Този път разказваме за 1936 година. Работата е там, че през 1936 година руската литература, навлизайки във втората половина на трийсетте години, напипва за пръв път идеалния начин да минава без актуалност, без преки описания на съвременността. Още през 1933 година Валентин Катаев казал на Надежда Манделщам: „Сега ни трябва Уолтър Скот“. И наистина, по това време процъфтяла детската и историческата проза. За съвременността през този период е написана една-единствена книга, имам предвид реалистична, а не соцреалистична проза, и това е повестта на Лидия Чуковская „София Петровна“, за която ще поговорим, когато ѝ дойде редът. Всички останали се обръщат или към живителните извори на своето детство, или към спасителната руска и чужда история. Появяват се множество книги за героите от минали революции, появява се историческата драматургия, появяват се книги за обединителите на руската земя и за борците за нейната независимост срещу Батий, накратко казано, руската проза се оттегля за дълго или в детството, или в историята.
И ето че като синтез на историческите и детските упражнения се появява най-популярната книга на Катаев, неговото класическо произведение „Платно самотно се белее“ (преведено на български като „Самотна лодка се белее“ – бел. ред.). Впоследствие Катаев, с намерението да развие приказния успех на първата част, дописва към нея още три. Първо четвъртата, „Вълните на Черно море“, където героите водят битка в одеските катакомби. Ако в тази четвърта част имало все още нещо живо, след партийна критика авторът я пренаписал изцяло и унищожил последните кълнове на нещо човешко и симпатично, така че като резултат „За властта на Съветите“, известна още като „Катакомбите“, се превърнала в най-несполучливото му произведение. След това написал „Чифлик в степта“, пряко продължение на „Платното“, където Петя и Гаврик са вече юноши, а за последно, вече през шестдесетте години – „Зимен вятър“, спомени за Одеса от 1918 година, в които заради безбройните премълчавания отново се получил вълшебен синтез между истинската любима негова Одеса и чудовищната съветска фалшификация. Затова „Платно самотно се белее“ остава най-сполучливото съчинение от цялата тетралогия. В Одеса има паметник на Петя и Гаврик, това е може би най-големият литературен успех на Катаев в родината му.
Разбира се, впоследствие блестящата късна проза на Катаев, понякога скандална като „Моят елмазен венец“, понякога пронизително ярка и изобразително безпрецедентно точна, като „Вълшебният рог на Оберон“, засенчила донякъде Катаев от тридесетте години. Но въпреки това за съветския читател от 1936 година „Платно самотно се белее“ било някаква глътка черноморска свежест, някакъв удивителен подарък от съдбата.
Трябва да кажем, че с тази повест Катаев навлиза изобщо в зрелостта си, се сдобива най-накрая с постоянно семейство. След не особено сполучливия си първи брак той се оженил много успешно и щастливо за съвсем младата Естер Катаева, на която е посветена и повестта. В едно интервю, 60 години по-късно, Естер ми разказваше как Катаев ѝ четял всяка нова глава от „Платното“ и как тя се възхищавала от творбата. Между другото, трябва да кажем, че тя предизвикала възхищението и на Бунин. Бунин, одеския учителя на Катаев, не му харесвали особено съчиненията му от двадесетте години, „Време, напред“ изобщо не беше прочел. Но „Платно самотно се белее“ посрещнал възторжено, изпъстрил полетата на повестта с удивителни знаци и предал на Катаев чрез приятели „Животът на Арсениев“ от учителя му с много ласкаво посвещение.
Иначе казано, това е може би единственият случай, когато Катаев успял в съветско време, при това по времето на Сталин, да се промуши някак си за печат и да реализира най-ценните страни на своето дарование. На първо място стои несравнимият му пластичен дар. Катаев е гениален описател. Цял живот завиждал на Набоков, признавал колко жадува душата му да повтори този феномен, но всъщност феноменът се удавал напълно и на него. Някои описания от „Платното“, например попчетата на Привоз, или поразителната теменужена вода, за която мечтаели всички читатели, или последният ден в стопанството, когато с началото на есента семейство Бачей заминават за Одеса и Петя, гмуркайки се с отворени очи, гледа за последен път чудесата на подводния свят преди отпътуването за града. Всичко това се врязва в паметта мигновено. Повестта е написана с такъв възторжен апетит към живота, с такава памет за най-дребните детайли, с такова майсторство в предаването на миризмите, оттенъците, самия одески въздух, защото Одеса има наистина от съвсем особени белези. Това е може би пример за най-гъвкавата, най-пластичната и най-точната проза през тридесетте години.
