Три каскета

Моят приятел Джейсън има каскет.

Моят приятел Мат също има каскет.

Накрая и аз имам каскет.

Както пише в Писанието: "По каскетите им ще ги познаете".

Поговорка

Бойко Борисов в "Панорама":

- Който се страхува от мечки, да ходи в гората.

Хм! Аз го зная малко по-иначе, но щом бат` Бойко казва...

"Блог на деня” при Балтазар

Интересна инициатива е подел Балтазар Иванович. Номинации „Блог на деня”.

Няма да обяснявам подробно за какво става дума, като се придвижите по връзката, ще разберете. Най-добра информация се черпи от извора.

Само ще кажа, че подобни инициативи трябва да се подкрепят и аз ще съм един от тези, които ще участват активно.

Включете се и вие!

Грипна ваканция

Паниката е страшно нещо. А когато се подклажда и от медиите, особено в страна, в която властва почти железният принцип „Има го във вестника, значи е вярно”, резултатите не закъсняват.

Точно затова сега съм в грипна ваканция.

Началото на зимата надникна иззад баира и доста училищен народ се разкашля, разкиха и разсополиви. Моя милост също – адаптирам се към каране на велосипеда в студа. Нищо ново и никой нямаше да обърне особено внимание на това, ако не беше паниката около свинския грип. В резултат от която, кихне ли детето в къщи – остава да пази топлата стая.

И това обаче щеше да отмине. Но онзи ден гръмна бомба. По Вакарел се разнесе слух, че при нас има ученик, болен от свински грип. Още на часа някои родители дойдоха и си прибраха децата у дома, макар и здрави. Вчера надхвърлихме границата от 30% отсъстващи. Отсъстващи, а не болни от грип (?). И ето ни във ваканция.

За децата радост. За много от учителите - не. Защото това означава препускане после през пропуснатия учебен материал, което бие върху качеството на преподаването и обучението.

Аз пък се чудя друго. Догодина каква грипна епидемия ще бъде измислена? Имаше пилешки грип. Сега има свински грип. Защо тогава да няма маймунски грип? Някак си по-близко и по-родствено звучи.

Проекти

Въпросът с финансирането на разни инициативи в училищата на пръв поглед се гради върху принципа: „Пари няма, действайте!” Но само на пръв поглед. В действителност пари има, но никой не ги дава на готово.

В нашето вакарелско училище създадохме модерен кабинет по английски език, какъвто няма в нито едно училище на община Ихтиман. Парите дойдоха от защитен проект.

В работата си всекидневно използвам преносим компютър, който ми позволява да разнообразявам уроците, за да ги направя максимално достъпни и интересни за учениците. Компютърът е резултат от защитен проект.

Работя също така с мултимедиен проектор, постоянно свързан с въпросния компютър (прожектирам уроците си и ги развивам на екран). Проекторът е по линия на друг проект.

Мога да продължа списъка, но по-важното е, че не сме спрели с постигнатото до тук, а продължаваме с проектите.

В момента разработваме проект за училищна библиотека. С много справочна литература и всякакви книги, свързани с учебния процес. Там предвиждаме да има и филмотека (българска и световна филмова класика; документални, научно-популярни и игрални филми по отделни учебни предмети), и фонотека.

Работим паралелно и върху друг проект, заедно с едно чешко училище от Усти над Лабе, който трябва да осъществи посещения на наши ученици в Чехия и на техви ученици в България.

А вчера директорката ми вика:

- Има един проект, добър е, но нямаме много шансове да го спечелим. Дали да се захващаме и с него?

- Един герой на Жоржи Амаду – казвам – има златна максима: „Човек не може да спи с всички жени на света, но е длъжен да опита”…

Така че – ще опитаме. Пари има, както казах, но никой не ги дава на готово.

Министерски умници

Ето ви една мила картинка.

Ето ви още една.

