Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 26

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25.

26.

А на едно друго място, като заехме огнева позиция на края на един град, почукахме на вратата на една близката къща. Отвориха ни веднага - на прага стоеше девойка с бяла престилка, която попита на руски какво искаме. Това ни учуди много и ние на свой ред я попитахме дали е рускиня. Да, беше отговорът, рускиня е. Но тук живее един господин професор, стар е и моли да не го безпокоят. Но коя е тя и защо е тук? От Днепропетровск е и служи у господин професора , който е изцяло цивилен човек и се държи много добре с нея. Това ни учуди още повече: тази наша землячка защитаваше един немец. И изглежда няма намерение да ни пусне в заможната къща. Това вече ни възмути. Някой от нас повиши глас, някой се хвана за пистолета. Тогава моят приятел, също взводен, Валка Бахтигозин каза решително: стойте, оставете! Тръгнахме си обратно... Тръгнахме си оттам, намерихме си друго пристанище, където никой не ни спря. Не ни покани, но и не ни спря. После попитах Валка защо защити землячката, и Валка каза, че в Европа трябва да се държим като цивилизовани хора, а не като хищни азиатци. Запомних това. Както и самия Валка - най-младият от нашите взводни, далечен наследник на полски заточеници в Сибир, роден в град Ачинск, един син на майка си, която едва ли не всеки ден му пращаше на фронта номерирани писма и го молеше да прави същото - тя работеше като счетоводител. Валя не правеше така, макар че беше добър по характер и обичаше майка си. Началството недолюбваше прекалено младия и някак си нехарактерен за взводен командир момък. А аз го обичах. След войната от всички наши ветерани най-много исках да открия Валя Бахтигозин, но напразно...

Беше вече май, цъфтеше люлякът. Стояхме до малко планинско градче или може би голямо село, през което преминаваше асфалтирано шосе. Бяхме заели позиции зад една дъскорезница, мястото беше уединено. Немците зад селището стреляха рядко с минохвъргачки, разрушавайки последните оцелели къщи. Намерих в дъскорезницата един велосипед и се научих да го карам - като дете не ми се случи. Веднъж се засилих по хълма и на завоя блъснах неочаквано онзи смершовец. Двамата полетяхме на асфалта, панталонът на капитана се скъса. Като се изправи, той започна да ме сапунисва яко и ми напомни за моите приказки под огъня в полето, за които не беше забравил. В този момент се уплаших, защото мислех, че капитанът не си ги спомня вече. Но ми се размина. Скоро го преместиха някъде, на негово място дойде друг - този път от танковите войски. Макар че те носеха отличителни знаци по избор - каквито им харесат. Така настъпи седми май. Ние сме все до онова селище, пехотата е също в западния му край. Американците са още далече. И ето - през нощта нашите радисти чуват, че утре ще се подписва капитулацията на Германия. А ние получаваме заповед: в 19.00 атака на немските позиции. Да се подготвим за атаката, да се поставят оръдията на право мерене, да съпровождаме пехотата с огън и придвижване напред. Е, най-напред написахме писма до домовете си, отиваме, значи, да се бием за последно. Ако нещо стане... Психическото ни състояние е повече от отвратително, защото вече се бяхме нагласили за мир, появи се надежда, че сме оцелели. А ето че... Наистина, проточихме времето с още един час, но тогава след кратка артилерийска подготовка се вдигна пехотата. А немците не стрелят, ето ти чудо! Когато пехотата стигна до вражеските окопи, те се оказаха празни. Немците бяха офейкали. И началството заповяда да закачим оръдията за камионите и да ги стигнем. Но без пехотата. Ако стане нещо, сами да бъдем пехота. И артилерия също. Какво пък, тръгнахме. Пътувахме през цялата нощ и сутринта. Догонихме немците. Навсякъде всички пътища бяха задръстени с немски колони - пехота, артилерия, - всички отиват на запад, да се предадат на американците. На нас не искат да се предават. А ние и не ги вземаме. Получихме нова задача - да се свържем колкото се може по-бързо със съюзниците. А тези просто ги подминаваме. Някои от немците мърморят "Хитлер капут" и вдигат ръце. Които имат часовници на ръцете си, нашите им ги вземат. Часовниците са най-популярен трофей. Някои от тях разоръжаваме. Особено тези, които са с есесовска униформа.

