Чужди в своята страна

Автор: Николай Кобляков

Превод от руски: Павел Николов

Коментарите, които запълниха социалните мрежи след появата на филма на Фонда за борба с корупцията на Алексей Навалний за прокурорско-бандитския клан на Чайките (става дума за генералния прокурор на Руската федерация Юрий Чайка и неговите приближени и роднини – бел. прев.), могат да се сумират с две думи: „Нищо ново. А какво може да се направи - всичко е безполезно“. Разговаряйки с хора в Русия – близки и далечни, но живеещи там, с тези, които напълно осъзнават, че в страната няма законност, и не правят нищо да поправят положението, се опитвах мъчително да си спомня: какво ми напомня ситуацията, когато един властово-бандитски клан се отнася безразлично не само към извършените престъпления срещу собствеността и държавния ред на управлението на „своите“, но и срещу свободата на личността (убийството на децата в Краснодарския край), а обществото функционира търпеливо, без да се опита да направи нищо по въпроса? При това и президентът, и премиер-министърът обясняват на обществото: „Ще видим как стоят нещата, но как и кога – сами не знаем“. „Сами“, а не според закона на страната, на която са премиер и президент. Този закон, тържеството на който генералният прокурор, чиито сътрудници и роднини имат общи имуществени интереси с убийците на децата, трябва да гарантира.

Аналогията дойде – страшна, но точна: „немците са в града“. Моята баба ми е разказвала, че през 1943 година в нейното село, окупирано от вермахта, един немски офицер застрелял дванадесетгодишно момче, което ловяло риба в езерото на бившето риборазвъдно стопанство, върнато на дошлия с немците помешчик. Жално им било за момчето, но на никого от селяните даже не му хрумнало да се обърне към немската комендатура в Пятигорск и да се оплаче: какво да се прави, немците са окупатори, на тяхна страна е правото. Някой, по думите на баба ми, даже казвал: така трябва, иначе няма да се отучат да крадат. Паралелът е пряк: днес прокурорско-бандитското съдружие убива деца за свои цели, а повечето от гражданите възприемат това като зло, но като неминуемо зло. Някой даже разсъждава, че при бандата на Цапок (действала в Краснодарския край под покровителството на милицията и прокуратурата – бел. прев.) все пак е имало някакъв ред.

Примерно същото обяснявам сега на моите френски партньори и сътрудници, които искрено не могат да разберат как руски държавен чиновник от високите етажи, уловен да злоупотребява със служебното си положение, не си е подал досега оставката или поне защо тълпи научили за това граждани не са излезли на улицата с искане на тази оставка.

Моята страна е окупирана. Не е важно, че езикът на окупаторите е руски, важно е, че те имат за себе си свои закони. Че руското общество е приело това. Както е било и у вас във Франция през 1939-1944 година: нали народът също не е излизал на улицата, когато френските деца с юдейска вяра са били изпращани в лагерите на смъртта? Макар всички да разбирали, че немците и администрацията на маршал Патен вършат престъпления. Французите се обиждат, но образът на една окупирана Русия им позволява да разберат ясно какво става в моята родина и защо руското общество търпи това.

Впрочем, като зададох този френски въпрос – „Защо, знаейки, че прокурорите вършат беззакония, не излизате на улицата или поне не разпространявате филма на Навалний по своите ФБ профили“ – на своите роднини, живеещи в Русия, получих следния отговор: „Ако излезем, няма да помогнем на никого, нищо няма да се промени, а ще си създадем лични проблеми. Сега си имаме други грижи: Работата, Семейството, Родината“. Казано именно в тази последователност, в каквато е било написано на патеновските агитационни плакати от окупационното време: Travail, Famille, Patrie. Сигурно долу-горе така са отговаряли на руските и френските нелегални уредилите се на работа в окупационната администрация техни приятели при предложение да разлепят позиви.