Това са „произведения” на ученици от пети клас. Как и защо са стигнали до пети клас, след като трябва да са във втори (първи клас не се повтаря!), ще оставя този въпрос настрани.

По-интересното е, че в просветното министерство, където гъмжи от умници, на които умник Гюро може само да завижда, родиха гениалната идея учениците да не повтарят класовете до пети клас, независимо от постиженията им. Като резултат петите класове ще се напълнят с ученици, пишещи по горния начин.

А тръбим, че ще се борим с неграмотността. Глупости на търкалета!

Лудории и книги

Блага ми подхвърли един горещ картоф. Да разкажа за своето детство. Не за цялото, разбира се, защото за цялото сигурно ще надмина по обем някогашните десетки томове на другаря Тодор Живков.

Жалко, че снимките от детските ми години са всичките на село, иначе щях да направя един фоторазказ. Може би другото лято, когато си отида пак на село.

А сега, ако трябва да обобщя моето детство, мога да кажа: „Лудории и книги”. За книгите вече писах в „Библиотеката”. А лудориите ми бяха лудешки. Не зная защо, но все кървави истории се въртят в главата ми. Ето, мятам една цигла (защо, вече не помня) и улучвам главата на моя приятел и съсед Гочо. Гочо надува гайдата и хуква към тях, а след малко се появява с бинтована глава. Друг случай: моят приятел Пенко изстрелва от прашката си камък срещу мене (защо, също не помня, играли сме на войници може би) и ме улучва по главата. Аз надувам гайдата и хуквам към нас, а след малко се появявам с бинтована глава.

Вечно ходех с ожулени колене и рани по цялото тяло. Баба ме утешаваше: „Юнак без рана не бива”. Така де, ама аз нито бях много юначен (едно джезве кокали, което реве от най-малката болка), нито раните ми бяха като рани – по цели месеци не заздравяваха.

Между другото, често играех сам. Пресъздавах в игрите си прочетеното от книгите, в което моите приятели не можеха да ми правят компания: не ги бяха чели. Играех на индианци, на пирати (бях си направил на двора цял ветроход от сандъци, три кола за мачти и стари чаршафи за платна), на златотърсачи, на Том Сойер (обясняващ се в любов на Беки). Все едни такива лично мои игри. Иначе заедно играехме не „на книги”, а „на филми”. Не пропускахме филм (на село тогава даваха филми два пъти в седмицата, телевизия нямаше) и след това разигравахме съдържанието му, ако го харесвахме. А го харесвахме, ако не беше любовен, а „боен” (любим ми беше „Двоен обръч”, там имам адаш в изпълнение на Бата Живойнович; „Павле, не пуцай!” – още чувам тази реплика) или приключенски. Веднъж се скарахме с Гочо за разпределението на ролите. Не помня филма, но Гочо настояваше да играя някакъв шофьор (неизвестно защо тогава нямах добро мнение за шофьорите), плюс това отрицателен герой, а той искаше да вземе главната роля, естествено положителна. Аз се опънах, той също, накрая стигнахме до размяна на традиционни любезности. „Дий, Марко!” – виках аз (прякорът на Гочо беше Магарето). „Дядо попе, къде ти е килимявката?” – не оставаше длъжен Гочо (моят прякор беше Попа). Разсърдихме се и развалихме приятелството за около едни час. Толкова долу-горе ни държеше сръднята…

-------------------

Мога да разказвам още, но няма да ми стигне цяла година. Затова спирам до тук, а като си отида на село идното лято, обещавам не само фоторазказ за моето детство, но и цял цикъл от истории, свързани с него. Ще научите защо ме напердаши дядо след едно завръщане от пързалка, как за първи път разбрах, че Георги Димитров не е „добър чичко”, колко сълзи пролях, когато ме оставиха след часовете в първи клас да уча нотите по пеене и разни такива други шантави работи.

А сега прехвърлям топката на Балтазар и Господин И.