Тази песен на Вертински кръжи доста отдавна в главата ми.
Някои неща в нея се връзват добре с днешното време.
Макар че е писана през далечната 1917 година.
Самият Вертински си спомня: „Скоро след октомврийските събития написах песента „Това, което съм длъжен да кажа“. Песента е написана под впечатлението от смъртта на московските юнкери, на чието погребение присъствах“.
Легендата разказва, че авторът бил извикан в ЧК „да даде обяснение“ за изразеното съчувствие към враговете на революцията.
Там Александър Николаевич казал: „Това е просто песен и освен това не можете да ми забраните да изпитвам жал за тях“.
На което чекистите отвърнали: „Ако трябва, и да дишаш ще ти забраним“.
А ето я песента в интерпретация на група „Аквариум“.
В началото на изпълнението Борис Гребеншчиков казва: „За следващата песен е имало много спорове: за коя война е? Оставете… няма различни войни. Войните са, когато хората умират напразно. Каква война, кога е била, това, че песента е написана в началото на века – няма никакво значение…“
Аз не зная защо и кому е потребно -
кой на смърт ги изпрати с нетрепваща ръка…
И толкова безполезно, толкова зло и ненужно
ги спускаха във Вечния покой.
Равнодушните зрители мълчаливо се виваха в шубите
и някаква жена с изкривено лице
целуваше покойника в посинелите устни
и хвърли в свещеника венчалния пръстен.
Покриха ги с елхички, с кал ги затрупаха
и си отидоха в къщи да шушукат насаме,
че е време да се сложи край на безобразията,
че и така всички скоро очаква ни глад.
И никой не се сети просто да застане на колене
и да каже на тези момчета, че в бездарната страна
даже светлите подвизи са само стъпала
към безкрайната пропаст, към недостъпната Пролет.
Аз не зная защо и кому е потребно -
кой на смърт ги изпрати с нетрепваща ръка…
И толкова безполезно, толкова зло и ненужно
ги спускаха във Вечния покой…
Бонус: оригиналното изпълнение на Вертински.
