Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 36

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35.

36.

Това беше ужасно морско пътешествие на няколко сухопътни офицери с малък военен кораб през бурното Охотско море. Морската болест ни изкарваше вътрешностите, докато се търкаляхме, неспособни да се изправим, в смърдящия отсек, като се крепяхме колкото сили имаме с ръце и крака за някакви тръби. Подмятахме се безмилостно на всички страни. Цяла нощ отгоре се чуваха псувните и виковете на екипажа, който се бореше за живота на кораба. Като пристигнахме в Корсаков, се оказа, че моряците са имали право: можели сме да потънем - толкова лед се беше наслоил по горната палуба, по принадлежностите и мачтите. Как не сме се обърнали с дъното нагоре, един Бог знае.

За началото на учебните занятия, разбира се, закъснях, офицерите се бяха занимавали вече месец във военното градче Южно-Сахалинск. В класната стая ме сложиха на последната маса и нашият ръководител подполковник Емелянов долго ме наричаше Баранов. Защото по време на предишния курс там седял някой си с фамилия Баранов. Между едното и другото животно няма голяма разлика (Бикау от "бик", Баранов от "баран", рус. "овен" - бел. прев.). Тук ми се наложи да се занимавам основно с математика, която, разбира се, не бях доучил в училище. А без математика в артилерията, както се знае, няма какво да се прави. Нижеха се седмици и месеци работа с учебниците, над логаритмичните изчисления, по теория на вероятностите. Артилерийска стрелкова подготовка в пълен обем - изчисляване на данни и стрелба по наземни и морски цели. Отначало, разбира се, с имитационни средства, а с наближаването на есента и на полигон. Някак си постепенно тази наука даже ме завладя, а когато нещо ме завладее, аз му се отдавам изцяло. Там се бяха събрали различни офицери, от различни части - от Чукотка до Сахалин. По-голямата част от тях - неотдавнашни фронтоваци от европейските окръзи. Мнозина от които не искаха да служат, но бяха принудени, защото да се изтръгнеш от войската доброволно не беше възможно. Някои, наистина, се стараеха в службата, сред тях и моят земляк Иванау. Беше умен, образован офицер, добър математик, но имаше прекалена склонност към справедливостта. А това вече не е даже недостатък, а пълен цайтнот и не само за офицера. Там разбрахме също така за трагедията на Парамушир, която при нас, на Кунашир, отзвуча само с повишаване на водното равнище. Цунамито на Парамушир помело с два удара откъм морето едно село и с него един танково-самоходен полк. Самоходките били разхвърляни по целия бряг, а стотици хора се озовали в студената океанска вода, където умирали от студ, ако се държали за нещо. На помощ им дошли американски военни шлепове, но от Москва пристигнала радиограма: да загинат, но помощта на американците да не приемат. Не помня някой офицер от нашата група да одобри тази глупава заповед. Макар че никой не каза нито дума против. Един офицер от Далечния Изток разказа как е живяла там войската по време на войната. Разбира се, гладували (но къде не гладуваха?), униформи и обувки изобщо не им давали. Войниците изтегляли лико и си плетели лапти. Дисциплината обаче била желязна, за това се грижели тиловите генерали. Войските командвал генерал Апанасенко. Веднъж същият този офицер трябвало да отиде при жена си, която се намирала в родилния дом на двадесет километра в селото. И ето че върви пеш в калта, есен е, ръми дъжд. Внезапно го настига един "уилис" и в него седи генералът. "Къде отивате?" - "В селото". - "По каква работа?" - "Жена ми ражда". - "А нямаше ли нещо да те закара?" - "Командирът не даде, горивото е малко." - "Хайде, сядай". Седнал. Но шофьорът не тръгва, чака. И тогава генералът се обръща и казва: "Ти какво, сополивец такъв, не можеш ли да откажеш, когато те кани съветски генерал? Вън от колата!" Изскочил офицерът като попарен, а "уилисът" дал газ и продължил по пътя.

Такъв е съветско-генералския етикет.

Учебните занятия по артилерия дори ме увличаха, за това не малка заслуга имаше подполковник Емелянов, който умееше да предизвика любопитството ни и да ни заинтригува. Този армейски математик се опитваше дори да докаже триста години недоказаната теорема на Ферма (an + bn = сn). Но не учехме само артилерия. Имаше много други предмети, сред които и (не второстепенна по значение) политическа подготовка. Живеехме в казармена обстановка - легла на два етажа в огромна казарма, с твърдо разписание на деня, за изпълнението на което следеше пак един зверовит майор. Особено досадна беше утринната гимнастика, на която изкарваха всички, независимо от времето - в дъжд, сняг и мраз. И разбира се - строят. За занятия, от занятия, към столовата и към клуба. Злостно ни припомниха нашата училищна младост и неумиращата традиция на пруско-руската сурова подготовка.

Едно събитие от това време не можех да не запомня завинаги. Когато през един сив мартенски ден в клас влезе нашият преподавател подполковник Емелянов и с явно престорен трагичен глас обяви, че преди един час е починал великият Сталин. Всички станаха, постояха с каменни лица, а аз си казах на ум: "Слава тебе, Господи! Може би поне сега нещо ще се промени към по-добро". Но уви, промениха се малко неща.

Бериевската амнистия, която беше обявена незабавно, напълни далекоизточните градове с маса бандити, убийци и злодеи, които бяха пуснати най-напред. Политическите пускаха след обстойна сортировка, а тези, социално близките, като се озоваха на свобода, се заеха дружно за привичната си работа. До пролетта не можехме да се покажем в града - грабеха и убиваха даже офицери.

Политическата подготовка, а и войсковата политика изобщо, както и по-рано, беше насочена към противопоставяне на англо-американския империализъм. Продължаваше укрепването на отбраната на Курилите, към които се насочваха все повече и повече войски и боеприпаси. Цялата брегова линия на островите беше обхваната от гранична служба, изградиха сложна система за радиопеленгация и радиозаглушаване. Нищо нито от "Гласът на Америка", нито от БиБиСи, нито от "Свобода" не можеше да се чуе. Всичко това въздействаше по определен начин върху настроението на офицерите, което беше далече от оптимизма. Въпреки надеждата... Не видях някой от моите еднокурсници да плака за смъртта на вожда. Повечето мълчаха упорито.

Точно тогава дойде време да завършваме. По всички предмети имах петици (най-високата оценка в съветската система на оценяване - бел. прев.). Последната на полигона изпитна задача - стрелба с рикошет - изпълних отлично и получих червена диплома (специална диплома, с червена обложка, която се дава само на отличници - бел. прев.). Но каква полза от това? За какво трябва да се хабят в живота време и сили, ако става въпрос за нещо напразно, което не може да се реализира. Или не трябва да се реализира? Освен на война? Но войната за нас свърши, вече се навоювахме. Не прилича ли това, което учихме, на размахване на юмруци след жесток побой? А главното е, че това не е лошо: по-добре е да размахваш юмруци, отколкото да проливаш кръв. Но защо тогава е всичко това, с което се занимаваме? И с какво се готвим да се занимаваме? И защо съм тук аз, като изобщо нямам намерение да правя военна кариера, а само си мисля как да се измъкна от този далечен край и да се върна в родината. Аз и на Сахалин отидох с такава цел, мислех си: оттам е по-близо до дома. Оказа се, че не е по-близо, а е още по-далече. Такива мисли ми идваха, когато плавах по морето отново към своя остров. Другите офицери получиха след курса нови назначения, някои с повишение. Аз не получих нищо и се връщах на предишното си служебно място.