В петък сутринта се залисах малко повече с интернета и ми се наложи да се обличам скоростно за работа.
- Няма страшно – казах на Румяна, закопчавайки припряно копчетата на ризата, - нали съм бил в казармата, научил съм се да се обличам бързо. Като ни вдигнеха по тревога…
Тук обаче съвестта ме заяде и си признах истината.
На никакво бързо обличане не се научих в казармата.
Винаги се знаеше предварително кога ще ни вдигнат по тревога.
И в такива случаи спях с пълно бойно снаряжение – облечен, обут, чантичката с пълнителите на колана, а автоматът до мене в прегръдките ми.
В краката ми лежаха трите бусоли и триногите.
Когато звънецът започваше да звъни, а дневалният ревнеше про форма: „Стани, действай по тревога!“, се надигах сънено, нахлупвах кепето, мятах автомата на едното рамо, бусолите на другото, триногите през главата на гърба - и излизах с малко по-бърза, но не чак толкова бърза, крачка навън.
От помещението, където спяхме, до парка имаше малък плац, който изминавах със същата малко по-бърза крачка и докато артилеристите се мотаеха с окачването на гаубиците, аз вече се изтягах на един от специално приготвените за случая дюшеци в каросерията на камиона, който шофьорът винаги успяваше да запали след доста дълга серия от страшни проклятия – голяма трошка беше.
И да не си мислите, че само аз бях така.
Ами!
Целият АР взвод, шест човека, бяхме все класически мързели.
Натъркаляни отзад в камиона, вече сънувахме, когато най-сетне камионите тръгваха, возейки ни към непознати поля и баири, за да се учим как да громим най-близкия наш враг – натовска Турция!
Боже, добре, че не беше истина, а учение, иначе по бели гащи, дето се вика, щяха да ни изловят турците още първия ден…
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.