Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 34

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33.

34.

Командир на полка беше един стар военен, герой от изминалата война, човек в общи линии разумен, но неук. Дори във военното дело беше неук, което се използваше често от неговите по-млади подчинени. На негова заповед да направят нещо те обикновено отговаряха спокойно: "Но това не е по устава". Полковникът се замисляше малко и се съгласяваше: като не е по устава, нека бъде така. А в действителност по въпроса няма нищо от устава, подчинените му го лъжеха. Веднъж се случи една история, която показа кой е главният в полка. Изгуби се един мой войник, нямаше го на закуска, не дойде и за обяд. И никой не знаеше къде е. Това вече беше ЧП (извънредно произшествие - бел. прев.) и аз отидох да докладвам. Точно тогава в кабинета на командира на полка имаше няколко офицери, аз доложих и командирът на полка каза: "Ще почакаме до вечерта". И тогава скочи полковият особист (сътрудник на отдела за военно контраразузнаване - бел. прев.) и започна да крещи на командира на полка, стария офицер: "Какво означава ще почакаме? Веднага организирайте търсене, изпратете да го хванат. Той може би е вече на път за Япония, ще предаде родината си и тогава ще ни хвръкнат главите от раменете". Полковникът изслуша мълчаливо капитана и вдигна рамене, което означаваше: правете каквото каза той. А войникът се намери след обяд - просто беше заспал на тревата зад артилерийския парк. Бил изморен. Трябва обаче да отбележа, че страхът на особиста не беше без основание, у нас вече се беше случило няколко войници да се прехвърлят в Япония. През зимата там по затлачения с ледени блокове залив избяга един граничар. Но на острова нямаше само гранична служба във вид на наземни застави, а и морска, която се осъществяваше от граничарите, особено през лятото. Понякога катерите идваха до нашия кей. И ето че веднъж войниците видяха как от един такъв катер свалят някакъв чувал, като със зелки, и оттам се чува познат глас: "Привет, земляци, докараха ме вече". Бяха докарали беглец в завързан чувал. Своята чекистка роля в полка капитанът смершовец след това доказа не един път. И от него се страхуваха повече отколкото от другите. Командирът на полка можеше да те напсува, да те вкара в ареста, да не ти даде поредното звание. А този можеше да ти съсипе целия живот. И съсипваше, без оглед на репутация и звание.

Веднъж (това беше още в самото начало на моя живот на острова) отидох рано сутринта на кея да посрещна един катер от Южен Курилск, който трябваше да докара от ремонт една стереоскопична тръба. Но не я докара и аз слязох от кея на брега. И ето че срещам онзи капитан, след който върви друг капитан, началник щаб на батальон - по някаква причина с шинел и без пагони, с малко куфарче в ръце. След него войник автоматчик с готов за стрелба ППШ. Те слязоха бързо по стълбите и се скриха в катера. Това беше странно, защото бях видял предния ден началник щаба на полковото съвещание. Какво беше станало за една нощ? След няколко дена също по време на съвещание командирът на полка обяви, че капитан Аверянов е арестуван за антисъветски изявления. А после станаха известни и самите заявления. Оказа се, че капитанът проспал развода за занятия (не звъннал будилникът) и той, като псувал, споменал с недобра дума "стахановското производство". Чул го през шперплатовата стена началникът на батальонната артилерия, който по това време си бил у дома, и, разбира се, го докладвал. Капитанът получи пет години лагер. Смерш свирепстваше там като никъде на друго място. Специалните пълномощници на тази служба в полка бяха цяло подразделение и се стараеха до краен предел. Тяхната "хитра къщичка" (жаргонен израз, означаващ помещение на специалните служби - бел. прев.) се намираше между казармата и войнишката тоалетна - за удобство и пестене на време. Прозорците със спуснати завеси там светеха до късно през нощта. Дори и след отбоя.

Отначало бях назначен за командир на взвод за управление, оборудвах наблюдателен пункт, давах дежурства и наблюдавах определен участък от океана. Там се намираше и командирът на батареята, млад, но заслужил майор с пет ордена от войната. Той беше в общи линии кадърен офицер, не много по-голям от мене. Но станало така, че жена му го напуснала, заминала за материка и майорът останал сламен вдовец. Разбира се, пиеше, понякога прекалено. Иначе беше дисциплиниран и слушаше началството. И ето че веднъж, когато бях дежурен по полк, рано сутринта на вратата на щаба се появи един смершовец и седна до мене в стаята за пушене. До това време не се бях срещал с него насаме. И ето че ме пита: какви са ми отношенията с моя командир на батареята? Нормални, казвам. А той, като помълча, каза: "А знаете ли, че е бил в плен и е служил в полицията?" Това ме учуди - знаех, че майорът е бил през цялото време на фронта, в противотанковата артилерия, и толкова му вървяло, че даже не бил раняван. А ако това, което казва смершовецът, е истина, защо не са го арестували, защо е все още майор и още командва батарея? Така си помислих, но не казах нищо на онзи - нима можех да се усъмня в неговата истина? Те знаеха всичко за всекиго, виждаха безпрепятствено нашето минало. И дори нашето бъдеще. Точно тогава по всички части на окръга (а може би и в цялата Съветска армия) се правеше проверка на офицерските кадри. Понякога по време на полкови съвещания четяха заповеди на командването за разкрити злоумишленици. Помня една, как един сержант, ординарец на командира на полка, станал полковник. Случило се така, че командирът на полка бил убит, а раненият ординарец взел неговите документи и се представил за своя началник. След болницата го изпратили в един полк, който командвал до победата. И вероятно го командвал добре, защото на този пост получил три ордена, а и полкът бил награден. По време на съда го попитали: "Как ти, без да имаш военно образование, постигна това?" Полковникът сержант отговорил: "Много просто: имаше героични командири на батальони, които виках при себе си и така им духваш под опашките, че тичаха в атака като луди".

Офицерите на съвещанието се отнесоха към това различно. По-възрастните се възмущаваха: нахалник! Как може?! По-младите ехидничеха: главното е да имаш герои с опашки. Явно обаче настъпи и моят ред да бъда проверен. След занятията ме вика заместникът на началник щаба по отчета и ми дава мълчаливо да прочета един секретен документ. В него е написано, да речем, следното. Според отчета на личния състав на тази и тази армия лейтенант В. В. Биков е убит на 7.01.1944 година и е погребан в братска могила край село Голяма Северинка, Кировоградска област. Параграф втори: да се поиска от лейтенант В. В. Биков да обясни въпросния случай. Материалът от дознанието да се изпрати на 17 септември тази година. Заместникът на началник щаба се смее: "Ами пиши, щом си изпълзял от братската могила". Какво да се прави, шегите са си шеги, но се наложи да пиша. И не един път. След това поискаха още и свидетели, документи от болницата. Веднъж ме извика един смершовец, писах и там обяснение. Но той се интересуваше преди всичко дали съм имал контакти с немците след моето раняване. За това как лежах цяла нощ с трупа на немския офицер, разбира се, не му казах. Интересно е да се отбележи отношението политическите органи към този случай. Ако преди това партийният организатор на полка започваше два-три пъти разговор с мене за моята нежелателна безпартийност, след това - пълно мълчание. Никой нито дума. И аз в общи линии се радвах, защото безпартийността ми откриваше някакви перспективи, а партийността ме водеше направо в задънена улица. Постоянно си мечтаех да се измъкна на свобода...