петък, август 12, 2022

АЛЕКСАНДР НЕВСКИЙ С КОРЕСПОНДЕНТСКА СМЕТКА В ОРДАТА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Сближаването на Путин и Ердоган поставя Русия в зависимост от Турция.

Малко преди срещата на Путин с Ердоган група едри руски бизнесмени начело с Роман Абрамович, по данни на „Новая газета. Европа“, са се срещнали с висши турски чиновници по въпроса за значителни вложения в икономиката на Турция. Фактът, че срещата се е състояла, е потвърден от хора, непосредствено запознати със ситуацията. Роман Абрамович се намира в Турция практически от началото на войната и изобщо Бодрум се превърна в нов Лондон, където се трупат руските олигарси, а цените на недвижимите имоти скочиха там един път и половина.

Едновременно с това Bloomberg фиксира рязко нарастване на турските валутни резерви след мащабен трансфер на пари от Русия. Турските чиновници обясниха това на Bloomberg с трансфера на 15 милиарда долара от „Росатом“ за строителството на АЕЦ-а в Акую. Дали мащабното нарастване се обяснява само с този трансфер, или не – е трудно да се каже, но във всеки случай самата ситуация, когато една компания строи АЕЦ и сама плаща строителството, е доста странна.

Едновременно с това The Washington Post (наистина, с позоваване на украинското разузнаване) публикува статия, според която Русия (разбирайте – Путин) би искала да купи дялове в турски рафинерии, терминали и хранилища, за да избяга по този начин он европейското ембарго, което ще бъде наложено на доставките на руски нефт в Европа от 1 януари 2023 година. Нефтът и особено нефтопродуктите, доставяни с посредничеството на Турция, очевидно вече няма да са „руски“. Русия моли също така турските банки да ѝ позволят да използва техните кореспондентски сметки за трансфер на пари, а също така да ѝ бъде позволено да създава в свободните икономически зони на Турция различни производства, върху които няма да се разпростират западните санкции (например за доставка на различни високотехнологични компоненти).

Тук е важно да отбележим, че в света, който се опитва да изгради Путин – и още повече в този ъгъл, в който сам се навря, такъв вид връзки не могат да се ограничат само със стоково-парични отношения.

Те предполагат някаква форма на псевдоколониална зависимост. Само в отворените общества могат да се продават стоки, да се правят сметки и нищо повече. А когато става въпрос за договор на един тоталитарен управник, при това напъхан в ъгъла, с друг, също авторитарен управник, там всяка услуга има своята голяма геополитическа цена.

Иначе казано – големият геополитически поход на Путин към величието завърши с това, че Путин превръща Русия в суровинен придатък на Отоманската порта.

Роман Абрамович (в центъра) на церемонията по подписването на съглашението за зърнените доставки между Турция, ООН, Русия и Украйна след срещата в Истанбул, Турция, 22 юли 2022 година. Снимка: EPA-EFE/SEDAT SUNA

Руските пропагандистки опорни точки нареждат да се сравнява Путин с Александр Невский. Трудно е да се каже дали се е договарял Александр Невский на своите срещи с Ордата за трансфер в кореспондентските ѝ сметки на пари, пазещи се до този момент при тевтонските кучета, и за покупка на част от нефтените терминали на Ордата, но сходството е наистина поразително.

Многовековното съперничество на царска Русия и Отоманската порта при Путин завърши с това, че Турция си връща тези зони на влияние, част от които губи през 18 век, а част от които са изгубили и монголците. Много преди падането на Константинопол.

От това обстоятелство следват няколко важни неща.

Първо. Путин през цялото време заплашваше Европа, че ще се свърже с Китай. Заплашваше да направи Русия от суровинен придатък на Европа в суровинен придатък на Китай. Както виждаме, схемата не успя.

Китай не взе Русия като суровинен придатък в замяна на някакви отстъпки. Стратегическото партньорство със САЩ, с всички уговорки, се оказа по-важно дори за Си Дзинпин.

Вместо със Сина не небето се наложи да се водят преговори с Османския султан. Той е и по-отстъпчив, и положението му е лошо, инфлацията е 70%, идват избори, а руските пари ще са му много от полза.

Второ. Всеки документ, оформящ договор с Реджеп Тайип Ердоган, струва колкото ролка тоалетна хартия. Путин е знаменит с това, че захвърля всички. Смешно е да се помисли, че Ердоган няма да го захвърли. Путин се безпокои много от това, че не може да се договори със Запада, който прие стратегическо решение за неговата изолация. Проблемът е в това, че Западът, ако се договори, ще спазва договора. А Ердоган, ако се договори, ще спазва договора до този момент, до който му е изгодно, или ако Путин може да купи или да принуди по някакъв начин това спазване. Ето я кардиналната разлика между Изтока и Запада. Това, което е направило Запада – Запад, а Изтока – Изток. На Изток не е прието да се спазват договорите.

