Автор: Борис Акунин ("Любовь к истории")
Превод: Павел Николов
Някога в часовете по история ме учеха, че римската империя, а след нея много ранносредновековни европейски държави са приели християнството от чисто прагматични съображения. „Вертикално изградената“ религия с един Всевишен отгоре; идеята за смирение пред земната власт, която винаги е от Бога; контролът над душите на поданиците чрез дисциплинираната структура на духовенството – всичко това подхождало идеално за нуждите на централизираното управление. Тази логика ръководела и източите владетели, които приели исляма, азиатската разновидност по същество на същата система от вярвания.
Като не отричам изобщо огромната роля на вярата и църквата за духовното и културното развитие на цивилизацията, мисля, че за потребителското отношение на властта към религията моите марксистко-ленински преподаватели бяха прави.
За разлика от будизма, юдаизма или конфуцианството, които поставят ударението върху индивидуалното развитие, двете главни исторически вероизповедания, изградени върху принципа „по-малко мисъл и повече доверие на началството“, са съблазнявали във всички времена властимащите да вземат този ефективен инструмент в ръцете си.
Да оставим настрани „старата“ история, когато много монарси били наистина религиозни. Да вземем примери от близко време и такива владетели, които безусловно не са вярвали в никакъв Господ Бог: Сталин и Хитлер. Тези политически антагонисти били в началото враждебни към църквата, защото не искали да делят властта над душите с никаква друга инстанция. Но и двамата в труден момент разбрали какво дяволски удобно нещо е институализираната религия.
За това как Сталин през 1943 година направил рязък вираж от репресии срещу духовенството към опитомяване, знаете и без мене. Върховният вожд станал ласкав и зажаднялото за одобрение началство на РПЦ се хвърлило с възторг в обятията на „безбожническата власт“. Би могло да се намери оправдание във войната и патриотизма, но верноподаническият жар на църковните дейци не помръкнал и след Победата.
Реч на патриарха при погребението на Мустакатия: „Няма я вече великата, нравствената, обществената сила…“ Особено „нравствената“.
Хайде, няма да говоря за Сталин и РПЦ – това са общоизвестни факти.
По-добре е да разкажа как покровителствал „правилните религии“ в окупираните територии Хитлер.
През 1941 година, докато нацистите разчитали на светкавична война, нелепите вярвания на „недочовеците“ не интересували фюрера. Но когато станало ясно, че войната ще бъде продължителна, а в тила се разшавали партизаните, курсът по отношение на църквата се променил.
На войниците от вермахта по време на техните фашистки „поритинформации“ започнали да разясняват, че православието е полезна религия, защото учи туземците да се подчиняват на началството, и затова свещениците в никакъв случай не трябва да се пипат.
Сред духовниците се намерили много колаборационисти. Православната църква в „освободените територии“ оглавил митрополит Сергий (Воскресенский), до войната – секретар на Московската патриаршия.
Редом с „властта от Бога“.
В църквите се правели молебени за фюрера, от амвона се клеймели партизаните, а църковните вестничета печатали отвратителна антисемитска пропаганда.
В края на краищата митрополит Сергий бил убит при не съвсем ясни обстоятелства. През април 1944 година на литовско шосе неизвестни хора с немска униформа изпреварили автомобила на йерарха и направили на решето с автомати всички, които седели вътре, а едновременно с това убили и една случайна свидетелка. Не е известно кой е извършителят: партизаните, агенти на НКВД, прибалтийските националисти или германските спецслужби. Тайната останала неразкрита.
С исляма се получило още по-интересно. Следвайки древния принцип „разделяй и владей“, нацистите всячески се стремили за настроят малките народи от Съветския съюз срещу руснаците. С особена галантност немците обработвали планинците, защото им предстояло да си проправят път към каспийския нефт през Кавказ и враждебността на местното население можела да затрудни силно придвижването на войските.
Моллите нямали основание да обичат съветската власт. Част от мюсюлманското духовенство, прелъстено от немските обещания, започнало да се моли за победата на немското оръжие. Безбожникът и гяурът Хитлер бил провъзгласен за велик имам на Кавказ.
През ноември 1942 година, когато немското настъпление на юг се задъхвало, командирът на 1-ва танкова армия Фридрих Август Еберхард фон Макензен дори приел исляма. Но не зная дали при това е бил обрязан. А защо пък не? Нали е за делото.
Последователят на Пророка с нещо папахообразно.
Диктаторите – да вървят по дяволите, такава е циничната им работа. Но църковните дейци? Ако искрената вяра и дяволщината са абсолютно несъвместими неща, църквата и дяволщината са още по-несъвместими. Дяволите се завъждат под свода на храма всеки път, когато църквата започва да става част от държавата и да се ръководи от настоящите ѝ потребности.
