Блог на Павел Николов

четвъртък, юни 07, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 14

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

Науката се надсмивала над Галилей, като му предлагала да гледа небесата не с телескоп, а с тръба за клизми (по професия Галилей не бил астроном, а лекар). Както е известно, всичко свършило с това, че доктор Галилей наврял доста надълбоко тази тръба в задника на учените от XVII век. Те така и не успели да я извадят, но с времето свикнали да я размахват приветливо.

Още през 1968 година Макс Борн отбелязал хладнокръвно, че „науката разрушава етичния фундамент на цивилизацията“. Да се надяваме, че Борн е прав и всичко това е така. Лошо е само, че науката разрушава този негоден фундамент прекалено бавно.

Да си спомним, че „етиката“, както между другото и всички останали „красиви“ понятия, е предназначена за едно измислено същество, което няма нищо общо с реалния човек. Когато даденият „фундамент“ се създавал, homo още не знаел нищо за себе си. И, разбера се, не очаквал, че от „венец на творението“ ще бъде разжалван до съобразително, но много агресивно животно, обречено да влачи завинаги в себе си свойствата на цялата предшестваща го еволюционна верига.

Хуманистите се чудят наивно на абсолютната неспособност на етиката да влияе сериозно на човешкото поведение. Но в това няма нищо странно. Етиката, която била измислена за правнуците на Адам, не е година за потомците на диметродона.

Както виждаме от примерите, които ни дава миналото, всяко залагане на този фиктивен „етичен фундамент“ водело непременно до поредния конфуз: по най-дребни поводи homo отново и отново застилал планетата с трупове, насилвал, разрушавал и осакатявал, спъвайки съществено развитието на своя вид. След това си почивал и пак се отдавал на любимото си забавление. Между другото, както знаем, самото майсторство за производство на трупове, въплътено в култа към военните и военния героизъм, също е съществена част от „етичния фундамент“.

По много причини неговото разрушаване, отбелязано от Борн, върви недопустимо бавно. Особени надежди за скорошното му и ефективно унищожаване, разбира се, няма. По всяка вероятност, преди още науката да разгроми този фалшификат и на негово място да бъде създадена някаква нова поведенческа основа, по-подходяща за реалния homo, хората ще успеят три пъти да се удавят в собствената си гной.

Защо?

Преди всичко поради доста бавното развитие на самата наука. За това бавно развитие има много причини. На първо място са, разбира се, доста ограничените възможности на човешкия мозък и тази „деменция“, който homo е наследил от преките си прародители, които в продължение на милиони години са били най-обикновени стадни животни, хранещи се с мърша.

Развитието на науката се спъва и от културата, почти изцяло основана върху нарцистичния култ към „венеца на природата“.

Още една съществена причина е фактът, че свободомислието не се преследва никъде толкова яростно, колкото в академичните кръгове, а хората, които реално движат науката, веднага получават клеймото „чудаци“.

На всеки, който идва в „света на науката“, му е много по-комфортно да се строи в маршируващите колони на доцентите, да научи техните корпоративни лозунги и цял живот да брои покорно „своите раковини“. Тази сива съдба е незавидна, но тя предпазва напълно от най-страшните обвинения - в занимаване с „лъженаука“ и в „чудачество“.

Съдбата на Галилей и на неговия условен „близнак“ от ХХ век Осуалд Т. Ейвъри е прекрасна илюстрация към обширната и поучителна история на чудаците.

Драмата на доктор Галилео, както всичко, което принадлежи на историята, не съдържа факти в сериозния смисъл на думата. Така че ние можем „да закръглим“ малко наличната условна фактура, иначе казано - да направим това, което срамежливо (и мълчаливо) правят всички историци.

Разбира се, има някаква граница за безсрамието на интерпретацията. Винаги е приятно да я преминеш, но в дадения случай това, за съжаление, не е необходимо. Историята с Галилей, както и да я обръщаме, няма да изгуби основните си очертания.

Когато говорим за XVI и XVII век, грешим, отделяйки тогавашната наука от църквата. Това е неправилно. Църквата и науката са били едно цяло.

През XVII век официалните учени, съсредоточили се върху създаването на богословската картина на света, били хиляди. Всеки от тях имал възможността да публикува своите произведения и да заема катедри в най-добрите университети. Ние можем, разбира се, следвайки традицията, да ги наречем „схоластици“, но това название ще бъде условно.

Ще отбележим, че сред „схоластиците“ имало не само майстори на красивото шарлатанство и жонглирането с факти. Нищо подобно. Повечето от тях били абсолютно добросъвестни изследователи.

Да, те не успели да преодолеят гравитацията на „християнската истина“ и точно според нея „огъвали и изправяли“ естествените науки. Но те правели това съвсем искрено и самоотвержено.

Именно официалната наука на Ватикана се смятала за истинска наука, а хора като Бруно, Коперник, Галилей и Везалий имали репутацията на „чудаци“, на екзотични пришки, изскочили върху благородния нос на истинското знание.

Не случайно Коперник отлагал толкова дълго публикуването на своите открития, разбирайки, че книгата „De Revolutionibus Orbium Coelestium Libri Sex“ ще бъде квалифицирано подиграна и обявена за лъженаука. Той пише: „Плаши ме мисълта за презрението заради новостите и разликите в моята теория“ (цит. по M.B. Hall. The Scientific renaissance 1450–1630).

Както става ясно малко по-късно, Коперник се оказал прав. Произведението му се превърнало за дълго време обект не на академични обсъждания, а само на насмешки. С него се подигравали мнозина. От автори на популярни дидактични поеми и енциклопедии (Дю Бартас и Ж. Боден) до стълбове на науката (Тихо Брахе и Ф. Бейкън).

От църковна гледна точка в съчинението на Коперник нямало нищо криминално. Папа Лъв Х се отнесъл към него иронично, но доста доброжелателно, а кардиналската курия го подкрепила. През 1532 година системата на Коперник била официално представена на четения в градините на Ватикана, при което не от кого да е, а от личния секретар на папата. Коперниканството се възприемало в общи линии благодушно, докато положението не било изострено от скандалджията Бруно, който се обявил за негов верен последовател.