Руските пари се пазеха на Запад, защото там не биха могли да бъдат конфискувани току така. Представете си само какво ще стане, ако Русия купи дял в нефтените терминали, а след това султанът реши, че имуществото на кафирите трябва да бъде конфискувано. Там не ви е Лондон.

Като се има предвид доколко руските чиновници зависят от своите сметки и вили, това е фактически безкръвна анексия на Москавската Рус от Портата. Когато се пазеха парите на Запад, нямаше зависимост от Запада. Соловьов можеше да живее във вилата си на езерото Комо (в Италия – бел. П. Н.) и да разказва за загнилия Запад. Но при Ердоган не можеш да се разглезиш.

Трето. Добре дошли в многополярния свят. Путин постоянно се оплакваше, че САЩ определя всичко, а на него му се иска да е като през 19 век, да има свят, в който всичко да се определя от военната сила. Единственото, което Путин забрави е, че в света, в който всичко се решава от военна сила, трябва да имаш тази сила. А той я няма. Той има Шойгу, фалшиви вундервафли (митични супероръжия – бел. П. Н.) и окрадена армия като тая, която са имали през 19 век Китай и Иран.

Какво става през 19 век с Китай и Иран? Те са изостанали патриотарски държави с лоша икономика и безумна бюрокрация. И? Превърнали се в колонии на страни със силна икономика и силна армия.

Искахте многополярен свят? Разпишете се и го получете. Путин превръща Русия в колония даже не на Китай - Китай не клъвна, а на Турция.

Четвърто. Европа и САЩ не са геостратегически противници на Русия. Защото, първо, демокрацията е несъвместима с геостратегията. Демокрацията се интересува от това как да спечели следващите избори. А второ, нямат какво особено да делят. От време на време в Кремъл си спомнят фразата на Мадлин Олбрайт за богатствата на Сибир, която прочетоха в мозъка ѝ с помощта на особено прогресивното патриотарско оборудване, наречено фейк. А Отоманската порта и Средната империя са наистина геополитически противници на Русия. Първо, защото са авторитарни страни. Второ, защото има какво да делят. Те граничат с Русия. Впрочем, това засяга най-напред Турция. В това, че Китай се интересува чак толкова от мразовития Сибир, силно се съмнявам. Но Задкавказието, Нагорни Карабах, Сирия – това са зони, влизащи в интересите на Ердоган.

Генералният директор на Baykar's Халук Байрактар и министърът на отбраната на Украйна Андрий Таран подписват двустранен договор за строителство на съвместен център за обслужване на безпилотни летателни апарати в присъствието на Президента на Украйна Володимир Зеленский. Киев, Украйна, 29 септември 2021 година.. Снимка: Агенция на Президента на Украйна / Getty Images

Пето. Ердоган води по отношение на Русия двойна игра. От една страна – има интерес от нейното отслабване. Ердоган е този, който доставя „Байрактари“ на Украйна (и категорично отказва да ги доставя на Русия), и Ердоган е този, който от началото на войната затвори проливите, с което осуети руския десант в Одеса и Миколаив.

От друга страна – новият турски султан има интерес от съществуването на именно такъв, слаб Путин, който да му угажда, да го чака 50 секунди в Техеран, и да има нужда от него като посредник. През 19 век Европа, страхувайки се от засилването на руската империя, подкрепя срещу нея Турция – „болния човек на Европа“. Политиката на Ердоган по отношение на Русия през 21 век повтаря огледално политиката на Европа по отношение на Турция в края на 19 век.

Шесто. Не е трудно да се види, че Ердоган прави успешно в Сирия това, което Путин прави безуспешно в Украйна – а именно, възстановява древната империя. Това се отнася преди всичко за Нагорни Карабах и Сирия. Путин си мечтаеше да продаде Асад на САЩ, сега му се налага да го продава с много голяма отстъпка на Ердоган.

Седмо. Миналата седмица беше белязана от три събития. Първото – ликвидирането на Айман аз Зауахири. САШ премахнаха ръководителя на „Ал Кайда“ на другата страна на земното кълбо, на място, където няма никакво тяхно присъствие. Направиха го с помощта на ракета, изстреляна от дрон и летяща толкова точно, че даже нямаше взривно вещество. Вместо това имаше шест ножа, които накълцаха жертвата на парчета. Това показа, че армията на САЩ живее в света на Big Data и точното оръжие, което позволява да се засече и да се ликвидира единична цел буквално на 20 хиляди километра.

Едновременно с това Израел в рамките на операцията „Алот ха-шахар“ ликвидира с няколко точни удара практически цялата върхушка на „Ислямски джихад“, прихващайки същевременно значително количество от всичките 600 ракети, изстреляни за отмъщение.

А Нанси Пелоси, въпреки отчаяните протести на Китай, посети Тайван и фактически даде да се разбере, че САЩ ще го защитават.

Независимо от всичките разлики, тези събития са обединени от една тенденция. Тази тенденция е много проста.

Развитите свободни страни – САЩ, ЕС, Израел – въпреки всичките си недостатъци, продължават да имат гигантско потенциално военно и икономическо преимущество не само пред маргиналните страни и терористичните режими, но и пред стремящите се нагоре нови авторитарни икономически гиганти – Турция и Китай.

