно, като получава през 1943 г. докторска степен, Синг започва работа като биохимик в Листъровия институт за профилактична медицина в Лондон. Анализирайки пептидните антибиотици, той продължава все така да работи с Мартин за усъвършенстване на метода на разпределителната хроматография. При този метод капка от анализираното вещество се слага на единия край на филтърна хартия, която след това се поставя в затворен съд, съдържащ наситен с вода движещ се разтворител. С движението на разтворителя под въздействието на капилярните сили край филтърната хартия, компонентите на сместа се отнасят от разтворителя на различно разстояние от първоначалното положение. При използването на две различни разтворителни системи (които се движат под прав ъгъл една спрямо друга), или така наречената двумерна хроматография, протича още по-видимо разделение на компонентите на изследваната смес. С помощта на метода на двумерната хартиена хроматография Синг определя, че аминокиселините съдържат антибиотика грамицидин S.

1947 г. Синг прекарва в Института по физическа химия в Упсала, където шведският биохимик Арне Тиселиус се занимава с изучаването на аминокиселините адсорбцията на пептидите. Когато се връща през 1948 г. В Англия, той е назначен за ръководител на отдела по химия на белтъчините и въглехидратите в Роуетския научноизследователски институт в Абърдийн (Шотландия). В този институт, ръководен от Джон Бойд Ор, Синг се занимава с проблемите на усвояването на храните от животните и с пречистването на междинните продукти от метаболизма на белтъчините.

През 1958-1959 г. Синг е консултант по въпросите на биохимията в Руакурската станция за изучаване на животните в Хамилтън, Нова Зеландия, а от 1967 г. до оставката си работи девет години в Съвета за научни изследвания в областта на селското стопанство към Научноизследователския институт по хранителните продукти в Норич, Англия. Синг е почетен професор в училището по биологически науки към Университета на Източна Англия (1968-1984) и член на редакционния съвет на „Биохимично списание“ („ Biochemical Journal“) от 1949 до 1955 г.

През 1943 г. Синг се жени за Ан Стивън, лекарка и племенница на писателката Вирджиния Уулф. Семейството има четири дъщери и трима сина. Синг, човек с висок ръст и сивосини очи, обича да работи в градината, да кара ски, да учи чужди езици, да пътешества и се интересува от литературата.

Ученият е награден с медала Джон Прайс Уезърил на Франклиновия институт. Член е на Лондонското кралско дружество, на Кралската ирландска академия, на Американското дружество на биохимиците и на Европейското дружество на специалистите в областта на растителната химия.

Превод от руски: Павел Б. Николов

Кървавият „руски свят“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Руската империя в различните си ипостаси - от царския и съветския до съвременния - е живяла изключително със завоевания и присвояване на територии, които след анексията се превръщали през 1829 г. в „Руска Армения“ или през 1860-те години в „Руски Туркестан“. Прилагателното „руски“ се използвало и за територии, и за завзети и асимилирани народи. А в близките до нас времена „императорите“ Елцин и Путин подкрепяха сепаратистите - така се появиха „Руска Абхазия“, „Руски Крим“, „Руско Приднестровие“.

Абхазия, както и по-късното завоевание - Крим, стана пример за това как руският език и руската политика се превръщат в неотменима част от съществуването на завзетата територия. За разлика от Крим, където „руският свят“ е присъствал през последните няколко века, укрепен от съветските репресии и от преселването на хора от дълбоките руски провинции, Абхазия в началото на 1990-те години още таеше надеждата за създаване на „национална държава“, в която абхазкият език - апсуа, ще стане държавен или поне ще бъде „възроден“. Въпреки че даже след етническата чистка и прогонването с помощта на руските войски на етнически грузинци абхазците си останаха национално малцинство, отстъпвайки лидерството на етническите грузинци и мегрелите от Галския район.

За да разберем какво се случи в Абхазия, е достатъчно да си спомним още няколко случая, когато Кремъл е подкрепял сепаратизма, след което започва етническа чистка и територията без коренните си жители, ако не пропадне съвсем, се превръща в аутсайдер - икономически и политически. Карабах е един от примерите, където в резултат от войната Кремъл подкрепи една от страните: в крайна сметка 350 хиляди бежанци се оказаха във вътрешността на Азербайджан. Кремъл продължава да влияе на Карабах, който се превърна в предмет за шантажиране на Азербайджан и отчасти на Армения, принудена да харчи средства за поддържане на армия на окупираната територия.

