Кървавият „руски свят“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Руската империя в различните си ипостаси - от царския и съветския до съвременния - е живяла изключително със завоевания и присвояване на територии, които след анексията се превръщали през 1829 г. в „Руска Армения“ или през 1860-те години в „Руски Туркестан“. Прилагателното „руски“ се използвало и за територии, и за завзети и асимилирани народи. А в близките до нас времена „императорите“ Елцин и Путин подкрепяха сепаратистите - така се появиха „Руска Абхазия“, „Руски Крим“, „Руско Приднестровие“.

Абхазия, както и по-късното завоевание - Крим, стана пример за това как руският език и руската политика се превръщат в неотменима част от съществуването на завзетата територия. За разлика от Крим, където „руският свят“ е присъствал през последните няколко века, укрепен от съветските репресии и от преселването на хора от дълбоките руски провинции, Абхазия в началото на 1990-те години още таеше надеждата за създаване на „национална държава“, в която абхазкият език - апсуа, ще стане държавен или поне ще бъде „възроден“. Въпреки че даже след етническата чистка и прогонването с помощта на руските войски на етнически грузинци абхазците си останаха национално малцинство, отстъпвайки лидерството на етническите грузинци и мегрелите от Галския район.

За да разберем какво се случи в Абхазия, е достатъчно да си спомним още няколко случая, когато Кремъл е подкрепял сепаратизма, след което започва етническа чистка и територията без коренните си жители, ако не пропадне съвсем, се превръща в аутсайдер - икономически и политически. Карабах е един от примерите, където в резултат от войната Кремъл подкрепи една от страните: в крайна сметка 350 хиляди бежанци се оказаха във вътрешността на Азербайджан. Кремъл продължава да влияе на Карабах, който се превърна в предмет за шантажиране на Азербайджан и отчасти на Армения, принудена да харчи средства за поддържане на армия на окупираната територия.

От Абхазия, като резултат от двете войни през 1992-1993 година, бяха принудени да избягат повече от 300 хиляди души, предимно етнически грузинци. След войната през 2008 година от „Южна Осетия“ избягаха повече от 15 хиляди души, сред които има смесени грузинско-осетински семейства. Приднестровието се оказа извън подобни последствия, защото конфликтът имаше повече политически отколкото етнически причини. Там и до днес една трета от населението са етническите молдованци, продължаващи да живеят в условията на Съветския съюз: пишат „на молдовски“ с кирилица, но в действителност Приднестровието, както си беше рускоезично, така и си остава.

Тези събития ставаха вече след разпадането на СССР и единствения вътрешноруски конфликт беше осетинско-ингушетския през 1992 година, когато Кремъл отново застана на страната на осетинците. Навсякъде, при всички конфликти, руската армия участваше на страната на „победителите“. Но вече почти никой не си спомня конфликтите от последните години на СССР, например Ошките събития през 1990 година, броят на жертвите от които, по неофициални данни, са повече от 10 хиляди души; конфликтът беше интернационален, между узбеки и киргизи, на територия, където са живели заедно много векове. По време на Ферганските събития през 1989 година – етнически конфликт между узбеки и месхетински турци, загинаха 103 души. През 1990 година в Душамбе беше направен опит да се предизвика етнически конфликт, едната страна от който бяха етнически арменски бежанци, загинаха 25 души, всичките местни жители. През 1990 година – арменски погроми в Баку, жертви на които станаха, по различни данни, от 48 до 90 души, а според някои източници – до триста души. През 1989 година – сблъсък между етнически казахи и потомци на депортираните от Северен Кавказ, загинаха до 400 души.

Това са само част от междуетническите сблъсъци с жертви, които не можеше или не поиска да предотврати всесилният Комитет за държавна сигурност (КГБ). Напълно логично е да предположим, че КГБ е бил инициатор или подстрекател на всичките тези сблъсъци, когато вече беше ясно, че Съветският съюз живее последните си години. Чекистите са предполагали, че териториалната цялост на съветската империя може да се запази, като се организират сблъсъци, след което ще се появи армията и „ще спаси“ всички. Но като начало трябва да има жертви, желателно повече, за да започнат хората да се страхуват и да се появи желанието да молят за помощ съветското ръководство. Единственият случай, когато съветската армия участва непосредствено в конфликт без изчакване, за да предотврати излизането на Грузинска ССР от състава на Съветския съюз, са събитията на 9 април 1989 година в Тбилиси, когато войниците по заповед на бъдещия министър на отбраната на Русия, генерал Игор Родионов, започнаха да разгонват демонстрантите. Тогава загинаха и починаха от последствията няколко десетки души, медицинска помощ потърсиха повече от 4 хиляди души.

А към това трябва да добавим събитията през 1991 година в Рига и Вилнюс, отново с жертви, събитията в Алма Ата през 1986 година, когато в знак на протест срещу назначението на „варяг“ за ръководител на Казахска ССР хиляди етнически казахи излязоха на централния площад на тогавашната столица. И отново всесилният КГБ се опита да се представи не за виновник, а за жертва, която не е успяла да предотврати убийствата на хора. По принцип политиката на съветската държава повтаряше царската, когато за завземането на нова територия или за удържането на вече завзета е бил нужен конфликт, желателно междуетнически, за да запомнят тези, които са останали живи, че Руската империя е дошла задълго и безвъзвратно. Наистина, царете и съветските ръководители са успявали да задържат териториите и не са се съобразявали с жертвите – „жените ще родят други“.

