Даниил Хармс за себе си

Вчера, 30 декември, беше рождената дата на Даниил Хармс.

Мислех отначало да ви преведа няколко от неговите абсурдистки анекдоти, посветени на различни руски поети и писатели, след това кратката му автобиография, оформена в същия дух, но накрая се спрях на това, което Хармс казва за себе си.

Ето:

Не обичам децата, старците, стариците и благоразумните възрастни хора. Уважавам само младите, здрави и пищни жени. Към останалите представители на човечеството се отнасям с подозрение. Жените са ме интересували винаги. Винаги са ме вълнували женските крака, особено над коленете. Мнозина смятат жените за порочни същества. А аз ни най-малко! Напротив, даже ги смятам за нещо много приятно.

Ако казвам нещо, значи е правилно. Не съветвам никого да спори с мене, все едно ще стане за смях, защото ще победя в спор когото и да е. Не ви е по силите да се мерите с мене. Какви ли не са се опитвали. Всичките съм ги преборил! Нищо, че на пръв поглед не мога да говоря, но като започна, нямам спиране.

Това, което на други се отдава трудно, на мене ми се отдава лесно! Аз даже мога да летя. Но няма да разказвам за това, защото все едно никой няма да ми повярва.

Хората виждат в мене подкрепа, повтарят моите думи, учудват се на моите постъпки, а пари не ми дават. Глупави хора! Носете ми повече пари и ще видите как ще бъда доволен от това.

Неизвестно защо всички ме гледат с удивление. Каквото и да направя, всички намират, че това е удивително. А аз даже и не се старая. Всичко се получава от само себе си. Вижте какво, приятели! Не трябва наистина да се прекланяте така пред мене. Аз съм като всички вас, само че по-добър. Имам всички данни да се смятам за велик човек. А и впрочем се смятам за такъв.

Писмо…

…на журналиста Виктор Шендерович до Владимир Буковски във връзка със 70-годишнината на руския писател и дисидент.

Преводът (мой) е направен по текста, публикуван в интернет страницата на радио „Эхо Москвы“.

Скъпи Владимир Константинович!

Ако не живеехме в надулата се от собственото си нездраво „величие“ Русия, пред очите ни губеща разсъдъка си, а в нормална Русия, иначе казано – умееща най-напред да цени своето достойнство, вашият днешен юбилей щеше да е първостепенно събитие у нас.

Но на нашата страна не ѝ провървя.

Затова работническата класа в страната ни, нейните селяни и творческата интелигенция, дружно забравили тази дата, пият днес не за ваше здраве, а просто така. И вашите приятели не ви поздравяват от Останкино, а лично и чрез световната мрежа. Но може би така е дори по-добре – най-малкото за вас.

Какво трябва да помните днес, Владимир Константинович? Не заради гордостта, ей богу, а заради справедливостта… Вие трябва да помните, че сте човек с пламтяща фамилия, символизираща постоянството – със самото си съществуване десетилетия наред ни давате истинска координатна система.

Ние малко ѝ съответстваме, на това са си наши проблеми. А вие сте направили за Родината всичко, каквото сте могли, и малко повече от това, което може да направи човек.

Според една от версиите за мирозданието, всички ние сме произлезли от прах, макар че според моите наблюдения мнозина така и не са се определили, така и си живеят в праха, за да не се изправят два пъти. Затова пък някои – като вас, Владимир Константинович! – от ранната си младост са решили твърдо да бъдат хора и при тях се е получило. Вие сте потресаващ образец за изпълнено предназначение и да ви дава бог здраве и щастие! А че за щастието, според Толстой, е необходимо толкова щастие, колкото и нещастие, вие, струва ми се, знаете отдавна и спазвате тази пропорция.

Прегръщам ви и ви благодаря за надеждата.

Ваш Виктор Шендеровеч

Въпрос и отговор

Е как така какво се случва!

Ето какво.

Календарът на СДС за новата година е без синьото лъвче.

Запознати със случая казват, че това е така, защото има нов проект за емблема.

Кабагайда.

Но не синя, а тиквеножълта…

Отворено писмо до министър Ивайло Московски

Уважаеми господин Министър!

Това, с което си позволявам да Ви обезпокоя, може би ще Ви се стори дребен, незначителен случай.

За мене той обаче не е, за мене той е повече от показателен.

Показателен е за това как всички приказки за някакви промени са всъщност само приказки.

Защото долу, при нас, при обикновените хора, малко неща са се променили.

Някои – изобщо са си останали на равнището на онова време, което наричаме „времето преди Промените“.

А случката, която искам да Ви разкажа, е следната.

В неделя, 23 декември, в 9.50 отидох на гара Ихтиман, за да си извадя карта „Класик“.

Гишето беше затворено, но касиерката седеше вътре.

Когато почуках и обясних за какво съм дошъл, тя ми отговори че няма да ме обслужи, защото от 9.30 до 10.30 часа има почивка.