През XVI–XVII век научната ревност вече съществувала. „Специалистите“ умеели да защитават своите „владения“ от всякакви чужденци. За да получи човек право на глас в науката, трябвало да се присъедини към съответната каста (на астрономите, химиците, картографите), разбира се, като споделя напълно нейните възгледи по всички ключови въпроси. Била разработена и тактика за неутрализиране на дисидентите и пришълците, промъкнали се нелегално в научната област. Тя била примитивна, но работела.

Кастата използвала умело тактическото преимущество на своята „висота“. Тя организирала академически погроми над новите възгледи, а след това задължително спускала своята оценка „един етаж по-ниско“, при белетристиката, пресата и интелигенцията (в широкия смисъл на тези понятия, напълно приложими и за XVII век). Те, слабо разбиращи същността на въпроса, но доверяващи се на званията и титлите, подемали охотно преследване, като за няколко години превръщали всеки новатор в посмешище. Така се повтаряло от век на век.

На Коперник припомнили, разбира се, че е по професия каноник, а в астрономията е дилетант; на Галилей препоръчвали по-често да гледа през тръбата за клизми, а не през телескопа, намеквайки за основната му професия.

Периодично се появявали отчаяни персонажи, които се опитвали да строшат гръбнака и на на академичната каста, и на нейните подгласници. Ако работата стигнела до открито и упорито противопоставяне, пускали се в ход дървата. Както показва примерът с Бруно, пет цепеници били достатъчни, за да прекратят всеки спор, превърнал се в некомфортен за академиците.

Драмата на Галилей не е изобщо конфликт между църквата и знанието. (Подобна представа се е оформила под влиянието на пристрастни атеистични брошури.) Разбира се, християнска съставка в тази история имало, но тя изобщо не била доминираща. Драмата на Галилей е предимно вътрешно научно противопоставяне; това е схватка на благородния академизъм с дръзкия „чудак“, посегнал неизвестно защо към здравите и, както изглеждало тогава, много перспективни представи за Вселената.

Да се вгледаме!

Обвинителите и съдиите на Галилей са изключително учени. Нека не ни заблуждават техните църковно-йерархични титли. Инициаторът и ръководителят процеса папа Урбан VIII (Матео Барберини) е известен астроном по онова време, убеден геоцентрист и последовател на Аристотел и Птоломей. Между другото, именно Урбан VIII осъдил с пределна острота „лова на вещици“ в Германия и пръв съкратил бюджета на провинциалните консистории на инквизицията. Барберини, преди да стане папа, дружал дълги години с Галилей и дори му посвещавал възхитени станси. Приятелите дълго и страстно спорели за „конструкцията на небето“. Нещо повече, работата на Галилей, която станала основен предмет на обсъждане по време на процеса, била извършена по пряко указание на Урбан, който предложил на Галилей да сравни системите на Птоломей и Коперник във фундаментално съчинение.

Както виждаме, главното действащо лице в процеса, папа Урбан VIII, не е годен за ролята на фанатик и мракобесник.

Вторият по значимост (задочен) персонаж е великият инквизитор, кардинал Роберто Белармино. Неговото мнение в хода на дознанието постоянно цитирали и двете страни. Той бил не просто знаменит учен, но и истинска звезда на академизма. И също ако не приятел, то поне близък с Галилей. Неговото отношение към коперниканството като към научна хипотеза съвсем не било „инквизиторски“ еднозначно. Именно той укорил някога астронома за излишната му привързаност към забавната, но „лъженаучна“ идея за движението на Земята и предложил на Галилей да намери по-убедителни доказателства от обикновеното позоваване на Коперник.

Още през 1616 година Белармино дал научно заключение, в което черно на бяло има следното начертание: „Ако се каже, че предположението за движението на Земята и неподвижността на Слънцето позволява да се представят всички явления по-добре от приемането на ексцентриците [1] и епициклите [2], това ще бъде казано прекрасно и не носи със себе си никаква опасност. За математика това е напълно достатъчно“.

(Между другото, починалият през 1623 година Белармино присъствал на процеса през 1633 година само като много влиятелна сянка.)

Останалите фигуранти в процеса, както непосредствени, така и задочни, участващи в него със своите съчинения или консултации, са все математици, механици и астрономи. Йезуитът Орацио Граси изследвал природата на кометите, а Киарамонти е автор на фундаменталното произведение „De tribus stellis quae annuis“. Също толкова висок бил научният авторитет на Ф. Бонавентура, Дж. Полако (автор на „Anticopernicus catholicus“), В. Магно, Клавий (Христифор Клау), А. Фоскарини и други обвинители и плахи защитници.

Никой от тези учени мъже не оспорвал сферичната форма на Земята, дължината на екваториалната ѝ окръжност или факта, че планетите се движат. Те познавали прекрасно съчиненията на Ератосфен Киренски, Аристотел, Птоломей, Кеплер и чертаели лесно геоцентричните схеми на Тихо Брахе. Всеки от тези „схоласти“ можел да докаже математически, че коперниковите (пруските) таблици за местоположението на планетите имат редица съществени недостатъци, явни за който и да е „истински“ астроном.

„Схоластите“ познавали до съвършенство тогавашната физика, следователно били убедени, че телата могат да извършват само един вид движение и затова Земята не може да се върти едновременно около оста си и да обикаля около Слънцето. Те смятали искрено, че на тяхна страна са не само научните словесни плетеници, но и най-обикновеният здрав смисъл: нищо не се движело под краката им, а планетите явно обикаляли около Земята, като ту се отдалечавали, ту се приближавали. Коперниковата система, на която се базирали възгледите на Галилей, била за „схоластите“ грешна и вече предадена в архива поради своята несериозност. А упорството на фанатично предания ѝ Галилей те приемали за необичайна антинаучна проява на милия, но „побъркал се старец“, спъващ развитието на естествознанието.

Всички ние някак сме забравили, че като съществен аргумент в полза на доказателството за въртенето на Земята Галилей посочва наличието на… приливи и отливи. При това отрича категорично влиянието на Луната върху тези явления. Че този аргумент не е верен, било очевидно още тогава.

Галилей, като всеки homo, умеел и обичал да греши. Той правел това сочно и яростно. В научен спор с Орацио Граси, учен-йезуит (който бил консултант на папската страна в процеса), Галилео твърдял, че кометите са земни изпарения, „нагряващи се за сметка на изключителната си мекота“. Граси възразявал: кометите са напълно реални космически тела, които имат свои орбити. Галилей се надсмял доста злъчно над йезуита, но, както се изяснило по-късно, прав бил все пак Орацио.