Те си дадоха почивка, мислейки, че историята е свършила. Техните елити се заеха да се борят с глобалното затопляне и с бялото мъжко превъзходство, вместо да се занимават с надпреварата във въоръжаването. Путин им показа, че грешат и че това е опасно. И тези страни се връщат обратно.

Обърнете внимание, че от края на февруари и затоплянето, и Black Lives Matter изчезнаха някъде. Западът разбра, че историята не е свършила. Че хулиганите, терористите и маргиналите са опасни, а Турция и Китай са двойно по-опасни. Също както виждаме сега връщането на силата в голямата политика от страна на Турция и Китай, ще видим връщането на тази сила и от страна на ЕС и САЩ.

Путин искаше свят, в който всичко се решава със сила – истинска военна сила. Добре дошъл.

Военната конкуренция е наистина важна част конкуренцията на човечеството и светът без нея затлъстява, побърква се от безсилие и започва да отстъпва на хулиганите. Но в условията на възобновена военна конкуренция - като през 19 век – за маргиналите, хулиганите и патриотарските отломки настъпва бърз край.

PS. Европейските чиновници също са доста обезпокоени от сближаването на Москва и Анкара и разглеждат сериозно въвеждането на санкции срещу Турция, ако започне да помага сериозно на Москва да заобикаля европейските санкции.

четвъртък, август 11, 2022

ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ В АФРИКА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Приживе Ърнест Хемингуей се смятал за еталон на мъжественост и направил много, за да се завърне образът на „великия бял ловец“, подхванат с удоволствие от популярната културата. Той отишъл два пъти на сафари в Африка и двата пъти си почивал там отлично (макар че три пъти едва не загива). Ърнест посетил прародината си през 1933 и през 1953 година. От второто пътешествие са се запазили ярките снимки, представени по-долу.

През 1933 година Хемингуей заминал за Африка по следите на президента Рузвелт. Заедно със съпругата си Полин Пфайфър (чийто чичо финансирал пътуването) Ърнест кръстосвал саваните на Кения и Танзания, ходел на лов за едри животни и правел пътни бележки. Първото африканско сафари вдъхновило Хемингуей да напише повестта „Зелените хълмове на Африка“, както и разказите „Снеговете на Килиманджаро“ и „Краткият щастлив живот на Франсис Макомбър“.

За втори път Хемингуей отива на сафари двадесет години по-късно с четвъртата си жена Мери Уелш. Те пътешестват през Белгийско Конго, Руанда и Кения. От пътуването Хемингуей донася много значителни ловни трофеи. Но главното му постижение е образът на безстрашен авантюрист и велик ловец, който се запазва до края на живота му.

През 1933 година Хемингуей се разболява в Африка тежко, а през 1953 година едва не загива при две самолетни катастрофи. Новинарските агенции публикуват три пъти негови преждевременни некролози и три пъти той се връща жив.


сряда, август 10, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1980 г. / МИР / АДОЛФО ПЕРЕС ЕСКИВЕЛ

Адолфо Перес Ескивел (Adolfo Pérez Esquivel)

26 ноември 1931 г.

Нобелова награда за мир

(За това, че е извор на вдъхновение за репресираните хора, особено в Латинска Америка.).

Аржентинският скулптор и защитник на човешките права Адолфо Перес Ескивел е роден в Буенос Айрес. Майка му умира, когато е още дете, баща му, испански рибар, емигрирал в Аржентина, работи като агент в компания за кафе и пътува постоянно. Възпитанието си Ескивел дължи на свещениците от католическите училища, в които учи.

Юношата расте като благочестив католик, силно влияние му оказват книгите на Махатма Ганди, свети Августин, Томас Мертън и други философи. В юношеските си години често участва в дискусии и започва да се интересува от прилагането на евангелските истини към съвременния южноамерикански живот. По това време той започва да развива забелязващите се у него художествени способности, постъпва в Националното училище по изобразително изкуство в Буенос Айрес и го завършва през 1956 г. През октомври същата година се жени за пианистката Аманда Перес, от която има три деца.

През следващите 15 години Ескивел прави завидна кариера като скулптор. Той започва да преподава изкуство и архитектура в Националното училище по изобразително изкуство „Мануел Белграно“ и други учебни заведения. Произведенията му се излагат нашироко в Аржентина, сред всички други отличия Ескивел получава и престижната Национална награда. В своето творчество той въплъщава мотиви от доколумбовата Америка, твърдейки, че чувства „необходимост да се намерят в американските корени изразителни средства, способни да пресъздадат днешните човешки тревоги“. Макар че Ескивел продължава да се смята за аполитичен, „днешните тревоги“ все повече бележат за него социално-политическата нестабилност в страната.

