НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / ЛИТЕРАТУРА / ХАРИ МАРТИНСОН

Хари Мартинсон (Harry Martinson)

6 май 1904 г. – 11 февруари 1978 г.

Нобелова награда за литература (заедно с Ейвинд Юнсон)

(За произведенията му, които улавят капката роса и отразяват космоса.)

Шведският поет, прозаик, есеист и журналист Хари Едмунд Мартинсон е роден в Йемсхьог, провинция Блекинг, Южна Швеция. Баща му, Мартин Олофсон, капитан от далечното плаване, умира, когато момчето е на шест години. Скоро след това майката изоставя Хари и шестте му сестри и емигрира в Америка, а децата са дадени в приют, при това едни от най-бедните. Детските си години Мартинсон прекарва в различни възпитателни домове, от които често бяга. В края на Първата световна война, още като юноша, Хари заминава за Гьотеборг, където започва работа като юнга на кораб. От 1920 до 1927 г. работи като огняр и матрос, сменяйки четиринадесет кораба. Често бяга от някой кораб в пристанищата на Индия, Китай и Южна Америка, работи там като пристанищен работник или просто скита. Туберкулозата, от която по-късно Мартинсон е излекуван, го принуждава в края на краищата да изостави скитническия живот. Като се разделя с морето, той започва да пише стихове.

През 1929 г. Мартинсон се жени за писателката Моа Шварц, която е с четиринадесет години по-голяма от него. През същата година той издава поетичния сборник “Призрачният кораб” (“Spokskepp”), вдъхновен от “Седемте морета” на Киплинг, а също така от стиховете на шведския критик и поет модернист Артур Лундквист. Макар че в стиховете на Мартинсон, включени в антологията “Млада папрат” (“Fern Unga”), се чувства също влиянието на Киплинг, Уолт Уитмън, Карл Съндбърг и Едгар Лий Мастърс, критиката ги приема за по-самостоятелни от стихотворенията в първия сборник.

След като излиза сборникът “Номад” (“Nomad”, 1931 г.), съдържащ първите наистина зрели лирически стихотворения, написани в бял стих, Мартинсон си спечелва репутацията на надежден начинаещ поет. И макар че пуристите посрещат на нож нетрадиционния поетически език и синтаксис на “Номад”, много критици са поразени от тяхната свежест и извънредно богата образност. Американският поет и критик Алрик Густавсън обяснява усложнеността и експерименталния характер на поезията на Мартинсон с “неспособността на обичайния език да изрази силата и многозначността на впечатленията на поета”. Тематично “Номад”, “Модерна лирика” (“Modern lyrik”, 1931 г.) и “Природа” (“Natur”, 1934 г.) водят корените си от примитивизма. През много стихове от тези сборници преминава мисълта за доброто начало, заложено в природата, и за благородството на обикновения труженик, противопоставени на пороците на съвременното общество. Образът на безгрижния бродяга присъства в пътните очерци на Мартинсон “Пътуване без зла умисъл” (“Resor utan mal”, 1932 г.) и “Нос Сбогуване” (“Кар Farval!”, 1933 г.). Тези очерци са приети благосклонно от критиката. Лондонски критик от “Дейли мейл” сравнява “Нос Сбогуване” с “Негърът от Нарцис” на Джоузеф Конрад.

След пътните си очерци Мартинсон пише и първия си роман “Цветът на копривата” (“Nasslorna blomma”, 1935 г.), вдъхновен от спомените за тежкото му сирашко детство. Една година след първия роман следва втори, “Път навън” (“Vagen ut”, 1936 г.), в който се описват юношеските години на Мартинсон. Въпреки всичките понесени от писателя трудности, тези романи, автобиографични по материал и образни по дух, са напълно лишени от горчивина. В края на 30-те години Мартинсон издава три тома различни по стил и по съдържание статии за природата, в които отново се противопоставят естественият невинен природен свят на неумолимостта и безчувствието на индустриалния век.

