Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 35

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34.

35.

Както и преди, божие наказание в армията бяха ЧП-тата (извънредните произшествия). Ту някой ще се удави, ту ще падне в пропаст с камиона, ту ще се застреля, докато си чисти оръжието. Ту ще се напие. А един мой войник рани сериозно друг. Кадърен войник, старателен, стоял на пост до оръдието. Като се стъмнило, по брега вървят двама, носят му вечеря. А той, както се полага, вика: "Парола!" Отговарят му: "Ечемична каша, Хакимов! Ечемична каша носим"... А той пак: "Парола! Ще стрелям!" И гръмнал. Било тъмно, но улучил, прострелял приятеля си в бедрото. И никаква отговорност, всичко отговаря на устава.

Такива са уставите. Уставът за караулната служба изискваше да се иска от командира, който проверява караула (или поста на входа), документ за самоличност. И какво да му проверяват, когато този командир го познават от две години по лице, виждали са го всеки ден. Но трябва. Един командир на полк издевателстваше садистично над дежурните по КПП (контролно-пропускателен пункт - бел. прев.), като минаваше всеки път през вратата, като гледаше дали ще проверят също така всеки път служебното му удостоверение. Обикновено на свечеряване преставаха да проверяват и така се хващаха в капана. В най-добрия случай получаваха мъмрене. Интересно е, че у кадровите офицери тази безсмислица не предизвикваше съмнение. Така се полага, казваха обикновено, и по-нататък от полагащото се не отиваха даже и в мислите си. Здрав смисъл? Но здравият смисъл, както казваше един познат командир на батарея, никога не го е имало в армията.

Най-популярна командирска черта беше строгостта. Строгостта и взискателността бяха задължителни за всички командири, като се започне от ефрейтора и се свърши с полковника. Мнозина се придържаха само към нея, даже правеха кариера, демонстрирайки строгост, граничеща с жестокост. А понякога и превишаваща жестокостта. В специфичните условия на екзотична отдалеченост от родния край офицерите живееха много изолирано, прекарвайки по-голямата част от времето си в своите подразделения - в ротите и батареите, заедно с войниците, и както е прието в армията, взаимоотношенията им се оформяха според субординацията - дружаха равни по длъжност и звание. Каквито и да е приятелски отношения между началници и подчинени предизвикваха подозрение и в такъв случай от своя страна им обръщаха внимание особистите. В този смисъл най-много грижи създаваха младите офицери, ергени, които и пиеха, и вдигаха скандали, защото мнозина от тях не искаха да служат в този край на земята, искаха да са в Европа, във вътрешните военни окръзи.

У моя командир на батарея отношенията с началството се поразклатиха (най-напред, разбира се, заради обръщането на чашката) и той изглежда реши да си поправи репутацията. Веднъж дойде в батареята на брега пийнал и обяви сбор в землянката на НП-то. От разчетите попитаха: "А да си вземем ли противогазите?" Както искате, каза командирът на батареята, макар че според изискванията на устава войникът в бойна обстановка трябва да ходи винаги натоварен като магаре. Но кой иска да е магаре? Някои притичаха с противогази, а някои без, само с пушките. Командирът на батареята ги затвори в землянката и обяви газова атака. За целта запали димна шашка. Тази шашка вероятно съсипа цялата му военна кариера.

Шашката се оказа нова конструкция, усъвършенствана с усилията на ВПК (военно-промишления комплекс - бел. прев.), и не само димеше, но и поразяваше дишането. Войниците, които се оказаха в землянката без противогази, изгубиха съзнание, едва ги измъкнаха после на чист въздух. Гръмна скандал. Скочиха партийните органи. И веднага, както винаги, смерш се оказа готов за действие. Извикаха майора уж за изясняване на случая в политическия отдел и оттам повече не се върна в полка.

Долу-горе по същото време, докато седях на наблюдателния пункт и гледах морето (няма ли да се покаже американски десант), при мене дойде К., младши лейтенант, взводен, когато за нещастие (като и мене някога) бяха направили комсомолски организатор. За своя беда комсомолският организатор се беше оженил наскоро за едно младо момиче, чийто баща бил репресиран за нещо от органите и дъщерята не пожелала да се откаже от него. Поискаха от комсомолския организатор или да се разведе, или да си върне партийната книжка. Лейтенантът не знаеше какво да прави и се чувстваше много потиснат. От мене отишъл в селото, където купил спирт, изпил го и като легнал на леглото в стаята на жена си, се застрелял. Погребаха го през нощта, тайно, в старото японско гробище, където вече имаше няколко пирамиди със звезди. Това бяха наши момчета, които се бяха разделили с живота тук, на чужда земя.

