Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 38

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37.

38.

Тук атмосферата беше малко по-различна - форсираха боевата подготовка, предстоеше проверка на дивизията от някаква комисия към Министерството на отбраната. Всичките тези специални комисии не бяха, между другото, малко, но за войниците и низшите армейски чинове нямаха никакво значение. Затова пък висшето началство винаги изпадаше от тях в паника и изпращаше свои предварителни комисии. По такъв начин войската се ръководеше изцяло от комисии с техните проверки, контролни дейности и безкрайни съвещания, на които "ни духваха под опашките". Само нашият нов командир на дивизиона, подполковник Дятлов, беше винаги спокоен. Този влюбен в артилерията офицер и нелош математик си мислеше поради своята наивност, че главното за нас е да стреляме отлично, а не да плевим канавките в страх пред идването на комисията. Той ни тренираше всяка седмица, нас, командирите на батареи, по артилерийска стрелба, превръщайки ни спокойно, но настойчиво в професионалисти, в майстори на точния огън. Отначало това му се отдаваше, ние, трима негови подчинени, проведохме добре най-тежките и най-сложните батарейни стрелби по морски цели, което беше успех за целия дивизион. Командирът на дивизията можеше да бъде доволен и дори да разчита на някакво поощрение от началството. Но както е известно, дяволът във войската никога не спи, той винаги е на безсменно дежурство. Издебна дяволът и нашия дивизион - веднъж през нощта пламна казармата. Понеже тя, както всичко тук, между другото, беше дървена, до сутринта от нея не остана нищо. Хората се спасиха, но изгоря много оръжие, техника, различно военно имущество. А плюс това, когато пристигнаха пожарникарите, в огнището започнаха да се взривяват снаряди и наоколо засвириха осколки. Както се изясни после, това били скрити боеприпаси, които старшините държали в складовете си, за да не тичат всеки път преди имитационни стрелби за тях до складовете.

И досега не мога да разбера как нашият Дятлов не загуби заради този пожар пагоните си. А и ние заедно с него. Наистина, едно или друго нещо загуби немладият вече командир на полка, пенсионираха го. Може би това спаси другите. Що се отнася до мене, аз за пореден път подадох рапорт за демобилизация. Понеже по-раншните мои действия в тази насока не дадоха резултат, написах рапорта до министъра на отбраната маршал Малиновски, който беше депутат във Върховния съвет от нашия окръг. Това ми даваше право на специално обръщение. Дълго нямаше никакъв отговор и вече започнах да си мисля, че рапортът ми не е стигнал до маршала. Но в едно студено януарско утро ми позвъниха от Долинск, да отида незабавно в щаба на дивизията. Единственият път дотам беше затрупан и аз тръгнах по железопътната линия. Срещу мене духаше леден вятър, студът беше под тридесет градуса. Но аз вървях, като се радвах, че може би най сетне нашият депутат ще ме освободи от своята омръзнала ми армия, която вече се превръщаше за мене във вечно проклятие. Премръзнал и замръзнал, влязох в съответната стая на щаба, доложих. Младият с контешки вид офицер кадровик поразрови книжата на масата и намери това, което му трябваше. "Вие ли сте писали до Министъра на отбраната, маршала на Съветския съюз, депутата във Върховния съвет на СССР другаря Малиновски?" - "Да, аз писах". - "Получен е отговор. Чета: според този и този член от Конституцията на Съюза на ССР службата във Въоръжените сили на СССР е свещен дълг на всеки гражданин на СССР. Да се обясни на другаря В. В. Биков, че той като гражданин на СССР е изцяло длъжен да изпълнява изискванията на Конституцията на Съюза на ССР. Подпис: Министър на отбраната на Съюза на ССР, Маршал на Съветския съюз, депутат във Върховния съвет на Съюза на ССР Р. Малиновский. Разбрахте ли?" - "Разбрах". - "Разпишете се, че сте запознат..." Върнах се в своето селище сред тайгата разбит, сломен и потиснат. Отдавна вече разбрах, че да се измъкна от армията с добро е загубена работа. Остана един изход - скандал. Но за това беше необходим друг характер, какъвто нямах. Освен това, важно беше да не се прекали, та вместо да се демобилизирам, да не се озова пред трибунала. Като моя някогашен приятел Льошка Климау, който "си сръбна" един път здраво, насъска срещу често крещящия началник на щаба своята овчарка - огромния доста злобен Джим, и се изправи пред съда. От един затвор отиде в друг, още по-лош.

По пътя от службата срещнах един познат заместник по техническата част, който каза: "Чуден човек, намерил си на кого да пишеш! Какво сме ние за министъра, депутата и маршала. Ето и аз например. Служа от войната и все като командир на техническа рота. Веднъж дойде Малиновский да ни инспектира, събра офицерите - има ли оплаквания? И аз казах: не ни присвояват звания, петнадесет години съм капитан. Той на адютанта: запиши. Записа си. Чакам. През есента заповед за повишения. Параграф първи - звание полковник да се присвои... Параграф втори - звание подполковник... Трети - майор. Чакам, а моето име все го няма. Най-накрая - звание капитан да се присвои на командира на транспортна рота Степаненко, което ще рече - на мене. Станах, плюх и си излязох. Благодаря ти за грижите, другарю маршал. Така и си ходя - два пъти капитан". Мълчах, защото на мене не ми трябваше звание - трябваше ми да ме пуснат на свобода. Опротивя ми този рускояпонски Изток, искам у дома. Минаха вече четири години, а не съм получавал отпуск, изтормозих се в чужбина, тъгувам за моите хилави елши. За какво са ми тези дебри на тайгата, кедри и бамбук? И този воински безпорядък, гнет и дисциплина - искам у дома.

Но това бяха лични, субективни желания, а службата и реалният живот си искаха своето - сурово и конкретно. Всеки ден, както винаги в 9.00 - развод за занятията. Командирът на батареята трябва да отиде по-рано, да приеме рапорта на дежурния, да провери добре ли са оправени леглата. О, тези легла и тяхното оправяне, с което започваше всеки един ден! Проверяваха ги дежурните, старшината, командирът на батареята, а после и командирът на дивизията. И не дай, Боже, да ги провери освен това командирът на полка или началникът на щаба. Те вече непременно ще намерят, че някъде е криво или неравно и ще видят в това престъпление срещу държавата. Може да си отличен специалист във военната професия, отдаден на делото на "Ленин и Сталин", но когато в характеристиката ти бъде записано, че си недостатъчно взискателен към изпълнението на вътрешния ред, няма да видиш никакво повишение. Аз не исках повишение, така че веднъж завинаги плюх на вътрешния ред с неговите легла. Но това не значеше, че на него са плюли моите началници. Те изобщо не бяха плюли, а бяха съсредоточили върху това цялото си внимание, което записваха в характеристиките и свидетелствата на Бикау. От това може да се направи извода, че както Бикау се отнасяше към службата, така и службата се отнасяше към него. Взаимно не се понасяхме.