„Руският свят“ е бил винаги безжалостен към завоюваните народи – винаги са му били нужни територии, завзети под всякакъв предлог, а за задържането им е имало нужда от връзка. Така се появило обозначението „руски“, иначе казано – принадлежащи на руския цар. Също така по време на Съветския съюз се регулираха националните езици и националните традиции – всички трябва да говорят на руски и да пеят едни и същи песни, да гледат едно и също кино, да слушат една и съща пропаганда. През последните години на Съюза на съветските социалистически републики, както предполагаха от Кремъл, би било добре да се използват същите отдавнашни, от времето на Борис Годунов и Иван Грозни, традиции – да се наказва и да се заплашва, някои хора да бъдат убивани. Така в постсъветското време Елцин се разправяше с чеченците, традицията продължи Путин.

Новият стопанин на Кремъл нямаше друга възможност за запазване на старите традиции на „руския свят“, освен да убива желаещите да бъдат свободни, а ако не ги убие навреме, може да ги убие по-късно, както през август 2008 година в Грузия. Беше измислен осетинско-грузинският конфликт, който в действителност беше конфликт на свободните грузинци с „руския свят“. Всичко се повтори в Донбас – не за мнима „свобода“, а срещу „хохлите“ (презрително название на украинците – бел. П. Н.). „Руският свят“ се оказа верен на себе си – заграбва, а след това измисля обяснение защо отново е заграбил. Защото „руският“ Крим е бил винаги заграбен, още от 1783 година, все едно полуостровът се е образувал по чудо едва през втората половина на 18 век като „руски“ и дотогава там не е живял никой.

Сега малко пояснение за тези, които ще се опитат да ме обвинят за пореден път в русофобия. „Руският свят“ няма никакво отношение към някакъв етнос, защото „руският народ“ в голямата си част е изкуствен, съставен от завоювани в продължение на 14-15 века народи. „Руският свят“ е състояние на неуравновесен и кървав диктатор, царски или съветски, плюс съвременния руски, който никога не се съобразява с мнението и желанието на другите. Диктаторът има свое желание – да завземе чужди територии и да ги нарече „руски“. Като „руско“ трябва да бъде всичко: руска (италианската) опера, руски (френския) балет, руски (китайския) чай, руски (китайския) самовар, руски (монголските) пелмени. Добре е, че все още не наричат руски джинсите или кафето, макар че по времето на Путин всичко е възможно, имаше опит да бъде наречено „русиано“.

В действителност исках да напиша статия за това, което стана с „руската“ Абхазия. „Руският свят“ превърна някога процъфтяващия регион на Грузия в територия, където всичко е подчинено на имперската политика на Кремъл – там се говори единствено на руски език, а езикът апсуа (абхазкия) се превърна в заврян в ъгъла, там няма икономика, а само кремълски подаяния, колкото „да не паднат гащите“. И най-чудовищната проява на „руския свят“ е издевателството над идеолозите на сепаратизма, смятащи се за демократи. Като резултат независимостта на Абхазия беше призната от аутсайдери в международната общност: Венесуела, Никарагуа и Сирия, а - за малко руски пари, и от малкия, 21 квадратни километра, остров Науру.

„Руският свят“ е стабилен през последните 500-600 години. Идеологическите му противници го сравняват ту с Ордата (Златната орда, основана от хан Батъй, просъществувала от 13 до16 век – бел. П. Н.), ту с фантастичния Мордор. Но той не е нито едното, нито другото. Ордата е била държава, строго подредена и с действаща структура, която „руският свят“ се е опитал да повтори, но не е постигнал нищо. А Мордор е само символ на „черната страна“, в сравнение с който има само едно съвпадение – да се унищожи целия свят. „Руският свят“ е в действителност идеология, която, като инфузория, се дели постоянно, печелейки нови привърженици, за които, както пише Джордж Оруел, „войната е мир“. Без войни „руският свят“ е безжизнен, той е неспособен да се възпроизвежда и да попълва завоевателската си армия с нови бойци, които воюват отново за нови територии на „руския свят“.

Има хора, които размишляват какво ще се случи по-нататък с „руския свят“. Вероятно санкциите са само етап в процеса за възпитаване на страната и населението, запазващи средновековни традиции в съвременния свят. Никаква църква с нейните морални постулати и заповеди не може да промени „руския свят“, изграден върху убийства, войни, завоевания и грабежи. В идеален план може да се изгради нов „руски свят“ върху исторически територии, но кой е готов да ги определи? Постепенно, след много години историческа пропаганда, завзетите народи започват да осъзнават своето „доброволно влизане“ в „руския свят“. Санкциите са само един от елементите за противопоставяне на „руския свят“, необходимо е самите руснаци да разберат, че огромната територия вече не плаши никого, ако населението ѝ живее само на едно десета част от нея.