Да обърнем внимание на това, че нещата с пейзажите в съветската литература не стоят изобщо много добре. Там, както в класическа пародия, пеели птици, шумели дървета, а в мазето по същото време се провеждал Третият конгрес на РСДРП. Изобразяването на прословутата действителност с нейното революционно развитие не позволявало изобщо да се полюбуваш както трябва на женското лице, облеклото и пейзажа. А ето че Катаев съумял да напише повест, която била пълна с детски белези на щастието. Последната такава щастлива творба е може би „Детството на Никита“ от Алексей Толстой, написана 14 години преди това.
Втората удивителна особеност на творчеството на Катаев е, че още от детските си години, когато четял с такова жадно внимание приключенията на Пинкертън или Холмс, обича силния авантюрен сюжет. Късната му проза е в достатъчна степен безсюжетна, накъсана, но дори в „Тревата на забвението“ има забележително, ярко и силно повествование за Клавдия Заремба, девойка от съветската партийна школа, която предава на чекистите своя приятел, бял офицер, и този сюжет се запомня най-добре от всичко останало. Точно така „Вече е написан Вертер“, най-знаменитата късна повест на Катаев, е също повест с ярък и силен сюжет. Катаев е забележителен фабулист, забележителен строител на динамични фабули, той обича много преследванията, търсенията, приключенията. Между другото, прилежащата към тетралогията повест „Електрическата машина“, която Катаев написал по време на войната, за да се откъсне от нейните ужаси, е също сюжетна и също е изключително динамична. Той е изобщо добър разказвач.
И затова той успял да измисли за „Платно самотно“ такъв романтичен, авантюристичен, исторически сюжет. Разбира се, идеологически много добре премерен, защото там моряка Жуков, моряк от „Потьомкин“, го укриват през цялата повест, а за него се грижи дядото на Гаврик. И дядото, забележителен одески рибар, е представител там на обикновения трудов народ, носител на неговата мъдрост и устойчивост. Но въпреки цялата шаблонност на дядото и същата тази шаблонност на моряка, цялата фабула с тайния агент, който преследва моряка, с криенето, с цялата динамика на въстанието от 1905 година на „Очаков“, което също присъства там като фон, всичко това създава в повестта много напрегната, много динамична картина. „Очаков“ и „Потьомкин“, тези две главни имена през 1905 година, значели много за младия Катаев. Бих съгрешил може би срещу истината, ако кажа, че цялата революционна история е пришита към повестта с бели конци.
Катаев наистина успял да служи малко и при червените, и при белите. Пътят му към революцията не бил много прост. Налага се да признаем, че революционната утопия завладяла в някакъв момент и него, и всички южняци – Олеша, Багрицкий. И Катаев бил искрено предан на съветската власт, какво да говорим. В „Тревата на забвението“, когато на него, класика, му било позволено вече всичко, се отзова доста скептично за избора на Бунин, който за паницата леща на емигрантската свобода продал Родината и революцията. И той никога не разбирал тази омразата на Бунин към новото и привързаността на Бунин към предишната Русия. Да, „Платно самотно се белее“ е напълно революционно произведение, пълно със спомени, и то доста светли спомени за революционни предчувствия. В края на краищата, защо да се лъжем, цяла Одеса съчувствала през 1905 година на „Очаков“ и „Потьомкин“. Колкото и трагични свидетелства да виждаме след това за руската революция от 1917 година, за това колко ужасна била Гражданската война в Одеса, за това как през града преминавали ту руснаци, ту интервенти, въпреки всичко, както и да се отнасяме към всичко, трябва да признаем, че революционната страна на „Платното“ е като цяло искрена, светла и ни най-малко пресилена.
Защото морякът, Жуков, е доста обаятелен герой при цялата си правилност, а и изобщо за децата, колкото и странно да звучи това за днешната литература, за децата е някак си естествено желанието да крият преследваните. Само погледнете колко много го има това в литературата. У Грин например, в „Сто версти по реката“, когато две девойки крият избягал каторжник. Колко много го има у Брущейн, в „Пътят води в далечината“, когато гимназисти помагат на нелегални. За детето е естествено да помага на онзи, когото всички преследват. Не е важно дали е революционен моряк, или контрареволюционен, ако го гони таен агент, естествено е да го крият от тайния агент. Това, че Петя и Гаврик крият Жуков, романтичния Робин Худ на революцията, се вписва много естествено в тъканта на повестта.