Ще повторим: по време на процеса се засягала и църковната догматика, но само защото Библията е била в общи линии отправна точка по това време, включително и за науката. Но ако същността на процеса се е състоял в конфликта на хелиоцентризма с догмите на вярата, а обвинителите са били църковни фанатици, Галилей би бил изгорен без всякакви събеседвания, спорове и увещания.

Основната загадка в този процес е грубото нарушаване на всички правила и принципи на инквизиционното дознание. Като установи престъпление срещу основите на вярата и като получи неопровержимо доказателство във вид на признание, Урбан VIII е трябвало да изпрати Галилей на кладата. Но това не се случило.

Еретикът, който успял да тиражира своите възгледи в книга, не бил даже затворен поне за една година murus largus, в така наречения „лек затвор“, предполагащ суха килия, без приковаване към стената, пода или тавана. Трябва да отбележим, че дознанието се провеждало не в мазетата на инквизицията, а в един от римските дворци. Галилей прекарал под ключ само няколко дена след третия (втория?) разпит. Място на краткото му затворничество били петстайни дворцови покои с изглед към градините на Ватикана. На Галилей дали слуга и камериер.

Едва малко по-късно папата се уморил да убеждава стареца, ядосал се и предоставил в защита на геоцентричната теория комплект щипци от арсенала за изтезания на инквизицията. (Само ги показали на обвиняемия и то отдалече.) Този довод се сторил на Галилей толкова убедителен, че признал веднага научната правота на своя стар приятел Барберини.

След отричането си Галилей бил изпратен „под домашен арест“ в имението Алчетри, където живял до смъртта си със своите родственици, с прислужници, с правото да приема гости и да се занимава с изследвания.

Невъзможно е да се обясни и фактът, че на Галилей не била наложени никаква епитимия, макар че всеки нарушител на границите на църковните канони се осъждал най-малко да пришие към дрехите си жълти кръгове и кръстове, които свидетелствали, че ги носи обвинен в „някаква“ ерес.

Както виждате, достатъчно беше да се вгледаме по-внимателно, като отхвърлим стереотипите, и пред очите ни историята с Галилей се превърна в най-обикновена браншова кавга между астрономи, в състезание на хипотези, което формално било спечелено от Ватикана, който заклеймил възгледите на опонента си като „лъженаука“.

От това, което става днес в Кеймбридж или Миланския университет, „хелиоцентричната драма“ се различава само по наличието на властни възможности у едната от дискутиращите страни. По нищо повече.

Папата се държал не като църковен йерарх, а като рицар и учен. Присъдата на Галилей (като се има предвид жестокостта на онова време) е блестящ образец за академична учтивост и благородство.

Ако потърсим аналогии на случилото се с Галилей в „светлите научни столетия“, ще ги отрием без всякакво усилие. Но няма да видим никакво великодушие и жалост към опонента. Лауреатът на Сталинска награда Олга Лепешинская, уважаваният професор Фон Гебра, директорът на Института по генетика към Академията на науките на СССР Т. Д. Лисенко, водещият биохимик в института „Рокфелер“ А. Мирский, а също така ръководителят на природоисторическия отдел на Британския музей Р. Оуен при възможност да се доберат „административно“ до опонента си и да го унищожат постъпвали много по-подло и по-сурово от инквизиторите през XVII век.

Но да не сочим „кървави“ христоматийни примери, когато носителите на най-високи научни степени се проявявали като пълни негодници, отправяйки несъгласните с техните хипотези по затвори, лагери и психиатрични болници. Да вземем „мирната“ история с Осуалд Тиодор Ейвъри (1977-1955), която повторила през ХХ век почти „дословно“ драмата на Галилео Галилей.

Ейвъри, много преди Уотсън и Крик, разбрал ролята на дезоксирибонуклиновата киселина и провъзгласил, че именно ДНК е „трансформиращият агент“, който контролира протеините и техния ред. За беда Ейвъри не само декларирал, но и доказал обективно, че точно ДНК е отговорна за запазването и пренасянето на генетичната информация. Проведеният от него опит с пневмококови бактерии бил (и си остава) повече от убедителен.

Ейвъри екстрахирал ДНК от щам на пневмококови бактерии, които имали капсули около клетките и затова се наричали „гладки“. Той въвел тази ДНК в клетките на пневмококи, които нямат капсули. Съществено количество потомци на обикновените бактерии се превърнали в гладки.

И какво се случило с Ейвъри? Унизили го по всички възможни начини, разкъсали го и го изхвърлили от науката. А кой направил това? Мракобесните попове ли? Не.

Направил го авторитетният и мил Алфред Мирский, водещ биохимик в института „Рокфелер“, който организирал хайка с „дюдюкания“, преследвачи и „стрелба в цел“. Той отново потвърдил, че е прекрасен организатор на научни разправи, като мобилизирал за преследването на беззащитния Ейвъри практически всичките генетици и биохимици в Англия и Америка. Мнението, че „Ейвъри няма място в науката“ станало общоразпространено, а името му се превърнало в нарицателно за „чудак“. Към издевателствата бил приложен акуратно административен натиск, защото Ейвъри работел в института „Рокфелер“.

Тиодор Осуалд, който направил едно от най-важните открития през цялата научна история, не бил нито боец, нито трибун. Той изобщо не се отличавал с храброст и умение да се защити. Сломен от преследването, Осуалд се отрекъл от своето откритие, като го признал за лъжливо, и заради „изгубения научен авторитет“ напуснал академичния свят, излязъл в оставка и прекратил напълно всичките си изследвания. Живял още няколко години, без да се докосва до никаква литература, без да контактува с никого и да се интересува от нищо. Неговите близки знаели, че всякакъв разговор за гени, киселини и протеини предизвиква у него безмълвни сълзи и дълго вцепенение.

И до ден днешен не е известно разбрал ли е Ейвъри, че неговото откритие е безусловно потвърдено, а той е предложен за Нобелова награда. Ъруин Чаргаф се опитал да се добере да него, но Ейвъри отказал да го приеме и скоро починал.

Има десетки подобни примери. Всичките са свързани с открития по важни въпроси на познанието. И всеки от тях е свидетелство за отчаяната дързост на тези, които не са се уплашили от обвиненията в лъженаука, от клеймото „чудак“ и от презрението на доцентската маса.

Разбира се, винаги има риск да се окажеш реален глупак и като прекрачиш през всичко „солидно“, да си останеш за посмешище. Но това е вече „според картите“.

------------------------------

1. Ексцентрик - спомагателна окръжност в геоцентричната система, въведена от Хиперарх, за да бъде представена годишната обиколка на Слънцето около Земята с помощта на движение по окръжност при постоянна ъглова скорост. Неравномерното движение на Слънцето по еклиптиката се обяснявало с това, че то се движи (равномерно) по окръжността на ексцентрика, чийто център не съвпада със Земята.

2. Епицикъл – кръгова траектория, по която се движат планетите в геоцентричната система на Птоломей.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

сряда, юни 06, 2018

Двете гробища

АВТОР: БОРИС АКУНИН

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В град Прага туземецът Рустем Адагамов ме заведе на едно необичайно гробище. Даже на две. Намират се едно до друго. Едното е гробище на лудите. Там някога погребвали пациентите на психиатричните лечебници, самоубийците, проститутките и всякакви други отритнати от обществото хора. Днес всичко е обрасло, през деня няма жива душа, а през нощта, казват, в развалините на параклиса беснеят сатанисти. Не много добро място. За петнадесет минути ми изсмука цялата енергия.

А в съседство е гробището за кучета и котки. И там е светло, ясно, всичко наоколо е само любов.

Изобщо, гробище за нелюбими (хора) и гробище за любими (животни). Някак си ти става тъжно.

вторник, юни 05, 2018

Елен фон Унверт

Първия фотоапарат си купих през много далечната 1976 година, като студент.

По-късно, в Ихтиман, вече имах и фотолаборатория (в банята!), където се застоявах понякога по пет-шест часа, а от изпаренията на химикалите до тридесет и петата година ми изпадаха всичките зъби (така поне ми каза един зъболекар).

Продължавам да снимам с голямо удоволствие и до ден днешен, но освен от моите снимки се интересувам от всякакви други; абонирал съм се за разни фотографски сайтове, ровя се постоянно и разглеждам какво ли не: от най-стари фотографии до най-съвременни, от любителски до майсторски.

Така попаднах на Елен фон Унверт.

Фрау Унверт е родена във Франкфурт на Майн през 1954 година (почти ми е набор!), работи отначало като манекенка (десет години), а след това става професионален фотограф.

Какво ми прави впечатление в повечето от нейните снимки?

Първо, много наситени цветове (червеното понякога направо изяжда очите).

Второ, сценичност: човек остава с впечатлението, че пред него стои замръзнал кадър от филм или театрална постановка.

Ето една поредица с Клаудия Шифер и Джоузеф Гордън-Левит.

Трето, както вече сте забелязали - подчертана еротика.

Елен фон Унверт има една тиролска серия, която e особено любопитна.

Тук - част от нея.

От мене това, който иска повече, Гугъл с удоволствие ще му услужи...

понеделник, юни 04, 2018

Венесуела се връща в неолита

АВТОР: ВЕРОНИКА ЕГУИ БРИТО (https://holistic.news)

ПРЕВОД ОТ ПОЛСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МАКАР ЧЕ ВОЖДЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА ХУГО ЧАВЕС ОБЕЩАВАШЕ ГОРДО „СОЦИАЛИЗЪМ ПО МЯРКАТА НА XXI ВЕК“, ЖИТЕЛИТЕ НА ВЕНЕСУЕЛА СА ПО-БЛИЗО ДО НЕОЛИТА, КОГАТО В ПРИМИТИВНИТЕ ЧОВЕШКИ ОБЩЕСТВА Е ЦАРЯЛА РАЗМЕННАТА ТЪРГОВИЯ

Това е триумф на цялата страна! Триумф на демокрацията, мира и конституцията! - извисяваше глас в изборната нощ на 20 май тази година Николас Мадуро, наследник на починалия преди пет години Чавес. Президентът получи две трети от гласовете и си осигури втори мандат. Само че изборите бяха бойкотирани от опозицията, а избирателната активност от 46% беше най-ниската в историята на Венесуела (през 2013 г., когато Мадуро стана президент, в изборите участваха 80% от имащите право на глас).

Извън страната се говори за „така наречените избори“ и се подчертава, че те имат малко общи черти с истинската демокрация. А по-голямата част от венесуелците само няколко дена по-късно са забравили несъмнено за „триумфа на цялата страна“, защото имат по-съществени грижи. Недостиг на хранителни продукти, почти пълна липса на лекарства и медицински средства, контролиране на цените и нищо неструващи пари - така изглежда „социализмът по мярката на XХI век“, в който им се налага да живеят.

ПРЕЗИДЕНТЪТ МАДУРО произнася реч след изборната победа на 20 май тази година.

За да купят храна, хората се редят на дълги опашки по пазарите и в супермаркетите. За най-основни лекарство пътешестват до отдалечени аптеки. „Купуването“ се е превърнало в „намиране“, в досада, във всекидневно задължение и повод за всеобщо разочарование, защото никога не е сигурно дали ще успееш да намериш точно това, което търсиш.

ГОЛЯМО БОГАТСТВО, СТРАШНА БЕДА

Подобно икономическо дъно беше достигнато от държава, която - трябва да подчертаем - притежава нечувани природни богатства, ако трябва да уточним - най-големите петролни находища в света. До неотдавна венесуелците се безпокояха преди всичко за своята сигурност и се страхуваха от избухването на политически конфликт. Сега тези страхове минаха на заден план.

Откакто през ноември 2017 г. страната потъна изцяло във водите на хиперинфлацията, нейните жители разработиха нов механизъм за оцеляване. Тъй като венесуелският боливар изгуби почти цялата си стойност, хората - поне някои - откриха, че начинът да се получат основни продукти, необходими за живота и за поддържане на личната хигиена, е разменната търговия (бартерът).

МОМЧЕ СЪБИРА В КАЛЪФКА ЗА ВЪЗГЛАВНИЦА СКЪПОЦЕНЕН ОРИЗ, паднал от камион. Ноември 2017 година, Пуерто Кабейо

Основни продукти като брашно, хляб, захар, кафе, мляко, масло, ориз, макарони, олио, а в последно време и животински белтъчини под формата на говеждо и птиче месо, се появяват по рафтовете на магазините доста нередовно. Намирането им е въпрос на късмет или на познанства, които - при условията на въведения преди десет години строг контрол на цените - придобиха съществено значение.