В края на 40-те и 50-те години Аржентина се управлява от диктатора демагог Хуан Перон, който идва на власт, съумявайки да привлече най-бедните работници в създадения от него съюз. Като осъществява обаче редица социални реформи, той нееднократно използва сила и заплахи, за да запази властта си. Неговата стратегия да се противопоставя работническата класа на останалите съсловия предизвиква сериозен срив в аржентинското общество. След военен преврат Перон е принудително изгонен в Испания. Но неговите политически организации се запазват и положението в Аржентина продължава да се усложнява, защото перонистките съюзи заплашват военните и гражданските лидери. Репресивните правителствени мерки принуждават перонистите и левите да организират партизански отряди и насилието повлича след себе си насилие. Към края на 60-те години сблъсъците между различните политически групировки довежда до това, че демократичната конституция на практика престава да съществува.

При тези условия Ескивел не може да остане повече настрани от социалните проблеми. Недоверчив към партийните организации, той започва да обсъжда със съотечествениците си въпроса как трябва да реагира редовият католик на задълбочаването на социалната криза. През 1969 г. Ескивел присъства на конференцията на аржентинските църковни, университетски и обществени организации в Монтевидео (Уругвай), където се разглеждат ненасилствените начини за подобряване на положението в Аржентина. През 1970 г. той провежда почти двумесечен гладен протест срещу левия и десния терор. По време на Втората конференция успява да основе Службата за мир и справедливост, която трябва да регулира сътрудничеството между социално активните католически свещеници и миряните в помощ на бедните.

В края на 1971 г. Ескивел се присъединява към друга католическа организация, основаваща се на принципите за ненасилие на Ганди. Той започва да организира в градските квартали занаятчийски работилници, въплъщавайки в живота заветите на Ганди за самоосигуряване на бедните. През 1972 г. основава ежемесечното списание „Мир и справедливост“ („Paz у lusticia“), което става официален орган на Службата за мир и справедливост. Две години по-късно, когато щабквартирата на организацията се мести от Монтевидео в Буенос Айрес, Ескивел става неин главен координатор.

Природната скромност кара Ескивел да избягва известността, той предпочита да работи незабелязано, заздравявайки подкрепата на Службата да мир и справедливост сред масите. Ескавел прекратява преподавателската си дейност и намалява времето за творческа работа, за да координира дейността на Службата в Аржентина и да пътува по цяла Южна Америка, където пропагандира ненасилствени социални промени. Убеден, че бедността е проблем на цяла Латинска Америка, Ескивел помага на индианците в Еквадор и Парагвай да защитят земята си от посегателства. В Бразилия (1975 г.) и Еквадор (1976 г.) е арестуван за критика към правителствата на тези страни, неспособни да облекчат живота на трудещите се.

В същото време, като се убеждава, че не може да възстанови стабилността и реда, през 1973 г. аржентинското правителство кани Хуан Перон да се върне от Испания. Бившият диктатор е посрещнат с въодушевление и скоро е избран за президент, но на следващата година умира. На поста на президента Перон застава вдовицата му Исабел, по време на която икономическото положение на Аржентина става катастрофално. Нараства инфлацията, корупцията е безконтролна, серия от стачки парализират напълно страната. На 24 март 1976 г. армията сваля Исабел Перон, като обявява военно положение. Перонистите и левите се противопоставят на военните, но правителството започва да формира десни полувоенни организации. Хиляди аржентинци, симпатизиращи на левите, изчезват и вероятно мнозина от тях са убити. Останалите са подложени на мъчения, без да им се предявяват каквито и да е обвинения, и в края на краищата са хвърлени в затвора или са екзекутирани.

Протестирайки срещу държавния тероризъм, Ескивел с риск за живота си започва кампания за разследване на безследните изчезвания. През 1975 г. той е сред организаторите на постоянната Асамблея за правата на човека, наблюдаваща дейността на правителството. Ескивел създава също така Икуменично движение за правата на човека, което трябва да помага на затворници и техните семейства. Тихото, но неотклонно противопоставяне на правителството скоро превръща Ескивел в мишена за репресии. Докато е в чужбина през 1976 г., щабквартирата на Службата за мир и справедливост е разгромена от полицията. През април следващата година Ескивел е арестуван, когато се опитва да продължи валидността на паспорта си.

Ескивел прекарва в затвора тринадесет месеца, при което не само не го съдят, но и не му предявяват обвинения. В отговор на многобройните запитвания правителството съобщава лаконично, че Ескивел е арестуван за подривна дейност. След освобождаването си той говори без желание за затвора, но потвърждава, че е бил измъчван.

Съвместни усилия (сред които и на президента на САЩ Картър) принуждават аржентинското правителство да освободи Ескивел през май 1978 г. Още девет месеца той се намира под домашен арест, но след това възобновява своята дейност; през 1980 г. правителството най-сетне обявява, че повече не съществува „заплаха отляво“. Тогава Ескивел призовава да се започнат преговори с Чили за териториалните разногласия.

