Немският наемник Гьоц и желязната му ръка

Източник: History Porn

Превод от руски: Павел Николов

Безпощадният немски наемник Гьоц фон Берлихинген обичал много приличните междуособици. Като войник под наем през XVI век, заедно със своята дружина от разпасани безделници и размирници, той се сражавал за всеки баварски херцог или барон, готов да предложи отлична схватка и тлъста сума.

Но понеже това ставало през XVI век и нашият герой се сражавал постоянно и доста увлечено във всяка една битка, до която можел да се добере, рано или късно, за такъв начин на живот би трябвало да си плати. През 1504 година, обсаждайки град Ландсхут в Югоизточна Германия от името на Албрехт IV, херцог на Бавария, двадесет и три годишният наемник бил ранен от оръдейно гюлле. Да каже какво точно е станало, никой не се наема. Според версиите на едни гюллето улучило меча на Гьоц, който му отсякъл дясната ръка. Други казват, че самото гюлле лишило с пълна скорост Берлихинген от любимия му крайник за пробождане на меки човешки тела.

Както и да е, но ръката повече я нямало и бедният рицар изглежда трябвало да се оттегли от битките. Или да намери начин и да продължи да се сражава срещу добро заплащане. По принцип можем веднага да се сетим какъв път е избрал наемникът. Скоро след нещастната среща с артилерията, Берлихинген се перчел със скърцащ и щракащ крайник.

Първият модел не бил сложен. Пластина с два шарнира, благодарение на които четирите завити като куки пръсти се придвижвали навътре и държали меча. Други действия тази ръка не предполагала. Протезата дори била детайлизирана, виждали се ноктите, фалангите и бръчките на пръстите.

Но понижената подвижност на новия блестящ крайник не могла да спре Гьоц. Стискайки меча в металната ръка, той продължавал да ръководи верния си отряд. Неговата завладяваща кариера е спомената дори в статията на доктор Шерон Ром „Пластична и възстановителна хирургия“ (Plastic & Reconstructive Surgery). Кариерата му се състояла в по-голямата си част от сражения, хазартни игри и даване на заеми. Благодарение на последното той си спечелил сред местните жители репутацията на своеобразен Робин Худ, застанал в защита на бедните селяни от угнетителите. Похищения на благородни граждани за откуп и нападения над странстващи търговци? Та това е само привична част от нещата.

След няколко години използване на удобния, но все пак неподвижен крайник, Берлихинген решил, че е време да направи ъпгрейд на протезата. Втората ръка, стигаща до лакътя и закрепваща се с кожени ремъци, се получила недодялана като конструкция, но затова пък била не по-малко гениална.

За разлика от първия модел в новата версия всеки пръст имал по няколко съединения, което позволявало да се стиска меча още по-силно. Което пък на свой ред позволявало на меча да се забива още по-добре в попадналите му войници, сражаващи се за чужди пари. С лявата си ръка Гьоц можел да променя по свое желание положението на пръстите, за да държи меч, перо или поводи. Вътре в ръката имало пружинен механизъм, благодарение на който пръстите оставали в нужното положение.

Втората ръка, рядък образец на протезиране през XVI век, се пази и до ден днешен в замъка музей в Ягстхаузен, родния град на Берлихинген. Примерът на гордия рицар, отказал да се огъне под натиска на обстоятелствата, вдъхновил дотолкова местните жители, че металическият крайник се озовал накрая върху градския герб.

Наемникът, спечелил си прозвището „Гьоц Желязната ръка“, продължил да се сражава до почетната шестдесет и четири годишна възраст. Той успял да участва в кампанията срещу Отоманскта империя, а през 1544 година се сражавал във Франция. В крайна сметка решил да остави кръвопролитното дело и написал автобиография. Повествованието за бойната му слава така си останало в ръкопис, когато през 1562 година Гьоц починал на осемдесет и две години. Еднорък воин през XVI век да доживее до такава значителна възраст е огромно постижение. Мемоарите му били публикувани едва през 1731 година. Похожденията на Берлихинген вдъхновили Йохан Гьоте. През 1773 година той написал „Гьоц фон Берлихинген“, пиеса за живота и приключенията на храбрия войник.

Пиесата се отнася доста свободно към истината и превръща Берлихинген в трагична фигура, в човек, който загива млад, в самия разгар на своите сили. Изобразен е като яростен воин, но при това нежен и чувствителен. Като обяснява на един монах защо подава лявата си ръка за ръкостискане, той казва: „Моята дясна ръка, макар да става за война, е неспособна да почувства допира на любовта. Тя е скрита под ръкавица, вижте, направена е от желязо“. Направо си представяме как Гьоц, след поредната кръвопролитна битка, започва да се терзае, че неговата протеза го е лишила от възможността да докосне бузата на някоя прекрасна дева с дясната си ръка.

Но най-запомнящата се сцена е станала с Берлихинген в реалния живот, когато се намирал в обсадения замък Ягстхаузен. На заповедта да се предаде, рицарят отговорил: „Er aber, sag's ihm, er kann mich im Arsche lecken“, което буквално означава: „Кажете му, че може да ме целуне по задника“. Тази рядка по това време фраза е известна днес сред немците като „швабско приветствие“.

Горните безсмъртните думи са изсечени под мемориалната плоча с барелефа на Берлихинген, намираща се във Вайзенхайм. На барелефа рицарят притиска към сърцето си своята желязна ръка в очакване на поредната схватка.