ИВА ДЗАНИКИ / „БЕЛИЯТ БРЯГ, ЧЕРНИЯТ БРЯГ“

Преди няколко дена споменах във Фейсбук за Ива Дзаники (род. 1940 г.), която ще пее на тазгодишното издание на „Санремо“ и припомних на аудиторията една много древна нейна песен (от 1971 г.): “Белият бряг, черният бряг“ („La riva bianca, la riva nera“).

Тогава се сетих за старата традиция да пускам в блога си понякога (преди време беше по-често, сега от дъжд на вятър) по някоя песен с превод.

Тъй като все пак съм (поне по диплома) специалист по литература, мога да кажа преди всичко няколко думи за текста.

Текстът на песента е особен по форма, драматургичен, защото е всъщност диалог между двама мъже.

Двамата живеят съвсем близо един от друг, земляци са, съседи, дето се вика: единият е от единия бряг на реката, другият - от другия, но между двата бряга по речното течение минава границата, а наблизо се води бой за тази граница, а наблизо „пее картечница“.

Но въпреки това двамата разговарят помежду си, защото просто са напуснали завинаги пътя на войната и са поели по пътя към вечността.

Ето я песента с мой скромен превод от италиански.

Signor capitano, si fermi qui... - Sono tanto stanco, mi fermo, sì. Attento sparano, si butti giù... - Sto attento, ma riparati anche tu. - Dimmi un po' soldato, di dove sei ? Sono di un paese vicino a lei... però sul fiume passa la frontiera, la riva bianca, la riva nera, e sopra il ponte vedo una bandiera, ma non è quella che c'è dentro il mio cuor. - Tu soldato, allora, non sei dei miei... Ho un'altra divisa, lo sa anche lei... - Non lo so perché non vedo più,13 mi han colpito e forse sei stato tu... Signor capitano, che ci vuol far... questa qui è la guerra, non può cambiar. Sulla collina canta la mitraglia... e l'erba verde diventa paglia... e lungo il fiume continua la battaglia, ma per noi due è già finita ormai. Signor capitano, io devo andar... - Vengo anch'io con te, non mi puoi lasciar... No, non ti lascerò, io lo so già, starò vicino a te per l'eternità. Tutto è finito, tace la frontiera, la riva bianca, la riva nera, mentre una donna piange nella sera e chiama un nome che mai risponderà. Signor capitano, si fermi qui... - Sono tanto stanco, mi fermo... sì...

Господин капитан, поспрете тук... Толкова съм уморен, наистина ще спра. Внимавайте, че стрелят, залегнете долу... Внимавам, но и ти внимавай също. Кажи ми, войнико, откъде си ти? Аз съм от страната, до твоята редом, но границата минава по реката, белият бряг, черният бряг - и над моста виждам знаме, но друго знаме има в сърцето ми. Ти, войнико, не си от моите значи... Имам друга униформа, ти го знаеш също... Не зная, защото не виждам вече, улучиха ме и може би това бе ти... Господин капитан, какво можем да направим, това е война, не може да се промени. На хълма пее картечница и зелената трева става на слама, и битката продължава край реката, но за двама ни тя вече свърши. Господин капитан, трябва да тръгвам... И аз идвам с тебе, не можеш да ме оставиш... Не, няма да те оставя, вече зная, че ще бъда близо до тебe във вечността. Всичко свърши, границата е безмълвна, белият бряг, черният бряг, а една жена плаче в здрачината и вика едно име, но отговор няма да получи. Господин капитан, поспрете тук... Толкова съм уморен, наистина ще спра...