Маршът на бюрократите. Какво стои зад правителствената криза във Великобритания и реформите в Евросъюза?

НАПИСАЛА: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Президентът на Франция Еманюел Макрон вече няколко месеца популяризира идеята за реформи в Евросъюза. Предлаганите от него промени включват: учредяване на длъжността министър на финансите на Еврозоната и предаване на 500-милиардния стабилизационен фонд (с който сега се разпореждат държавите членки) на специално създадено наднационално учреждение – Европейски валутен фонд.

Освен това реформите на Макрон предвиждат общоевропейско законодателство за интеграцията на мигрантите, създаване на общоевропейски въоръжени сили, избиране на половината депутати по общоевропейска листа, а не по национални листи, и, разбира се, допълнителни данъци за коварните технологически гиганти, които замърсяват околната среда и експлоатират трудещите се, а не искат да плащат на Брюксел толкова, колкото му трябва.

Тези реформи, предизвикали възторженото одобрение на ръководителя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, президентът Макрон представя като демократични. „В наши дни расте привлекателността на либералните идеали – заяви той през април в Страсбург, - в този свят и в тези трудни дни европейската демокрация е нашият най-добър шанс“.

Не е трудно да се види, че реформите на Макрон са в действителност противоположност на демокрацията. Макрон иска да натрапи на Европа още повече бежанци, при положение че националните избиратели гласуват срещу това; той иска да създаде наднационален финансов орган, който ще работи без съгласуване с интересите на нациите. Избирането на депутати по общоевропейска листа е класическо бюрократично маневриране, превръщащо изборите в гласуване за известни от новините личности (сред които и Макрон) – то обезсмисля процедурата и я превръща в нещо като руското гласуване за „Единна Русия“ (партията на Путин – бел. П. Н.).

Смисълът на реформите на Макрон е пределно ясен. Левият президент, попаднал на върха на властта благодарение на политическите технологии (френският избирател явно предпочиташе десен политик, но Марин льо Пен миришеше много неприятно, а Франсоа Фийон беше стъпкан от пресата), знае прекрасно, че за него няма да има никога втори мандат, и си подготвя пенсия.

Политическата криза във Великобритания си струва да разглеждаме на фона на подобни инициативи. В началото на юли всички членове на министерския съвет на Великобритания бяха свикани в крайградската резиденция на министър-председателката.

Там, при конфискувани телефони, им беше поставен ултиматум: или незабавно съгласие с плана за „мек Брекзит“ на Тереза Мей, или край на кариерата.

Шантажът не успя: министърът по въпросите на Брекзит Дейвид Дейвис и неговият подчинен Стив Бейкър подадоха оставка почти веднага, а министърът на външните работи Борис Джонсън – малко по-късно.

Смисълът на „мекия Брекзит“ е много прост: той е, направо казано, саботаж на Брекзита. Силно опростено можем да кажем, че в резултат от плана, одобрен от министър-председателката Тереза Мей, Британия ще запази повечето от задълженията си към Евросъюза. Тя все така няма да може да контролира своите граници и ще трябва да следва законите, приемани от Брюксел, но пък ще се лиши от правото на глас при тяхното приемане.

Аз ще се въздържа от оценка на самия Брекзит. В краткосрочна икономическа перспектива той е несъмнено лош за Великобритания. Но не съм сигурна дали дългосрочните стратегически плюсове няма да надделеят над краткосрочната икономическа изгода. Защото от този Евросъюз, който се привижда на Макрон – с фалшиви избори и гигантска бюрокрация, - от този Евросъюз, струвам и се, трябва не само да се излиза, а да се бяга. Но думата ми сега не е за Брекзита.

Думата ми е за феномена.

Западният свят се управлява от леви елити. Тези леви елити са носители на квазисоциалистически идеи. Те са идейни наследници на тези, които са били на барикадите в Париж през 1968 година и са мислели как да разрушат света на буржоазния капитал.

В продължение на дълго време тези леви елити залагаха на всеобщото избирателно право. Но всеобщото избирателно право води или до социализъм, или до диктатура. За да потвърдя този тезис, мога да се позова на Аристотел или на Джон Стюарт Мил, но ми е достатъчно да се позова на историята на Европа след Първата световна война или на историята на СССР след неговото разпадане.

Аз не обичам всеобщото избирателно право по същата причина, по която не са го обичали бащите основатели на САЩ. Те прекрасно разбирали, че масовият избирател се оказва винаги по-вляво от собственика.

Бедните в която и да е страна са винаги повече от богатите. Това е знаел още Фридрих Енгелс, който пише, че за победата на комунистическите идеи изобщо не е необходима революция – достатъчно е всеобщото избирателно право.

Но днес левите елити са отишли още по-вляво даже от средностатистическия избирател. Струва им се, че лумпените на социална издръжка са малко. И поискаха да поставят на социална издръжка целия свят. Левите елити започнаха да защитават последователно всяка идея, която води до разрушаване на класическата буржоазна държава.

Пред очите на своите избиратели те започнаха да конструират системи, в които а) ще управляват чиновници, неизбрани от никого, и б) изходът от изборите ще се решава за сметка на имамите, призоваващи своето паство от бежанци да гласува за левичарите, както става в предградието на Брюксел Моленбек (където живеят много мюсюлмани – бел. П. Н.).

Именно това предизвика протеста на същия този масов избирател. Появи се Тръмп. Започна Брекзит. В Италия движението „Пет звезди“ получи мнозинство на изборите, след което страната затвори за бежанците всичките си пристанища. Какво представлява популизмът? Това е охлократия (управление според капризите на масите – бел. П. Н.) без социализъм.

И тогава започна широкомащабно саботиране на демократичните механизми от страна на левия истаблишмент. Изведнъж се оказа, че за американския истаблишмент не означава нищо фактът, че президентът Тръмп спечели изборите, а за британския – че 17,4 милиона британци гласуваха за излизане от Евросъюза. Започнаха гигантски агитационно-пропагандни кампании срещу десни политици и едри бизнесмени.

Травис Каланик беше принуден да напусне Uber след поста на една малко странна девица, обясняваща всичките си кариерни неуспехи в компанията с това, че Uber не се бори достатъчно със сексуалните посегателства. Джон Шнатър беше принуден да напусна съвсем наскоро поста главен изпълнителен директор на Papa John’s Pizza, защото по време на натрапен му тренинг по политкоректност подхвърлил невнимателно, че основателят на Kentucky Fried Chicken наричал афроамериканците със забранената днес дума, започваща с „н“. Преди да напусне, Шнатър, основател на своята компания от нулата, беше принуден и да се покае. Това напомня много покаянията, които са били на дневен ред в Китай по време на Културната революция.

Руският бизнес може да стане във всеки момент жертва на Кремъл или на ченгетата. Американският бизнес сега може да стане във всеки момент жертва на политкоректността. Но културната революция не е най-доброто условие за бизнес.

И аз няма да се учудя, ако в резултат на всичко това Китай стане след двадесет години не само първа промишлена, но и първа културна държава в света.