От Абхазия, като резултат от двете войни през 1992-1993 година, бяха принудени да избягат повече от 300 хиляди души, предимно етнически грузинци. След войната през 2008 година от „Южна Осетия“ избягаха повече от 15 хиляди души, сред които има смесени грузинско-осетински семейства. Приднестровието се оказа извън подобни последствия, защото конфликтът имаше повече политически отколкото етнически причини. Там и до днес една трета от населението са етническите молдованци, продължаващи да живеят в условията на Съветския съюз: пишат „на молдовски“ с кирилица, но в действителност Приднестровието, както си беше рускоезично, така и си остава.

Тези събития ставаха вече след разпадането на СССР и единствения вътрешноруски конфликт беше осетинско-ингушетския през 1992 година, когато Кремъл отново застана на страната на осетинците. Навсякъде, при всички конфликти, руската армия участваше на страната на „победителите“. Но вече почти никой не си спомня конфликтите от последните години на СССР, например Ошките събития през 1990 година, броят на жертвите от които, по неофициални данни, са повече от 10 хиляди души; конфликтът беше интернационален, между узбеки и киргизи, на територия, където са живели заедно много векове. По време на Ферганските събития през 1989 година – етнически конфликт между узбеки и месхетински турци, загинаха 103 души. През 1990 година в Душамбе беше направен опит да се предизвика етнически конфликт, едната страна от който бяха етнически арменски бежанци, загинаха 25 души, всичките местни жители. През 1990 година – арменски погроми в Баку, жертви на които станаха, по различни данни, от 48 до 90 души, а според някои източници – до триста души. През 1989 година – сблъсък между етнически казахи и потомци на депортираните от Северен Кавказ, загинаха до 400 души.

Това са само част от междуетническите сблъсъци с жертви, които не можеше или не поиска да предотврати всесилният Комитет за държавна сигурност (КГБ). Напълно логично е да предположим, че КГБ е бил инициатор или подстрекател на всичките тези сблъсъци, когато вече беше ясно, че Съветският съюз живее последните си години. Чекистите са предполагали, че териториалната цялост на съветската империя може да се запази, като се организират сблъсъци, след което ще се появи армията и „ще спаси“ всички. Но като начало трябва да има жертви, желателно повече, за да започнат хората да се страхуват и да се появи желанието да молят за помощ съветското ръководство. Единственият случай, когато съветската армия участва непосредствено в конфликт без изчакване, за да предотврати излизането на Грузинска ССР от състава на Съветския съюз, са събитията на 9 април 1989 година в Тбилиси, когато войниците по заповед на бъдещия министър на отбраната на Русия, генерал Игор Родионов, започнаха да разгонват демонстрантите. Тогава загинаха и починаха от последствията няколко десетки души, медицинска помощ потърсиха повече от 4 хиляди души.

А към това трябва да добавим събитията през 1991 година в Рига и Вилнюс, отново с жертви, събитията в Алма Ата през 1986 година, когато в знак на протест срещу назначението на „варяг“ за ръководител на Казахска ССР хиляди етнически казахи излязоха на централния площад на тогавашната столица. И отново всесилният КГБ се опита да се представи не за виновник, а за жертва, която не е успяла да предотврати убийствата на хора. По принцип политиката на съветската държава повтаряше царската, когато за завземането на нова територия или за удържането на вече завзета е бил нужен конфликт, желателно междуетнически, за да запомнят тези, които са останали живи, че Руската империя е дошла задълго и безвъзвратно. Наистина, царете и съветските ръководители са успявали да задържат териториите и не са се съобразявали с жертвите – „жените ще родят други“.

„Руският свят“ е бил винаги безжалостен към завоюваните народи – винаги са му били нужни територии, завзети под всякакъв предлог, а за задържането им е имало нужда от връзка. Така се появило обозначението „руски“, иначе казано – принадлежащи на руския цар. Също така по време на Съветския съюз се регулираха националните езици и националните традиции – всички трябва да говорят на руски и да пеят едни и същи песни, да гледат едно и също кино, да слушат една и съща пропаганда. През последните години на Съюза на съветските социалистически републики, както предполагаха от Кремъл, би било добре да се използват същите отдавнашни, от времето на Борис Годунов и Иван Грозни, традиции – да се наказва и да се заплашва, някои хора да бъдат убивани. Така в постсъветското време Елцин се разправяше с чеченците, традицията продължи Путин.