Недостигът на хранителни продукти започна преди осем години, дефицитът на лекарства - преди пет. Но едва през последните три години положението стана драматично; на лице е недохранване и несигурност за утрешния ден. Хора, чиито елементарни потребности не са задоволени, започнаха поради това да умират.

ИМАШ ДОЛАРИ, НЕ СТОИШ НА ОПАШКИ

Едно от средствата за защита трябваше да бъдат венесуелските певекси [1] - огромни магазини с цени в долари. В тях могат да се намерят най-търсените продукти, без да се налага да се стои на дълги опашки.

Но за повечето венесуелци цените в певексите са много високи. На хората, които живеят в микрорайоните (barrios), гъсто населени места, намиращи се - географски и културно - далече от центъра на градовете, им остава само бартерът.

В МАЯМИ, ФЛОРИДА, ВЕНЕСУЕЛСКИ ИМИГРАНТИ издигат лозунги, че изборите са само прикритие за диктатурата на президента Мадуро, 20 май тази година

В Петаре - северните предградия на Каракас, познати като най-опасното място в Латинска Америка, по-мизерно дори от фавелите [2] на Рио де Жанейро, домакините си разменят редовно продукти, придобити след дълги пътешествия до супермаркетите.

Петдесетгодишната Луиза Андраде е успяла да купи - на номинална цена! - паста за зъби и ориз. Дала е една трета от работната си заплата, която е 392 000 боливара (според курса на боливара на черния пазар това е равностойно на един долар).

Нито пастата, нито оризът са в списъка на необходимите ѝ продукти. От един месец търси кафе и захар, каквито, разбира се, има в певексите, но на цени, които са десет пъти по-големи от официалните.

СУПЕРМАРКЕТ В КАРАКАС, столицата на Венесуела, юни 2016 г.

Какво да прави тогава с ориза и пастата за зъби? Госпожа Андраде знае, че може да ги продаде на черния пазар много по-скъпо. Или да ги размени за нещо, от което има нужда. Жената живее точно срещу бетонните стълби, които служат за местен пазар - там именно ще може да продаде или да размени своите трофеи, за които е стояла пет часа на опашка.

Преди това обаче идва нейната съседка Йесеня Перес и пита дали госпожа Андраде няма случайно нещо за размяна. На Перес не ѝ остава време да тича по магазините - трябва да се грижи за най-малкото от петте си деца. Петгодишното момче страда от астма и инфекция на дихателните пътища, която не може да бъде излекувана - никъде не се намират лекарствата, предписани от местната клиника.

Госпожа Перес няма нужда от паста за зъби, но ще вземе с удоволствие ориза. Затова преглежда бюфета и търси нещо, което би могла да предложи за размяна: може би килограм макарони, скрити преди няколко дена за черни дни?

ДЕЦА ОТ МНОГО БЕДНИ СЕМЕЙСТВА ОБЯДВАТ благодарение на доставки по линия на хуманитарното подпомагане, Каракас, ноември 2017 г.

Госпожа Андраде все още се нуждае от кафе и захар, но килограм ориз за килограм макарони е добра сделка. Съседките правят размяната, без дори и за миг да се замислят, че бартерът, който в други краища на света се е практикувал преди стотици или хиляди години, се превръща в неделима част от тяхното съществуване. А може да стане и още по-лошо.

Ето така изглежда всекидневието във Венесуела - вече дори хората от средната класа започват да практикуват разменна търговия, а за най-бедните тя е единствената възможност. Животът продължава; за да оцелеят, хората трябва да се адаптират към нови, все по-сюрреалистични реалности.

-------------------------------

1. Певекс - верига от магазини в комунистическа Полша, продаващи недостъпни другаде западни стоки срещу долари, каквито по закон могат да притежават малцина; в България също имаше такива магазини, които се казваха Кореком.

2. Фавели - гъсто населени крайни квартали на градовете в Бразилия със слабо развита инфраструктура и високо равнище на престъпността.

неделя, юни 03, 2018

Нобелови лауреати – 1951 година

Ърнест Уолтън (Ernest Walton)

6 октомври 1903 г. – 25 юни 1995 г.

Нобелова награда за физика, 1951 г. (заедно с Джон Кокрофт)

(За изследователска му работа по преобразуването на атомните ядра с помощта на изкуствено ускорени атомни частици.)

Ирландският физик Ърнест Томас Синтън Уолтън е роден в Дънгарван (графство Уотърфорд) и е син на Джон Артър Уолтън, методистки свещеник, и Ан Елизабет (Синтън) Уолтън. Семейството мени периодично местожителството си, когато бащата получава нова енория. Малкият Уолтън учи в Бенбридж и Кукстаун. През 1915 г. постъпва в Методисткия колеж в Белфаст и го завършва през 1922 г. След това се записва в Тринити колидж към Дъблинския университет, където учи математика и физика със средства на стипендиантски фонд и получава степента бакалавър през 1926 г. Той остава в Тринити колидж още една година за експериментална и теоретична работа, свързана с турбулентността на течностите, и получава през 1927 г. степента магистър.

През същата година Уолтън получава правителствена стипендия за изучаване на ядрена физика под ръководството на Ърнест Ръдърфорд в лабораторията „Кавендиш“ към Кеймбриджкия университет, където защитава докторска дисертация през 1931 г. Малко преди това Ръдърфорд доказва, че при бомбардирането на азот с алфа-частици (хелиеви йони), излъчвани от радиоактивен източник, атомното ядро може да се дели. По аналогичен начин той получава от азотни атоми кислородни, като с това става първият човек, който успява да превърне един елемент в друг с помощта на външно въздействие. За да постигне нови атомни трансформации, Ръдърфорд се стреми със сътрудниците си да измисли прибор, който ще позволи да се бомбардира ядрото още по-бързо от движещи се частици.

Мнозина други учени също се интересуват живо от създаването на подобни прибори, като използват както преки методи, при които се употребява един електрически импулс, така и косвени, при които частиците се ускоряват, получавайки няколко пъти слаби импулси. През последните години, когато стават достъпни по-мощни източници на енергия, двата метода служат за моделни при разработката на бетатрона и линейния ускорител. Скоро след идването си в Кеймбридж Уолтън предлага да се определи възможността за ускоряване на електрони по кръгова траектория, заобиколена от електрически и магнитни полета. Макар че първият му апарат ускорява електрони по кръгова орбита, това е недостатъчно, за да се проникне в ядрото и то да бъде разделено. Вторият му прибор ускорява по-тежки положително заредени частици, движейки ги напред праволинейно с помощта на променящи се електрически сили.

