Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 28

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27.

28.

Хората са забелязали отдавна, че бедата не идва сама, бедата обича да е в компания. Макар че бедите, идващи след първата, се възприемат вече по друг начин, понякога с хумор, със заядлива самоирония. Както се случи с моя мундир, който за младия армеец винаги означава много. Иска ти се да изглеждаш "като всички", смяташе се за недостойно, ако те сочат с пръст. Още повече в града.

Тогава в София се сблъсках точно с такива проблеми: нямах приличен мундир. Още в Австрия, като си свалях гимнастьорката, ѝ откъснах яката, която беше изгнила през зимата. Дадоха ми от подменния фонд употребявана. Сносна в общи линии гимнастьорка, но с две кръпки: отзад на лявата лопатка и отпред на гърдите - вероятно свалена от убит. Шинелът ми беше с обгорели поли, защото стоеше в камиона, а когато се промъквахме през Унгария, камионът се запали и оттам успяха да измъкнат само него. (В мешката изгоря албумът с рисунки. Защото рисувах...) И ето че дойдох в София с този обгорял шинел. През лятото нищо, но дойде есента, захладя. Стоя веднъж на Орлов мост само по гимнастьорка, чакам автобуса за Пловдивското шосе. А вече е студено, вали рядък снежец. Край мене минават българи, чувам да си казват: "Братушка - сибиряк, сибиряк..." Целият съм премръзнал, а те мислят, че съм закален, че ми е топло, защото съм сибиряк.

За да се справя с положението, си купих шинел от един български генерал. Българската армия беше разпусната, офицерите уволнени. А униформата им беше като униформата в царска Русия, само че с шест копчета - подобна на нашата. Шинелът беше добър, само че с едни не малък дефект - червена подплата. Но ако се загърнат добре полите, няма проблем. Само дето е прекалено изискан материалът, от който е ушит... За първи път облякох шинела по време на отпуск, когато с един приятел и приятелката му отидохме на поход до Витоша. Цяло лято гледахме тази прекрасна планина до София, а да се качим на нея не ни се случи. Добрахме се там през зимата, по снега и като се уморихме много, пренощувахме в една ловна хижа. Моят приятел старши лейтенант Володя с приятелката си остана, а аз трябваше да успея сутринта за развод. Затова на разсъмване се наложи да сляза от планината. Бързам по шосето, но чувствам, че закъснявам и точно тогава - "уилис" и в него командирът на бригадата. Е, спря - сядайте! Седнах, пътуваме.

Стигнахме до портала, исках да се измъкна, за да успея за строя, защото бригадата беше вече построена на плаца, чакат бригадния командир. А той ми казва - почакайте! И ме води на плаца. А там, както обикновено, дежурният командва на строя "мирно", рапортува на командира на бригадата. Стоя отстрани и вече чувствам, че ей сега ще се случи нещо лошо. Така и стана. Като даде командата "свободно", командирът на бригадата каза гръмогласно на дежурния: "А сега рапортувайте на този господин генерал! На него, както виждате, не му харесва съветската униформа, затова е облякъл българска. - И повдига полата на шинела с червената подплата. - Ето, полюбувайте се, като папагал е!.." В строя се смеят. Но не много силно. Командирът на бригадата беше нов, дошъл от академията, и се бореше много енергично за "реда", от който бяхме отвикнали по време на войната. И аз му попаднах под ръка. А командирът на полка полковник Парамонов тогава ми каза: "Да не те виждам повече с този шинел!" Какво да правя? Продадох шинела на нашия взводен, лейтенант Кривовязов, който си уши от него кител и брич. На мене пак ми дадоха някакъв втора ръка, английски - хубав шинел, но къс. Наложи се да го дошивам отдолу... А с другия не му провървя и на Кривовязов. Той беше в общи линии свадлив момък и веднъж, като пийнал, се сбил с един майор, началник на сержантската школа, който също бил доста на градус. Лейтенантът беше по-млад и изглежда победил в боя. На майора му докривяло. И отишъл през нощта в интерната, където живееше Кривовязов, за да продължи разправата. Но Кривовязов спял и майорът не успял да го събуди. Затова пък там на нощното шкафче била сгъната униформата му от шинела. Тогава майорът взел от масата мастилницата и полял обилно с мастило и китела, и брича. Сега е лесно - даваш ги на химическо чистене и ще ти ги почистят, а тогава... С какво ли не ги търка Кривовязов - и със сапун, и с бензин, нищо не помогна. Така пропадна униформата от моя изискан генералски шинел. Наистина, няма щастие от чуждото нещастие.

Дружах там с мнозина, в компанията имаха чинове като моя. Радвах се на известна репутация сред тях, особено след случая с комсомолския членски внос. Началството настръхна тогава срещу мене, а моите приятели - напротив. Сближих се с лейтенант Дибнер, който служеше в щаба. Той беше родом от Ленинград, където живее и днес (пишем си от време на време, звъним си. Доктор е на геологическите науки, специалист по геология на Арктика). Тогава ходехме от време на време в града. Виталий обичаше да изпие чаша вино, аз също, но основни бяха многото му разкази за неговия Ленинград, който никога не бях виждал. Той беше по-голям от мене, до войната беше завършил университет и беше много образован, което ми допадаше много.

