ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН – „СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 8

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН (1850-1894) - “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ (1885 г.)

***

В статията си „За един роман на Дюма“ (руско заглавие, оригиналното е: „A Gossip on a Novel of Dumas’s“ – бел. П. Н.) Стивънсън пише за структурата на повествованието: „Нужната вещ трябва да се окаже на нужното място; после – следващата нужна вещ; и... всичките обстоятелства на повествованието се съгласуват помежду си, както звуците в музиката. Сюжетните нишки от време на време се събират и, като се сплетат, образуват определена картина; действащите лица от време на време се озовават в определено отношение едно към друго или към природата – и всичко това се запечатва в паметта като рисунка в текст. Робинзон Крузо, който вижда човешка следа върху пясъка (Ема, която се усмихва под пъстрия чадър; Анна, четяща обявленията по пътя към гибелта си – Вл. Н.) - ето го кулминационният момент в повествованието, който нашият мислен взор запечатва завинаги в паметта. Всичко останало може да бъде забравено... могат да бъдат забравени забележките на автора, дори най-остроумните и най-верните; но тази епохална сцена, която слага последния печат на [художествената] истина върху повествованието и за миг насища нашата способност за [художествено] наслаждение, усвояваме толкова дълбоко в себе си, че нито времето, нито събитията могат да заличат или да отслабят това впечатление. Това е [висшата], пластичната дейност на литературата: да въплъти характер, мисъл или чувство в някакво действие или положение, което ще порази нашия мислен взор“.

Словосъчетанието „доктор Джекил и господин Хайд“ е станало пословично благодарение на една епохална сцена, впечатлението от която никога не избледнява. Това е несъмнено сцената с превръщането на Джекил в Хайд; нейното въздействие се подсилва от факта, че разкриващият тайната разказ за превръщането е даден в две писма вече след като хронологичното повествование наближава своя край и Атърсън, изплашен от съобщението на Пуул, че някой друг се е затворил в кабинета на доктора, като разбива вратата, открива на пода трупа на Хайд в прекалено широкото за него облекло на доктора (във въздуха се носи силна миризма на цианкалий, капсула с който Хайд току-що е натрошил със зъбите си). Малкият промеждутък между убийството на сър Денвърз и това откритие просто ни подготвя за предстоящото обяснение на тайната. Времето минава, но Хайд не се появява. Джекил изглежда като преди; на осми януари той урежда дружески обяд, като кани у дома си Атърсън и доктор Лениън, с когото е успял да се помири. Но четири дена по-късно вратата на доктор Джекил се оказва затворена за Атърсън, макар че два месеца и повече са се виждали ежедневно. На шестия ден, когато получава втори отказ, Атърсън отива за съвет при доктор Лениън, но вижда пред себе си човек, на чието лице се чете смъртна присъда. Той не желае да чува повече за Джекил. След една седмица доктор Лениън умира, а Атърсън получава плик, на който с почерка на покойния му приятел е написано: „Да не се отваря преди смъртта или изчезването на доктор Хенри Джекил“. Един или два дена след това Атърсън, както обикновено, се разхожда с Енфийлд, който отново започва разговор за Хайд; минавайки по познатата улица, те влизат в двора и виждат отпадналия доктор Джекил, който седи до прозореца на своята лаборатория. Започналият между тях разговор внезапно секва. „Усмивката изчезна от лицето му [на Джекил] и се смени с изражение на такъв ужас и отчаяние, че кръвта замръзна в жилите на двамата господа долу. Те видяха това само за миг, защото прозорецът бе начаса затворен. Този миг обаче беше достатъчен и те напуснаха двора, без да продумат“.

Скоро при господин Атърсън идва Пуул; като чува разказа му за това, което става в дома на доктор Джекил, Атърсън решава да разбие вратата.

„— Атърсън — каза глас отвътре, — за бога, имай милост!

— А-ха-а, това не е гласът на Джекил, това е Хайд! — изкрещя Атърсън. — Разбий вратата, Пуул!

Пуул замахна с брадвата; ударът разтърси сградата, тапицираната с червено сукно врата остана да се държи на ключалката и пантите. Отчаян крясък, като на уплашено животно, прозвуча от кабинета. Брадвата отново се издигна и дъските пак затрещяха под удара ѝ, а рамката потръпна. Пуул нанесе четири удара, но дървото беше много здраво и придържащите части — с добра изработка. Едва при петия удар ключалката изгърмя разцепена и разбитата врата падна вътре на килима“.