Обясних, че не зная за почивката, затова съм дошъл по това време, че една карта се издава за три минути и няма да ѝ струва кой знае какви усилия, но срещнах същия отказ.

Когато продължих да настоявам, касиерката стана и влезе във вътрешните служебни помещения.

Господин Московски,

гара Ихтиман се намира на 3 (три!) километра от града, през посочения ден температурата беше – 2 (минус два!) градуса, отоплено помещение за пътници на гарата няма.

И при тези вълчи условия (за клиентите на БДЖ, разбира се, защото на чиновниците вътре им е отоплено!) Вашата служителка реши, че трябва да стоя и да я чакам, защото – виждате ли - имала почивка (каква е тази почивка от цял час по никое време, е отделен въпрос!).

Вярно, след двадесет минути – в 10.10 часа – касиерката се появи, отвори гишето и ми направи картата.

Значи – можело да стане, значи няма проблем да стане!

Но явно трябваше преди това да се демонстрира кой решава как стоят нещата и кой трябва да бъде наврян в миша дупка, защото е имал нещастието да се окаже клиент.

Бюрократизъм в действие на гишето на гара Ихтиман!

Което лично на мене ми струваше двадесет минути напълно излишно чакане при нетърпим студ.

Питам се обаче, господин Министър, така ли трябва да бъде…

------------------------------------------------

Бележка за читателите на блога: Настоящото отворено писмо ще изпратя писмено до министър Московски с придружаващо искане за разглеждане на станалото и за вземане на мерки за предотвратяване на подобни бъдещи случаи.

„Това, което съм длъжен да кажа“

Тази песен на Вертински кръжи доста отдавна в главата ми.

Някои неща в нея се връзват добре с днешното време.

Макар че е писана през далечната 1917 година.

Самият Вертински си спомня: „Скоро след октомврийските събития написах песента „Това, което съм длъжен да кажа“. Песента е написана под впечатлението от смъртта на московските юнкери, на чието погребение присъствах“.

Легендата разказва, че авторът бил извикан в ЧК „да даде обяснение“ за изразеното съчувствие към враговете на революцията.

Там Александър Николаевич казал: „Това е просто песен и освен това не можете да ми забраните да изпитвам жал за тях“.

На което чекистите отвърнали: „Ако трябва, и да дишаш ще ти забраним“.

А ето я песента в интерпретация на група „Аквариум“.

В началото на изпълнението Борис Гребеншчиков казва: „За следващата песен е имало много спорове: за коя война е? Оставете… няма различни войни. Войните са, когато хората умират напразно. Каква война, кога е била, това, че песента е написана в началото на века – няма никакво значение…“

Аз не зная защо и кому е потребно -

кой на смърт ги изпрати с нетрепваща ръка…

И толкова безполезно, толкова зло и ненужно

ги спускаха във Вечния покой.

Равнодушните зрители мълчаливо се виваха в шубите

и някаква жена с изкривено лице

целуваше покойника в посинелите устни

и хвърли в свещеника венчалния пръстен.

Покриха ги с елхички, с кал ги затрупаха

и си отидоха в къщи да шушукат насаме,

че е време да се сложи край на безобразията,

че и така всички скоро очаква ни глад.

И никой не се сети просто да застане на колене

и да каже на тези момчета, че в бездарната страна

даже светлите подвизи са само стъпала

към безкрайната пропаст, към недостъпната Пролет.

Аз не зная защо и кому е потребно -

кой на смърт ги изпрати с нетрепваща ръка…

И толкова безполезно, толкова зло и ненужно

ги спускаха във Вечния покой…

Бонус: оригиналното изпълнение на Вертински.

Даскалска поезия за края на света

Ако искате да прочетете нещо наистина много сериозно и много силно, веднага идете ТУК.

Иначе, от мене – даскалска поезия.

Скоро не съм мъчил българския език, но краят на света е нещо, което няма как да бъде отминато с лека ръка.

Така че ето какво ми се получи след кратка десетминутна борба на перото с хартията.

В календара на маите няма измама

и светът ще се срине сред пепел и дим.

Но във свят по-различен ще има за двама

път, по който така, като тук, да вървим.

За цената не питам, тя е винаги тежка тежка –

плащаш с нерви, със болка и с кървава пот,

че обратното всъщност би значело грешка,

че обратното всъщност не значи живот.

Да настроим сърцата си с ритъм небесен,

две звезди да си вземем наместо очи,

и заслушани вечно във вечната песен

на простора, да търсим далечни лъчи.

Кой по Млечния друм тъй уверено крачи?

Кой усмихнат не гледа назад, а напред?

Календарът на маите нищо не значи.

От далечна галактика ще ви пратя привет…

Новото - добре забравено старо

Две снимки.

От две уж различни епохи.

Ама не са.

Снимка 1: Деца сурвакат Тодор Живков.

Снимка 2: Деца сурвакат заместник-кмета на община Ихтиман.

Комунизмът си отишъл ли?

Да имате много здраве...