Нобеловата награда привлича към Ескивел вниманието на целия свят, което е изключително важно за обществения и дипломатическия натиск в полза на „десапаресидос“ – 10-20 хиляди души (според Ескивел), изчезнали в края на 70-те години. Рискувайки отново своята свобода, той участва във всекидневните демонстрации на жените, които се опитват да обърнат вниманието на обществеността към съдбата на своите изчезнали роднини и приятели. Демонстрациите продължават до 1984 г., когато назначена нова правителствена комисия установява, че на незаконни репресии са подложени 9600 души. Много офицери са дадени под съд за извършени престъпления.

Политическото насилие в Аржентина след 1984 г. намалява значително, на Ескивел продължава работата си за подобряване на условията на живот на бедните и угнетените в цяла Латинска Америка. Както твърди самият той, „не трябва да се говори за правата на човека само във връзка с изтезанията, затворите и екзекуциите… Ние трябва да мислим и за селянина, който е лишен от земя и умира от глад“.

Превод от руски: Павел Б. Николов


вторник, август 09, 2022

АМНИСТИЯ ЗА ПУТИН

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Как международна правозащитна организация предизвика скандал в Украйна.

През тази седмица научихме кой е виновен за цивилните жертви на войната в Украйна. Това са украинските войски които „подлагат цивилните на опасност“ и се разполагат в училища и болници. Маргарита Симонян говореше това през цялото време, но никой не ѝ вярваше. Но сега това го каза „Amnesty International“ – същите тези честни хора на добрата воя, които прозряха проницателно, че Навалний не е затворник заради убежденията си.

След доклада на „Amnesty“ се развихри див скандал. Ръководителката на украинския офис на организацията подаде оставка, като заяви , че не са участвали в създаването на отчета, че с него са се занимавали хора, които са непознати за украинския офис, и че нито едно възражение на украинския офис не е взето предвид.

Генералният секретар на „Amnesty“ Агнес Каламар се изправи като стена в защита на отчета. Тя заяви, че „изводите… са базирани на доказателства, събрани по време на обширни разследвания“. А своите критици обвини в пристрастност.

Активисти на „Amnesty International“ по време на антивоенна акция, май 2022 година

„Украинските и руските медийни тълпи и тролове: всичките те сега нападат разследването на „Amnesty“. Това се нарича военна пропаганда и дезинформация. Това няма да поколебае нашето безпристрастие и няма да промени фактите“ – заяви Агнес Каламар.

Генералният секретар на „Amnesty International“ Агнес Каламар

Това е много странно заявление, ако се има предвид, че „руските тролове“ изобщо не атакуват доклада на „Amnesty“. Напротив, те са във възторг от него. И както виждаме, дори в този туит на Каеламар се съдържа дезинформация и манипулация, когато обвинява своите противници.

По-надолу ще се постарая да докажа защо докладът на „Amnesty“ е дезинформация и манипулация. Ще видим какви методи за дезинформация се употребяват в него. И ще кажа веднага – според мене подобни методи не са използвани случайно.

Ще сравним също така доклада на „Amnesty“ с докладите на истински обективни изследователи – например „Conflict Intelligence Team“ и Руслан Левиев, който от време на време посочва на Украйна нарушаването на военните правила.

Отчетът на „Amnesty“ е почни забравен по време на тази война начин за лъгане. Не нагъл като по руската телевизия. А с недомлъвки и пропуски, тънък, интелигентен, но което не го прави по-малко смъртоносен.

***

И така, какво не е наред с доклада на „Amnesty“?

Новината за този доклад все така се намира на главната страница на „Amnesty“ и се нарича така: „Военната тактика на Украйна подлага на опасност цивилното население“.

Стоп.

А военната тактика на Русия не подлага ли цивилното население на опасност? Съгласете се, че по време на тази война би било естествено да се направи доклад за това как протича войната на територията на Украйна. Как руските войски заличиха от лицето на земята Волноваха и Мариупол. Как заличават сега Бахмут и Северск. Как ракетите падаха в търговския център в Кременчук и в клиниката „Нейромед“ във Винниця. А след това, някъде в някой от разделите да се отбележи: а ето, ние тук сме в града до една от жилищните сгради, заличени от лицето на земята, където видяхме украинска техника и трябва да кажем, че това вероятно е подложило жителите на съседната сграда на допълнителна опасност.

Но вместо това докладът и новината се наричат: „тактиката на Украйна подлага на опасност цивилното население“. Това е обобщение, които мозъкът на читателя възприема така: „А, ето значи как се бият украинците. Поставят оръдията си покрай жилищните сгради, прикриват се с цивилно население и стрелят“.

Никакви други случаи - че украинските оръдия не винаги се намират до жилищни сгради – в отчета не се посочват. Освен това в отчета не е фиксиран фактът, че руските войски, настъпвайки към града, сриват всичко, което има в него. Независимо дали има наоколо украински войски, или няма.

Така още в названието на доклада виждаме манипулация и лъжа. Косвена лъжа, не толкова пряко, колкото в руската пропаганда. Но изкусна. Такава лъжа може да се нарече „индуктивна“. Тя формира в мозъка на читателя картина, която произтича пряко от казаното в текста, но не съответства абсолютно на действителността.