Отначало Атърсън мисли, че Хайд е убил Джекил и е скрил тялото, но търсенето се оказва напразно. Затова пък на работната маса намира бележка, в която Джекил го моли да прочете отначало писмото на доктор Лениън, а после, ако иска да научи повече, да погледне изповедта, намираща се в един дебел плик, запечатан с червен восък. Повествователната част завършва с това, че Атърсън, като се връща у дома си, счупва печатите и започва да чете. Историята завършва с обяснение на тайната – „разказ в разказа“, представен в две взаимно свързани писма.

Същността на обяснението се свежда до следното. В писмото си доктор Лениън съобщава как получил от доктор Джекил бързо препоръчано писмо, в което Джекил го моли да отиде в лабораторията му, да вземе оттам едно чекмедже с химикали и да го предаде на пратеника, който ще се яви за него в полунощ. Лениън взема чекмеджето (Пуул също е получил препоръчано писмо) и като се връща у дома, проучва неговото съдържание. „Когато отворих една от опаковките, намерих нещо, което ми напомняше обикновена кристална сол с бял цвят. Стъкленицата, която забелязах след това, беше наполовина пълна с кървавочервена течност с много силна миризма и ми се струва, че съдържаше фосфор и етер. За другите съставки не можех да се досетя“. В полунощ се появява пратеникът. „Беше нисък, както казах; порази ме и шокиращият израз на лицето му, забележителното съчетание на голяма мускулна енергия и немощ на телосложението и накрая, но не от най-малка важност, странното смущение, което пораждаше в мен близостта на този човек. Това беше като начална тръпка и се придружаваше от явно спадане на пулса“. Дрехите са му твърде големи. Доктор Лениън му показва чекмеджето.

„Той скочи към него, после се спря и сложи ръка на сърнето си; чух как зъбите му скърцат при конвулсивните движения на челюстите. Лицето му беше така демонично, че се изплаших и за живота, и за разсъдъка му.

— Съвземете се — казах аз.

Той се обърна към мен с ужасяваща усмивка и сякаш обзет от отчаяно решение, дръпна листа хартия. При вида на съдържанието така високо хлъцна от облекчение, че се вкамених. И в следващия миг, с глас, който вече показваше сдържаност, запита:

— Имате ли мензура?

Аз се надигнах с усилие и му подадох, каквото искаше.

Благодари ми усмихнат и кимна, после наля няколко капки от червената тинктура и прибави единия от праховете. Сместа, която отначало имаше червеникав оттенък, започна с разтварянето на кристалите да избледнява, да кипи шумно и да изхвърля облачета пара. Внезапно кипенето спря и сместа промени цвета си на пурпурночервен, който отново бавно избледня в блатистозелено. Посетителят ми, който беше наблюдавал тези метаморфози много внимателно, се усмихна, постави чашата на масата и обърна към мене изпитателен поглед“.

Непознатият предлага на Лениън да се оттегли или да остане при условие, че всичко, което види, не трябва да се разгласява, защото е „лекарска тайна“. Лениън остава.

„— Добре — отговори посетителят. — Лениън, надявам се, помните дадените от вас клетви. <...> А сега вие, който така дълго бяхте обвързан с тесногръдите и материалистически схващания, вие който отричахте достойнствата на трансценденталната медицина, вие, който се присмивахте на по-високо стоящите от вас, гледайте!…

Той допря чашата — до устните си и изпи всичко на един дъх. Последва вик, човекът се олюля, затърчи се, впи пръсти в масата и остана така, опулил очи и стенещ с отворена уста; както гледах, настъпи някаква промяна — той като че ли се подуваше, лицето му изведнъж потъмня, а чертите сякаш се топяха и изменяха. В следния миг отскочих към стената, вдигнал ръка над очите да не гледам това чудо: целият бях скован от ужас.

— О, боже! — закрещях аз; защото там, пред очите ми, блед и разтреперан, полуприпаднал и опипващ пред себе си като човек, възвърнат от смъртта, стоеше Хенри Джекил!

Какво ми говори той в продължение на цял час след това, не мога да си припомня така добре, че да го отразя на хартия. Каквото видях — видях, каквото чух — чух, и душата ми се поболя. Сега, когато тази гледка не стои пред очите ми, се питам вярвам ли в това, което се случи, и не мога да си отговоря. <...> А колкото до моралната низост, която този човек разкри пред мене, даже със сълзите на разкаянието, даже в паметта си не бих могъл да се спра на нея без тръпка на ужас. Ще ти кажа само едно, Атърсън, и то (ако можеш да го повярваш) е повече от достатъчно. Съществото, което се промъкна в дома ми онази нощ, беше, по признание на самия Джекил, известно под името Хайд и преследвано по всяко кътче на земята като убиец на Керю“.

(Следва)