Третият непременен аспект е, че Катаев е изобщо голям майстор в изобразяването на юношеската любов. Мисля, че най-сполучливата му книга на тази тема е „Юношеският роман на моя стар приятел Саша Пчолкин, разказан от самия него“. Пчолкин е постоянният псевдоним на Катаев в късната му проза. „Юношеският роман“ е историята на неговата военна служба през 1914 година и кореспонденцията му с тогавашната му лилавоока любов. Катаев си спомня винаги за своята първа любов, гимназистката Надя Заря-Заряницкая, която, между другото, загива естествено във „Вертер“, разстреляна като заложница. Но Катаев има изобщо дарбата да изобразява юношеската страст, юношеското чувство. Зрялата любов не му се удава толкова. Защо? Може би защото е изобщо силен във всичко, което се отнася до юношеската памет, свежа, остра. Ето, той обича, когато всичко е за пръв път, със свежест и острота на впечатленията. Той помни своя първи Париж, а не своя Париж от шестдесетте, помни първата си Одеса, Одеса до 1918 година, а късната Одеса, Одеса от тридесетте и четиридесетте години, го оставя общо взето равнодушен. Той е човек, влюбен в своето детство, защото главната тема на Катаев, както и на Бунин между другото, е преходността на времето, безследното изчезване на всичко. Помните ли колко забележително е в „Тревата на забвението“: „…Московско време десет часа… В ефира звучат естрадни мелодии… Нима на всичко идва краят?“ Ето този сблъсък на спомените от радиосъобщението и страшните мисли за смъртта, в това е целият Катаев. Оттук идва и тази невероятна острота, остротата на всички впечатления, всичко се случва в съседство със смъртта. И „Платно самотно“ е творба, пронизана от носталгична памет за най-впечатлителната, най-рязката възраст. Затова там се появява съвсем естествено темата за любовта. И ето го момичето Мотя, в което Петя Бачей е влюбен отначало донякъде снизходително, той се интересува от нея просто високомерно, тя е момиче е от простолюдието, а той е, все пак, син на учител дворянин. И разговаря с нея пренебрежително, дрезгаво, както му се струва, че един юноша трябва да разговаря с момиче, а Мотя, напротив, говори с неестествено тънък глас: „Искате ли да ви покажа руско-японски картини?“ Но цялото това опиянение от първото чувство, е изразено в главата „Любов“, разбира се, с невероятна сила. Кой от нас не е бил влюбен на 10–12 години? И трябва да ви кажа, че в сравнение дори с всичките еротични преживявания на юношеството тази първа, все още напълно безгрешна любов, с пълно обожествяване на обекта, е толкова остра, пареща и силна, че малко неща от нашите спомени могат да се поставят редом с нея. И разбира се, „Платно самотно“ се докосна до тази страна на юношеския живот.
Защо тази творба имала такъв оглушителен успех? Първата причина е, разбира се, в това, че тя е увлекателна, ярко написана, езикът ѝ е много добър. Това е великолепната класическа южноруска школа, която е дала наистина и Олеша, и Гехт, и Бондарин, и Илф и Петров, първокласни прозаици от двадесетте и -тридесетте години. Това бил свеж черноморски вятър, който подухнал в застоялата блудкава стихия на руската проза. От една страна, дошли забележителни далекоизточни, сибирски автори начело с Всеволод Иванов, а от друга тези одесити, които донесли своята черноморска сол в блудкавото блато на руския живот. Разбира се, гигантският десант, който дошъл след Катаев, начело с брат му Евгений Катаев, по-известен като Евгений Петров, начело с Багрицкий, Зинаида Шишова и други, е, разбира се, извънредно мощна инжекция жизнелюбие. Но проблемът е в това, че обикнали тази творба не само заради черноморската ѝ яркост и не само заради одеското ѝ веселие. Помните ли как там мадам Стороженко се пазари на Привоз за попчетата, които Гаврик ѝ носи, и така нататък. Това не е главната причина. Главната причина е тази, че сред изкривената и съвсем дива реалност на тридесетте години подухнала изведнъж някаква норма. Нали детството е здраве, за това Пастернак каза забележително: „О, детство! Черпак на душевна дълбина“. Ето тази душевна простота и здраве, тази норма подухнала към хората от тридесетте години. Какво представляват тридесетте години? Те са или истерично съзидание, патологично, същият Катаев пише весело „Време, напред!“, трябва да се каже, доста рязко произведение. Те са, от друга страна, манията за преследване, първата вълна на терора през 1934 година е преминала, страхът е станал главна емоция. И изведнъж сред това разцъфна такава щастлива творба, един остров на щастието. Затова Катаев веднага, за един миг, се превърнал в най-популярния детски и младежки писател. След това написал детската повест „Синът на полка“, после юношеската „Пътуване към морето“, за това как води малолетните си деца в Одеса. Всичко в прозата на Катаев започнало постепенно да се инфантилизира до известна степен. Защо се получило така? Да, между другото, и повечето му разкази от четиридесетте години, като изключим най-страшните, за одеската окупация, са също много инфантилни, много детски. Защо станало така? Защото разбрал къде може да се притаи.