Установеният местен военен ред имаше не малки предимства в сравнение с казармата. Най-напред - относителна изолираност от началството. Второ, възможността да се скриеш, след като никой не знае с какво се занимаваме тук. Понякога можеше дори да се поспи, което войниците правеха, като поставяха зорко следяща стража. Освен това - ловяха запалено риба, особено когато кетата и горбушата си хвърляше хайвера.

Към есента и през зимата островът се разтърсваше от земетресения. Къщите се тресяха (не се събаряха, защото бяха направени от дъски) и само скърцаха, а от тенекиените кюнци се сипеха сажди. Но се случваше кюнците да паднат, когато печките горяха, тогава ставаха пожари. Веднъж тичах по улицата по време на земетресение и улицата пред мене се разцепи по цялата си ширина. Едва успях да прескоча пукнатината, широка колкото длан. А през есента на 52-ра се случи нещо незнайно какво. Реката, която течеше през селото и се вливаше в залива, започна да тече назад. Водата заля малката ливада, наводни къщите. Едва след няколко дена се разбра, че това е от цунами. Епицентърът му бил някъде около северния остров Парамушир, откъдето дойде вълната. След ден-два водата тръгна обратно, към морето.

Два пъти в годината, през пролетта и есента, наблюдавахме незабравимо зрелище - как рибата на пасажи, нагъсто напираше по водата и камъните към пресноводната рекичка, за да си хвърли хайвера. Еднометрови риби можеха да се хванат с ръце, да се убият с тояги, да се ловят с телени мрежи. И ги ловяха, и ги убиваха. Варяха ги във войнишките канчета и ги ядяха. Но най-много събираха червен хайвер, какъвто можеха да натрупат в запас с кофи. Но никой не трупаше запаси, всичко ставаше за един ден. Изкормената риба се търкаляше и гниеше цяло лято в тревата край островните рекички. Това наблюдавах пред първите години от престоя си на Кунашир. А когато след три години си тръгвах, нямаше риба. Изчезна и кетата, и горбушата. Изловиха я, изядоха я, захвърлиха я.

През зимата рибарско наслаждение беше ловенето на корушки. Към началото на пролетта, когато ледът в залива се напукваше, в пукнатините се навираха малки рибки, които не беше нужно да се примамват с нищо. Рибарите просто правеха кукички от тел и като ги пускаха в пукнатините, извличаха рибата на леда. За час можеше да се напълни една кофа. Печена, тя беше най-вкусна от всички морски и океански риби. Жалко, нямах време да ловя и само наблюдавах какво става, седейки в своето НП на отвесния бряг.

На Курилите четях малко, преди всичко вестниците, които ни донасяха един път месечно. А през зимата, когато навигацията спираше, изобщо не донасяха нищо. Дори алкохол. По радиото не можеше да се чуе никога нищо. Западните станции ги заглушаваха изцяло. Недалече от моята батарея до село Головнино стърчаха антени за радиоприхващане, където цяло денонощие дежуреха офицери от КГБ. От това, което ми попадна на острова, добро впечатление ми направи повестта на Е. Казакевич "Двама в степта". Това беше нова страница с истината за неотдавнашната война и ми беше много неприятно да чета как скоро започнаха да я громят в литературната и партийната преса. Както и статията на Померанцев "За искреността в литературата". Тази статия ми хареса много, но като прочетох критиката за нея, разбрах, че с правдивата литература ще трябва да се почака. Традициите на литературния погром, започнали след войната с Ахматова и Зошченко, като че ли нямаше да свършат скоро. Така мислех тогава и след трите разказа, които изпратих на М. Линков, повече не пишех нищо. Нямах желание. През зимата, точно в деня на Съветската армия, се роди синът ми Сярожка. Ще стане генерал, шегуваха се приятелите, имайки предвид знаменитата дата на раждане. Генерал не стана, но е добре, че оживя в онзи студ, до желязната печка, за която никога не стигаха дърва. Явно още в детството се закали от японския климат. Жена ми работеше в училището, а той, като поотрасна, се възпитаваше в компанията на котарака - огромно пухкаво създание, чиято привързаност към малкия започна да предизвиква безпокойство. Котаракът го спасяваше от студа, но можеше и да го задуши без да иска, толкова беше голям. Опитах се да се отърва от него, но напразно.

В края на есента дойде заповед: да отида на Сахалин за учебни занятия. Жена ми и синът ми с котарака останаха на Кунашир.