Фашистите и народите в окупираните от тях страни живеели по различни закони. Разбира се, вермахтът имал свой съд – за престъпления срещу своите немските войници били наказвани. Но за кражби, за насилия срещу местното население отговорността била по принцип различна. Точно такова е сега положението в Русия: принадлежността към клана на Путин прави чиновника или бандита независим от съдебната система. Разбира се, ако Чайка открадне нещо от шофьора на Путин или не накаже навреме някой, който е обидил децата на Песков, щяха да се справят с него много бързо. А да се търси отговорност от „своите“ за това, че са снизходителни към убийствата на обикновени деца, не е задача на „вътрешното разследващо правосъдие“.

При това населението, обикновените хора, разбират прекрасно какво става. И да се обвиняват в това, че не излизат на улицата с открити искания за оставките на прокурора и на президента, е все едно да се обвиняват жителите на окупираните съветски села и градове в това, че не са станали нелегални и, рискувайки живота и свободата си, не са се сражавали срещу фашистите. Нали не е имало нито един случай на пълно самостоятелно освобождение от нацистката окупация по време на Втората световна война – даже поляците и югославяните не са успели.

Положението е тъжно. Освободители отвън не се предвиждат, а мнозинството от икономически активното население си сътрудничи с окупаторите и не желае много да се смени властта. Затова рано или късно ще му се наложи да отговаря заедно с нея. Очевидно е, че ако прокурорите вземат подкупи, някой им дава тези подкупи. По действащото за обикновените руски граждани законодателство за виновни в корупционни престъпления (когато и ако Навалний и Co дойдат на власт) ще бъдат признати и окупаторите, и колаборационистите. Иначе казано – и чиновниците, и успешните бизнесмени, защото успешен бизнес без връзки с държавата в днешна Русия е невъзможен. А успешни връзки с държавата са възможни само при наличие на корупционни връзки с чиновника, представляващ държавата в конкретния бизнес случай.

И ето че пише предприемачът Арас Агаларов статия, в която призовава колегите си от бизнес елита: „Опомнете се. Сега наистина не ни е добре. Санкции, понижава се курсът на рублата – и всичко това заради тази власт. Но ако ги изгонят, ще изгонят и нас. По-добре временни загуби, отколкото страх от постоянна криминална отговорност“. И елитът възприема. Разбира се, никой от значимите олигарси (и като следствие, зависимите от тях бизнесмени от по-малък калибър) не подкрепи открито Чайка. Но никой също така (дори и само заради реклама, като Агаларов) не написа писмото с искане прокурорът да бъде отстранен и съден!

На пръв поглед днешната скръбна ситуация не ни дава право да вярваме в светлото бъдеще, защото окупаторите са успели вече да прокарат за населението ясно видимите линии с червени флагчета, които на практика никой не се кани да пресича. Осъждането на гражданския активист Илдар Дадин прилича, разбира се, много на показен разстрел на партизанин, хванат да разлепя позиви. Всички – и населението, и окупаторите – разбират, че за такива неща не се разстрелва. Но населението ще си замълчи, защото му е демонстрирано нагледно: този, който се осмели да си каже мнението, няма да види добро. А окупаторите, като виждат такава покорност, ще повярват в своята безнаказаност.

Но трябва да е ясно: на щикове дълго не се седи. Годното в краткосрочна перспектива може да се окаже проблематично за дълъг период от време. Разбира се, ако борещите се с окупаторите представители на населението приложат адекватна стратегия за действие. Активната опозиция (Навалний) трябва преди всичко да разклати съюза на прокурорите с бизнесмените, а за тази цел да предложи например ясна схема за декриминализиране на даването на подкуп (всеки подкуп е изнудване; в съответствие с тази временна правова доктрина престъпление извършва само този, който взема подкупи). Това ще позволи на всеки, от когото който и да е представител на властта – от катаджията до прокурора, иска подкуп, да свидетелства срещу окупатора, без да се страхува, че ще се окаже негов съсед на подсъдимата скамейка. Това ще позволи да се създаде „освободителна армия“ вътре в окупираната страна. Руската опозиция трябва да помни: окупацията на Путин няма да свърши с идването на съветски войски. Те няма откъде да дойдат – свободна територия в Русия не остана.