Второто, което се набива на очи: в текста на „Amnesty“ няма нито една снимка. Защо? Много просто..

Достатъчно е читателят да погледне от птичи полет снимката на който и да е от градовете или селищата, които щурмува руската армия, и ще види тотални разрушения. Той веднага ще разбере, че руската армия заличава от лицето на земята всичко, без да се съобразява има ли наблизо украински военни, или няма. Това не е грешка. Това е тактиката на армията. Това е огнена вълна. Това е стрелба по площи (за разлика от стрелбата по цели – бел. П. Н.). Това е запечатано и на фотографии, и в руски източници. Ето, представителят на „ДНР“ Александр Ходакойвский пише как руската армия е сринала Мариупол:

„Още когато се насочихме към Мариупол стана ясно, че или градът, или наличният личен състав – някой трябва да бъде унищожен, и избрахме града“. „Пристъпихме към сеанс на екзорсизъм“ – пише Ходаковский. И за разрушаването на други градове: „Ще се наложи да повторим всичко отново и след това отново, а после пак отново“.

Странно. Ходоковския не твърди, че стрелят по мирни сгради, защото до тях има украински войници. А от доклада на „Amnesty“ следва именно това.

Вид на разрушени жилищни сгради отвисоко. Ирпен, юни 2022 година

Продължаваме нашия разбор по-нататък.

„Украинските военни подлагат цивилните на опасност, създавайки бази и използвайки военни системи в населени с цивилни райони, включително училища и болници“ – започва докладът на „Amnesty“.

И по-нататък набива няколко пъти в главата на читател: украинците разполагат войски в училищата. Украинците разполагат войски в училищата.

Стоп!

Никакви правила на войната не забраняват да се разполагат войски в училищата, ако тези училища са празни.

Нещо повече, това е най-честият и най-рационалният начин за разполагане на войски, особено в градски район.

Училището по време на война е голямо празно помещение, където във физкултурния салон и класните стаи лесно може да се направи казарма. По принцип училището е далече от други сгради. И там настаняват..

Забранено е да се прикриваш зад деца. И ние естествено, като си помислим, ще разберем разликата между украински батальон, който – след като е изведен на ротационен принцип от „нулата“ (предния край), се оказва в училище на двадесетина километра от фронтовата линия и спи на постелки във физкултурния салон. И тактиката, когато реално се прикриват с деца, например в Палестина, където няма никаква война, но бойни групи могат да влязат в действащо училище, където се водят учебни занятия, и да поставят на покрива ракетна установка.

Удивително е, че „Amnesty“, която изобщо не забелязва тази стратегия на ХАМАС, изведнъж приписва подобна стратегия на Украйна.

Това е отново класически похват за лъгане – лъгане с премълчаване. Би могло да се напише: „Правилата за водене на война не забраняват да се разполагат войски в празни училища. Украинските части, изтеглени от фронта, често се разполагат в училища“. Но не е написано така. Написано така, че у читателя за де създаде впечатление, че украинците действат като ХАМАС.

„Голяма част от цивилните сгради, където са настанени украинските военни, са на километри от фронтовата линия“ – пише AI.

Украински войник до разрушена училищна сграда в Харкив

Стоп.

„На километри“ – колко? Пет? Десет? Тридесет?

Как си го представя това „Amnesty“?

Става въпрос за най-голямата в историята на Европа през XXI век война, където от двете страни загиват десетки хиляди, където Украйна беше нападната от противник, имащ тотално числено преимущество, противник, който срива със снаряди всичко пред себе си. Какво трябва да прави украинската част, която е стояла три седмици в Попасна в окопите по корем в ледената кал, отгоре са се пръскали снаряди, хора са разкъсвани на части, има контузени, уморени са до смърт, не са нито спали, нито отдъхнали, нито яли?

Нима „Amnesty“ предлага да бъдат изведени в ротация (за почивка) на 30 километра и по времето на почивката да си изкопаят друга дупка в земята? Също в ледена кал и без храна? И там да си почиват?

Ще се смеете, но „Amnesty“ предлага точно това! „Наблизо има разумни алтернативи – съобщават праведниците от „Amnesty“, – като военни бази или близки гъсти гори“.

Хм. Нещо не съм уверена, че гъстите гори биха се харесали на „Amnesty“. В този случай, виждате ли, може да се напише: „Украинските войски се настаняват в горите, с което подлагат на опасност от пожар гъстите зелени насаждения“.

И изобщо.

Обяснете ми на какво разстояние от градовете трябва да действат войските? Как „Amnesty“ си го представя това?

Ето, да допуснем, украинските войски се отбраняват и са изтласкани от укрепения район.

Колкото и да се стори странно на „Amnesty“ – и този факт не е споменат в доклада, - тройната отбранителна линия в Донбас, която осем години защитаваше Украйна, минава по укрепени райони извън градовете и тази отбрана не е от училища, не е от болници, а от ВОП-ове – взводни опорни пунктове, от укрепления с многометрова дебелина на бетона. Украинските войски отстъпиха и стигнаха до град Северодонецк (25 километра по дължина от Рубижне до Борисивка).

Правилно ли разбирам, че според правилата на войната, измислени от „Amnesty“, украинците не трябва да влизат в града, а трябва веднага да отстъпят по-далече от него, за да го превърнат руските войски в поредната Буча?

Какви удобни военни правила – За Русия! Който се защитава, той е виновен. Точно както говори руската пропаганда.

Интересно е дали „Amnesty“ ще обвини посмъртно участниците във Варшавското въстание, че в residential areas са подлагали на опасност civilians?

Но да четем безценното произведение на „Amnesty“ по-нататък.

Ние – продължава „Amnesty“ – не сме документирали случаи „украинските военни, които са се разполагали в цивилни здания… да са молили или да са помагали на цивилните да се евакуират от намиращите се наблизо сгради“.

И отново пред нас е това, което бих нарекла индуктивна лъжа. Читателят на този траш трябва да си направи извода, че украинските военни се прикриват с граждански лица. Но това не е истина. Никъде в доклада не се споменава, че властите в Украйна призовават постоянно цивилните в районите на военни действия да се евакуират. Че им се предоставят автобуси, че обхождат домовете им и така нататък.

Мирни жители се качват на евакуационен влак в Покровск

Русия препятства евакуирането на цивилни. Руските танкове и блокпостове от самото начало на войната стреляха по цивилни коли. Сега хората в Мариупол и Херсон са държани като заложници, те не могат да напуснат градовете освен през филтрационни лагери. От всеки град, изходът от който дори и частично се контролира от украинските войски, хората могат да напуснат града свободно (например Харкив). От град, контролиран от руснаците, по колите се стреля.

Кога украинските войски би трябвало да помагат на цивилните да се евакуират? Когато са под обстрел? Тогава те се сражават. Когато са на ротация? Това не е тяхна работа.

Евакуацията на цивилното население по време на война не е задача на сражаващите се подразделения. Въпреки това украинските войски се занимаваха с това. Дявол да го вземе, азовците от „Азовстал“ се предадоха именно за да бъдат освободени цивилните! Имаме стотици случаи, когато военните са помагали на цивилните, макар че това не е тяхна задача.

Но и тук „Amnesty“ прави предвидливо уговорки в случай, че я изненадат. Тя не твърди все пак, че такива случаи изобщо не е имало. Тя просто „не ги е установила“.

Разбирате ли? Двама и половина „изследователи“, действащи във военна зона без знанието на украинския офис, влезли в Бахмут за половин час, разговаряли с няколко души и „не установили“.

Такива случаи може и да е имало, но „Amnesty“ не ги знае.

В 19 села и градове – пише „Amnesty“ – „изследователите намериха свидетелства, че украинските сили са нанасяли удари от населени цивилни райони и/или са се разполагали в цивилни здания“.

В деветнадесет села и градове, чувате ли? А колко е дължината на фронта. 1300 километра.

„В Бахмут – пише „Amnesty“ – няколко жители ни съобщиха, че украинските военни са използвали здание само на 20 метра през улицата от цивилен многоетажен блок. На 18 май блокът бил ударен от руска ракета, която унищожила частично пет жилища и повредила съседни здания. Катерина, местна жителка казва: Не разбрах какво се случи. Прозорците се пръснаха и имаше купища прах. Останах тук, защото майка не искаше да заминава, има проблеми със здравето“.

Този, който прочете това, ще реши, че войната в Бахмут протича така: украинските военни са се разположили в едно здание и съседното здание е ударено от ракета. А в действително войната протича така: руснаците заличават Бахмут от лицето на земята като Мариупол. С идеята, че от 100 сринати здания едно може да се окаже с военни. А ако не се окаже, независимо от това може да се отчете, че „са били унищожени националисти“.

Пожарникари се опитват да потушат пожар в обстреляна сграда в Бахмут, Украйна, 30 юли 2022 година

Тук не е важно какво здание ще изберат военните.

И идва вишнята на тортата. Тя е толкова прекрасна, че трябва да я обсъдим отделно.

Вишнята гласи:

„Не всяка руска атака, документирана от „Amnesty International“, следва този модел. На няколко други места, където Amnesty International заключи, че Русия е извършила военни престъпления, включително някои места в град Харкив, нашата организация не откри доказателства за украинско военно присъствие в цивилни зони, незаконно атакувани от руската армия“.

Модел, разбирате ли?

Характерен начин на действие. Повтарящ се мотив.

Моделът е, че украинските войски се прикриват с цивилни. И руските войски, когато стрелят по тях, понякога не попадат в целта. Но понякога – ако прочетете доклада до края – това не е така. Например в някои райони на град Харкив.

Виждате ли колко е обективна „Amnesty International“? Тя даже отбелязва, че руските войски също вършат военни престъпление, като ударението е на думата също. С дребен шрифт. В кроя на доклада. На някои места. Например в Харкив.

