НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1973 г. / ХИМИЯ / ДЖЕФРИ УИЛКИНСЪН

Джефри Уилкинсън (Geoffrey Wilkinson)

14 юли 1921 г. – 26 септември 1996 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Ернст Ото Фишер)

(За новаторската работа, свързана с химията на органометалните съединения, наречени още сандвични.)

Английският химик Джефри Уилкинсън е роден в Тодмордън, близо до Манчестър, в семейството на Хенри Уилкинсън, специалист по жилищна декорация, и Рут Уилкинсън, по произход от семейство на фермери и тъкачи. Той, най-голямото дете на съпрузите Уилкинсън, проявява рано интерес към химията. Отчасти този интерес се дължи на това, че от време на време Уилкинсън ходи при своя вуйчо в малкото му химическо предприятие. Уилкинсън учи в началното училище, което се намира до дома му, а през 1932 г. печели предоставяна от графството стипендия за обучение в частно тодмордънско училище, където бъдещият учен се отличава с успехите си в областта на химията. През 1939 г. завършва училището и получава Кралска стипендия за обучение в Имперския колеж за наука и техника към Лондонския университет.

След завършването на Имперския колеж Уилкинсън остава там за провеждане на изследвания по военни поръчки. Като работи за кратко време с Х. В. Е. Брискоу, заминава за Канада, където постъпва в Държавния научно-изследователски съвет на Канада като младши научен сътрудник в канадския отдел на Проекта за създаване на атомна бомба. Там той остава до 1946 г., когато - след като получава от Имперския колеж за наука и техника докторска степен, става ядрен химик в радиационната лаборатория към Калифорнийския университет в Бъркли, ръководена по това време от Глен Т. Сиборг. Уилкинсън мечтае за работа с мощните циклотрони, конструирани по времето на Втората световна война.

Уилкинсън работи в Бъркли до 1950 г. През това време интересите му се насочват от областта на ядрената химия към сферата на неорганичната химия и той се мести в Масачузетския технологичен институт, където започва да изучава преходните метали (елементи, в атомите на които вътрешната електронна орбита остава незапълнена до край и които имат свойствата както на метали, така и на неметали, с преобладаване на металните свойства). Като става през следващата година асистент-професор в Харвардския университет, Уилкинсън продължава да се занимава с тези изследвания в продължение на следващите четири години.

Най-значителната от осъществените научни разработки на Уилкинсън започва в Харвард, когато съсредоточава вниманието си върху проблемите, свързани с фероцена - необичайно съединение, открито през 1951 г. от Т. Дж. Кийли и П. Л. Паусън. Фероценът е структура от два петоъгълни пръстена, състоящи се от атоми водород и въглерод, съединени с един атом желязо. В съответствие с господстващите по това време теории се смята, че молекулите от такъв вид трябва да са извънредно нестабилни. Но в действителност фероценът проявява значителна химична и термична устойчивост. Стремейки се да намери обяснение на тези негови особености и да разшири знанията за съединенията на преходните метали с органичните молекули, Уилкинсън предприема детайлно проучване на структурата на фероцена.

Като прилага разработения наскоро метод на спектроскопията на ядрения магнитен резонанс, Уилкинсън в сътрудничество с Р. Б. Удуърд прави важно откритие. Ако Кийли и Паусън смятат, че двучленните въглеродоводородни пръстени на фероцена лежат един до друг и са съединени с една-единствена слаба връзка, осъществена от железния атом, Уилкинсън, напротив, предполага, че двата пръстена образуват слоеста, подобна на сандвич структура с атом желязо между тях. Така, според този модел, централният метален атом е свързан с всеки от петте атома въглерод в горния и долния пръстен. Това необичайно разположение обяснява учудващата стабилност на молекулата. Благодарение на въпросното откритие е установен нов тип съединения.

Уилкинсън и неговите студенти в Харвардския университет продължават да синтезират все по-нови “сандвични” съединения, включително и такива, в които присъстват карбонилни и нитрозилни групи. Скоро след това Уилкинсън получава “сандвично”съединение, характеризира що се с преки химични връзки между рения и водорода, което по това време предизвиква значителен интерес от страна на химиците. По-нататъшното проучване от учения на способностите на преходните метали да образуват химични връзки допринася да се събуди отново интересът към органометалната химия.

Девет месеца Уилкинсън продължава да изследва фероцена и други “сандвични” съединения в лабораторията на химика Нилс Яниксен Берум в Копенхаген. Тази възможност е предоставена на учения благодарение на получената от него стипендия “Гугенхайм”. През декември 1955 г. Уилкинсън се връща в Лондон, заемайки длъжността професор по неорганична химия в Имперския колеж за наука и техника към Лондонския университет. По това време това е единствената катедра по неорганична химия, учредена в Обединено кралство. Там Уилкинсън продължава да проучва преходните метали, като съсредоточава вниманието си върху рутения, родия и рения.

През 1977 г. Уилкинсън е лектор в университета в Нови Южен Уелс, Австралия,, а през 1983 г. - лектор в Италианското и кралското химическо дружество. Ученият е автор на повече от четиристотин научни статии.

През 1952 г. Уилкинсън се жени за Лиз С. Шоу, дъщеря на бившия ректор на Датското висше фармацевтично училище. Семейството има две дъщери. За Уилкинсън се изказват като за сърдечен, остроумен човек и голям оптимист. Свободното си време ученият посвещава на занимания с органична химия.

Освен с Нобелова награда Уилкинсън е удостоен с много други отличия. Сред тях са медалът Лавоазие на Френското химическо дружество (1959 г.), Кралският медал на Лондонското кралско дружество (1981 г.) и медалът Галилей на Пизанския университет (1983 г.). Ученият е член на Лондонското кралско дружество, чуждустранен член е на Американската академия на науките и изкуствата, а също и на Датската кралска академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов