НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / ЛИТЕРАТУРА / ЕЙВИНД ЮНСОН

Ейвинд Юнсон (Eyvind Johnson)

29 юли 1900 г. – 25 август 1976 г.

Нобелова награда за литература (заедно с Хари Мартинсон)

(За разказвателното му изкуство, загледано в пространството и времето и служещо на свободата.)

Ейвинд Улуф Вернер Юнсон, шведски прозаик и новелист, е роден в Свартбьорнсбюн, намиращ се в Норботен, най-северната провинция на Швеция. Баща му Улуф работи като миньор, но скоро след раждането на сина си заболява психически, и Севиа Густафсдатер, майката на Юнсон, която не може да се грижи едновременно за сина си и за болния си съпруг, поверява възпитанието му на роднини.

Като напуска на тринадесет години училище, Юнсон започва да работи във фабрика за производство на чакъл. Като юноша се самообразова, чете класиците, особено древногръцките. До деветнадесет години вече е работил като изкопчия, помощник на електромонтьор, зидар, салджия, работник в дъскорезница, продавач на бонбони, кинооператор и секретар на профсъюз. Работейки в дървообработвателната промишленост, Юнсон организира стачка, за което по-късно е уволнен. През 1919 г. отива в Стокхолм, където се заема с профсъюзна дейност и политика. Там той започва да пише. След две години, като се разочарова от политиката и остава без пари, младият човек заминава отначало за Берлин, където работи във вестник, а след две години - за Париж, където в продължение на седем години живее само със случайни доходи от публикуването на кратки разкази и романи, а също така от статии за шведската преса. През 1927 г. Юнсон се жени за Озе Кристоферсен.

Като млад Юнсон гори от желание да промени света, ксмятайки, че за тази цел е годен не само политическият живот, но и и писателският труд. Завършвайки, както се изразява американският литературен критик Л. Шоберг, свой “житейски университет”, Юнсон се опитва да компенсира с четене липсата на образование. Затова не е учудващо, че твърчеството на други писатели оказва силно влияние върху ранните му произведения. Първите му три романа “Тимани и справедливост” (“Timans och rattfardigheten”, 1925 г.), “Град в тъмнина” (“Stad i morker”, 1927 г.) и “Град в светлина” (“Stad i ljus”, 1928 г.) са силно подражателни по стил и съдържание, в тях се проследява влиянието на новите идеи и стилистичните находки на Андре Жид, Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Зигмунд Фройд и Анри Бергсон. “Град в тъмнина” е серия от сатирични разкази за живота в един полярен град; “Град в светлина” е история за разочарован млад писател, живеещ в средите на парижката бохема. В тези ранни романи хамлетовските колебания на героите, тяхната неувереност и тъгата им отразяват дълбокото разочарование на самия Юнсон.

В романа “Спомени” (“Minnas”, 1928 г.) писателят върви по стъпките на Пруст и Фройд, за да покаже как потисканите сексуални желания и тягостни спомени преследват личността. В “Коментирай падащата звезда” (“Kommentar till ett stjarnfall”, 1929 г.), роман за корупцията в капиталистическото общество, Юнсон за първи път в шведската литература използва техниката “поток на съзнанието”, разработена от Джеймс Джойс. Английският критик Гавин Ортън характеризира книгата като “игра на въображението, а не психологически документ, защото авторът тълкува ставащото в романа, отдавайки се на най-причудлива фантазия”.

Когато се връща в Швеция през 1930 г. като утвърден вече писател, Юнсон се увлича от реформаторските идеи на социалдемократите. Този период от духовното му развитие е отразен в романа “Сбогуване с Хамлет” (“Avsked till Hamlet”, 1930 г.). Но в “Бобинак” (“Bobinack”, 1932 г., сатира за шведската средна класа, а също така в романа “Дъжд призори” (“Regn in gryningen”, 1933 г.), лиричен памфлет за примитивното общество, Юнсон се връща към острата социална критика. Богатство на фантазията отличава два негови сборника с новели от този период - “Краят на нощта” (“Natten ar har”, 1932 г.), включващ няколко доста оригинални разкази за Древна Гърция, и “Още веднъж, капитате” (“An en gang, kapten”, 1934 г.), в основата на който лягат спомените на писателя за младостта му, преминала в Северна Швеция.

От 1934 до 1937 г. Юнсон пише “Роман за Улуф” (“Romanen om Olof”), четиритомно произведение, станало класика в шведската литература. В центъра на автобиографичната в основата си тетралогия стои Улуф Персон, който от незрял четиринадесетгодишен юноша се превръща в края на повествованието в деветнадесетгодишен несломим лидер на работническа стачка. Историята на юношата е и подробна хроника на борбите на шведския пролетариат. Първият том на тетралогията “Беше 1914 година” (“Nu var det 1914”) е преведен през 1970 г. на английски език под заглавието “1914”.

През 1936 г. умира съпругата на Юнсон и две години след смъртта ѝ той се жени за Силе Франкенхойзер, писателка и преводачка, от която има три деца. В резултат от професионалното им сътрудничество се появяват преведени на шведски език произведения на Камю, Франс, Сартр и Йонеско, а също така книги на датски, немски и английски писатели.

В края на 30-те години Юнсон е обезпокоен от разпространението на нацизма и критикува остро нацистите и шведските им привърженици в книгата си “Нощни упражнения” (“Nattovning”, 1938 г.). По време на Втората световна война, заедно с Вили Бранд, писателят издава вестника на норвежката Съпротива “Ръкостискане” (“Et Handslag”).

От 1941 до 1943 г. Юнсон работи над създаването на дългия, формално усложнен роман трилогия “Крилон” (Krilon”), публикуван през 1941 г. и преиздаден в 1943 и 1945 г. На чисто повествователно равнище това е история за стокхолмския поземлен агент Йоханес Крилон и неговите сподвижници, които се опитват да запазят същността си в неутрална Швеция по време на войната, а на арегорично равнище е символ на непрестанната борба на човека със злото. “Крилон” е всъщност многопластова приказка или мит, който Юнсон, по правило, предпочита пред реалистичното изложение.

Същият похват Юнсон използва и в романа “Прибой” (“Strandernas svall”, 1946 г.), по всяка вероятност най-известното негово произведение, преведено на английски език като “Завръщане в Итака: Одисеята, преразказана като съвременен роман” (“Return to Ithaca: The Odyssey Retold as a Modern Novel”). В “Прибой” Юнсон използва поемата на Омир за анализ на ценностите и проблемите на ХХ в., демонстрирайки старата истина: “Колкото повече се променят нещата, толкова си остават все същите”. Л. Шоберг отбелязва, че съпоставката на събития от различни епохи се превръща в централна тема на следвоенните исторически романи на Юнсон, начело с “Прибой”.

В края на 40-те години Юнсон пътешества много по Европа като шведски представител на ЮНЕСКО, пише романа “Мечти за рози и огън” (“Drommar om rosor och eld”, 1949 г.), в който се разказва за съда над вещици в Луден, Франция, през XVII в. Към тази тема проявяват също така интерес писателите Олдъс Хъксли и Джон Уайтинг, а и режисьорът Кен Ръсел.

През 1953 г. Юнсон получава степента доктор на Гьотеборгския университет. След излизането на романа му “Облаци над Метапонсион” (“Molnen over Matapontion”, 1957 г.), обединяващ повествование за пътешествие по Италия през 50-те години и преразказ на “Анабазис” от Ксенофонт, Юнсон е избран за член на Шведската академия. “Негова светлост” (“Has Nades”, 1960 г.), роман за тоталитаризма, както го възприемат жителите на страните, завзети от Карл Велики, донася на Юнсън литературната награда на Скандинавския съвет през 1962 г. След “Негова светлост” идва романът “Няколко стъпки към тишината” (“Nagra steg mot tystnaden”, 1973 г.), където старите варварски обичаи се съпоставят с тези, които съществуват в уж цивилизования ХХ в.

Роден заедно със столетието, чиито проблеми го вълнуват толкова силно, Юнсон умир в Стокхолм на седемдесет и шест години. От четиридесет и шест негови книги тридесет са романи; само четири от тях са преведени на английски език.

Широкият читател извън пределите на Скандинавия е запознат слабо с творчеството на Юнсон, но на изследователите шведският писател е познат добре. Ларс Варме, шведски литературен критик, характеризира Юнсон като “рационалист и хуманист”, който “в своите романи защитава демокрацията, здравия смисъл и разумните норми на поведение. Със страстен гняв, скрит зад маската на иронията, той се опълчва срещу насилието, потисничеството и стремящата се към власт тирания”. Шоберг отбелязва интереса на Юнсон към “проблемите на времето и съпоставянето на темпоралните пластове”, анализира подобаващо неговата литературна техника, позволяваща да се съчетава стила на класическите автори със стила на такива съвременни писатели като Томас Ман и Уилям Фолкнър, като едновременно с това авторът запазва своята самобитност, остава верен на себе си.

Превод от руски: Павел Б. Николов