През 1929 г. Уолтън обединява своите сили с Джон Кокрофт, който също се опитва да създаде ускорител на частици. Трудностите за постигане на тази цел са свързани с необходимостта да се използват много високи енергии, защото положително заредените атомни ядра отблъскват положително заредените частици, насочени към тях. Направените изчисления показват, че само частици, ускорени с помощта на енергии от над няколко милиона електрон-волта (величина, надминаваща десет пъти равнището, достигнато в края на 20-те години), могат да преодолеят тази бариера.

През 1929 г. Кокрофт решава да използва за ядрените трансформации най-малко привлекателния пряк метод, но да го направи по нов остроумен начин, който не изисква ускоряване на частици с помощта на енергии от милиони електрон-волта. За да постигне това, Крокфорт използва блестящата идея, която му хрумва, след като прочита през 1928 г. статия на физика с руски произход Джордж (Георгий) Гамов. Гамов предполага, че ако атомните частици се движат като вълни, някои от тях могат да напуснат атомните ядра, макар че според класическата теория за частиците те не би трябвало да притежават подобна възможност.

Вероятно, предполага Гамов, някои алфа-частици могат да напуснат ядрата, ако се изследват голямо количество ядра. Когато Гамов посещава по това време лабораторията „Кавендиш“, Кокрофт получава възможността да го попита дали е възможен обратен процес, с други думи – могат ли положително заредени частици с малка енергия да проникнат в ядрото. Мнението на Гамов е, че това е възможно, ако към ядрото бъде насочени достатъчно голямо количество алфа-частици.

Ободрени от теорията на Гамов, Кокрофт и Уолтън работят няколко години над създаването на надежден и ефективен ускорител на частици, с помощта на който може да се насочи към ядрото достатъчно голямо количество положително заредени частици. Като прилагат към тези частици няколкостотин електрон-волта, Крокрофт и Уолтън успяват да разделят някои атоми в началото на 1932 г. Една от няколко десетки милиона алфа-частици, насочени към леки атоми като тези на лития и бора, разделя съответното ядро и освобождава енергия.

Като получава стипендия през 1932 г., Уолтън остава в Кеймбридж още две години. През това време той продължава работата си за трансформирането на ядрата на други елементи. През 1934 г. той се връща в Ирландия и става член на съвета на Тринити колидж; през 1974 г. е удостоен със званието почетен член на колежа в оставка. От 1946 до 1974 г. заема длъжността професор по естествена и експериментална философия в Тринити колидж.

Със своите изследвания Уолтън и Кокрофт не само доказват възможността за превръщането на атомните частици под пълния контрол на човека и без използването на радиоактивни материали, но и осъществяват атомни реакции, съпроводени с отделянето на голямо количество енергия. Нещо повече, техните експерименти дават първото сериозно потвърждение на теорията на Алберт Айнщайн /1921/, а по-точно – на неговата формулировка, изразяваща еквивалентността на масата и енергията. При други изследвания Уолтън се занимава с въпросите на хидродинамиката, микровълните и други аспекти на ядрената физика.

Уолтън се жени през 1934 г. за Уинифред Изабел Уилсън, възпитателка в детска градина; семейството има двама сина и две дъщери. Уолтън, когото определят като спокоен, не много общителен човек, обича да почива в свободното си време и да работи в градината.

Уолтън е член на Ирландската кралска академия на науките и на Дъблинското кралско дружество; сътрудничи в комитетите на съветниците към Дъблинския институт за фундаментални изследвания и към Кралската болница в Дъблин. Награден е с медала Хюз на Лондонското кралско дружество (1938 г.) и има почетни научни степени от Кралския университет в Белфаст и от колежа „Густав Адолф“ в щата Минесота, САЩ.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, юни 02, 2018

Патриоти без работа

Старозагорци развели бунтовното знаме и запели: „Боят настана!“.

Тази високопатриотична проява се изразила обаче не в друго, а в люта борба с топонимията: де що има местни названия с турско-арабски лексикален произход били побългарени.

Ще подминем коментара за този пълна простотия, защото колкото и да се коментира простотията, тя си остава простотия - няма нужда от хабене на думи.

Ще хвърлим обаче око на патриотите.

Имало е несъмнено патриоти през Възраждането, защото времето е било време за патриоти и за тях, грубо казано, е имало работа: освобождението на Отечеството от чуждото иго.

Не са били много обаче, да не се заблуждаваме.

Един поглед - не литературен, а обективен - към Априлското въстание ни убеждава в това, че от целокупното българско население възстава само една нищожна шепа хора, останалите са си гледали гечинмека, както казва бай Захарий в своите „Записки“.

Старозагорци също не въстават!, макар че в града и в околните села има основани революционни комитети, които по дефиниция би трябвало да вдигнат хората за борба.

Предпочели са старозагорци да си гледат гечинмека вместо „да стават курбан“ (Вазов) за българщината.

Днес обаче там явно гъмжи от патриоти и прелива от патриотизъм.

Както и в цяла България, между другото - и хладилника да отвориш, и там патриот ще намериш.

Патриоти в мирно и спокойно време - дал Господ.

Но има една спънка - в мирно и спокойно време за патриотите няма работа, защото истинският патриотизъм - като този на Раковски, Левски и Ботьов - вирее само на размирна почва.

И какво им остава на завалиите, днешните патриоти, да направят, освен да измислят някоя простотия.

И ги измислят простотиите, та пушек се вдига.

Като тази, старозагорската.

И ред е сега, като справедливо отбеляза моят приятел Виктор Лилов, великите български днешни патриоти Джамбазки, Каракачанов, Сидеров и Контрера да си сменят небългарските фамилии с български.

Защото наистина няма никаква логика да посегнеш патриотично на топонимията, а да подминеш непатриотично ономастиката...

петък, юни 01, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 13

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ [1]

Ако говорят с мене от името на истината, веднага разбирам, че имам работа с идиот

Специалистите по „седене на стола“ нещо се размърдаха и започнаха да ме поучават. Явно са си въобразили сериозно, че миналото е тяхна собственост, където без конвой от историци никой не трябва изобщо да поглежда.