През 1934 г. Мартинсон, заедно със своята съпруга, заминава за Съветския съюз, където участва в работата на I конгрес на писателите. Впечатленията му от Русия не са много радостни. А когато през 1939 г. започва Съветско-финландската война, той се записва в шведския доброволчески корпус, но е принуден скоро да се демобилизира поради здравословни проблеми. Докато се лекува, Мартинсон пише очерка “Реалност и смърт” (“Verklighet till dods”, 1940 г.), в който звучи призив за борба с тоталитаризма в Европа. През същата 1940 г. Мартинсон се развежда със съпругата си.

Макар че по време на Втората световна война и в годините, които я предшестват, Мартинсон е в състояние на депресия, стихотворенията му от сборника “Пасат” (“Passad”, 1945 г.) са изпълнени със съсредоточено спокойствие. Както и в стиховете му от предишни години, така и в “Пасат” се говори много за пътешествия и странствания - но този път духовни. Вятърът пасат, както обяснява самият Мартинсон, е символ на човешкия разум и на стремежа на човека към свободно изразяване на своята личност.

Към най-значителните следвоенни произведения на Мартинсон се отнасят романът “Пътят за Клокрике” (“Vagen till Klockrike”, 1948 г.) и епическата поема “Аниара: човекът във времето и пространството” (”Aniara: En revy om manniskan i tid och rum”, 1956 г.). В романа - доста аморфна книга - се разказва за приключенията на възрастния бродяга Боле, който пътешества по Швеция. Романът, написан в духа на народните легенди, е приет добре в англоезичните страни, въпреки явните си композиционни недостатъци, и благодарение на това Мартинсон е избран за член на Шведската академия, което е огромна чест за самоук писател.

“Аниара” е философска поема в сто и три песни за космически кораб, на чийто борд осем хиляди бежанци се спасяват от атомна катастрофа на Земята. В същото време това е символична история на човечеството, лишило се от духовни ценности. Мартинсон не се страхува от техническия прогрес, но прогрес заради прогреса е като безкрайно пътуване в тъмнина. Едни критици (например Майкъл Майер) смятат тази поема за заплетена и претенциозна, други, сред които американският критик Лайф Шоберг и американският поет Робърт Блай, наричат “Аниара” шедьовър на Мартинсон - въпреки че английският превод на поемата е под всякаква критика. Мартинсон нарича английския превод “скандален”. Има и опера, написана от Карл Бергер Бломдал по мотиви от тази поема.

Критикът Кристофър Хауъл пише, че “в поетичните си произведения Мартинсон прокарва едва забележима граница между механизирания свят на хората и природната хармония”. И наистина, темата за отчуждението присъства в късните поетически цикли на автора като “Цикада” (“Cikada”, 1953 г.), “Тревата в Туле” (“Grasen i Thule”, 1958 г.) и “Карета” (“Vagnen”, 1960 г.). Сборникът “Карета” предизвиква разнородни отзиви и Мартинсон решава да не пише повече поезия. Но през 1971 г. се появяват “Стихове за светлината и тъмнината” (“Dikter om ljus och morker”), а през 1973-та - “Неравности” (“Tuvor”). Сред няколкото написани от автора пиеси най-значителна е “Три ножа от Вей” (“Tre Knivar fran Wei”, 1964 г.).

Сумирайки литературните достойнства на Мартинсон, “първият поет на космическата епоха”, Лейф Шьорберг нарича “Аниара” “една от най-великите поеми на нашето време”. Кристофър Хауел отбелязва, че поетическият език на Мартинсон “се отличава с точност и абсолютна прецизност”. За самоук човек Мартинсон притежава поразителна ерудиция. “Стилистичното и езиковото новаторство на Мартинсон - пише Шьонберг - може да се сравни само с новаторството на Стриндберг”.

Мартинсон умира в Стокхолм.

Освен с Нобелова награда Мартинсон е удостоен с почетната степен доктор от Гьотинборгския университет (1954 г.), а през 1972 г. получава международната награда Хенрик Стефенс.

Превод от руски: Павел Б. Николов