Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 30

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29.

30.

През февруари съвсем неочаквано ми дадоха отпуска и аз се втурнах към родината. Трябваше да пътувам през Кривой рог, Харков и Гомел. На гарите при прехвърлянето беше ужасно - тълпи хора, военнослужещи и цивилни, старци, жени и деца, опашки и блъсканица... Добрах се някак си с куфара до Подсвиле, където знаех, че работи в едно счетоводство сестра ми Валя, събудих я през нощта - разбира се, на канцеларските маси, където нощуваше с една приятелка. Сутринта заедно се отправихме по заснежения път през гората към Кубличи. По пътя Валя ми сподели своята обида, как след немския плен я изпратили в Източна Прусия - да докара крави за колхоза. Месец или повече гонели едно голямо стадо, доили го и го пасели по пътя, бранели го и го пазели, самите често гладни и премръзнали. Но трябвало да търпят, защото им обещали, че като докарат стадото, ще им дадат по една крава - нашата Окулярка я изяли през 43-та партизаните - и сестра ми търпяла. Но като ги докарали, се оказало, че кравите са необходими за развитието на колхозното животновъдство и краварките останали с пръст в устата.

У дома се радваха, че всички са живи, къщата е също така цяла, не е изгоряла. Но няма хляб, заделили са малко картофи за семе, но не се намира вече нито мляко, нито месо. Не останали даже кокошки, които някога преди войната бяха главни крепители на бедняшкия бюджет. Вечерта дойдоха съселяни, неотдавнашни партизани, разказваха как са преживели войната. Колко мъки и обиди са претърпели! От немците, от партизаните, от народниците (членове на организацията Беларуска народна самопомощ, която сътрудничи на немските окупатори - бел. прев.)... Също и от някои местни, особено от тези, които до войната били съветски активисти, а по време на войната не пропуснали се поставят в услуга на окупаторите. Но какво да се прави, на кого не му се иска да живее? Като на предишния наш председател на колхоза Егор, който беше пленен. Държали пленените в лагер край Лепел, местните пускали вкъщи. Жена му отишла за него, но Егор не я послушал, не си отишъл у дома. Казал, там веднага ще донесат, че съм комунист, ще ме ликвидират. А тук малцина ме знаят, може и да доживея до края на войната. Не доживя до края на войната нашият председател Егор, умря в лагера.

От моите училищни приятели не беше останал почти никой - кой намерил смъртта си като партизанин, кой като полицай (мобилизиран в началото на окупацията), кой бил убит на фронта след освобождението. Някои от младите, които не се бяха демобилизирали, продължаваха да служат. Други преминали всичките кръгове на ада - мобилизацията през 41-ва, плен и концлагер, после - освобождение, на фронта и отново лагер - този път наш, на север или в Сибир.

Отидох в районния център Вушачи - трябваше да бъда заведен на отчет във военния комисариат. Натам ме закараха, а назад вървях пеш през нощта. Едва стигнах, не успях да замръзна. Защото пих у някогашния си приятел Миша. Той, като онзи мой саратовец, още в армията се беше погрижил за следвоенната си кариера и сега работеше в районния комитет на партията. Но той беше по-голям от мене, по-опитен, а най-вече - предвидлив. Това се виждаше още от детските му години, когато, получавайки районния вестник, започваше да го чете от уводната статия. А аз бях свикнал да чета винаги от края, от четвърта страница, където печатаха външните новини. Уводната статия оставях без внимание.

Моето пристигане в родината след седем години небитие не можеше да остане, разбира се, без вниманието на местното НКВД. Започнаха да наминават тукашните секретни сътрудници, които бяха много любопитни да разберат къде съм бил по време на войната. (Дали не съм бил в плен?) Една жена ми каза: "Аз тебе те видях, когато немците бяха тук". Къде си ме видяла? "Не помня къде, но май те видях. С една такава пилотка..." Може би имаше такива, на които им се налагаше да крият нещо, и такива, които да ги разобличават. А моята война, макар че беше далече оттук, щялата беше пред свидетели. В плен не съм бил, на окупирана територия не съм живял. Не така добре беше провървяло на моя приятел Коля, който едва ли не цялата война беше прекарал в Заксенхаузен, работил в мините в Австрия, а след това даже воювал малко на фронта. Като се демобилизирал, не се върнал вкъщи, а отишъл в Рига, където живее и до днес. В спокойствие, благополучие и без сериозни проблеми.

Татко ме попита за моите планове - какво ще правя по-нататък? Казах, че искам да се демобилизирам и да се върна у дома, в Беларус. А той каза: трябва ли? Все пак там, в армията, макар да е трудно, хранят. А тук, като доядем картофите - глад. Като преди войната. Сега на свой участък не можеш да засееш - не е като по време на войната. Вече изораха и междите...

Пътувах назад към Николаев с болезнено чувство на разочарование, осъзнал остро това, че не намерих в родината целебното душевно спокойствие, към което се стремях в своите 22 години. Околният свят ми се струваше неуютен, непригоден за щастие по време на войната, малко пригоден и в мирно време. Съвсем не такъв ми се стори той в деня, когато свърши войната. Но светът много бързо ми навря муцуната в дупката на живота. Как да се измъкна от нея?

Чувствата ми мрачнееха и от това, че там, в Николаев, си имах момиче, с което исках да се събера. Там то имаше жилище, роднини, всички работеха в корабостроителния завод, казаха, че като се демобилизирам, мога да се настаня у тях. Но точно това не исках, защото исках у дома, в Беларус. А като погледнеш - къде да го заведа в Беларус? И намерението ми изстина бавно, като пепел в догорял огън.

Върнах се в Николаев отчаян и смутен.