Може ли да каже „Amnesty“ била ли е във Виниця? На 800 километра от фронта?

Там какво – в „Дома на офицерите“ също ли бяха разположени руски военни? Това по модела ли е? Откъде са стреляли по руските войски? От 800 километра?.

А в Кременчук? На 400 километра от фронта? Бяхте ли там? Там какво, в търговския център установки „Град“ ли са били разположени? Там също ли украинските военни са се прикривали с цивилни? А в Миколаив, където ракета удари къщата на бизнесмена Вадатурский? В градината му „Хаймарс“ ли е имало?

Проблемът на този доклад не се състои в няколко неуспешни фрази.

Тя е в това, че „Amnesty“ не забеляза, че в Украйна се води война за оцеляване. И че в хода на тази война Русия изтрива от лицето на земята градовете заедно с техните жители и защитници. Ако украинските позиции са били пред града, тогава да, украинците се изтеглят в града. А ако се изтеглят извън града, това не означава, че с този градя няма да се случи нищо. Това означава, че градът ще бъде изравнен със земята без съпротива. А ако не го разрушат, там ще стане същото като в Буча или Ягодно.

Всички претенции, които има в този доклад, се предявяват само към украинската армия. При това под вид на хуманни идеали (не трябва това, не трябва онова), а на армията не се казва какво всъщност трябва да прави. Как да се сражава.

Забележката за руската армия е поставена едва в самия край. За да се прикрият срамните места. Ако посочат „Amnesty“ с пръст, да се отговори: „ето, ние написахме“. Как къде? Накрая. Не сте ли чели до там? Ами ние не сме виновни, че не сте чели.

Но даже в тази забележка „Amnesty“ се изхитри да вмъкне, че за украинците военни заедно с цивилни е „модел“.

Ще отбележим също така, че всичките обвинения в този доклад са анонимни. Населените места често не са назовани. Училищата се намират „на километри“ (?) от фронта. И така нататък. Това се прави уж за защита на информаторите, но в действителност превръща доклада на „Amnesty“ в копие от криминално дело, повдигнато от руски съд, където е написано, че обвиняемият при неизяснени обстоятелства на неизяснено място е извършил неизяснено, но много тежко престъпление. Да се защитаваш от такова обвинение – къде, как, кога, при какви условия и какво именно се е случило – е невъзможно.

Проблемът на „Amnesty“ не е просто в това, че всеки абзац от нейния документ манипулира читателите и създава в тях дълбоко превратна картина на това, което се случва. Проблемът на „Amnesty“ е в това, че по същия начин са написани нейните доклади за кървавата израелска военщина, бореща се срещу мирните палестинци, или за кървавите кюрди, вършещи военни престъпления срещу ИДИЛ.

Правозащитната организация е разработила специален новговор, система за описание на случващото се във войната, която напълно изкривява връзката причина и следствие и не позволява на читателя да получи пълна картина на случващото се. Но позволява - по волята на манипулатора - да се предявят напълно нереалистични изисквания към едната страна в конфликта и да се споменат, по желание, престъпленията на другата страна само в бележки с дребен шрифт.

Ако такъв доклад под формата на статия бъде представен на което и да е уважаващо себе си издание, редакторът на изданието ще изхвърли текста през прозореца и ще уволни кореспондента.

А в случая – понеже е подписан не от конкретен човек, а от цяла организация – този манипулативен и дълбоко дезинформиращ текст получава статут на „обективен документ“.

В този смисъл „Amnesty“ е противоположност на новите мрежовоцентрични организации като „Bellingcat“ или CIT по цели, методи и задачи, които са насочени именно към разкриване на всички имена и установяване на всичко в резултат на публично разследване. Когато например CIT съобщава, че украински дрон е атакувал митнически пункт в района на Брянск, при което са убити двама молдовски граждани, дошли да регистрират колата си там, CIT не казва, че „украинската армия системно атакува цивилни на територията на Руската федерация с дронове камикадзе”. Той описва конкретен случай, установява имената, рисува цялостна картина на случилото се.

Някога този псевдо-бюрократичен новговор беше създаден от крайната левица, за да унищожи буржоазната държава отвътре. Сега той се използва за оправдаване на Путин.

И в този смисъл, да – проблемът не е в авторите на доклада, каквито и да са мотивите им – а аз се съмнявам, че те са били чисти и прозрачни, защото Путин сега се нуждае отчаяно от примирие и цялата пропагандна машина на Путин е получила задачата да докаже в чужбина точно това, което този доклад доказва: едната страна не е по-добра от другата. Защо тогава да помагаме на Украйна? Нека има примирие.

Проблемът е в практиката да се съчиняват подобни доклади, насочени към това да разкъсат връзката между фактите и да изграждат своя картина на света, в която има един недостижим и непогрешим арбитър – „Amnesty International“, новата правозащитна църква, която събира дарения за спасение на душите ви и има право да съди всеки участник в конфликта според мерките, които сама позиционира като високохуменни и идеалистични.