Детската литература била онази ниша, в която се спасявали, между другото обериутите Введенский, Хармс, Заболоцкий. Тя била нишата, където се опитвал да се скрие Манделщам, макар че детските текстове не му се получавали изобщо. Тя била, разбира се, спасението на Гайдар, макар че Гайдар бил по природа писател за възрастни и започнал с произведения изцяло за възрастни. Но разбрал, че за сериозни неща може да се говори вече само с децата, така се появила книгата „Съдбата на барабанчика“, пълна с премълчавания, косвени и преки, но все пак единствената повест за терора, написана през 1938 година и въпреки всичките пречки, въпреки че била спирана два пъти от печат, била все пак отпечатана. Иначе казано детската литература се превърнала в някакъв втори фронт, ако щете, в някакъв резервен полк в засада, където при нужда можело да се действа, като се заобикаля по-голямата част от традиционните забрани.
Разбира се, „Платно самотно се белее“ не е повест за революцията, нито за възмъжаването, нито за това, както гласяла съветската анотация, как едно момче се сблъсква със непростата социална реалност на десетте години. Разбира се, че не е за това. Тя е за това колко прекрасен, сложен, различен град била Одеса. За това колко богата, разнообразна, пълна с удивително сложни и прекрасни неща била Русия в навечерието на катастрофалните събития. Тази катастрофа вече присъства в повестта с проблясъци и отблясъци. И толкова по-поразителни са сцените на мирно щастие, сцените на къпане, сцените на излизане в морето с рибарската лодка. И ето тези пръски, този вятър, тази свежест, това усещане за младост, именно това е може би най-ценното. Да, катастрофата вече броди наблизо, но животът в последния миг преди тази катастрофа разцъфтява ярко, както никога досега. Именно това осигурило на „Платното“ безсмъртие, дори и сега, когато децата четат много неохотно съветска проза. Те четат тази творба с наслада, може би защото проблясъци на катастрофа бродят и в нашите времена.
Има въпрос дали тази творба е била отпечатана лесно.
Катаев е изобщо, трябва да ви кажа, уникален автор. Той не се е сблъсквал никога с цензурата. Нямал творби, лежащи в чекмеджето. След няколко нищожни поправки било отпечатано абсолютно авангардното призведение „Свещеният кладенец“. Но Катаев не бил все пак глупак, той изпробвал за първи път своята мовистка техника, своята нова строфична проза с такива розановски абзаци, не върху какво да е, а върху повестта за Ленин „Малката желязна врата в стената“. След тази повест, между другото, много добре написана, след тази повест за парижкия бит на Ленин мовизмът си пробил път и в този маниер можело да се пише вече всичко, каквото душата пожелае, дори „Тревата на забвението“. Единственият път, когато Катаев се сблъскал с цензурата, било при „Вече е написан Вертер“, защото тази повест, която се решил да отпечата само „Новий мир“, после много дълго не я преиздавали и дори отказали да я включат в финалния десеттомник на Катаев. Но тъй като била вече отпечатана, това не пречело особено на никого. Защо била отпечатана, Катаев разказвал не без хумор. Целият изобщо авангарден Катаев бил отпечатан в „Новий мир“. А защо се появила тази творба, може да се обясни много просто. Списанието трябвало да спасява репутацията си след появата там на автобиографичните повести на Леонид Илич Брежнев, които общо взето можели да бъдат отпечатани само в пристъп на дива сервилност. Повестите написал Аграновский, отпечатал ги в крайна сметка Наровчатов, а като компенсация за това на списанието му било разрешено да помести няколко авангардни творби, а именно: абсолютно авангардния и съвсем диво смел за онези времена формалистичен роман на Михаил Анчаров „Чемшировата гора“, не по-малко смелото сензационно произведение на Владимир Орлов „Алтистът Данилов“ и „Вече е написан Вертер“, който, както помня, предизвика при появата си абсолютен шок. Но, слава богу, творбата беше написана с достатъчно количество формалистични завъртулки, така че главното, Троцкий, антитроцкистката насоченост, страшния образ на Наум Безстрашни, в когото се разпознава Блюмкин, всичко това не можеше да се разбере от масовия читател. Масовият читател забеляза формалистичните завъртулки, а същността премина абсолютно покрай вниманието му. В този смисъл Катаев ни учи на много неща и като блестящ конспиролог.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.