Другият мой приятел беше момък, различен по характер. Няма да назовавам неговата фамилия, но той също беше наш взводен, старши лейтенант, когото [наричах] Володя. Беше родом от Владивосток, макар че не разказваше много за своя град. Той беше очарован от друг град - София, както го наричаха българите (на беларуски е Сафiя - бел. прев). И веднъж се влюби в една девойка, българка. Разбира се, за свое нещастие... Въпросът беше в това, че тогава всякакви наши връзки с чужденци не само не бяха разрешени, но и се пресичаха твърдо. Не даваха и не беше безопасно да се сприятелиш с българин, ако седнеш с него на маса или дори се срещнете няколко пъти, това трябваше да се крие от нашия мил смерш, който в чужбина работеше с двойни усилия. Володя не само се сприятели, но и се влюби в студентката Вера, дъщеря на някакъв високопоставен български правителствен чиновник, член на Централния комитет на българската комунистическа партия. Володя предполагаше, че това обстоятелство - членството на баща ѝ в Централния комитет - ще го избави от неприятности. Оказа се, че не го избави.

През българския период на нашия живот се разпали бързо и се изостри необичайно тъгата по далечната родина. Много искахме да си отидем у дома. За да се срещнем с близките, които не бяхме виждали дълги години, а също така и с познатите ни от детството природа, пейзажи, бит. Родните места ни се явяваха на сън и ни викаха при себе си, докосвайки душите ни, чувахме гласовете на родителите си, които идваха от тъжните писма. В родината имаше глад и безпорядък, а ние живеехме в България относително сити, искаше ни се да помогнем с каквото можем. Но когато изпратих атестата, сам останах с жълти стотинки - само за цигари. Това помрачи бързо всекидневния ми бит. Почти през цялото свободно време, което, между другото, не беше много, се намирахме в града, в милата София. Там имаше художествени музеи, където с любопитство и за първи път разглеждах някои творби на буржоазната, "салонната" живопис, за първи път отидох и на опера, разбира се, на руски спектакли ("Евгений Онегин", "Княз Игор"). Българите тогава и след това поставяха най-много руски произведения. Веднъж сред уличната тълпа гледах с удивление как докарани за целта от Русия багери и булдозери разрушаваха каменната ограда на царския дворец в центъра на София. Какъв ентусиазъм цареше тогава сред хората - изгонили са царя кръвопиец! (За да приветстват след половин век с не по-малък ентусиазъм неговото завръщане.) Политическият климат в страната все повече и повече се определяше от комунистите - местните с подкрепата и под ръководството на пристигналите съветници. Веднага започнаха да откриват врагове на народа, предатели, такива като Васил Коларов (грешка на автора; пред самия праг на предопределената си смърт - от рак - Бикау публикува спомените си в необработен вид - бел. прев.), за които се искаше да бъдат разстреляни. Което беше направено. (Разбира се, как да не го направиш, когато народът го иска.) На такъв политически фон започна и протече любовта на Володя: бащата на неговата любима изглежда изпадна в немилост. Володя започна да се таи, да крие по всякакъв начин своите срещи с Вера. На улицата беше сложно, в жилището на родителите ѝ невъзможно. В гарнизона, разбира се, започнаха да го следят, смерш наблюдаваше всяка негова крачка. Няколко пъти го викаха и го предупреждаваха. В партийния комитет го заплашваха, че ще го изключат от партията. Володя не желаеше да го изключат, защото в такъв случай щяха да го изпратят веднага в родината, а той искаше да бъде с Вера. Тогава той ми се довери и ме помоли за помощ. С него ходихме през онзи почивен ден на Витоша, където той остана да нощува. Понеже трябваше да скрие този факт, той ме предупреди да кажа (ако ме извикат), че вечерта сме се върнали заедно в града и съм бил през цялото време с него. Разни бележки от Вера и нейни снимки той криеше най-напред под горната дъска на нашата маса в интерната, след това, когато му се стори, че някой ги е открил, ги даде на мене. Носех ги в полевата си чанта - по време на занятия, на полето, в артилерийския парк. Но веднъж не ги намерих там - някой ги открадна, когато обядвах в столовата. Извикаха ме в контраразузнаването и ме питаха за Володя. И за това, което пише в бележките. Казах, че не чета чужди бележки. А ако там е имало шпионски сведения - попитаха ме те - и са ви направили свръзка на шпионите? Какво можех да им кажа? Там имаше любовни писма, знаех това, макар че не ги бях чел.

Арестуваха Володя, като го извикаха в политическия отдел. Отивайки, той предчувстваше това и само ми прошепна да отида в шест часа на Орлов мост и да предам на Вера да не го чака. Което направих. За съдбата на Вера не научих нищо, защото скоро разформираха бригадата и ни разхвърлиха по разни места из България. Не знаех адреса ѝ. (Ето още един нереализиран -"негативен" сюжет от моята долитературна биография.)