Новият стопанин на Кремъл нямаше друга възможност за запазване на старите традиции на „руския свят“, освен да убива желаещите да бъдат свободни, а ако не ги убие навреме, може да ги убие по-късно, както през август 2008 година в Грузия. Беше измислен осетинско-грузинският конфликт, който в действителност беше конфликт на свободните грузинци с „руския свят“. Всичко се повтори в Донбас – не за мнима „свобода“, а срещу „хохлите“ (презрително название на украинците – бел. П. Н.). „Руският свят“ се оказа верен на себе си – заграбва, а след това измисля обяснение защо отново е заграбил. Защото „руският“ Крим е бил винаги заграбен, още от 1783 година, все едно полуостровът се е образувал по чудо едва през втората половина на 18 век като „руски“ и дотогава там не е живял никой.

Сега малко пояснение за тези, които ще се опитат да ме обвинят за пореден път в русофобия. „Руският свят“ няма никакво отношение към някакъв етнос, защото „руският народ“ в голямата си част е изкуствен, съставен от завоювани в продължение на 14-15 века народи. „Руският свят“ е състояние на неуравновесен и кървав диктатор, царски или съветски, плюс съвременния руски, който никога не се съобразява с мнението и желанието на другите. Диктаторът има свое желание – да завземе чужди територии и да ги нарече „руски“. Като „руско“ трябва да бъде всичко: руска (италианската) опера, руски (френския) балет, руски (китайския) чай, руски (китайския) самовар, руски (монголските) пелмени. Добре е, че все още не наричат руски джинсите или кафето, макар че по времето на Путин всичко е възможно, имаше опит да бъде наречено „русиано“.

В действителност исках да напиша статия за това, което стана с „руската“ Абхазия. „Руският свят“ превърна някога процъфтяващия регион на Грузия в територия, където всичко е подчинено на имперската политика на Кремъл – там се говори единствено на руски език, а езикът апсуа (абхазкия) се превърна в заврян в ъгъла, там няма икономика, а само кремълски подаяния, колкото „да не паднат гащите“. И най-чудовищната проява на „руския свят“ е издевателството над идеолозите на сепаратизма, смятащи се за демократи. Като резултат независимостта на Абхазия беше призната от аутсайдери в международната общност: Венесуела, Никарагуа и Сирия, а - за малко руски пари, и от малкия, 21 квадратни километра, остров Науру.

„Руският свят“ е стабилен през последните 500-600 години. Идеологическите му противници го сравняват ту с Ордата (Златната орда, основана от хан Батъй, просъществувала от 13 до16 век – бел. П. Н.), ту с фантастичния Мордор. Но той не е нито едното, нито другото. Ордата е била държава, строго подредена и с действаща структура, която „руският свят“ се е опитал да повтори, но не е постигнал нищо. А Мордор е само символ на „черната страна“, в сравнение с който има само едно съвпадение – да се унищожи целия свят. „Руският свят“ е в действителност идеология, която, като инфузория, се дели постоянно, печелейки нови привърженици, за които, както пише Джордж Оруел, „войната е мир“. Без войни „руският свят“ е безжизнен, той е неспособен да се възпроизвежда и да попълва завоевателската си армия с нови бойци, които воюват отново за нови територии на „руския свят“.

Има хора, които размишляват какво ще се случи по-нататък с „руския свят“. Вероятно санкциите са само етап в процеса за възпитаване на страната и населението, запазващи средновековни традиции в съвременния свят. Никаква църква с нейните морални постулати и заповеди не може да промени „руския свят“, изграден върху убийства, войни, завоевания и грабежи. В идеален план може да се изгради нов „руски свят“ върху исторически територии, но кой е готов да ги определи? Постепенно, след много години историческа пропаганда, завзетите народи започват да осъзнават своето „доброволно влизане“ в „руския свят“. Санкциите са само един от елементите за противопоставяне на „руския свят“, необходимо е самите руснаци да разберат, че огромната територия вече не плаши никого, ако населението ѝ живее само на едно десета част от нея.