Стигнахме до река Енс в Централна Австрия. Това беше последната ми граница през тази война. Зад реката са американците. Слязохме на една поляна от безразборно спрелите камиони, започнахме "срещата". Не ни пуснаха на другата страна, затова пък американците дойдоха свободно на нашата. Някои от тях имаха славянски произход (преди всичко полски), а ние имахме момчета от Западна Беларус, които разбираха полски, по такъв начин установихме връзка. Те ни подаряваха своите часовници, запалки, разни дреболии - за спомен. А ние какво можехме да им подарим - звездите от пилотките си. Но се намери вино и се напихме добре заедно - победителите от различни армии и националности. И всички заспахме в каросериите на нашите студебейкъри. Началството изчезна някъде, може би при тяхното началство, за всеки се намери своя компания.

През нощта се събудих и отидох в града. Един такъв малък град, но кокетен, както всички техни градове. И неразрушен, цял. Гледам на едно място светлини от фарове и наши войници правят нещо. Оказа се, че там е градският продоволствен склад. Момчетата донесоха една противотанкова граната и я метнаха по катинара - вратата рухна. А там купища сандъци и чували - алкохол, консерви, брашно, шоколад... Започнаха да товарят. Аз също изтичах при своите, докарах студебейкъра. И се натоварихме. Не оставихме с празни ръце и австрийците, които дойдоха при победителите. Те не живееха сито, хранеха се с купони. Идва един дядо с паничка, иска разрешение да я напълни с брашно. Какво е една паничка, казвам му - вземи чувал. Казва - тежък е. Но подлага превития си гръб, войниците му качват един чувал брашно и дядото си тръгна, поклащайки се. Станахме добри, не ни се свидеше чуждото имане... Може и добре да постъпвахме - това беше нашата нощ, нощта на победителите. Денят след нея вече не ни принадлежеше. През деня се появиха големи началници, изгониха всички чужденци от нашия бряг на другия, поставиха на моста тройна охрана. Никой - ни натам, ни насам. А ние така мечтаехме да почерпим с награбеното нашите съюзници. Не можахме.

Полкът беше отведен бързо в тила край град Леобен, където в гората най-напред заповядаха да бъде предадено всичко, което взехме през нощта. Понеже не дочакаха да го предадем доброволно, началниците дойдоха сами и разтовариха от камионите нашите запаси - бутилки, сирене, шоколад. Казаха, че ще си ги получим по реда за раздаване на продоволствия.

Не получихме нищо. Сандъците отидоха в тила.

След няколко дена построиха полка на една поляна в чест на победата. Определиха кой е най-старият (не по възраст, а по време на престой в полка), кой е най-заслужил (иначе казано - с най-много награди). Най-дълго беше служил в полка началникът на финансовата част, а най-награждаван беше командирът на моето оръдие старшина Лукянченко. Заслужено беше получил наградите си този възрастен вече син на селянин от някои си краища на Кубан. Командирите на батареите имаха по-малко награди, взводните още по-малко. Орденът "Червена звезда" беше обичайната награда по време на войната. Аз също имам. А Валка Бахтигозин така и не го наградиха с нищо. Преди всички казваха - млад е, ще успее...

Но ето че войната свърши.

След ден-два - нова заповед: да се приготвим за марш. Къде? Казват, май чак в София. През Унгария, Югославия и Румъния. По следите на скорошните боеве. Проточихме по пътя колоната, но преди да потеглим, началството тръгна да изтръсква камионите. Командирът на бригадата каза: "Вас, вехтошарите, през цяла Европа няма да ви карам". Отново заповед: да се предаде всичкото имущество, продукти, нищо освен боеприпаси не трябва да има в каросериите. Започнаха да конфискуват. Стари ветерани, преминали през цялата война, на които всичко в родината е унищожено, децата им са голи и жените им са гладни, едва ли не със сълзи на очи молеха: позволете ни поне тези обувки да занесем. Поне тези подметки за ботуши. Нищо не се позволява. Тогава от камионите започнаха да хвърлят всичко в реката, която течеше до пътя, и по нея започнаха да плават дрехи, китари, сандъци с провизии, че и бутилки. Да пропадне, но няма да го дадем. Макар че и даденото стигаше. Само началникът на политическия отдел вече от България изпрати три сдудебейкъра в Одеса, където живееше семейството му. Не изостанаха от него и другите началници, сред тях и новият началник на отдела за контраразузнаване смерш.

(Следва)