понеделник, февруари 28, 2011

Книги за четене

Казва ми една майка:

- Давайте им на децата книги за четене!

- Няма да им давам – казвам, - който иска да чете, има библиотека, да отиде и да си вземе книга, каквато му се харесва. А то иначе какво се получава – детето иска да чете за пирати, а аз му давам „Пипи дългото чорапче“. Ще намрази и книгите, и четенето, и мене…

- Ама на нас някога в училище ни даваха – не се предава майката.

- И на мене ми даваха – викам. – Помня, че когото бях пионерче, дружинната ръководителка ми каза: „Ти ще прочетеш една книга“. „Дадено – зарадвах се, - ще прочета една книга от Джек Лондон“. „А, не – усмихна се дружинната, - не от Джек Лондон. Ще прочетеш "Овчарчето Калитко"... Това ти е пионерско поръчение“. Прочетох я. И още ме е яд. И на книгата, и на дружинната…


------------------------------------------------


Някои пояснения за по-млади хора:


1. Пионер(че) – член на детска комунистическа организация, уж доброволна, но всъщност задължителна за всички деца в училище.

2. Дружинна ръководителка – партиен работник в училището, отговарящ за пионерската организация.

3. „Овчарчето Калитко“ – адски тъпа детска книга, разказваща за добри шумкари и лоши "монархофашисти".


неделя, февруари 27, 2011

Синодът да кандидатства за Гинес

Синодалните смешници пак яхнаха чужда кобила.

Готвят светкавична канонизация на всички загинали по време на Баташкото клане плюс още осем особи извън него.

Няма да се разпростирам върху неадекватността на това решение, че - както винаги - ще се изправи пред мене някой правоверен и ще рече: „Ти като си извън църквата, що се месиш в църковните дела?!“

Макар че аз, като светски човек, никога досега не съм питал защо църквата си пъха гагата в какви ли не светски дела.

Друго ме вълнува днес.

Колко ще са на брой канонизираните светци?

Ние знаем, че има Свети четиридесет мъченици.

Ако новите обаче надхвърлят тази бройка, Синодът да не се ослушва, а направо да кандидатства за Книгата на рекордите.

Така освен по нашенско, славата му ще се пръсне по целия свят.

Во имя Отца и Сина, и Светаго Духа.

Амин.


събота, февруари 26, 2011

Казарма

В петък сутринта се залисах малко повече с интернета и ми се наложи да се обличам скоростно за работа.

- Няма страшно – казах на Румяна, закопчавайки припряно копчетата на ризата, - нали съм бил в казармата, научил съм се да се обличам бързо. Като ни вдигнеха по тревога…

Тук обаче съвестта ме заяде и си признах истината.

На никакво бързо обличане не се научих в казармата.

Винаги се знаеше предварително кога ще ни вдигнат по тревога.

И в такива случаи спях с пълно бойно снаряжение – облечен, обут, чантичката с пълнителите на колана, а автоматът до мене в прегръдките ми.

В краката ми лежаха трите бусоли и триногите.

Когато звънецът започваше да звъни, а дневалният ревнеше про форма: „Стани, действай по тревога!“, се надигах сънено, нахлупвах кепето, мятах автомата на едното рамо, бусолите на другото, триногите през главата на гърба - и излизах с малко по-бърза, но не чак толкова бърза, крачка навън.

От помещението, където спяхме, до парка имаше малък плац, който изминавах със същата малко по-бърза крачка и докато артилеристите се мотаеха с окачването на гаубиците, аз вече се изтягах на един от специално приготвените за случая дюшеци в каросерията на камиона, който шофьорът винаги успяваше да запали след доста дълга серия от страшни проклятия – голяма трошка беше.

И да не си мислите, че само аз бях така.

Ами!

Целият АР взвод, шест човека, бяхме все класически мързели.

Натъркаляни отзад в камиона, вече сънувахме, когато най-сетне камионите тръгваха, возейки ни към непознати поля и баири, за да се учим как да громим най-близкия наш враг – натовска Турция!

Боже, добре, че не беше истина, а учение, иначе по бели гащи, дето се вика, щяха да ни изловят турците още първия ден…


петък, февруари 25, 2011

Пълна простащина

Министър-председателят се обръща към журналист, който му задава въпрос, с: „Я си гледай работата!“

Пълна простащина, разбира се.

Но аз покрай тази ситуация се чудя, дали все още някой разумен човек смята, че след два (дали не преувеличих?) мандата някой ще си спомня за сегашния народен любимец Бойко Скоетолягамстованеставам повече отколкото за бившия народен любимец Лъжлив дедо от Мадрид…


четвъртък, февруари 24, 2011

Превод

Чел съм превода на „John Barleycorn“ („Джон ечемичното зърно“) от Джек Лондон още като ученик.

Имаше я книгата в библиотеката на село.

Там имаше всичко (наистина всичко!) от Джек Лондон - „Игнатови издания“, подхващали са един автор, та от начало до край.

И това по време на "монархофашизма" и "жестоката безпросветност", още неозарена от „факела на новата вяра“, за да сме по-точни.

Та тази книга, в която Джек Лондон разказва за себе си, особено ми допадаше.

И все още ми допада.

Заради откровеността преди всичко.

И ето че попадам на едно издание на същата книга от 1991 година.

Където чета следното:


„- Защо говорите така? - прекъсна ме Чармиан... - Вие сам казвате, че не сте алкохолик, а само човек, който пие…“


Е, този скапан преводач, чието име изобщо не е отбелязано в изданието, да беше си направил поне труда да види, че Чармиан е съпругата на Джек Лондон.

И следователно няма как да му говори на „вие“…


-----------------------------


На снимката: Джек и Чармиан Лондон, 1911 г.


Родителска среща

Вчера – родителска среща.

При мене родителските срещи протичат долу-горе по един и същи сценарий от столетия.

Влизам при родителите на съответния клас.

- Добър вечер!

- Добър вечер!

- Предполагам, че искате да ме видите.

- Да, искаме. Много.

- Слушам ви.

Стъписване. Плах глас:

- Ами защото е толкова слаб успехът по български език?

- Ами защото учениците не учат! Други въпроси?

Гробно мълчание.

Казвам в общи линии някои дежурни неща, колкото да не е без хич, и:

- Довиждане!

- Довиждане!

Излизам и оставям класния ръководител да се пече на огъня.


P.S. Забравих да кажа, че на родителски срещи по правило не идват точно тези родители, които би трябвало най-вече да идват.


вторник, февруари 22, 2011

Наблюдение

Чувам, че видокамери щели да наблюдават тези, които работят със СРС-тата.

Хубаво, ама със записите от тези видеокамери нали ще работят пак нашенци.

Същите като онези, които работят със СРС-тата.

Гаранция, че няма да сгафят ли?

Lasciate ogni speranza!

Така че и за тях ще трябват видеокамери.

С които отново ще работят нашенци.

За които също ще трябват видеокамери.

С които…

Чудим се как ще ликвидираме безработицата.

А то било толкова просто.