Предполагам, че си струва да използвам ситуацията и да разясня отношението между нашите два занаята. (А едновременно с това да дам на историците урок по вежливост.) Разбира се, мога да направя това само от позициите на публицистиката.

Каква е тази позиция? Ще поясня.

Публицистиката е картечно гнездо на камбанария. Тя дава възможност да разстрелваш от разумна височина когото и да е, а също така да организираш всякакви фойерверки, като при това не отговаряш за нищо.

Като учебник смятам да използвам рецензията на една моя статия, засягаща епизод от войната на истинското знание с „научния свят“. Благодарение на нейната поява ние имаме доброкачествен и много пресен „препарат“ от едно стандартно виждане за трагедията на Галилей.

Да вземем показалката и да се разходим по „препарата“.

Ще започнем с това, че нашият рецензент несъмнено има лична мотивация. Тя не е съвсем ясна. Остава да се надяваме, че това е обикновен сърбеж да бъде забелязан. По-лошо е, ако го движи „магическата връзка с миналото“ и знанието за „истинската картина“ на събитията. В този случай му е време да помисли за участие в „битката на екстрасенсите“ [2].

Отначало ще се спрем на по-ласкавото за нашия рецензент предположение: това е само сърбеж. Ако е така, дадената мотивация трябва да повлияе на съвкупността от аргументи и изводи.

Нашият „препарат“ ще ни даде сега възможност да изясним това.

Ще видим колко лесно се огъва и изглажда в умели ръце „историческото знание“, приспособявайки се към обслужването на която и да е цел и идея. Понеже това знание няма никакъв реален фактологичен скелет, то е крайно пластично. То няма константи и дори догми. С него може да се направи всичко. Аз правя това съвсем откровено, като предупреждавам предварително, че ще „закръглявам“ фактурата по моя преценка. Но се оказва, че същото прави потайно и нашият историк рецензент. А това е вече липса на ред.

Ще напомня, че публицистиката не рови сама в архиви и сандъци. Тя само използва това, което е подготвено за нея от корифеите на различните дисциплини. Нейната задача е да прави глобални изводи, да обобщава и да формулира. А коя именно от множеството предложени ѝ доктрини ще избере – това е лична работа. Историята служи на публицистиката. Но не и обратното.

Работата на историка е да намери материал за публициста и да нареди красиво своята „стока“, като се старае при това да пакости на съседа си, който предлага на другия щанд своята. Работата на публициста е да мине край търговската редица, да избере това, което му хареса, и да го използва за парадигми и изводи.

Но нашият рецензент се опитва да наруши правилата на тази вечна игра. Артикулирайки своя загадъчен сърбеж, той се прави, че никакви други представи за процеса срещу Галилей, освен неговите, изобщо не съществуват. Още по-забавно е, че се пренебрегват версии, които принадлежат на значително по-известни и успешни изследователи от него.

И така, внимание. (Оголваме показалката.)

Сантиляна, Ронан, Хамъл, Сперанский, Айнщайн, Коен, Менкен, Льоци et cetera почти не се съмняват, че процесът срещу Галилей е браншова кавга между астрономи и математици. Сантиляна свидетелства еднозначно за „научния“ характер на процеса. Колин Ронан пише, че „случилото се с Галилей напомня епизод от съветските времена, когато покровителстваният от властите Лисенко преследва генетиците“. Чарлз Хамъл е убеден, че „Галилей е осъден само заради интригите на учените“. Сперанский сочи процеса като пример за противопоставянето на аристотелианците и математиците. Ще отбележим, че Айнщайн (макар че само се докосва до темата) също не се е съмнявал в научната причина за процеса.

Ще преместим показалката малко по-долу по текста, там, където рецензентът настоява за баналната трактовка на процеса като противодействие на знанията и вярата.

Искала ли е църквата да осъди Галилео? Ще отбележим, че дори доминиканците, винаги жадни да изгорят някого, се изказват (и то представлявани от Марафи) за оправдаване на Галилей. В писмо до херцога на Тоскана папата пише за Галилей: „Ние виждаме в него не само велико научно дарование, но и любов към благочестието. Той, повече от всеки друг, е надарен с всички качества, даващи му правото на папско благоволение“.

Неизвестно защо рецензентът „забравя“, че след процеса папата предлага да се даде на уличения в злостна ерес Галилей… пенсия (Хамъл). Малко вероятно е, че рецензентът не знае тази общоизвестна подробност. Вероятно тя е извадена умишлено от комплекта доводи, защото разрушава мита, че Урбан се е разсърдил много на Галилео.

Както виждаме, нашият злостен критик премълчава неудобните за него детайли. Това е прекрасно, защото потвърждава нашата версия за мотивацията от „сърбеж“, а не от „магическите видения на миналото“. Най-вероятно нашият рецензент е здрав и просто си играе с безотговорни „факти“.

Но! Историкът трябва да играе по-внимателно. Пасажът за епитимията се е получил много недодялан. Според версията на рецензента папата „е наказал“ Галилей с четене на псалми.

(Тук трябва да начертаем с върха на показалката най-сложната завъртулка от всички възможни.)

Но дори най-незначителният медиевист трябва да знае, че четенето на псалми не може да се смята за истинска епитимия, защото влиза в обичайното молитвено правило на всеки католик. Допълнителни псалми можел да даде духовникът, разбрал по време на изповед, че неговото чадо, се е увлякло, например, в прекомерно надзъртане за пикаещи перачки. Като „предписал“ на еретика Галилей псалми, може би Урбан просто му „е намигнал“, напомняйки още един път на обидения старец за изключителната мекота на присъдата и за старата им дружба.

Дали папа Урбан е бил „начетен“ или невежа, е също доста дискусионен въпрос. Нашият мил критик набира смелост да атестира познанията на Урбан в областта на астрономията и математиката и стига до неутешителни за нещастния Барберини [3] изводи. Но! (Чукаме с показалката.) Вероятно трябва да му припомним, че Погребиский, Майстров и Фигуиер характеризират папата именно като „начетен“; Хамъл представя Матео Барберини като „начетен математик“, а Р. Коен – като астроном.

Бил ли е Галилео лекар? (Чертаем с показалката въпросителен знак). Безусловно, според единственото образование, което получава, той е лекар. Наистина, не завършил и него, което позволило на съвременниците му да го наричат „недоучилият лекар“ или просто „недоучилият“, а биографите му да пишат за него, че е „недоучил, но велик“ (Предтеченский).

Нямам никакво желание да продължавам издевателствата над бедния рецензент. Смятам, че това, което посочихме, е достатъчно, за да се убедим или в преднамерени манипулации и жонгльорства, или в известна непълнота на неговите знания. Впрочем, надявам се, че за своя труд той е бил възнаграден щедро с читателска възбуда и с ликуване на местната общественост.

Разбира се, „глупаците и гъските са създадени специално, за да бъдат дразнени“. Но ние няма да безпокоим повече нашия доцент. Трябва да го оставим във властта на сърбежа му. А може би в света на неговите „виолетови гъби“ [4] и на увереността в магическата връзка на историка с миналото. В това, че само той познава „истинската картина“ на миналото.

Ще бъдем откровени: това състояние на историка не пречи на никого. Ако може да добива в своята архивна мина „руда“ и да я изнася редовно на повърхността, в науката и публицистиката, нещастникът не трябва да бъде нервиран излишно. Нека мърмори. Той върши според възможностите си своята трудна работа. За утеха ще му оставим сгрешената датата на смъртта на кардинала. Тук той има възможността да надуе бузи на „професионален историк“ и да почувства своята незаменимост.

Разговорът е за съвсем друго нещо. За много по-сложни и важни неща. И при този разговор историкът е вече неуместен. (Слагаме показалката настрани.) Истинският проблем е в това, че мята картина на съда срещу Галилей е също така фалшива, както и тази, която предлага моят рецензент. Да бъдем откровени: те са равностойни по недъгавост. Нито аз имам, нито той има какъвто и да е факт.

Ще поясня. Всичко, което не можем да проверим и потвърдим многократно, не може да се смята за факт в строгия смисъл на думата. А друг смисъл, освен строг, тази дума, уви, няма. Ние можем само да допуснем, че нещата са били „такива“ или примерно „такива“.

Всяко събитие, както голямо, така и най-малко, се състои от огромно множество съставки. Достатъчно е да изкривим една от тях, да променим който е да е акцент, да разменим местата на нюансите и цялата огромна картина рухва в „неточността“. А за излизане от неточността има един път - към „нефакта“, иначе казано - към такава белетристика, която се различава от съчиненията на Сабатини или Дюма само със своята досада.

Реалното минало е сбор от вероятности, предположения, косвени свидетелства, артефакти, късчета спомени, частици от догадки, комплект от легенди и двусмислени документи. Този сбор е огромен, но в никаква цялостна картина никога няма да се превърне отново.

Ще дадем поясняващ пример. Да предположим, че успеем да съберем всичките пръстени, обеци, медальони, копчета за ръкавели и зъбни коронки, направени от злато, добито, да речем, от жилите на Чувалското местонаходище. Да предположим, че стопим всичкото това злато, частично го раздробим, частично го спечем, след това го остържем и се опитаме да го върнем обратно в бреговете на уралската река. Но колкото и старателно да правим това, никога няма да успеем да пресъздадем жилата в нейната цялост, разклоненост и специфичен химически състав на чувалското злато. Защо? По много причини. Уникалността на неговия химичен състав е изчезнала в тигелите на ювелирите, които са пречиствали или са придавали оттенък на метала с добавки. Милата заостреност на малките съставки в рудата е безвъзвратно загубена в топилните пещи и ретортите. Да създадат нейната геометрия отново биха могли само силурските процеси, които никога вече няма да се повторят.

Но дори да успеем с цената на някакви немислими усилия да възстановим химическия състав и даже формата на златните рудни съставки, все едно няма да успеем да възстановим жилата. Всички заобикалящи я породи са променени и смесени в процеса на рудодобива. За да върнем първоначалните слоеве от кварц, сфалерит и други минерали, ще трябва да създадем отново Земята.

Приблизително така стоят нещата и с „жилите“ на събитията от истинската история. Голяма вина за това имат историците. В желанието си да направи „медальон или пръстен“ всеки от тях отново и отново топи и троши рудата и само задълбочава хаоса.

Това отчасти е прекрасно. Като разберем, че никакви „исторически факти“ не съществуват, получаваме правото на изключителна свобода при работата с материята на миналото. Опитвайки се да намерим отговорите на различни въпроси, вече имаме правото на всичко: на деформации, на фантазии, на прилагане на чиста лъжа и на всякакви жонгльорства. Защото, като набираме по случаен принцип „числовия шифър“ за вратата към едно или друго събитие, сме в правото си да използваме всякакви „цифри“. Както правилно казва класикът, характеризирал историята като най-безсмислената дисциплина: „Няма значение каква глупост ще предпочетем пред друга глупост“.

Примирението с липсата на истинска картина на миналото е много трудно. Homo са дресирани да мислят, че наличието на разбираема и ласкава за тях „история“ е важна част от тяхното битие. Да се съгласят с това, че известната история се състои, по всяка вероятност, от 98% илюзии, че е грубо съставен и многократно преписван мит, вероятно ще бъде за тях непоносимо. Но рано или късно ще им се наложи да го направят. Защото някога и историята ще стане наука.

Вероятно след двеста години физиката ще се научи да конструира квантовата картина на всяко минало събитие. Теоретически това не е толкова сложно и е напълно реално. Вероятно квантовите картини ще имат строга последователност и науката ще съумее „да прелиства“ квадрилиони подобни на тях и да съзерцава квантовата реалност отпреди 800, 300 или 300 000 години. Като се научат да я правят зрима или да я разшифроват математически, хората ще могат да погледнат в очите някой ергастер, да разберат имало ли е наистина битка при Термопилите и да преброят колко са гърдите на Ан Болейн. Твърденията, догадките и предположенията ще могат да бъдат проверявани. В историята ще се появят факти и тя най-сетне ще стане наука.

Но за да стане това, трябва да се изниже цяло поколение от чудаци. Така безстрашни и фанатични като Коперник, Галилей, Дарвин, Вагенер, Агасис, Ейвъри, Гамов, Шлиман и Фарадей. На новите чудаци, между другото, ще им бъде по-трудно, защото гръбнакът на доцентския свят от времето на спора на Галилей с Ватикана е станал съществено по-здрав и по-едър.